за един мислител

Обект на нашите търсения в крайна сметка е истината , като процесът на търсене в тази посока е непрекъснат. А е така , защото болшинството от хората които се занимават с подобни търсения вярват , че истината е нещо което може да бъде открито. По-малко са тези които вярват , че истината се създава. Че няма някакъв абсолют който е някъде отвъд и който рано или късно би могъл да бъде открит. Къде е уловката в единия и в другия случай. Онези които вярват ,че истината се открива могат да бъдат чути да призовават , че в настоящето няма нищо истинско в смисъла в който те го разбират. Че настоящето е лишено от стойности , тъй като истинската "истина" все още не е открита и следователно няма как да оценяваме по достойнство действителността. Особено забавни в това отношение са теориите на теологията. Всички те призовават към едно търпеливо изживяване на настоящето и примиряване с несъвършенствата на това настояще. Как са оценени последните при условие , че абсолютната истина все още не е открита , само можем да гадаем. И всъщност за да не се налага да гадаем , се обяснява простичко , че оценката на настоящето може лесно да бъде направена благодарение на Божествените прозрения. Елегантно и безкрайно наивно , но в същото време не мога да не призная - много често работещо. До какво обаче все пак довежда отказът от идеята , че търсената истина е жива и в настоящето. Според мен до отчуждение от деня и всичките проблеми втъкани в него. Отчуждение породено от убеждението , че настоящето е лишено от стойност и че единствената му заслуга е , че е предверие към бъдещето , където всъщност се намира търсеното от нас. Особен тласък това отчуждение получава от идеята , че "същинската" съставка на човека , онова което го кара да "открива" истината , е обречено на вечността . Вечност в която са намерили място абсолютните стойности - единственото което всъщност си заслужава. Тук няма как да не признаем , че на фона на всичко това страшно олекват всякакви "днешни" проблеми. Какво значи глада , какво значат войните , какво значение има осакатяването на природата , на кой му пука за дрогата и спина , какво от това , че само десет процента от човечеството днес не са обречени на духовна и материална нищета. Какво значение има всичко това , щом няма значение това наше "днес". Щом важното се крие там някъде в отвъдното и най-вече във вечността. Къде е връзката на казаното до тук с твърдението , че непрекъснатите човешки търсения са опит да се избяга от жестокостта и унижението. Струва ми се , че докато обект на търсенията на групата на "откривателите" е абсолютната истина , то същинската цел е бягството от жестокостта и унижението. От къде все пак се пораждат последните две неща. Според мен от невъзможността ни да схващаме заобикалящотото ни и нас самите , като непрекъснат процес на трансформация. Ние през цялото време се стремим да гледаме на онова към което обръщаме взор и мисъл като на снимка. Схващаме действителността като фото албум , който считаме за завършен във всеки един момент в който поставим поредната снимака. Тук е първия момент на жестокост - оказва се , че винаги има такова нещо като следваща снимка. Следващо схващане за каквото и да било , което е различно от предходното. И това кога ще се появи следващото схващане е само въпрос на време. Да , но това е жестоко. Защото снимката на новото схващане е обезсмислила цялото ни досегашно построение. Сградата на собственото ни аз и на социалните конструкции които сме създали рухва. Онова което вчера е било цел за постигане , днес вече е ненужен товар. И ако в сферата на чистата теория нещата не изглеждат толкова страшни , то в битието това е свързано със съвсем конкретни неща. Неща които няма да си поставям за цел да изброявам , понеже всеки е нясно на колко много места в днешния ден е скрита жестокостта. Тази жестокост естествено води до болка и унижение , които няма как да не ни подтикват непрекъснато към нови търсения , които да ни избавят от случващото се с нас. И все пак , може ли това търсене да доведе до успех? Според мен може , ако се промени отношението към истината. Ако се схване идеята ,че истината се създава , а не се открива . Тогава на действителността вече би могло да се гледа като на нескончаема трансформация , която няма как да бъде запечатана на снимка и сложена в албума на познанието. В крайна сметка когато се осъзнае , че онази представа която днес имаме за истината , е просто новоописание на историята към която сме се обърнали. Новоописание към което утре други ще гледат като на история. В този непрекъснат процес на новоописване вече няма крайна цел. Няма хоризонт в отвъдното който да “си заслужава” и на който да е подчинено случващото се днес и сега. Става важно вглеждането в мига , в настоящето (разбирано като случващото се в този момент). Онова което вършим в този момент вече не се схваща като малозначно , от гледна точка на някакви отвъдни хоризонти , а като единственото което “си заслужава”. “Което си заслужава” , защото се превръща в онази история , която утре други ще пренапишат с нови метафори , които на свой ред ще се превърнат в история. Нескончаем процес за който , ако и аз се позова на Казандзакис , същия казва :” Един човек може да унищожи Вселената и един човек може да я спаси.” Мисля си , че това е човекът , който е разбрал , че неговото минало , настояще и бъдеще се случват сега и че нищо друго няма значение. Дерида е оставил голяма част от онова което е искал да сподели на гърба на пощенски картички. Не на книга , не в статия , не по време на лекция. На пощенски картички , за да няма написаното претенцията за завършеност. За да не се получи поредната обикновена снимка , която освен че ще стои безполезно в поредния албум , ще ни кара да страдаме и да се унижаваме , че не сме успели да открием истината. Никой

