Свещеникът
24 отговора
0 прегледа
Свещеникът
Старецът умираше. Уж се беше поуспокоил, но в гърдите му пак започна да хъхри. Кожата на лицето му приличаше на хартия, залепена върху дърво. И на бялото лице някак страшно стоеше полуотворената, като виолетова дупка, уста. Бабата разбра – дядото й умираше. Тя отново излезе на пътя. И се помоли от вдън изсъхналата си, увита в черната жилетка, пазва: „Богородичке, помогни!”
По-рано през деня помоли Йорде, магазинера, така и така ще ходи с джипката до градчето, да докара от града някой свещеник при стареца. И той обеща. Но денят вече преваляше, а магазинерът никакъв го нямаше. Я се беше запилял при ония кокилестите в мотела, я кой го знае. А нейният старец нямаше да изкара нощта.
Нейният дядо не беше от вярващите, от черковниците. То и нямаше къде, селската им църквичка от години стоеше със закована врата. Беше кръстен, разбира се, едно време всички ги кръщаваха, но толкова. Иначе пазеха, дето се вика, празниците, вечер бабата редовно палеше кандилцето пред малкото й, струпано как да е от хартиени иконки иконостасче върху бюфета, където иконките бяха размесени със снимки на дъщерята и на сина и на внуците в най-различни техни възрасти. Следеше в календарчето, ако е голям празник, да запали за малко през деня и голямата бяла, дебела колкото палец восъчна свещ. Но я палеше за кратко и после наплюнчваше пръстите си и хващаше пламъчето да го угаси. Че да има от свещта за по-дълго.
Преди няколко дни, когато още можеше да се дотътри до пейката под стрехата и да поседи така на залез, когато излизаше и вятърчето, той обичаше да си погали челото във вятърчето, нейният старец изведнъж й каза строго и някак троснато:
– И повикай свещеник! Чу ли!
Само толкова.
Но сега, днес, предиобяда, докато го гледаше ту да се пробужда, ту да потъва някъде, където бабата, без да знае какво е, знаеше, че там е много страшно, щом така му хъхреха и се мъчеха гърдите му, неговите онзиднешни думи изведнъж й се сториха като заповед, като най-строга заповед от нейния мъж Константин. И тя хукна при магазинера и той уж обеща. Ама ей го на! Денят си отиваше, а никакъв свещеник не дойде.
Избутаха някак животеца, мислеше си старицата, докато сваляше забрадката си, да прибере измъкналите се навън тънки бели кичури коса по слепоочията си. Сетне стегна отново забрадката. Сега си отиваше дядото, подир някое време – и тя. Всеки по реда си.
А каква коса имаше навремето. Беше момичка и половина. Минали работи. Сети се за нещо и даже се позасмя, но после стисна пламъчето вътре в гърдите си със силните си, като куки, пръсти, както изгасяше и пламъчето на свещта, и онова трепване на устата й отлетя.
Избутаха някак животеца. Отгледаха децата, изучиха ги. Едно беше разбрала – че няма надвив. Колкото и да блъскаш. И някак най-важното в тоя живот бе да се разбираш с тоя до тебе. А тя се разбираше с нейния старец. Можеше да е по-весел човек, по-разговорлив, можеше. Но и така биваше, особено когато годините напреднат и дните почват да идват и да си отиват равни и четвъртити като кирпичи.
Чу се мотор на кола. Колата излезе по баира, беше друга кола, не джипката на магазинера. Мина край нея и бабата видя, че вътре има млади хора. Спряха пред последната къща от тяхната редица на уличката. Беше на някакъв архитект от столицата, май веднъж го беше виждала. Младите слязоха, отвориха голямата дървена порта, вкараха колата. И долчето веднага заеча. Звъннаха шишета, скоро замириса на печено месо. Едно момиче се разсмя и смехът й прелетя ниско над клоните като лястовица.
От портата излезе едно момче. Беше слаб, по фанелка, с опечено лице и рядка руса брадичка. Тръгна към нея и когато мина през един слънчев лъч, брадичката му светна като запалена.
– Здрасти, бабо – каза младежът. – Как сте тука? Има ли мечки?
Изправи се до нея, измъкна от подгънатия ръкав на фанелката си кутия цигари, изтръска една и запуши.
Изведнъж бабата се припря. Разбърза се.
– Сине, я чуй! Да те питам нещо?
