По Кант

Две неща се скъсват да ме тормозят тия дни и ме интригуват с все ново изумление, колкото по-често и по-продължително си блъскам ума: грандиозната дълбочина на безсмисленото насилие в света извън мен и безбрежието на себеизяждащият яд вътре в мен.
Още по- нервиращо е, че не срещам разбиране да не говорим за съчувствие от околните. Ей сега, например почти измислих как да спрем ислямския тероризъм и вървя към колата. Обаче дистанционното не хваща. Натискам, натискам и се сещам, че не съм си взел раницата с лаптопа. Двама ме гледат. Нашия офис е срещу едни блокове и сме в разпра заради паркирането. Аз войната ще спра, а тия за едно паркиране. Връщам се до офиса, взимам си раницата, отивам пак при колата и пак натискам. Тия са ме изпратили с продължителен поглед, после ме посрещат пак така. Не, направо ще експлоадирам, бе, вече, какво е тва дистанционно, какво е тва чудо, не хваща и не хваща. А, чакай бе, какво е тва дистанционно, наистина?! Взел съм ключовете на Радо. Един от тъпанарите май иска да ме заговори. Не мога да слушам и заяждане сега. Не му давам никаква възможност, обръщам се и пак се качвам в офиса. Добре- това са ми ключовете, ето моите са, телефона е в мен, портмонето, раницата, слънчевите очила, талона на колата. Нещо да съм забравил? Не съм. Изключил ли съм лампите, изключил съм ги. Айде сега, спокойно към колата. Няма за къде да бързаш. Размишлявам за това че дори изкуствената усмивка отпуска нервите. Бе ай бегай с тия усмивки. Отивам към колата. Двамата ме чакат. Въобще не ги виждам, не ме интересуват, не ми говори, не ме гледай теб те няма, не съществуваш. Натискам дистанцията. Не! Пак натискам пак не.
ШЕ отключа с ключа. ШЕ намеря къде са кабелите на тая аларма и ШЕ я изтръгна цялата. То това не се търпи, бе. Терористи убиват, таксиджии блокират, крадци крадат, аларми не работят.
Вкарвам ключа
Извинявай, приятел- вика единия от ония и аз почти си извадих рамото. Бях ги забравил тия простаци.
Да, викам и около мен тихо пука от статичното електричество.
Мисля- вика тоя нехалитет- че вашата кола може би е онази отсреща. Тази тук е моя.
Нищо членоразделно не му казах. Казах, но не се разбираше.
Аз кви неща мисля, тоя- кола, паркинги, битовизми
Кво да му обяснявам.

Сутринта пих аспирин,половин, разтворим. Не че съм болен, просто ми харесва, газиранко. Обаче съм забелязал,по очите, под клепачите сякаш микрокристалчетата на ацетил- салициловата киселина кристализират. Нали е течен филм върху окото, под клепача. Е ! също мисълта че си внушавам ми мина.

Обаче ми са напукани ръцете,рани, боли чак. Не се мажа с никви кремове, ни шампоани ползвам, това не е мъжествено. Да, ама сега взех крема за ръцете на жената, и се намазах обилно отгоре на ръцете.

Е ! Е ! сега ми мазнее под клепачите, и леко люти, и размазан ми погледа, и люти бе ! Как така ! Офталмолог да каже ? Помислих, да не съм се барнал с крем по очите, замислих се, не съм !

Люти ми на очите, а си мазах ръцете, дифузия ли се казва процеса ? Влиза в лимфата през кожата крема, и отива на склерата.

Люто ми е под клепача ! Търся логиката !

Не знам, но стой далеч от газирано.

Хахаха Споко, моя номер е да отида на паркинга и да натисна копчето на дистанционното, след което гледам коя кола писветва

Ама варианта с чужди ключове никога не съм го имала в плана и до сега не ми се е случвало да ме преследва полиция и да се чудя защо

На работа колегите често се забавляват с реакциите ми, когато нещо е затънало в лай*ата, а аз правя по обикновения начин и пращам съвсем колегиални мейли и обикновено телефониране. (имам причина за това, при всички действа, само при немците трябва да се удря по масата, та чашите да летят до тавана.)