Интересна философия. Доколкото съм те разбрал за теб целта на идеята за абсолютната истина се създава с цел защита от безсмислието на това, което постигаме. Тя е, така да се каже, локомотива, който ни издърпва към следващите цели, чието постигане отново ни води към разочарование и отново трябва да бъдем изтеглени към следващата "снимка". От другата страна, като верен мироглед поставяш идеята, че абсолютна истина не съществува като нещо крайно и далеч в хоризонта, че всеки е творец на истината и като такъв, той трябва да се съсредоточи в сътворяването и сега. Казваш, че миналото, бъдещето и настоящето се случват сега и само това сега има значение. След това казваш, че това творене си заслужава поради факта, че "се превръща в онази история , която утре други ще пренапишат с нови метафори , които на свой ред ще се превърнат в история. Нескончаем процес..." Това са двете ти тези ако правилно съм те разбрал... Всъщност каква е мотивацията на човек при втората теза? Ти даваш всичко в ръцете му. Той твори историята си, той твори истината си. За какво да го прави? Защо си заслужава? Заради онези, които в бъдещ период ще пренапишат историята ти с техни метафори? Не ми звучи много смислено. Може би не мога да те разбера много добре? Просто така не откривам смисъл. Дори и илюзорен смисъл както при "групата на търсещите"...

Защо си заслужава? Защото това което днес създам от себе си и от онова до което се докосвам , предопределя как ще изглежда вечността. И това не е странна форма на мегаломания. Малките частички случайност които се подреждат една до друга съставляват мозайката на "създадената" истина. И ако цел в личностен план е да успеем да се самосъздадем новоописвайки се , то в социален план смисъла е , че бъдещите поколения ще изработват своите пределни речници за описание на действителността , гледайки към миналото в което ще бъдем и ние. И това което ще видят , предопределя онова което на свой ред ще сътворят от себе си и действителността в която ще живеят. Ето заради това според мен си заслужава. Защото една част от днешното ми усилие да бъда онова което съм убеден , че трябва да съм , може наистина да направи Вселената по-добра или да я унищожи. И в този смисъл никой не може да избяга от Вечността , но е важно какво от себе си сме пренесли в нея. Никой P.S. Знаеш ли , това което споделям с тези редове не е точно мое вярване. В какво вярвам аз самия все още не смея да се запитам. Опасявам се ,че такъв въпрос ще ме затрудни силно.

мислителю погледни в "Алфата и омегата"...написах нещо за теб

Е, радвам се че не вярваш в тези глупости за сътворяваната от нас истина. Тъкмо си помислих че си изкукал. ;) То не че няма нещо вярно, но по описания начин си е глупост. Човек влияе на действителността. Това не значи че я сътворява. А истината е като задача. Търсиш решението. То е едно, но може много пъти да сбъркаш преди да го намериш. И когато намериш грешно решение, единствено за теб то може да изглежда вярно, но си е невярно. И един сблъсък с практиката го доказва. Това че си мислиш че познаваш истината, не означава че я познаваш. Ако не беше така, щях да се съглася че хората творят истината. На, защо ги пиша тия глупости ...

Някога, много отдавна група хора се пошегували с един човек - казали му че трябва да скочи в реката за да донесе пръстена на дъното й (нямало такова нещо). Той скочил и го донесъл. После му казали че трябва да мине през огъня да спаси някого. Той го направил. И така - минавал през стени, пропасти, ходел по вода. Защото им вярвал. Той променял света със силата на вярата си. Така казват ...

много е дълго. не е зле.... нещата са прости и елментарни. много ги усложняваш....

Търсех път за Рилския манастир и спрях да попитам един старец. Той ме опъти и като си тръгвах вече , подвикна след мен. Обърнах се , а онзи ми казва:" И няма да бързаш! Животът е като роса...няма да бързаш!" Дори не успях да отвърна нещо смислено , а само се качих в колата и потеглих. После дълго време мислих над случилото се. Защо старецът реши да ми каже точно това? Защо на мен? Как позна , че съм от бързащите? Кой беше този човек? После продължих да си мисля. Аз наистина не мога да спра да бързам. Не знам как. Все още не мога да спра да бързам. Знам , че е тъпо да бързаш и въпреки всичко не мога да не бързам. Никой P.S. Виждам дискусията тук тече бавно. Това е добре. Мълчанието в този форум е добър знак.

По-скоро не е лош знак. Потопи се в друго време. Вземи си отпуска и иди в планината, сам. Без часовник и ангажименти. Нека минат няколко дни, колкото ти се искат . Така ще откриеш как да не бързаш, може би. Около бързащия въздухът трепери. Не си ли го усещал ? Всъщност треперят нервите му.