– Питай.
Тя не знаеше откъде да започне. После видя малкото сребърно кръстче на врата на момчето и й стана по-лесно.
– Чувай, сине! Моят дядо си отива. Искаше да повикаме свещеник. Заръчах, но не дойде. Ела вкъщи, ще му кажа, че ти си попчето.
– Хубава работа. Какъв поп съм аз!
– Сине! Той вече вижда вснчко като в мъгла. Като му кажа, че ти си попчето, ще ми повярва. Само да седнеш малко до главата му. И да му хванеш ръката за малко, ей така само да му хванеш ръката. А, сине? Става ли?
На момчето му стана интересно. Досега поп не беше ставал. Какво толкова. Пък щеше и да има после какво да разкаже на другите оттатък. На Даря. Беше се запознал вчера с нея. Нещо се преметна в гърдите му, една палава маймунка. Какво толкова.
– Ами хайде – каза на бабата. И стъпка фаса.
Влязоха в къщата. Вътре му се стори много тъмно. После очите му свикнаха. Видя стареца на леглото. Беше се надигнал на възглавницата и ги гледаше строго.
– Доведох попчето – каза бабата. – Сядай тука, отче.
Придърпа един стол до главата на стареца и момчето седна на него. После погледна малко стреснато към бабата.
– Доведох попчето – говореше силно бабата. – Доведох свещеника, Константине!
Старецът раздвижи по одеялото кафявата си ръка към него. Сякаш го приближаваше голям паяк. Момчето също протегна своята ръка и хвана ръката на стареца. Изуми се колко е студена, сякаш пипна парче лед.
Отвън, от улицата се чу гласът на Даря. Викаше го.
– Ангеле, къде си?
============================================
Деян Енев, в-к Култура
По-рано през деня помоли Йорде, магазинера, така и така ще ходи с джипката до градчето, да докара от града някой свещеник при стареца. И той обеща. Но денят вече преваляше, а магазинерът никакъв го нямаше. Я се беше запилял при ония кокилестите в мотела, я кой го знае. А нейният старец нямаше да изкара нощта.
Нейният дядо не беше от вярващите, от черковниците. То и нямаше къде, селската им църквичка от години стоеше със закована врата. Беше кръстен, разбира се, едно време всички ги кръщаваха, но толкова. Иначе пазеха, дето се вика, празниците, вечер бабата редовно палеше кандилцето пред малкото й, струпано как да е от хартиени иконки иконостасче върху бюфета, където иконките бяха размесени със снимки на дъщерята и на сина и на внуците в най-различни техни възрасти. Следеше в календарчето, ако е голям празник, да запали за малко през деня и голямата бяла, дебела колкото палец восъчна свещ. Но я палеше за кратко и после наплюнчваше пръстите си и хващаше пламъчето да го угаси. Че да има от свещта за по-дълго.
Преди няколко дни, когато още можеше да се дотътри до пейката под стрехата и да поседи така на залез, когато излизаше и вятърчето, той обичаше да си погали челото във вятърчето, нейният старец изведнъж й каза строго и някак троснато:
– И повикай свещеник! Чу ли!
Само толкова.
Но сега, днес, предиобяда, докато го гледаше ту да се пробужда, ту да потъва някъде, където бабата, без да знае какво е, знаеше, че там е много страшно, щом така му хъхреха и се мъчеха гърдите му, неговите онзиднешни думи изведнъж й се сториха като заповед, като най-строга заповед от нейния мъж Константин. И тя хукна при магазинера и той уж обеща. Ама ей го на! Денят си отиваше, а никакъв свещеник не дойде.
Избутаха някак животеца, мислеше си старицата, докато сваляше забрадката си, да прибере измъкналите се навън тънки бели кичури коса по слепоочията си. Сетне стегна отново забрадката. Сега си отиваше дядото, подир някое време – и тя. Всеки по реда си.
А каква коса имаше навремето. Беше момичка и половина. Минали работи. Сети се за нещо и даже се позасмя, но после стисна пламъчето вътре в гърдите си със силните си, като куки, пръсти, както изгасяше и пламъчето на свещта, и онова трепване на устата й отлетя.