Е, слава Богу, не съм сама! Току що, на сред път за у дома, звънях на комшийката по офис да провери дали съм заключила.
След като се връщах два пъти за различни забравени неща, вече ми е до майната му и не ми се обръщаше в трафика и лудницата.
Старост-нерадост, баби
? Тии, да си роден през февруари?

абе много готино :)
и усмихващо с капка съчувствие и съпричастност тук, 2 капки отявлен жив хилеж там, плюс още камара капки това и онова :)
обаче знаеш ли какво.
лирическият ти герой е самоироничен преобладаващо и с това симпатичен.
а нали знаеш що народ върши всичките по сто пъти по толкова дивотии всеки ден, но със самосъзнанието на прав, страдалец, възвишенец и незнамсикво... и хич не е симпатичен, хич.
добър баща имат децата ти, то е ясно :)
земи напиши книга с разказчета, ще е гот някакси.
...обаче хем искам веднага да съм ги чела като си ги написал, хем да бъдат чисто нови в книгата, не знам как ще може да стане тва

няма да повяраш, но това го правя всеки ден :))
в офиса сме 14 човека. пет от нас (пет!) имат кола с еднакъв цвят. и що-годе еднаква форма, то сега всички коли са еднакви като форма.
на предното стъкло на всяка една от тях се мъдри един и същ служебен паркинг абонамент.
всяка божа вечер, леко изкьоравена от взирането в екран отивам при грешната кола.
не мога да улуча своята от първия път и това си е.

с мобилните телефони пак така.
непрекъснато от чантата ми телефонът звучи с непозната мелодия.
та трябва да се връщам да го оставям на този, от когото съм го прибрала.

аман.

обмислям да престана да си купувам неща. всички фирми, всички марки, всички модели все по-еднакви. ако единият направи някаква джуджавка, точно след няколко месеца всички конкуренти са я възпроизвели и въвели и те. все по-ергономично, все по-интуитивно, все по не знам какво си, да не би някой да остане по-назад или да направи нещо неочаквано. и всичките телефони еднакви, всичките коли еднакви, всички телевизори еднакви, цялата електроника за консуматорска цели абсолютно еднаква, бе!

като клонинги сме вече.

Вр, а критика?
Обзе ме някакяа (самоунищожителна може би) амбиция.
Каква слабост да махна, кое да разнообразя, дай десет емоции за дест разказа, е да взех да се майтапя накрая. Сериозно- дай акъл! Ще взема да се пробвам.
Уотевър и останалите, дайте плийз конструктивна тва!

само в класификацията на изард основните емоции са десет (другаде са все по-малко, аристотеловите са осем).

ето:
радост, тъга, страх, вина, интерес, срам, изненада, яд, презрение, отвращение.

(плюс две, срамежливост и враждебност).

добре де, дванадесет са.

направи дванадесет разказа :)

:-)
Супер

Понякога... бе кво понякога- направо винаги влизам със страхопочитание. Много сте умни, бе хора.
И в частност- ти.

Донякъде е по Кант, да, но останалато е по Джеймс Джойс - потокът на мисълта.

Изборът си е твой, той може да зависи дори от това, което преди малко си ял. Но това е един от многото нефинансови рискове, които всеки един от нас поема през цялото време.

Да заключа: Каквото и да напишеш, ще го прочета с интерес.

…последният милиционер над Омир слънчево ридае…

по задание се пише по-трудно, ако човек не е свикнал.
просто следвай себе си, според мен.
ся, ако напишеш седем емоции, ама пусто за осмата не ти идва нищо наум, ми не е необходимо, пиши както ти дойде на теб :)
обаче ако това ще ти отключи въображението - моля, заповядай :)

Бе де да знам как и какво да кажа - какво ми идва, колко съм "гениален", кскви идеи и вдъхновение ми давате итн, мадам.
Чичко съм аз, посредсвен, не съм Джек Лондон, и всички станахме чичковци и дядовци, и лели и баби, без изобщо да се ориентираме. Как бе, защо, как така, кога.
Доброто отношение се брои. Това е цялата работа относно моето писанв и относно моето натискане на една буква дори. Това виждам, затова съм благодарен и ако взема да пиша, затова ще е.

Интересно пишеш

ЛЮБОВИПАКЛЮБОВ