Как...

Преди седмица загубих най-добрата си приятелка.Беше тежко разделяне с живота, с любимите хора, с приятелите, с тези на които не спря да помага до последния си дъх.Така я болеше и така стискаше зъби да не извика, че венците и бяха започнали да кървят...Как ли не я молих да вземе морфин, но тя всеки път ми казваше:"Искам да ви помня по дълго, искам да помня децата си, искам по-дълго да виждам слънцето, да усещам вятъра, искам да бъда жива...".
Отиде си тихо, така както бе живяла, отдадена на живота, на хората, познати и непознати...Просто въздъхна и вече я нямаше - най-добрият човек когото познавах...

На погребението ме помолиха да кажа няколко думи - усещах ги като чужди, сякаш не бяха от мен, сякаш самата аз не бях там...Виждах хората как плачат - мъже и жени, колеги, приятели, познати за мен, непознати...Малката и дъщеричка / почти на две годинки / стоеше притихнала в ръцете на големият си брат, който порасна в мига, в който си отде Мама.И стискаше зъбки детето, вперило мълчалив поглед в склопените мамини очи...

Мина цяла неделя, а аз все още имам проблем - приятели, кажете ми как да заплача?...

ми... то като му е много тежко на човек и не може да плаче...

Хубаво е, че е родила деца, че е имала радост, причини и желание за живот! Дано е умряла доволна - макар че хубавият човек винаги ще иска повече и повече "искам да помня децата си, искам по-дълго да виждам слънцето, да усещам вятъра, искам да бъда жива..."...

Много по-жалко е, че някои хора не ценят живота. За някои хора животът е тежест...

Курсът на бананата днес:
Една банана струва два банана

осбоводи се от шока и стреса, които са те сковали и ще заплачеш. макар че твоята приятелка не иска да плачеш. ' Тя '- душата й - не иска да вижда близките и приятелите си тъжни.

съжалявам за тази добра жена. мир на Душата й . много добре знам какво изпитваш .

Искам да ви помня по дълго, искам да помня децата си, искам по-дълго да виждам слънцето, да усещам вятъра, искам да бъда жива...". - това е единствената истина, която разбира живият човек, когато вече е на прага между двата свята и трябва да си тръгне завинаги.

Много по-жалко е, че някои хора не ценят живота. За някои хора животът е тежест..
Каква е връзката на личната трагедия с това _някой си друг_ дали цени живота? Кому са нужни сравненията?


_________________________________
Ту лоша, ту добра... ту и двете заедно.

опитай да си спомниш в детайли всички хубави моменти, преживени заедно.

може пък да ти стане мило и да заплачеш със сълзи на радост.

Здравей Anjeliens,
Знам, че е тежко да загубиш човека, с който си споделяля радости и болки, човека, който е стоял близко до теб и за когото сега скърбиш. А душата е особено чувствителна, ранима, съпреживяваща болката. Загубата действа подтискащо и мрачно, и отваря дълбоки рани понякога. Извиква въпроси, на които човек няма отговори. Живота ни поставя на изпитания, които трябва да преодоляваме, да намираме сили да превъзмогнем болката и да продължим напред. Знам, че боли и че празнината ще остане, но не е добре и човек да изпада в мрачни и скръбни състояния. Щом споделяш, че тя е много специален човек за теб, явно преживе самата ти си я дарявала с това, от което се е нуждаела твоята приятелка, а именно с обичта си, с вниманието си, с грижата си за нея. Това е било ценно в очите й и не само в нейните. И това, което никой не може да ти отнеме е любовта, която остава да живее в сърцето ти и след нейната кончина. Спомена за вашето приятелство, подклаждано именно от тази любов, с която сте отивали една към друга остава жив. Това, че няма сълзи в очите съвсем не означава, че си безразлична, но напротив. Както хората сме различни, така и по-различен начин може да изразяваме чувствата и емоциите си. Какво от това, че очите са пресъхнали? Смяташ ли че ако човек плаче с глас и сълзи, той е искрен в скръбта си, особено ако е бил далече преживе от човека за който скърби в момента. Сълзите не са мерило за това, което преживява душата, така, че не се осъждай несправедливо.
Аз не съм била на твоето място, т.е. не е ставало въпрос за загуба на приятел, но стринка ми си отиде преди известно време и по-същия начин, очите ми бяха пресъхнали. Не можех да заплача, въпреки, че ми беше мъчно и болно. Може би болката идва от факта, че не сме сигурни къде точно отиват тези наши любими хора и поради тази причина и е скръбта. Дали са на по-добро място? А също и за децата, които ще трябва да пораснат много по-рано, без майчина грижа и ласка. Да определено няма да е лесно, но човек не трябва да пада духом и да изпада в отчаяние. A и децата може би ще имат нужда понякога да виждат любимата приятелка на мама. Taka, че бъди силна, а когато ти домъчнее, дай воля на това, което извира от теб, за да излезе и да ти стане по-леко. И опази любовта в сърцето си и нека тя те стопля и утешава в тежки моменти.

Бъди себе си, открий себе си!

Не бързай. Остави се на тая безтегловност, в която си изпаднала сега (ако добре съм те разбрала...). После се потопи дълбоко, дълбоко в тъгата си.
Сълзите ще дойдат после.

Може би не е толкова трудно. Трябват малко подръчни материали, няколко глави лук, нож, дъска за рязане. Слагаш всичко на масата, обелваш внимателно лука, и след това почваш да го режеш на съвсем дребни късчета, глава по глава, наведенеа ниско над дъската.

Може просто да си забравила как се плаче. Пролятата първа сълза ще помогне и на останалите да дойдат, вече и без лук.

кривогледа, къдрокоса, но дали е в тва въпроса

Последния път, когато от живота ми си отиде човек, който обичам, ми трябваше година и половина за да заплача.
Когато ми съобщиха новината роних сълзи, много сълзи, но не плаках.
Разбираш ме - сълзите идват самоестествено (при мен е така) и са някак кухи. Това, което ти трябва е пречистващ, разтърсващ плач на осъзнаване - който смятам и ти търсиш. Но за него трябва време.
При мен стана една вечер, както казах - година и половина след смъртта й. Занимавах се с нещо съвсем друго и в главата ми ненадейно проблясна спомен за нея. И изведнъж всичко ме връхлетя: че вече я няма, че сигурно отдавна тялото й е разложено в земята, че никога, никога, никога вече няма да я видя, да говорим, да я прегърна. И ревах - ама е така - с глас! - сигурно час, час и нещо.
И като минеш тоя преломен момент, тъгата става по-голяма. Но поне вече е тъга и знаеш за какво... А не както лудостта преди това - не чувстваш, не разбираш, не осъзнаваш какво те е сполетяло.
Дай си време и плачът ще дойде сам. Времето си знае работата и единствено то лекува - нищо друго няма да те утеши.

Приеми трагедията като част от живота. Бъди силна защото всички се раждаме за да си отидем. Само Всевисшния знае кога ще стане това.
Той прибира най- напред обичаните.
Сили и кураж!