"поговорки"

Какво мислите за твърдения от сорта:

"Далеко от очите - далеко от сърцето"

-или-

"Очи, които не се виждат - се забравят"

Мислите ли, че е вярно?
Обикновено в "народните мъдрости" или поговорки има голяма доза истина..

в тази точно няма истина.

Това е просто практичност, значи да забравиш за чувствата и да гледаш изгодата, но да вярваш че иначе си си добър човек, защо не, това също е изгодно/ефективно

Вярно е толкова, колкото ако сложа линийка пред очите си, поглеждайки към слънцето, да кажа, че е с диаметър(абе...да) x, да твърдя, че измерената стойност е действителната му дължина, и това да е истина

..като не виждаш някой, който е означавал нещо за теб ..и времето си минава.. увлича ли те живота? Забравяш ли? Избелява ли споменът?
Започваш ли да мислиш по-рядко за него/нея?
Нещо такова..

Според мен отговорът на всичките ти въпроси е Да.

\m/ (-I-) \m/

Може би тази поговорка важи в общия случай, но за мен има изключения, т.е. аз имам приятели, с които нямам възможност да се виждам или по-точно много рядко ги виждам 2 - 3 пъти в годината, но винаги когато се срещна с тях съм готова да се хвърля на врата им и да ги обсипя с целувки и прегръдки, защото са ми много скъпи и ценни и любовта между нас не е охладняла, а напротив е поддържана жива, въпреки разстоянията, които ни разделят . И тези хора заемат специално място в сърцето ми. Така, че за любовта и по скоро за даващия няма пречки физическата/временната раздяла, а по важна е каква позиция е заел в сърцето си човек и да бъде воден от нея. А той винаги ще бъде жаден за среща с тези, които са докоснали сърцето ми по един или друг начин, въпреки че в момента, те са далеч от него.
Но това си е моята позиция все пак и може би не е в крак с народните мъдрости този път, макар, че аз също ги уважавам и цитирам от време на време.

Бъди себе си, открий себе си!

Да.. изключения винаги има И аз имам такива приятели.
Тоест казваш, ако някой ти е достатъчно важен, или ти на него, няма да се забравите. Ок.

Но когато си с приятелите си всеки ден или през ден.. тогава са ти повече в главата, не? А когато сте разделени, това продължава ли да е така? Мислиш ли за тях всеки ден или лека полека започват да се разреждат случаите когато се сещаш? И говоря за случаи, когато няма никакъв контакт.. не телефон, не писма, не нищо. Предполагам така се настанява разстоянието м-у хората.
Разбира се, както казах, има изключения.

В този случай може би си права, когато нямаш никакъв контакт с хора, които си познавал и които вече ня виждаш - вие се отчуждавате по някакъв начин и може би спомените за тях постепенно избледняват. Но пак трябва да се условим за какъв тип хора става въпрос? Защото аз специално с толкова много хора съм се запознавала през различните периоди на живота си, че е логично да не мога да си спомням за всички тях. Едни са по близо до мисълта ми, други постепенно се отдалечават. Но когато не се поддържа жива връзка, логично е близостта между вас да се е размила в един момент и да сме се отчуждили. Но много зависи и от хората все пак и колко близки сме били през времето, когато сте били заедно.

Бъди себе си, открий себе си!

Ако си представим душата като море (така май се илюстрира по-лесно)...та душата е едно безкрайно море, чиято повърхност е осеяна с отломки (чувствата)...та отломките са потрошени, изгнили, изящни и какви ли още не. И един ден една от отломките, противно на всички там закони на физиката (зле съм с физиката), потъва и отива някъде на дъното - за простото око (разума) нея вече я няма (защото човекът, към когото изпитваш тази отломка...опппа това чувство...го няма наблизо). И един ден, когато вече си отписал окончателно онази...потъналата отломка, тя вземе че изплува, та дори може да те одари по челото, за да ти покаже, дали напук, дали не, че едно чувство не се изпарява, само защото породилият/лата го ги няма...върне ли се...всичко може да почне отначало, ако му позволим...
Май не го илюстрирах толкова ясно, колкото си мислех, но...ще ме разберете