Избутаха някак животеца. Отгледаха децата, изучиха ги. Едно беше разбрала – че няма надвив. Колкото и да блъскаш. И някак най-важното в тоя живот бе да се разбираш с тоя до тебе. А тя се разбираше с нейния старец. Можеше да е по-весел човек, по-разговорлив, можеше. Но и така биваше, особено когато годините напреднат и дните почват да идват и да си отиват равни и четвъртити като кирпичи.
Чу се мотор на кола. Колата излезе по баира, беше друга кола, не джипката на магазинера. Мина край нея и бабата видя, че вътре има млади хора. Спряха пред последната къща от тяхната редица на уличката. Беше на някакъв архитект от столицата, май веднъж го беше виждала. Младите слязоха, отвориха голямата дървена порта, вкараха колата. И долчето веднага заеча. Звъннаха шишета, скоро замириса на печено месо. Едно момиче се разсмя и смехът й прелетя ниско над клоните като лястовица.
От портата излезе едно момче. Беше слаб, по фанелка, с опечено лице и рядка руса брадичка. Тръгна към нея и когато мина през един слънчев лъч, брадичката му светна като запалена.
– Здрасти, бабо – каза младежът. – Как сте тука? Има ли мечки?
Изправи се до нея, измъкна от подгънатия ръкав на фанелката си кутия цигари, изтръска една и запуши.
Изведнъж бабата се припря. Разбърза се.
– Сине, я чуй! Да те питам нещо?
– Питай.
Тя не знаеше откъде да започне. После видя малкото сребърно кръстче на врата на момчето и й стана по-лесно.
– Чувай, сине! Моят дядо си отива. Искаше да повикаме свещеник. Заръчах, но не дойде. Ела вкъщи, ще му кажа, че ти си попчето.
– Хубава работа. Какъв поп съм аз!
– Сине! Той вече вижда вснчко като в мъгла. Като му кажа, че ти си попчето, ще ми повярва. Само да седнеш малко до главата му. И да му хванеш ръката за малко, ей така само да му хванеш ръката. А, сине? Става ли?
На момчето му стана интересно. Досега поп не беше ставал. Какво толкова. Пък щеше и да има после какво да разкаже на другите оттатък. На Даря. Беше се запознал вчера с нея. Нещо се преметна в гърдите му, една палава маймунка. Какво толкова.
– Ами хайде – каза на бабата. И стъпка фаса.
Влязоха в къщата. Вътре му се стори много тъмно. После очите му свикнаха. Видя стареца на леглото. Беше се надигнал на възглавницата и ги гледаше строго.
– Доведох попчето – каза бабата. – Сядай тука, отче.
Придърпа един стол до главата на стареца и момчето седна на него. После погледна малко стреснато към бабата.
– Доведох попчето – говореше силно бабата. – Доведох свещеника, Константине!
Старецът раздвижи по одеялото кафявата си ръка към него. Сякаш го приближаваше голям паяк. Момчето също протегна своята ръка и хвана ръката на стареца. Изуми се колко е студена, сякаш пипна парче лед.
Отвън, от улицата се чу гласът на Даря. Викаше го.
– Ангеле, къде си?
============================================
Деян Енев, в-к Култура
в отговор на nabludatell-38662
#2
Re: Свещеникът
Абе чета го много редовно Деян, даже преди няколко месеца си купих две негови книги, ама този къс разказ нещо не го схващам...
Може би защото съм заблуден езичник.
Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!
Може би защото съм заблуден езичник.
Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!
в отговор на nabludatell-38662
#3
Re: Свещеникът
Любопитно ми е дали авторът е осъзнат християнин. Разказчето ми хареса и заслужава обмяна на мисли, както и да намери своето място за семинарско обсъждане.
Обидам късичките текстове, които оплождат мисълта зп многостранни дискусии.
1) В един момент човек чувства потребата не толкова от попа, а от духовния пастир.
2) Липсва развитието на въпроса за покаянието и значението на душегрижието.
3) Поведението на аббата и на баклажан показав също, че те схващат потребността на умиращия от душегрижие и освобождаване на душата от веригите на греха за да се отправи към Светлината. (дано тази ми последна фраза не прозвучи еретично като последната теософска проповед на руския патриарх Кирил)
4) Боя се, че семинаристите не се обучават в душегрижие и свещенството си мисли, че формалното отслужване на Литургията + требите изчерпва техните ПРОФЕСИОНАЛНИ задължения.
Обидам късичките текстове, които оплождат мисълта зп многостранни дискусии.
