Едно време
30 отговора
0 прегледа
Едно време
(препечатано без разрешение от Georgi Milkov)
COVID-19 ме извади от строя за две седмици, през което време мислих за какво ли не, включително и за предишни разни зли вируси, поваляли ме на легло преди години, макар и никога за толкова дълго.
Най-драматичният случай беше в Стокхолм през ноември 2007 г. и тогава за малко да прецакам фатално едно дълго подготвяно държавно посещение. Кралският церемониал на Швеция е толкова пищен на детайли и тежък на организация, че дворцовият маршал не би могъл да се справи с повече от 2 до максимум 3 посещения на година. Затова българският държавен глава чака цели 7 години, докато дойде време да върне визитата и да посети в Стокхолм Негово Величество Карл XVI Густав, по Божията воля крал на шведи, готи и венди – последният с този титул от 1544 г. Монархът и българският президент преминават през града в каляска, теглена от четири коня в процесия, предвождана от лейбгвардейски полк и следвана от по-малка карета – любимата на Сибила Сакскобурготска (майката на краля), в която са впрегнати две бели кобили, и в която са настанени кралица Силвия Шведска и първата дама на България, барабар с техните шапки с пера, воалетки и прочие полагаем аутфит.
След официалните церемонии следва обяд в Синята зала на Стокхолмското кметство, където се правят банкетите за Нобеловите награди. На обяда присъства и престолонаследницата принцеса Виктория, херцогиня на Вестерготланд, а 30 лакеи в ливреи сервират храната едновременно на всички гости на кралската маса.
И точно по време на този архиизискан церемониал моя милост усеща известно неразположение и отпадналост, придружени от силен главобол. Едвам изчаквам десерта и портвайна с аромат на кестен и сушени круши, за да се дотътря до хотела, където се просвам на леглото с 39 градуса температура.
До вечерта развивам гнойна ангина и състоянието ми се влошава толкова, че президентът обезпокоен ми праща своя лекар да ме прегледа. Идва докторът, вижда ме и промърморва: „Хм, абе, никак не си добре”.
Викам си на ум: Добро утро, святя.
Гледай да устискаш тия дни, казва, да не прецакаме посещението, пък в България като се приберем... И ми дава някакъв широкоспектърен антибиотик, да съм пиел, каза, двойна доза.
На другия ден цялата делегация напуска столицата и заминава за Упсала, а аз оставам ни жив, ни умрял в хотела. Пия двойна доза, но ми става все по-зле. Тресе ме, бълнувам, халюцинации... ад!
На третия ден си викам, чакай да погледна какъв е тоя антибиотик. Отварям листовката и зачитам. Вярно широкоспектърен – на първо място лекува гонорея и след това всичко останало до спори на антракс. Едно нещо само не лекува – гнойна ангина. Пише си черно на бяло – ако имате ангина, потърсете друг антибиотик. Прихвам да се смея като обезумял. После се зачитам в противопоказанията – халюцинации, суицидни мисли, късане на сухожилия, чупене на кости, петна по кожата от пряка слънчева светлина...
Викам си: Боже, какво ми дойде до главата! Оцелях в афганистански плен и в престрелки в Багдад и Кербала, та след цялата ми героична кариера да умра на легло в Стокхолм, набухан с антибиотик за трипер. Що за сатирична епитафия!
Смях се много и това като че ли ме ободри, окопитих се, та можах да се вдигна на третия ден от леглото и да се кача на самолета за вкъщи. Прибирам се и директно при моя личен лекар. Поглежда ми гърлото: Имаш гнойна ангина, пиеш ли нещо? Казвам му какво съм пил досега и той се облещва. Е, що? Викам му, дълга история, дай ми нещо, което да ме оправи бързо, че след 4 дни трябва да съм в Париж.
Ех, какви вируси имаше едно време.
COVID-19 ме извади от строя за две седмици, през което време мислих за какво ли не, включително и за предишни разни зли вируси, поваляли ме на легло преди години, макар и никога за толкова дълго.
