Случка

Вчера попаднах на този разказ.

"Този случай е от преди няколко години. Историята ми беше разказана от един добър мой приятел, о. Димитриос, енорийски свещеник към храм „Св. Василий“ на ул. Сахтури, Пирея, Атина. Представям ви историята точно както ми беше разказана от самия о. Димитриос:

„Една сутрин, след светата Литургия, отидох в църковната канцелария. Един човек на около 50-годишна възраст дойде да разговаряме. Не го познавах и никога не бях го виждал по-рано в моята църква. Разказваше ми за един 45-годишен мъж, който бил хоспитализиран в Пирея, Атина. Имал тежка форма на рак. Болестта се разпространила по цялото тяло, дори и в мозъка. След края на изследванията лекарите казали, че не съществува нищо, което би му спасило живота. Вземал лекарства в големи количества, но и те не му помагали. Неговият роднина, който дойде да ми разкаже за неговото състояние, поиска от мен да отида веднага до болницата и да го причастя.

Както и бях помолен, веднага отидох в болницата, за да изпълня задължението си да причастя болния. Щом влязох в болничната стая, ми стана ясно, че пациентът се намира в много лошо състояние. По-късно ми потвърдиха, че болестта е метастазирала в мозъка и нямало надежда за него. Дните му били преброени. Леглото до него беше празно. Той беше единственият болен в стаята. В един момент той се събуди от комата и си отвори очите. Веднага ме погледна и с голямо усилие ми разказа следното:

„Семейството ми ме доведе в болницата преди 35 дни. Един човек на около 80 години лежеше в стаята, където сложиха и мен. Този човек боледуваше от рак на костите. Имаше страшни болки. Но без значение колко много страдаше, той често се молеше: „Слава Тебе, Боже, слава Тебе!“ Тези думи бяха придружени с много други молитви. Аз бях атеист. Тогава за пръв път в живота си чух молитва. Никога преди това не бях ходил на църква. Затова се изненадах, когато забелязах, че след като завършваше молитвата, той спеше мирно по два-три часа. Но когато се събуждаше, отново дишаше тежко от страшните болки. И тогава отново продължаваше да се моли: „Слава Тебе, Боже!“

Аз също страдах от големи болки, а той, въпреки големите си болки славеше Бога. А аз, в своите страдания и болка, хулех Христовото име и името на Неговата Пресвята Майка. Старецът благодареше на Бога, че му е дал болестта. Като слушах как той постоянно повтаря всичко това, въпреки че страдаше, си мислех, че ме смущава. Освен честите му молитви, той всеки ден искаше да приема Свето Причастие.

А пък аз често го укорявах. Казвах му: „Млъкни, млъкни вече! Нима не виждаш, че Бог, Когото толкова много славословиш, те измъчва с тази тежка болест! Какъв Бог? Няма Бог!“ Старецът мирно ме изслуша и ми отговори: „Потърпи, дете мое, Бог наистина съществува, Той е възлюбеният ни Отец. Чрез болестта, която ни е дал, Той ни очиства многото ни грехове“. Този отговор на стареца още повече ме ядосваше и започвах отново да хуля Бога и дявола. „Бог не съществува! Не вярвам в нищо, нито в Бог, нито в Неговото Царство, нито в друг свят“.

След един такъв разговор, старецът мирно ми отговори: „Изчакай и с очите си ще видиш как душата на вярващия християнин напуска тялото му. Аз съм грешник, но милостта Божия ще ме спаси. Почакай, ще видиш и ще повярваш.“ И продължаваше да слави Бога и Пресвятата Негова Майка. Казваше една особена молитва, в която се повтаряше „радвай се“ (от Акатиста на Пресвета Богородица). Пееше също и химна „Достойно ест“.

В един момент той престана да се моли и го чух да казва: „Добре дошъл, мой Ангеле-пазител! Благодаря ти, че дойде да вземеш душата ми с ангелското войнство“. Бях в голям шок. Отворих си очите и видях пред себе си цялото ангелско войнство. Старецът се прекръсти, скръсти ръцете на гърдите си и за последен път издъхна. Изведнъж болничната стая се изпълни с брилянтна светлина, светлина, която беше по-светла и от Слънцето. Аз, неверникът, атеистът, материалистът, гледах това чудо със собствените си очи. След това един прекрасен аромат изпълни помещението. Бях потресен от видяното, защото в онзи миг разбрах, че старецът през цялото време е бил прав.