1) В един момент човек чувства потребата не толкова от попа, а от духовния пастир.
2) Липсва развитието на въпроса за покаянието и значението на душегрижието.
3) Поведението на аббата и на баклажан показав също, че те схващат потребността на умиращия от душегрижие и освобождаване на душата от веригите на греха за да се отправи към Светлината. (дано тази ми последна фраза не прозвучи еретично като последната теософска проповед на руския патриарх Кирил)
4) Боя се, че семинаристите не се обучават в душегрижие и свещенството си мисли, че формалното отслужване на Литургията + требите изчерпва техните ПРОФЕСИОНАЛНИ задължения.
в отговор на Black Wolf
#5
Re: Свещеникът
Да, вероятно е от това :) Православен си е Енев, различен мироглед.
Re: Свещеникът
Да, определено е осъзнат християнин :)
1) В един момент човек чувства потребата не толкова от попа, а от духовния пастир.
Определено в такъв момент човек чувства необходимостта от пастир, а не толкова от формалното присъствие на лице в расо.
2) Липсва развитието на въпроса за покаянието и значението на душегрижието.
- Така е, да. разказът е кратък. пък и старецът си отива. за въздействието върху младия "свещеник" можем само да предполагаме.
4) Боя се, че семинаристите не се обучават в душегрижие и свещенството си мисли, че формалното отслужване на Литургията + требите изчерпва техните ПРОФЕСИОНАЛНИ задължения.
Да, чувал съм такива опасения - и от преподаватели, и от по-опитни свещеници. Но така се случи, че напоследък срещнах и млади свещеници, доста действени и грижещи се за енориите си... Бог промисля :)
1) В един момент човек чувства потребата не толкова от попа, а от духовния пастир.
Определено в такъв момент човек чувства необходимостта от пастир, а не толкова от формалното присъствие на лице в расо.
2) Липсва развитието на въпроса за покаянието и значението на душегрижието.
- Така е, да. разказът е кратък. пък и старецът си отива. за въздействието върху младия "свещеник" можем само да предполагаме.
4) Боя се, че семинаристите не се обучават в душегрижие и свещенството си мисли, че формалното отслужване на Литургията + требите изчерпва техните ПРОФЕСИОНАЛНИ задължения.
Да, чувал съм такива опасения - и от преподаватели, и от по-опитни свещеници. Но така се случи, че напоследък срещнах и млади свещеници, доста действени и грижещи се за енориите си... Бог промисля :)
в отговор на nabludatell-38662
#8
Re: Свещеникът
Коментар на автора (из фб-дискусиите): "В разказа става дума за това, че пред прага на смъртта всеки християнин може да утеши умиращия и така да се превърне в свещеник."
в отговор на nabludatell-38662
#9
Re: Свещеникът
Ако е православен... е, негов си проблем.
Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!
Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!
в отговор на nabludatell-38662
#10
Re: Свещеникът
УДИВИТЕЛЬНОЕ, ВЕЛИКОЕ ЧУДО В ГРЕЦИИ В НАШЕ ВРЕМЯ.
Святой митрополит Нектарий, умерший ещё в 1920 году — служил в храме больше недели!
Нам уже известно, что святителя Нектария почитают в Греции как великого чудотворца. Что в Элладе даже есть народная пословица "Нет ничего неисцелимого для святого Нектария". Несколько лет назад жители одной из горных деревень Эгины остались без священника. Время шло, а нового священника все не назначали. Наконец настал Великий пост и крестьяне заволновались.
В Греции в первую и последнюю неделю Святой Четыредясятницы — прекращается работа и учеба - Эллада молится. Везде приспускаются флаги как траур о распятом Христе, люди ежедневно стоят на длинных Великопостных службах, ходят крестными ходами по всей округе парафии, держат — строгий пост без елея, а многие вообще не вкушают. Остаться в это время без священника для прихода вещь немыслимая.
Посоветовавшись, крестьяне решили написать просительное письмо правящему архиерею епархии. "Святый Владыка, - умоляли обитатели деревни, - пришлите нам священника хотя бы на время Страстной недели и Пасхи. Чтобы мы могли достойно приготовиться, покаяться, помолится и радостно со всем миром встретить Светлое Христово Воскресение. Не оставьте нас сиротами, Святый Владыка, не забудьте о нашей скорби. Пришлите нам иерея, которого благословит Ваше Высокопреосвященство".