Най-драматичният случай беше в Стокхолм през ноември 2007 г. и тогава за малко да прецакам фатално едно дълго подготвяно държавно посещение. Кралският церемониал на Швеция е толкова пищен на детайли и тежък на организация, че дворцовият маршал не би могъл да се справи с повече от 2 до максимум 3 посещения на година. Затова българският държавен глава чака цели 7 години, докато дойде време да върне визитата и да посети в Стокхолм Негово Величество Карл XVI Густав, по Божията воля крал на шведи, готи и венди – последният с този титул от 1544 г. Монархът и българският президент преминават през града в каляска, теглена от четири коня в процесия, предвождана от лейбгвардейски полк и следвана от по-малка карета – любимата на Сибила Сакскобурготска (майката на краля), в която са впрегнати две бели кобили, и в която са настанени кралица Силвия Шведска и първата дама на България, барабар с техните шапки с пера, воалетки и прочие полагаем аутфит.
След официалните церемонии следва обяд в Синята зала на Стокхолмското кметство, където се правят банкетите за Нобеловите награди. На обяда присъства и престолонаследницата принцеса Виктория, херцогиня на Вестерготланд, а 30 лакеи в ливреи сервират храната едновременно на всички гости на кралската маса.
И точно по време на този архиизискан церемониал моя милост усеща известно неразположение и отпадналост, придружени от силен главобол. Едвам изчаквам десерта и портвайна с аромат на кестен и сушени круши, за да се дотътря до хотела, където се просвам на леглото с 39 градуса температура.
До вечерта развивам гнойна ангина и състоянието ми се влошава толкова, че президентът обезпокоен ми праща своя лекар да ме прегледа. Идва докторът, вижда ме и промърморва: „Хм, абе, никак не си добре”.
Викам си на ум: Добро утро, святя.
Гледай да устискаш тия дни, казва, да не прецакаме посещението, пък в България като се приберем... И ми дава някакъв широкоспектърен антибиотик, да съм пиел, каза, двойна доза.
На другия ден цялата делегация напуска столицата и заминава за Упсала, а аз оставам ни жив, ни умрял в хотела. Пия двойна доза, но ми става все по-зле. Тресе ме, бълнувам, халюцинации... ад!
На третия ден си викам, чакай да погледна какъв е тоя антибиотик. Отварям листовката и зачитам. Вярно широкоспектърен – на първо място лекува гонорея и след това всичко останало до спори на антракс. Едно нещо само не лекува – гнойна ангина. Пише си черно на бяло – ако имате ангина, потърсете друг антибиотик. Прихвам да се смея като обезумял. После се зачитам в противопоказанията – халюцинации, суицидни мисли, късане на сухожилия, чупене на кости, петна по кожата от пряка слънчева светлина...
Викам си: Боже, какво ми дойде до главата! Оцелях в афганистански плен и в престрелки в Багдад и Кербала, та след цялата ми героична кариера да умра на легло в Стокхолм, набухан с антибиотик за трипер. Що за сатирична епитафия!
Смях се много и това като че ли ме ободри, окопитих се, та можах да се вдигна на третия ден от леглото и да се кача на самолета за вкъщи. Прибирам се и директно при моя личен лекар. Поглежда ми гърлото: Имаш гнойна ангина, пиеш ли нещо? Казвам му какво съм пил досега и той се облещва. Е, що? Викам му, дълга история, дай ми нещо, което да ме оправи бързо, че след 4 дни трябва да съм в Париж.
Ех, какви вируси имаше едно време.
Re: Едно време
Абсолютно недопустимо при Ковид поведение.
1. Трябва да се самоизолира и да не пътува.
2. По телефона да се лекува, а да не ходи по лекари
3. До към средата на септември да не пие антибиотик, но много вит.Ц и Д и имоностимулатор. Октомври - категорично никакви имуностимулатори, но антибиотик може един. Ноември - 3 дни витамини и 6 дни два антибиотика, може таен рентген. Декември - позитивен тест и кислород в болницата. Януари - ваксина и ще ти мине. Март - успокоително и ваксина. Юли - бани на терасата...
И що за пропаганда - каква гнойна ангина? Какви прегледи, какви лекари... Ковид, ковид, ковид. Можеш да си пъхнеш телефона в гърлото и да си снимаш сливиците и да пратиш по вайбър. Но точно този десен на гнойта е типично ковидна. Личният ти няма вайбър? Ще му поръчат през април нов телефон, ако се ваксинира. Ти се заключи, завий и гледай новини!
1. Трябва да се самоизолира и да не пътува.
2. По телефона да се лекува, а да не ходи по лекари
3. До към средата на септември да не пие антибиотик, но много вит.Ц и Д и имоностимулатор. Октомври - категорично никакви имуностимулатори, но антибиотик може един. Ноември - 3 дни витамини и 6 дни два антибиотика, може таен рентген. Декември - позитивен тест и кислород в болницата. Януари - ваксина и ще ти мине. Март - успокоително и ваксина. Юли - бани на терасата...
