къде е границата

30 отговора 0 прегледа
#1

къде е границата

Здравейте.
Искам да попитам как се разпознава гранцата, между "нормалното" ежедневно употребяване на алкохол и състоянието на зависимост?
Всъщност кога свършва нормалното?

Отговор
в отговор на bat.goiko #2

Re: къде е границата

Нормалните хора не пият всеки ден.
Те нямат нужда от ежедневно пиене.

Отговор
в отговор на bat.goiko #3

Re: къде е границата

Основен признак на зависимостта е нарушеният контрол. Един алкохолик може да не пие въобще, но не може да пие контролирано. Както е казано в поговорката: "Без едно може, с едно не може." Нарушен е контролът върху началото, нивото и края на употребата. Контролът се губи постепенно, т.е. рязка граница няма. Точно това създава илюзията за липса на проблеми, болестта напредва бавно, коварно, неусетно. Напълно загубен е контролът при малка част от зависимите, там деградацията е пълна. Лошото е, че каквото е отнето от болестта, не се връща и възстановяването на пълен контрол върху пиенето вече става невъзможно.

Отговор
в отговор на ivandobrinov-173024 #4

Re: къде е границата

Благодаря за отговорите.
Зададох въпроса, защото се замислям, че не ми е комфортно да седна вечер на масата и да няма нещо за пиене. Старая се да е бира или вино, трябва да има нещо.

Отговор
в отговор на [email protected] #5

Re: къде е границата

А така...
Ама нали българина никога няма проблем с алкохола.
Мои приятели си разбиха животите..заради алкохола.
Дори и като разведени..не им светва..къде е проблема.
Наистина нормалните хора нямат нужда от ракии,бири..вина,всеки ден.
И дори и да пийнат,след второто..третото си лягат да спят.
Докато ние пиячите в бг..понеже не сме алкохолици..ама хич..ходим да си допиваме по кръчмите..след третото..сън не ни хваща.
И не е проблем да налапаме джама..както се изразяват за стъклените чаши и бутилки..рано ..рано,по никое време.
Когато бабичкитр изпращат козите сутрин.

Щеше да е смешно..ако не беше трагично.
Поздрави от един сух алкохолик..
Трябваше чак в чужбина да осъзная..че нормалните хора не пият сутрин,на работа и всеки ден.
Ако се опиташ да сложиш картите честно нс масата за проблема си..може и след някоя година да стигнеш до моите прозрения.
С цената на почти развод..и почти без работа.

Отговор
в отговор на ivandobrinov-173024 #6

Re: къде е границата

Радвам се да Ви видя тук, д-р Добринов! : )

Perfidia
Отговор
в отговор на finntroll73 #7

Re: къде е границата

"Трябваше чак в чужбина да осъзная..че нормалните хора не пият сутрин,на работа и всеки ден. "
. . . . . . . .

Perfidia
Отговор
в отговор на bat.goiko #8

Re: къде е границата

Според сега официално ползваната и от българските психиатри МКБ-10 има две различаващи се диагностични категории - "Проблемна употреба на алкохол" (F10.1) и "Синдром на алкохолна зависимост" (F10.2). При първата няма абстиненти симтоми, няма постоянен затруднен контрол върху приема на алкохол (т.е. проблемните пиячи, които не за пристрастени към алкохола могат да пият по малко), няма жертване на други достъпни удоволствия само и само да се напият и пр. и пр. Докато втората е до голяма степен идентична с по-архаичното понятие "алкохолизъм".

Разбира се, границата е условна, но това все пак е някакъв ориентир - дадена е средна категория между нормално пиещ и алкохолик; тази средна категория е проблемен пияч. AA и много от неуките психолози и психиатри бързат да стигматизират проблемните пиячи като алкохолици, което е голяма грешка и води до влошаване по принципа на самосбъдващото се пророчество - като един проблемен пияч си науми, че е завършен алкохолик, в крайна сметка става такъв. Толкова за неуките бг психиатри и психолози, пеещи в хор с АА. Съвременните западни практики отдавна са признали наличието на преходни зони и нуждата от специфични терапии за специфични нужди, а не примитивно полярно черно-бяло мислене.