Епископ прочитал письмо и на ближайшем епархиальном собрании в череде других вопросов огласил просьбу мирян Эгинского селения: "Кто сможет поехать, отцы, в эту деревню?" Но каждый из присутствовавших объяснял свою занятость и называл причину, почему поехать не сможет. Затем собрание перешло к другим вопросам, и письмо горцев оказалось засыпано ворохом других бумаг. А потом о нем просто — ЗАБЫЛИ по причине многих хлопот и приготовлений к приближающейся Пасхе.
Наконец настал Великий День Воскресения Христова, который в Греции чрезвычайно празднично и торжественно встречают всем миром. Православие - официальная религия Эллады и здесь это еще и государственный праздник. Прошла первая праздничная седьмица, епархиальные служащие вышли на рабочие места и вскоре архиерей обнаружил на своем столе новое письмо из горной деревни. "Святый Владыка! - писали крестьяне. - Нет слов, чтобы выразить всю нашу благодарность и сердечную признательность за Ваше пастырское участие и помощь нашему приходу. Будем вечно благодарить Бога и Вас, Святый Владыка, за благоговейного священника, которого Вы нам прислали, чтобы встретить Пасху. Никогда нам еще не приходилось молиться с таким благодатным и смиренным слугой Божьим..."
Епархиальное собрание архиерей начал с вопроса: "Кто из священников ездил в деревню, из которой прошлый приходило письмо?" Все молчали, никто — не отозвался, потому что никто – НЕ ПОЕХАЛ служить в это горное селение. Великое недоумение и горячее любопытство — овладело епископом. Через несколько дней каменистые горные дороги острова Эгина клубились пылью - в загадочное село мчался архиерейский кортеж. Впервые в жизни в эту забытую деревню приехал Владыка с пышной свитой. С пасхальными куличами, кулуракией, крашенками и цветами их встречали жители в полном составе от старого до малого и торжественно проводили в небольшой старинный храм.
В Греции, все греческие священники считаются госслужащими и каждый обязан оставлять запись в церковном журнале, даже если служил в храме единожды. Архиепископ приложился к чтимой храмовой иконе и сразу прошел в алтарь. В открытые Царские Врата все видели, как он взял журнал и подошел к узкому окну. Торопливо пролистав страницы, он повел пальцем по последней строчке. "Нектарий, Митрополит Пентапольский" — красивыми чернилами было выведено там. Владыка уронил журнал и упал — на колени, где стоял.
Известие о ВЕЛИКОМ Божьем чуде громом небесным — поразило всех стоявших в храме! Долгую звенящую тишину оборвал шквал захлестнувших чувств. Люди падали — на колени, воздевали руки горе, обнимались, рыдали, громко благодарили — Бога и святого Нектария. Только теперь каждый из присутствующих начинал понимать, что произошло.
Господь Вседержитель, услышал слезное воздыхание сердца Своих верных овец, оставленных в печали в далеком маленьком селении у вершины горы и ПОСЛАЛ к ним великого пастыря — из Царствия Небесного. Владыка земной по немощи забыл о вверенном малом стаде, но не забыл о нем Владыка Неба и Земли.
Целую неделю — в 2001 году, святитель Нектарий, УМЕРШИЙ — в далеком 1920 году, был ЖИВЫМ — с простодушными пастухами и их семьями, СЛУЖИЛ — в храме, ВОДИЛ их — Крестными ходами, возглавлял в ночи торжественные траурные шествия-эпитафии с Гробом Господним, ПЕЛ — с ними гимны и молитвы, ИСПОВЕДОВАЛ, утешал, наставлял. Никогда и ни от кого они не слышали таких слов о Боге. Казалось, этот старенький геронда с мягким голосом — знал Его лично.
Только тут народ — ПОНЯЛ, почему все это время неземная радость — переполняла их сердца. Почему слезы покаяния и умиления текли рекой, и никто их не сдерживал и не стеснялся. Почему им не хотелось — есть, не хотелось — спать, а только молиться с этим дивным добрым батюшкой. Икона святителя Нектария находилась в их храме на почетном месте, но никто из них его — не узнал. Сие Господь — сокрыл от них.