И що за пропаганда - каква гнойна ангина? Какви прегледи, какви лекари... Ковид, ковид, ковид. Можеш да си пъхнеш телефона в гърлото и да си снимаш сливиците и да пратиш по вайбър. Но точно този десен на гнойта е типично ковидна. Личният ти няма вайбър? Ще му поръчат през април нов телефон, ако се ваксинира. Ти се заключи, завий и гледай новини!
Re: Едно време
Много му пукало на Менелай за Ленчето, ама тя била само спонтанно забърсан на пияна глава бонус към златото, среброто и останалото, което Парис отмъкнал с кораба. За кинтите прошка нема.
Парис пък, израстнал като някакъв Маугли и откърмен от мечка не ще да е нежният тип, когото обикновено изобразяват.
Обратното - Ахил ясно си е посочен като отявлен педераст с любовник Патрокъл, а разните Хризеиди-Бризеиди са опит, ама без сърце направен , да бъде представен за барем бисексуален.
Пенчето не е само тъкала, а си се е шибала и за умрелите с мераклиите, нанесли се в имението на Одисей, унищожавайки пиелъците и мезелъците и скъсвайки трътките на всичко, що мърда.Младият Телемах от какво друго е побягнал?
Пенчето и Ленчето определено са се отчели в натура на Омир, за да ги опише в по-благоприятна светлина.Много неща сочат, че е моряк и когато е съчинявал епоса не е бил нито престарял, нито сляп.Така е изкарвал по нещо през мъртвия за корабоплаването зимен сезон.
И най- почтено си е посочил всичко, ама кой да ти чете.
Посочил и съчинил, не описал , защото едва ли е умеел да пише.Други са го записвали.
И те така...
Парис пък, израстнал като някакъв Маугли и откърмен от мечка не ще да е нежният тип, когото обикновено изобразяват.
Обратното - Ахил ясно си е посочен като отявлен педераст с любовник Патрокъл, а разните Хризеиди-Бризеиди са опит, ама без сърце направен , да бъде представен за барем бисексуален.
Пенчето не е само тъкала, а си се е шибала и за умрелите с мераклиите, нанесли се в имението на Одисей, унищожавайки пиелъците и мезелъците и скъсвайки трътките на всичко, що мърда.Младият Телемах от какво друго е побягнал?
Пенчето и Ленчето определено са се отчели в натура на Омир, за да ги опише в по-благоприятна светлина.Много неща сочат, че е моряк и когато е съчинявал епоса не е бил нито престарял, нито сляп.Така е изкарвал по нещо през мъртвия за корабоплаването зимен сезон.
И най- почтено си е посочил всичко, ама кой да ти чете.
Посочил и съчинил, не описал , защото едва ли е умеел да пише.Други са го записвали.
И те така...
в отговор на tuzlija-179435
#10
Re: Едно време
сетих се за -
Софокъл, грабнал един кокъл и
ударил Перикъл.
Перикъл се развикал -
-А бе, Софокъл, знай'ш к'а боли с тоз кокъл!
Софокъл, грабнал един кокъл и
ударил Перикъл.
Перикъл се развикал -
-А бе, Софокъл, знай'ш к'а боли с тоз кокъл!
Re: Едно време
Думата "кокал" се пише ето (и само!) така -- "кокал".
Другото са алабализми и незавършено 3то отделение, съдба трагикомична!
Доказателство, линк:
кокал (български) -- в Уикиречник:
[линк]
Ти вЕрно не си добре...
Или просто имаш някакъв як комплекс, който те кара да се мъчиш да доказваш, че ПОНЕ НЕЩО знаеш повече от НЯКОГО...
АЗ МИСЛЯ ТАКА!!
Другото са алабализми и незавършено 3то отделение, съдба трагикомична!
Доказателство, линк:
кокал (български) -- в Уикиречник:
[линк]
Ти вЕрно не си добре...
Или просто имаш някакъв як комплекс, който те кара да се мъчиш да доказваш, че ПОНЕ НЕЩО знаеш повече от НЯКОГО...
АЗ МИСЛЯ ТАКА!!