да, хич не е ясно...
и ти самата не си си го изяснила, явно

Ако си мислиш, че едно чувство е изчезнало /потънало/ и после отново се е върнало/изплувало/, то може би е поради любовта, която свързва двамата индивида и която отново се разпалва, когато са в близостта на общение, споделяне, нещо, което е било между тях и с времето сякаш се е загубило, но в един момент виждаш, че то не е подвластно на времето и разстоянието. Да така разбирам твоето обяснение, а също е и мое мнение за завръщане на близостта между двама, които са се отдалечили по един или друг начин. Само ако има любов в сърцата им може би е възможен този вариант.

Бъди себе си, открий себе си!

Е нали знаеш колко са ужасни бурите в морето...толкова е неясно, че нищо не се вижда

Това понятие "любов" никак не обичам да го използвам, защото напоследък хората направо злоупотребяват с него, но да...когато я има обичта...тя си е там, някъде...на дълбоко или на повърхността е почти без значение...

кво има толкова да се гледа
наоколо все вълни
уредите си показват накъде пътуваш...
както и да е...
гледам че слагаш равенство между чувства и разум - все отломки са за теб
явно сравнението на душата с море не е удачна...
пробвай с птица
макар че се съмнявам да успееш ;)
душата няма аналог в този материален свят...

може би изкустовото донякъде се доближава...
да, една картина; една мелодия, би могла да въздейства на душата

Ааааргх...чувствата и разума хич нищо общо нямат за мен...толкова далеч едно от друго, не в различни равнини, не в различни пространства, ами и аз не знам коооолко по-далеч...извинявам се ако съм се изказала объркващо...
А за душата...знам, че не може да се сравни, но как иначе да се постарая да си опиша ситуацията (което така или иначе не беше много успешно всъщност...) картина, мелодия...идейно е...ще го обмисля...

Ами става въпрос за именно това некомерсиално понятие - любовта като позиция в сърцето, а не като чувство, защото чувствата са променливо понятие според мен.

Бъди себе си, открий себе си!

a taq kvo she reche

Тръгнало море в река да се дави.

Не.Може да ти се иска да го/я забравиш,но не можеш.Всъщност то си е до индивидуалният човек.Някои сигурно могат.Защото така искат,или защото така трябва.

бе то и аз не мога да чета...
не си сложила равенство - грешката е вярна

може и чрез стих ;)

не можах да преценя кое от двете е по-подходящо към темата...
заповадай:

Сърцето ми - ранена птица.
Крилата му - попарени от скръб.
Очите ми във твоите надничат,
с надежда че със теб ще се сближат.
В душата ми е паднал камък.
На устните ми само тишина.
Молбата ми е в твоя замък да бъда аз единствена жена.
Мечтите ми - със твойте споделени
аз искам да осъществя.
Ръцете ми от студ са посивели.
Дари ми ти от свойта топлина!
Защо не мога дума да обеля,
а искам всичко с теб да споделя.
Разстоянието двама ни разделя,
а аз знам, че ти си любовта!


Дали душата ми ръждяса,
дали проскърца в нея ключ,
от влагата ли плесеняса
на сълзите с горчив привкус?
Но някак тъжно умъдряла -
ранена птица над море,
от истината остаряла,
прибира морните криле.
Ах, колко мъдростта е тъжна,
ах, как подтиска и гнети!
Ала защо духът ни зъзнещ,
към нея цял живот лети?!
И лута се греховно тръпнещ,
и чезне в сладостна нега,
дордето слънцето опърли
тъй дръзновените крила,
дорде душата остарее
от истини със вкус горчив,
дорде от болка онемее,
заключена със ключ ръждив,
дордето стенещо сърцето,
успяло мъдрост да сбере,
се стрелне към небитието -
ранена птица над море.