Да си припомним....

Все пак и това е своевиден напредък за скромната македонистка историография.

[линк]

Da bides denes bugarin vo R. Makedonija e prasanje na intelektualen predizvik.

Това на снимката паметникът на децата от Ваташа ли е? Иначе авторът добре е описал събитията и с добро намерение, но малко е сбъркал името на организацията, в 1913 се е казвала ВМОРО, а не ВМРО. Тиквешкото е първото антисръбско въстание. Както са казвали по-старите "Тиквешия - здрава Бугария". После идва Охридско - Дебърското. Все въстания пропускани в македонската историография, защото са антисръбски.

По-долу има увеличена снимка на паметника с надпис. Тоя е само за жертвите от въстанието. Иначе не е както си е но и това е нещо. Още по-голям пробив е разбира се присъствието на хора като Канзуров по телевизията. Независимо от нетърпеливоста на водещите журналисти.

Da bides denes bugarin vo R. Makedonija e prasanje na intelektualen predizvik.

Интересни самопризнания и още по-големи дилеми:
[линк]

Da bides denes bugarin vo R. Makedonija e prasanje na intelektualen predizvik.

Големи, големи, колко да са големи дилемите, или любимият лаф на историчарите в Скопие контроверзии?
Спомените на Иван Михайлов - и не само, са пълни с примери както с пълна приемственост между поколенията в един род, така и с противоположност между баща и синове или между братя.
В един и същи род може да има всякакви.
Страшо Пинджур е югославски комунист.
Татко му явно не е.Чисто технически - не е доживял, човекът...

Парадоксът със Страшо Пинджур съществува. Той е роден в Струмица след въстанието. Родителите му бягат там от сръбска власт. По онова време Струмица е в България. Но в Северна Македония твърдят, че е роден във Ваташа, което е лъжа. Нещо повече, кръстник му е Христо Чернопеев. И двамата с баща му са убити по времето на Първата световна като български военни - офицер и сержант. И то на фронта срещу сърбите. А майката на Страшо се жени за друг човек и той израства в ново семейство и става сърбо-комунист и юго-македонист...

И да беше останал баща му жив, пак няма гаранция, че синът няма да стане шумкар и комунист.
При нас Вапцаров е такъв пример. До 1918 г баща му е български войвода и комита, след това опортюнист и обикновен гавазин, който трепе за келепир. Синът му е на 3 години, когато Йонко и Пейо Крачолов превземат Кавала, само 20 години по-късно Никола си е типичен олевял младеж, без здрави национални основи. Баща му е жив, но нищо не прави, за да го вразуми.
Просто поражението през 1918 г преобръща наопаки всичко...