Повиках родителите си и им разказах какво видях и преживях. Бях ядосан, защото никога не ми бяха говорили за съществуването на Бога. Тогава повиках моите роднини и приятели и ги помолих да дойдат и да ми разкажат за вярата, за която никога преди това не бях учил нищо. Скъпи отче, аз вярвам, че Бог наистина съществува. Затова Ви моля да ме изповядате и причастите.“

Знаеш ли колко такива разкази мога да ти дам, ама не с християни а с разни други хора? Езичници, дето им викате...

Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!

Звучи ми малко наивно. В живота всичко е възможно, и чудеса и видения и т.н. Боя се, че се увеличава девалвацията на духовните ценности и здраво вероучение.

Аз пък да се оплача - за толкова години виртуална комуникация с теб, един па не чух да разкажеш и ти за някое чудо: от личен твой опит или такъв на твои приятели от църковните среди. (:
Та сега мисля, че е удачен момента и темата да те питам - защо е така?

Точно. Или е преразказана наивно, най-малкото. Тия истории имат тежест предимно пред по-отскорошните християни, което може би е полезно за подсилване на вярата... С годините намалява тая необходимост. Може би разбираме, че Бог е повече от това което си представяме, и животът сам по себе си е достатъчно чудо.

Любопитна снимка Все пак тия дечица сa по-симпатични от изнервените и пристрастени към компютъра тийнейджъри. Пък и велосипедът си е опасно съоръжение. Спомям си какви подвизи на колела сме вършили в детството, добре че повечето без сериозни последствия...

Аз чудеса не търся, но те не липсват в моя живот. При все че ги има пред очите ми, чудесата не ме екзалтират.



Навремето следвах задочно (затова и останах с посредствени богословски познания). Преди да замина за изпитна сесия, след неделната литургия ме чакаха домашните на умиращ, които ме помолиха да отслужа т.н. "маслосвет". Никога не бях виждал нито домашните на болния, нито самия болен, изписан от болницата да изживее последните си часове и няколко дни в домашна обстановка. Маслоосвещението беше извършено в дома на болния и както се полага, причастие. Помня, той беше на легло и едва го поизправиха в полуседнало положение.

След изпитните сесии имах навика да се срещам с църковните настоятели и да се информирам детайлно какво е ставало в мое отсъствие. Изненадан, че не ми говорят за погребение, полюбопитствах какво е станало с тежко болния когото причастих и отслужих тайнството елеосвещение. Клисарят се разсмя и ми каза, че умиращият проходил и присядал на пейката пред входната порта да си бъбри със съседите в селото.

Човекът живя доста дълго време. ЧУДОТО беше, че се движел до пейката да бъбри, но нито веднъж не дойде в храма да благодари на Бога. Несъмнено, поради липса на селска врачка и баячка или някой вещерник, бяха решили да извикат попа да му бае.

Баща ми работи до 70 год. възраст и изведнъж се оплака, че не се чувства добре. Той никога не се оплакваше от болежки. Някакви образувания с големината на орех се появиха около врата му и го взеха спешно в болницата. Оказа се рак в последен стадий и лекарите казали на майка ми, че едва ли ще живее повече от 2-3 седмици. Тогава предложих да го причастя и майка ми трябваше да намери подходящите думи да уговори баща ми да се причасти и докторите да го пуснат за ден у дома. Не помня причините защо не съм го причастил в болницата. Видимо не са допускали външни хора. Поради липса на място в онкологичната болница той беше настанен в съседната военна болница. Баща ми беше вярващ човек, но не практикуващ, както се казва, разбирайки еженеделно черкуване. За голяма част от българите в онова време причастието означаваше смърт. Затова и майка ми трябваше да го убеди. Той прие много радостно. Поради краткото време, трябваше да изповядвам баща си за да го причастя и поради липсата на сили, не служих тайнството елеосвещение, а го помазах с елей от Велики четвъртък, донесен ми от няколко атонски манастира.

Баща ми беше изписан да мре, а той живя повече от година като нормален човек. Седмица преди смъртта си казал на майка ми, че ще умре защото виждал покойните си родители да го гледат от прозореца на терасата. Знаехме че той си е неизлечимо болен, но той си се движеше нормално и затова за нас смъртта не беше на вратата. В деня на смъртта си казал на майка ми, която се върнала от пазар, да побърза да направи консервите, защото ще умре и ще й изгният зеленчуците. Към 16 ч. се почувства много зле и кожата по цялото му тяло вибрираше. След около 30 минути изпадна в кома и аз започнах да чета канона "На изход души". Майка ми в суеверието си настояваше да чета не много силно на глас за да се обърка и да остане в кома дни и месеци. Така учели старите хора, че не бива да се смущава с голям шум и висок говор умиращият, за да не се "обърка". Свърших канона и на последната дума баща ми издъхна.