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)
Отговор
в отговор на Absinthe Ducrosfils #9

Re: къде е границата

Това не е вярно. В МКБ-10 няма категория "проблемна употреба", а "вредна употреба" - F 10.1. Тя изобщо не е "средна категория между нормално пиещ и алкохолик", а качествено различно състояние. Много хора са в тази група и никога не стават зависими. Те наистина имат запазен контрол, но при тях се появява увреда на здравето като следствие от пиенето. Никой не може да стане алкохолик, само защото "си науми", че е такъв. Ще прескоча темата за модата на западните практики и пеенето в хор, това са емоционални тенезми на пишещия. Иначе безспорно индивидуалният подход е важен, макар да има и общи принципи и стандарти в терапията.

Отговор
в отговор на д-p #10

Re: къде е границата

Докторе (ако действително сте такъв), не искам тук надълго и нашироко да изпадам в диагностични казуистики, които и без това нямат много практическо приложение, но е достатъчно да посоча, че в диагностичните указания към тази рядко употребявана категория - "вредна употреба" (да, прав сте, действително няма "проблемна" в МКБ-10) - изрично е упоменато, че тя не може да се използва за случаи, в които има достатъчно симптоми за "алкохолна зависимост". Тоест, това е категория-недоносче, която съответства на американското (според DSM-V) Mild Alcohol Use Disorder, което също се обозначава с F10.1, докато Moderate и Severe степените са F10.2. Така че "грешката" ми в крайна сметка се оказва вярна.

Част от практическия въпрос, на който се опитах в предния си пост да обърна внимание, е по-друг: да не се препрящат с лека ръка проблемни или леки до умерени пиячи към сектата АА с лекарска или психотерапевтична благословия, защото, видите ли, това било единствената общност за взаимопомощ и били по-добре от нищо. Това е непрофесионално. Много от тях, вместо да се впримчат в синусоудата от абсолютното напиване до абсолютното въздържание и обратно (и пак, и пак...), могат успешно да преминат за дълго на режим умерено/контролирано пиене и виждайки как им се подобрява живота от това, трайно да преходят към по-здравословни пиячески и изобщо житейски навици.

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)
Отговор
в отговор на Absinthe Ducrosfils #11

Re: къде е границата

Сега вече нещата ми се изясниха. Проблемът е "сектата АА", а другите приказки са гарнитура. Познавам доста хора с вредна употреба, които не са алкохолици. Хора с вредна употреба няма смисъл да се пращат в АА, или да се лекуват за зависимост - това е така. Обаче при много зависими АА дава безспорни резултати. Нищо страшно няма, ако човек с вредна употреба "сгреши" и спре напълно пиенето. Обаче на един зависим да се препоръчва "контролирано пиене" е вече зловредно и опасно, защото болестта прогресира. И без това много зависими отричат проблемите си. Ако човек е "в синусоидата от абсолютното напиване до абсолютно въздържание и обратно", то той е зависим.

Отговор
в отговор на д-p #12

Re: къде е границата

Да разбирам ли, че 2-3 чаши вино, или 2-3 бири вечер са "нормална" употреба, или клони към вредната употреба?

Отговор
в отговор на bat.goiko #13

Re: къде е границата

Количеството не е критерий за вредната употреба. Търсим проблеми. По отношение зависимост се следи за контрол върху началото, нивото и края на употреба.

Отговор
в отговор на bat.goiko #14

Re: къде е границата

Според някои автори рисково пиене по отношение количествата е: пие повече от 4 стандартни питиета наведнъж и повече от 14 питиета седмично (за мъжете) и повече от 3 стандартни питиета наведнъж и 7 питиета седмично (за жените);
Стандартно питие /12 гр. алкохол/:
1 малка бира (330 мл)
1 чаша вино – около 150 мл
1 питие – около 50 мл. концентрат
Това, разбира се е относително: рискът далеч не се определя само от количествата изпит алкохол, има много фактори, свързани с индивида и средата.

