Писмо
48 отговора
0 прегледа
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
в отговор на oberleutnantRzevski
#2
Re: Писмо
Уви, милионите не възкръснаха... нито тогава, нито някога ще го направят...
в отговор на oberleutnantRzevski
#3
Re: Писмо
От вчера ме "чопли" ...
ВЯРА
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
ВЯРА
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
в отговор на oberleutnantRzevski
#5
Re: Писмо
Песен за човека
Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя – моята – свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
Мнението е позиционирано и няма нищо общо!
Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя – моята – свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
Мнението е позиционирано и няма нищо общо!
в отговор на oberleutnantRzevski
#6
Re: Писмо
75 години от гибелта му!
Ти нали не обичаше философията
По ирония на съдбата, поезията на Вапцаров е определяна като една от най-философските:-))
Аз имам спомен за разказани лични срещи с Вапцаров от бащата на съпруга ми... засекли са се 1г. в Морското във Варна...
А тук попаднах на едно изключително и уникално по рода си изследване на един "Работен ден на огняра Вапцаров на Парен локомотив серия 46" от Константин и Петко Иванови.
Аз имах другар,
добър другар,
но... кашляше лошо.
Той беше огняр -
пренасяше коша с кюмюр
изхвърляше сгур,
дванадесет часа на нощ.
Из "Спомен" от "Моторни песни"
Ти нали не обичаше философията
По ирония на съдбата, поезията на Вапцаров е определяна като една от най-философските:-))
Аз имам спомен за разказани лични срещи с Вапцаров от бащата на съпруга ми... засекли са се 1г. в Морското във Варна...
А тук попаднах на едно изключително и уникално по рода си изследване на един "Работен ден на огняра Вапцаров на Парен локомотив серия 46" от Константин и Петко Иванови.
Аз имах другар,
добър другар,
но... кашляше лошо.
Той беше огняр -
пренасяше коша с кюмюр
изхвърляше сгур,
дванадесет часа на нощ.
Из "Спомен" от "Моторни песни"
Редактирано от MilaO6 на
в отговор на oberleutnantRzevski
#8
Re: Писмо
А за такива като теб мълчаливи философи, дето и разстрел не са упоменали в темата, какво да кажем
в отговор на oberleutnantRzevski
#9
и фантаст
според Мая Вапцарова,
Вапцаров не е само "Ти помниш ли. морето и машините", а романтиката е в машините.
Вапцаров не е само "Ти помниш ли. морето и машините", а романтиката е в машините.
в отговор на oberleutnantRzevski
#12
Re: Писмо
Хубаво, ентусиазирано, младежко. Ама животът се оказа друг, както и човешката природа. И все пак, светът е малко по-свястен към днешна дата, отколкото тогава. Което не е гаранция, че ще продлъжва да се поправя.
в отговор на oberleutnantRzevski
#13
Re: Писмо
направо вчера е било.
***
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.
И привечер летна наметна
пак с траурен плащ рамена,
градът приюти се в тъмата
и тънка позлата в стъклата
разля се на плахи петна.
... ***
***
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.
И привечер летна наметна
пак с траурен плащ рамена,
градът приюти се в тъмата
и тънка позлата в стъклата
разля се на плахи петна.
... ***
в отговор на oberleutnantRzevski
#14
Re: Писмо
Темата е политическа или поетическа.
Или както е модерно сега ще се окаже хибридна?
Вапцаров има две поетични Писма и двете са много въздействащи.
Аз обаче по стар обичай тук в клуба ще цитирам речта му към преподавателите и командирите произнесена от името на випускниците при уволнявката им в родната «алма матер».
Искам да разбия предубеждения, искам да докажа, че с формули не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. Аз искам да разясня именно на вас, наши бивши началници, за да не сте учудени, за да не ни сочите вашия пример на миналото, защото оттам произлизат всичките противоречия, оттам е и онзи конфликт, който днес е по-осезателен от всеки друг път.
прав или изправян
Или както е модерно сега ще се окаже хибридна?
Вапцаров има две поетични Писма и двете са много въздействащи.
Аз обаче по стар обичай тук в клуба ще цитирам речта му към преподавателите и командирите произнесена от името на випускниците при уволнявката им в родната «алма матер».
Искам да разбия предубеждения, искам да докажа, че с формули не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. Аз искам да разясня именно на вас, наши бивши началници, за да не сте учудени, за да не ни сочите вашия пример на миналото, защото оттам произлизат всичките противоречия, оттам е и онзи конфликт, който днес е по-осезателен от всеки друг път.
прав или изправян
в отговор на oberleutnantRzevski
#17
Re: Писмо
Имам много противоречиви чувства.
От една страна романтиката в стиховете му,
от друга се включва в терористична организация: След това се връща в София, където се запознава с Цвятко Радойнов, ръководител на централната военна комисия при ЦК на БКП. Основната цел на комисията е да извършва минноподривна дейност срещу немските войски, разположени в България и срещу държавните институции. Никола Вапцаров е назначен за деловодител на „минноподривната комисия“ и за дейността си получава средства, с които издържа семейството си.
Не ми се връзват нещата!
Последно какво е бил? Поет-романтик или терорист?
Историята е най-к*рвенската наука. Всеки историк тълкува исторически находки според как е най-удобно на този, който му плаща.
От една страна романтиката в стиховете му,
от друга се включва в терористична организация: След това се връща в София, където се запознава с Цвятко Радойнов, ръководител на централната военна комисия при ЦК на БКП. Основната цел на комисията е да извършва минноподривна дейност срещу немските войски, разположени в България и срещу държавните институции. Никола Вапцаров е назначен за деловодител на „минноподривната комисия“ и за дейността си получава средства, с които издържа семейството си.
Не ми се връзват нещата!
Последно какво е бил? Поет-романтик или терорист?
Историята е най-к*рвенската наука. Всеки историк тълкува исторически находки според как е най-удобно на този, който му плаща.
в отговор на pishmangreek
#18
Re: Писмо
Ми....
Понеже тероризмът е философско понятие, лесно сменящо се на борец срещу неправдата да речем, то поетът решително надделява според мен.
Понеже тероризмът е философско понятие, лесно сменящо се на борец срещу неправдата да речем, то поетът решително надделява според мен.
в отговор на oberleutnantRzevski
#19
Re: Писмо
Терорист изобщо не е философско. Гледната точка се сменя. Което е по-скоро религия, а не философия. Комунистите, колкото и да се правят на атеисти, вярват в техните "Богове" Маркс и Енгелс. Трудовете им се изучават и са настолни книги както у християните Библията, у мюсулманите Корана.
в отговор на pishmangreek
#20
Re: Писмо
Реално не е. За мен терорист е този, който убива невинни граждани - жени и деца.
Обаче политиците са изврътливи кат адвокатите.
Обаче политиците са изврътливи кат адвокатите.