Братовчедка ми беше във втори брак и не само работеше в градската болница, но беше и някакъв си партиен фактор. Звъни ми да се отбия у тях, отивайки на вечерна служба, понеже живееше до градския храм, в който служех и по нареждане на покойния Доростоло-Червенски митрополит Софроний, във всички градски храмове трябваше да има ежедневно сутрешно и вечерно богослужение, макар че гр. Русе беше обявен за първия атеистичен град.

Братовчедка ми в силно притеснение ми казва, че съпругът й има рак в деликатна мъжка област и състоянието му е неспасяемо. Грешка не може да има, защото самата тя е гледала резултатите и е събеседвала с лекарите, с които работи. Докато тя дремеше от умора, аз отслужих задочно (без присъствието на болния) тайнството елеосвещение. Взех запасно причастие, което се освещава на Велики Четвъртък и отидохме в болницата. Причастих съпруга й и му оставих осветения елей да се помазва. Той е жив до ден днешен, а случката беше някъде през 1985 г.

Чудото и в този случай е, че болният разказва на всички, но не смята за нужно да стане реален християнин, както богословите го разбираме и както църковната практика и канон го изискват - еженеделно черкуване и всичко останало.

С едно изречение казано, най-често, българските християни гледат на църковната молитва като на баенето на врачки и магове.

Днес, в безделието си гледам един преинтересен клип за лингвистичното влияние върху човешкото здраве.

СЛОВА ВЛИЯЮТ НА ДНК, ЗДОРОВЬЕ, СОЗНАНИЕ, ЖИЗНЬ ЧЕЛОВЕКА

Мисля да съм разказвал случая, но ще го повторя, ако ми е позволено. От покойната бивша игуменка на Соколския манастир - майка Киприана Маринова узнах за чудодействената сила на Акатист-а към Всемогъщия Бог. Книгата "Акатистник", издание на СВ. Синод, я имах, но не бях обръщал внимание на този акатист. Соколските сестри го знаеха наизуст и когато пътуваха с автомобила по административни служби, те го пееха. Майка Киприана ми беше наложила послушание да се моля с него, изчитайки го колкото мога през деня. Така той ми стана любим и го намирам като най-добрия превод на български език.

В енорийския ми русенски храм бе дошла една родителка да изплаче тревогата си от безизходната ситуация, в която ги въвлича синът й. Той нямаше вина, но негова бивша приятелка със силни политически връзки в онова време го съдеше и опасността, която висеше отнемаше семейството от жилището им. Случаят беше без никакъв изход и изповядвам, че дадох съвет да се молят с въпросния акатист без да вярвам, че това би помогнало. Съдебното решение беше предрешено. След повече от месец родителката отново дойде в храма със сина си и за моя изненада, бяха усмихнати. Казаха ми, че си взели месец отпуска и всеки ден се молели всеки поотделно с десетки изчитания на Акатиста. Необяснимо как, в последния момент съдът оправдал сина й.

После две години подред идваха да честват датата в манастира, в който бях изпратен.

През 80-те години на миналия век един престарял руснак в София ми разказа твърде интересен случай. Имах съмнения в светостта на архиепископ Серафим Соболев. Покойният Драговотийски епископ Йоан, който е бил дякон на архиепископ Серафим, не признаваше светостта на владиката и ми е казвал, че сестрите от Покровския манастир преувеличават. Затова и зададох въпрос на престарелия Николай Николаевич Байдак какво мисли по въпроса за светостта на Архиепископ Серафим.

Той предложи да ми разкаже случай от неговия живот и аз сам да решавам за себе си. Съпругата му Екатерина познавала владиката в битността му на ректор на Воронежката семинария. Родителите й живеели до семинарията и тогавашният ректор им гостувал често. В София, те живееха на ул. "Бенковски". Екатерина заболяла сериозно и всички очаквали смъртта й. Веднъж, влизайки у дома си отчаян, Н.Н. Байдак бил посрещнат от усмихнатата си съпруга, която го запитала дали е видял владиката, който бил отдавна починал. Николай Николаевич помислил, че съпругата му е загубила разсъдъка си и започнал тактично да я уверява в смъртта на владиката. Екатерина възпълнила разказа му с детайли от погребението за да го увери, че тя си е съвсем с ума. Според нея Дядо Серафим й се явил и бил дори седнал на стола до кревата й, казвайки й, че се моли за нея и тя няма да умре в близките 10 години.