Нещо лично
(препечатано без разрешение от Георги Господинов) 
"Да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам." Това каза болният ми баща онази зима при раждането на дъщеря ми. И се случи чудо. Една лична история от Георги Господинов. За малките и лични чудеса.
Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян. И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира - всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.
Никога не бях виждал родителите си такива
Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)
Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща - да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.
Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.
Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…
Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете - да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.
Чудото е много лична работа
Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични. Исках да разкажа историята точно сега, когато се боим най-много за близките си. Понякога можеш само да утешиш и това е всичко, да кажеш, че обичаш. Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало - шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете - всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота. А чудото е много лична работа.
Честито Рождество!"
Здрави, весели и светли празници, Клуб!
Желая по едно много лично чудо да се случи на всички!
"Да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам." Това каза болният ми баща онази зима при раждането на дъщеря ми. И се случи чудо. Една лична история от Георги Господинов. За малките и лични чудеса.
Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми и баща ми веднага се вдигнаха от своето югоизточно градче и дойдоха да видят бебето. Хванаха първия влак следобед и пристигнаха на другата сутрин. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха дарове, разбира се. Не точно злато, ливан и смирна, макар че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която сам беше направил от първия дрян. И тогава разбрах, че тази сцена не е случайна. Тя, както би казал Борхес, идва, за да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което вероятно всеки родител разбира - всяко раждане е Рождество. Малко семейно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.
Никога не бях виждал родителите си такива
Майка ми и баща ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с огромно страхопочитание пред бебето. Не знам дали това е точната дума, но почитание имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не очаквах, поискаха да му целунат ръка. В патриархална култура като българската обикновено е тъкмо обратното. Младият целува ръка на стария, младият се покланя и дължи почит. Но ето как Рождеството обръща всичко. Пристъпиха плахо, с такова страхопочитание, все едно се покланят на човек, дошъл от друг свят. (А то, казано между нас, наистина е дошло от друг свят. Пътувало е девет месеца, за да стигне.)
Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-добрите хора, които познавам, но с нас не се церемоняха много, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без много ритуали, някакви досадни хлапета, които трябва да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да спазват две-три важни неща - да слушат, да учат, да не казват навън онова, което се говори в къщи. И да не искат всяко нещо, което видят в магазина, защото парите не стигаха, това всички го знаехме.
Всеки, и най-бедният измежду нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, дори да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за отглеждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И пак плачеше, като ми го разказваше, и никога нямаше да забрави агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.
Аз пък никога няма да забравя коледната елха, която украсявахме в детството с майка ми, с чупливи стъклени кълба и истински горящи свещи, нито ще забравя как баща ми и дядо ми влизаха в къщи с кожусите и като се отърсваха, стаичката се пълнеше със сняг, нито ще забравя как печката и кандилото правеха театър на сенките… Или как съм се свил на леглото, слушам възрастните или съм потънал в току-що получените Андерсенови приказки с хубвите илюстрации. Няма Коледа без Малката кибритопродавачка, Дивите лебеди, Храбрия оловен войник…
Когато родителите ми си тръгваха онази зима при раждането на дъщеря ми, баща ми каза тихо, само на мен: да съм жив още година-две, да ме запомни това дете, друго не искам. Чакаше операция. Това му беше мечтата, идеята за безсмъртие или каквото щете - да останеш в паметта на едно дете. И чудото се случи, болестта, за която никой не даваше надежда, се стопи. Минаха повече от десет години, дъщеря ми вече е голяма и баща ми е сигурен, че тя го е спасила.
Чудото е много лична работа
Тези чудеса са малки и лични. Всички чудеса са малки и лични. Исках да разкажа историята точно сега, когато се боим най-много за близките си. Понякога можеш само да утешиш и това е всичко, да кажеш, че обичаш. Има един ден, в който ние, дето през останалото време сме всичко останало - шефове, подчинени, работници, журналисти, недооценени, обидени, обиждащи, крещящи и навикани, юнаци и патриоти, българи и европейци, можем да събуем и оставим всичко това в коридора. Да станем деца на родителите си и родители на децата си. Затова този празник е хубав. Защото празнуваме идването на едно дете. А като има дете - всички се превръщаме в деца. И в бащи и майки. Всеки е Исус, всеки е Йосиф, всеки е Мария. И това не е светотатство, то е смисълът и то е чудото на живота. А чудото е много лична работа.
Честито Рождество!"
Здрави, весели и светли празници, Клуб!
Желая по едно много лично чудо да се случи на всички!