Отговор
в отговор на д-p #15

Re: къде е границата

Здравейте д-р, искам да ви попитам,
защо има хора с ,,вредна употреба" и системно употребяващи , но не стават алкохолици за разлика от други.
Какво е обяснението на науката.
Генетично заложен ли е този процес?

Отговор
в отговор на д-p #16

И все пак, къде е границата?

Проблемът е, че алкохолизмът е по-скоро социална, поведенческа и морална категория, отколкото биологическа. Това, разбира се, важи и за повечето останали психични разстройства, нямащи безспорна органична причина, включени в съвременните класификации. Но тук темата беше съвсем конкретна - къде е границата между нормалното пиене и алкохолизма - и продължаващите мнения доказват, че той няма ясен и еднозначен отговор.

Болестният мит, в който и вие (неъпгрейднатият помощен персонал) и АА вярвате, ви обрича на мисловно причинно-следствено въртене в кръг: защо даден човек пие много и си проваля живота? защото е алкохолик; а защо е алкохолик? защото пие много и си проваля живота ;)

Алхоколизмът е псевдоболест, чието изповядване служи като оправдание на помагащия персонал и на псевдоболните да се отнасят по калъп спрямо всички онези разнолики съдби, които имат помежду си общо само следните две неща: (1) че пият често и много алкохол и (2) че се държат зле със себе си и/или с другите. Ако имаме само точка (2) без (1), то психиатрите трябва да се пънат да измислят други разстройства и причини, но при наличието и на (1) работата им се опростява. Псевдоболните пък си имат удобно оправдание да изчакат периода на лечение (често безкраен) преди да започнат сами да управляват живота си, да поемат напълно отговорност за решенията си и да се справят сами с трудностите като големи хора. AA е само една от институциите (слава Богу с все по-маргинално и намаляващо влияние), която поддържа този болестен мит за алкохолизма.

Съвременните класификации изключват думата "алкохолизъм", като DSM V (от 2013 г.) вече дори не говори за "зависимост" и "злоупотреба", а по-неопределено - за психично разстройство, свръзано с употреба на алкохол ("alcohol use disorder"), с евентуални три степени - леко, средно, тежко. Тоест, тенденцията на съвременните емпирично базирани класификации е постепенно да се изчисти това помощно обобщаващо понятие от неописателните му конотации било на биологическо, било на морално състояние.

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)
Отговор
в отговор на aalfredo #17

Re: къде е границата

Генетиците твърдят, че зависимостта е генетично повлияно, но не генетично детерминирано състояние. Което ще рече, че се унаследяват различни фактори, които повишават /или понижават/ риска. Самата болест не се предава директно по наследство. Генетично детерминирани са например активността на чернодробните ензими, разграждащи алкохола; начинът, по който мозъкът реагира на алкохол, както и фактори, свързани с темперамента, например импулсивността. Болестта се оформя от комбинация фактори от 4 сфери: биологични, социални, психологични и духовни. При вече оформена зависимост се нарушава нормалният процес на контрол на импулсите за пиене в мозъка: претеглянето на мотивите, оценка на риска, вземането на решение, планирането, отлагането във времето и т.н. Получава се нещо като "късо съединение": провокираният от външни фактори импулс за пиене води до директно импулсивно действие: пиенето. Външно изглежда, че това противоречи на здравата логика, а често и самите зависими го определят като "процес извън съзнателния контрол".

Отговор
в отговор на Absinthe Ducrosfils #18

Re: И все пак, къде е границата?