Впоследствие Екатерина се чувствала прекрасно и една сутрин настояла веднага да извикат архимандрит Методий (авторът на книгата "Отец Иоан Кронщадски", бивш игумен на Рилския м-р) да я изповяда и причасти. На о. архимандрита и след това на домашните си тя казала, че отново й се явил владиката и й казал, че тя ще умре, указвайки деня и часа. Никой не й повярвал.

В указания ден в 12 часа Николай Николаевич влиза в стаята на съпругата си и шеговите й казал: "е, Екатеринушка, ти си още жи" В този миг съпругата му издъхнала.

=============
А Н К Е Т А

Въпросът ми към читателите на този ми постинг е дали умиращите им домашни са свидетелствали за явяването на техни покойници непосредствено преди смъртта им.

Да, трудно е да се пише за тия неща. Баща ми си отиде миналата година, не зная обаче да е виждал явяване на покойници. Все пак, според майка ми в последния ден се държал доста странно, сякаш предчувствал нещо. Същото съм чувал и за други роднини.

За Дядо Серафим и аз имам случка, в която не заставям никой да повярва. Нямахме дете дълго време, няколко години след сватбата, много ни тежеше и бяхме на всевъзможни прегледи без да се установи нещо. Накрая някой ни посъветва да напишен писъмце и да се помолим в руската църква. И скоро след това разбрахме че ще чакаме детенце, и го научихме точно на голям църковен празник. Та всеки си има право да прецени...

Аз съм склонен да мисля, че всичко е индивидуално. Чудесата в личния живот на хората стават заради тяхната вяра или Божието съизволение по конкретен въпрос и към конкретен човек. Лично аз не приветствам голямата шумотевица. Тя не може да обърне хората към Бога.

Абсолютно сте прав. Само да отбележа, че освен голямата шумотевица има и друга крайност. Познат богослов изобщо отричаше чудесата, като например разказваше как Моисей в Изход не е разделил Червено море, а е било малкото Тръстиково море, в което силен вятър е причинил отлив, което пък било често природно явление и т.н.

Имам си становище, че чудесата са нормални/естествени природни явления, напълно в рамките на възможностите на Творението, но "чудо" е това, което се случва на правилното място, в правилния момент, в желаната посока.
От тук и разминаването ми с виждането на твоя познат, както и с другата крайност наричаща чудесата "невъзможното".

Същевременно и двете страни са прави, защото обяснението по мое мнение съчетава и двете гледни точки. Това, което се е случило в Червено море/Тръстиковото море отговаря на обяснението на твоя познат, но е станало точно когато е необходимо, като по поръчка. По тази тема от доста време заимствам думичката "синхроничност", при която съвпаденията съвсем не изглеждат случайни.

Личните ми наблюдения относно "чудеса" по-скоро доказват правотата на становището ми. Важи и за болестните чудеса. Ставащото в организма със сигурност е медицински обяснимо, природно възможно, но явно някакви други условия подопомагат случването му. Тези условия аз наричам "намеса" и от "вън". Определено вярвам в подпомагането на тази "намеса" от нас и добронамерените духовни лица, техниката на молитвата и тн.

Развълнувах се от една статия, която горещо препоръчвам на всички:
[линк]
Тъсещият обяснения ум бързо ще се усети, че подобна мрежа ние сме развили, чрез общуването (вече и технически сме умуличили "вклъчването" в мрежата), чрез духовните връзки между нас, а вероятно за тях има доста повече да учим. Още повече, че са трудно наблюдаеми и едва ли не недоказуеми, като се налага да се позоваме предимно на това, което наричаме "чудеса".

Ще пиша повече за вижданията си по темата в удобен момент. За мен е много интересна.

Да, напълно е възможно такова обяснение. И за манната имаше такива тълкувания, че е било нормално явление, например гъби местнорастящи в пустинята. Странно че в събота не се появавала

Статията обаче не се отваря, може ли пак линка?

На владеещите руски език препоръчвам най-настоятелно да изгледат клипа от руското телевизионно предаване за вълшебната сила на молитвата или за ЧУДЕСАТА.

Свещеникът свидетелства за майка си, която "възкръсва" на третия ден след смъртта си, оставена в моргата незащита след операцията!

Лично аз съм крайно критично настроен към Матрона Московска, но стотици народ свидетелства за чудеса след молитва към Матрона Московска.

Жена, чийто ръст е по-малкък от ръста на дете, става майка.

Военният разказва за необясними факти по време на войната в Чечня и как 90 Псалом избавя реално от смърт, както и кръстът.

[линк]

Благодаря

---

[линк]