„Ъпгрейтът”, който предлагате, е от преди 1951 г., когато световната здравна организация официално включва алкохолната зависимост в Международната класификация на болестите. Естествено, че тази болест има мисловни, поведенчески и духовни аспекти, но точно толкова явно включва и чисто биологични промени в организма. Те са основно в мозъка, но впоследствие се уврежда и целия организъм. Всеки алкохолик с дългогодишен стаж може да бъде живо доказателство за това с огромния списък вторични болести и усложнения. Много от алкохолиците не се държат зле със себе си и с другите, когато не са в запой и се лекуват успешно. Точно обратното: трезви, повечето са изключително чувствителни, отговорни, загрижени. И още нещо: всяка теория се тества основно в практиката. Когато виждам резултати и ефективно възстановяване, вярвам на теорията. Ако няма ефект, теорията не струва.

Отговор
в отговор на д-p #19

Re: И все пак, къде е границата?

Да, медикализирането на алкохолната зависимост е в някакъв смисъл крачка напред в сравнение с предхождащото я религиозно и морализаторско третиране. Вместо като грях или морална простъпка, алкохолизмът да се разглежда като (като че ли) болест. Но сега, както показва последната редакция на DSM, е време за следваща крачка или вече се случва следващата крачка напред - да се разглежда неутрално като поведенчески проблем, дължащ се на комплексни био-психо-социални фактори, различни и в различно съотношение за различните индивиди с този проблем. За да не се изкушават помагащите и потърпевшите да маскират сложността на проблема зад едната болестната идентичност.

Да вземем например споделеното от вас:
"Много от алкохолиците не се държат зле със себе си и с другите, когато не са в запой и се лекуват успешно. Точно обратното: трезви, повечето са изключително чувствителни, отговорни, загрижени."
Окей, но това би могло да е удачен повод за онези, които имат навика често да се държат зле, да пият по-често, за да си имат и оправдание. Пак не е ясна причинно-следствената връзка, дали има такава помежду им и каква е посоката й. Алкохоликът е манипулативно дете, умело в жалното премигване и навеждането на глава след голяма пакост. Светлите периоди при временно преодоляно пиянство са чудесен начин той да си възвърне по-добрия образ за пред близките, усещайки, че те са на косъм вече да се откажат напълно от него, и после пак да се хързулне до пиянството, но вече в удобната роля на болник и едва ли не мъченик на болестта си. Той ги мъчи, ама, видите ли, собствената му мъка била по-голяма и по-героична. Ако по време на светъл период си намери трайно занимание или отношение, което конкурира опиянението по награждаващо въздействие, шанса да си остане в светъл период е голям. Иначе пак надига шишето и надява удобната социална роля на изтерзания болен и на недоразбрания мъчител-мъченик.

Не е ясно дали лекарите и помагащият персонал без да искат не съучастват в този театър. Получават си професионалното удовлетворение, виждайки светлите периоди ("Благодаря, докторе, ти ме спаси!"), а липсата на такива отдават да сериозността на това "коварно заболяване".

Ето и любимата мантра на злополучния психиатър-алкохолик-писател, който скоро беше споменат в клуба по повод неотдавнашните си ефирни изцепки: "Алкохолизмът е болест, но не искам да се лекувам." Каква драма, какъв театър. Но сме свикнали да ни звучи като нещо смислено, дълбоко, съкровено. Докато колко нелепо и недраматично би било да се каже за някоя истинска болест същото; например: "Епилепсията е болест, но не искам да се лекувам."

Далеч съм от мисълта и мисията да променям утвърденото становище по тези въпроси на лекари и пациенти. Но давам различна гледна точка, повлияна и от чути, и от прочетени, и от живи примери пред мен.

Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите. (Пс. 127)
Отговор
в отговор на Absinthe Ducrosfils #20

Re: И все пак, къде е границата?

Изключително начетен си и знаещ. Преди време те бях попитал:"С тези всеобхватни, теоретични знания , защо не опиташ да направиш нещо на практика?" Ами, честно да ти кажа, направо си губиш времето единствено и само да споделяш тук. Ама, моля те направи нещо - клиника, център, научно - изследователски институт, практикувай... Ми то е грехота толкоз много знаене да отива на халос. Загрижен съм за теб, за твоя интелект, за... Не ги погубвай така безотговорно...

Отговор