Когда в 1898 году свт. Нектария Эгинского в результате клеветы изгнали с египетской кафедры, то первое что он сделал, вернувшись на родину, - это отправился в паломничество на Святую Гору Афон. Уникальная фотография книги записи скита! Здесь мы видим, как святитель записался в книгу архондарика кельи Иосафеев в Кавсокаливии. Тысячи людей находили на Афоне утешение в скорбях и несчастьях. Нашел их и святитель!
Святой митрополит Нектарий, умерший ещё в 1920 году — служил в храме больше недели!
Нам уже известно, что святителя Нектария почитают в Греции как великого чудотворца. Что в Элладе даже есть народная пословица "Нет ничего неисцелимого для святого Нектария". Несколько лет назад жители одной из горных деревень Эгины остались без священника. Время шло, а нового священника все не назначали. Наконец настал Великий пост и крестьяне заволновались.
В Греции в первую и последнюю неделю Святой Четыредясятницы — прекращается работа и учеба - Эллада молится. Везде приспускаются флаги как траур о распятом Христе, люди ежедневно стоят на длинных Великопостных службах, ходят крестными ходами по всей округе парафии, держат — строгий пост без елея, а многие вообще не вкушают. Остаться в это время без священника для прихода вещь немыслимая.
Посоветовавшись, крестьяне решили написать просительное письмо правящему архиерею епархии. "Святый Владыка, - умоляли обитатели деревни, - пришлите нам священника хотя бы на время Страстной недели и Пасхи. Чтобы мы могли достойно приготовиться, покаяться, помолится и радостно со всем миром встретить Светлое Христово Воскресение. Не оставьте нас сиротами, Святый Владыка, не забудьте о нашей скорби. Пришлите нам иерея, которого благословит Ваше Высокопреосвященство".
Епископ прочитал письмо и на ближайшем епархиальном собрании в череде других вопросов огласил просьбу мирян Эгинского селения: "Кто сможет поехать, отцы, в эту деревню?" Но каждый из присутствовавших объяснял свою занятость и называл причину, почему поехать не сможет. Затем собрание перешло к другим вопросам, и письмо горцев оказалось засыпано ворохом других бумаг. А потом о нем просто — ЗАБЫЛИ по причине многих хлопот и приготовлений к приближающейся Пасхе.
Наконец настал Великий День Воскресения Христова, который в Греции чрезвычайно празднично и торжественно встречают всем миром. Православие - официальная религия Эллады и здесь это еще и государственный праздник. Прошла первая праздничная седьмица, епархиальные служащие вышли на рабочие места и вскоре архиерей обнаружил на своем столе новое письмо из горной деревни. "Святый Владыка! - писали крестьяне. - Нет слов, чтобы выразить всю нашу благодарность и сердечную признательность за Ваше пастырское участие и помощь нашему приходу. Будем вечно благодарить Бога и Вас, Святый Владыка, за благоговейного священника, которого Вы нам прислали, чтобы встретить Пасху. Никогда нам еще не приходилось молиться с таким благодатным и смиренным слугой Божьим..."
Епархиальное собрание архиерей начал с вопроса: "Кто из священников ездил в деревню, из которой прошлый приходило письмо?" Все молчали, никто — не отозвался, потому что никто – НЕ ПОЕХАЛ служить в это горное селение. Великое недоумение и горячее любопытство — овладело епископом. Через несколько дней каменистые горные дороги острова Эгина клубились пылью - в загадочное село мчался архиерейский кортеж. Впервые в жизни в эту забытую деревню приехал Владыка с пышной свитой. С пасхальными куличами, кулуракией, крашенками и цветами их встречали жители в полном составе от старого до малого и торжественно проводили в небольшой старинный храм.
В Греции, все греческие священники считаются госслужащими и каждый обязан оставлять запись в церковном журнале, даже если служил в храме единожды. Архиепископ приложился к чтимой храмовой иконе и сразу прошел в алтарь. В открытые Царские Врата все видели, как он взял журнал и подошел к узкому окну. Торопливо пролистав страницы, он повел пальцем по последней строчке. "Нектарий, Митрополит Пентапольский" — красивыми чернилами было выведено там. Владыка уронил журнал и упал — на колени, где стоял.
Известие о ВЕЛИКОМ Божьем чуде громом небесным — поразило всех стоявших в храме! Долгую звенящую тишину оборвал шквал захлестнувших чувств. Люди падали — на колени, воздевали руки горе, обнимались, рыдали, громко благодарили — Бога и святого Нектария. Только теперь каждый из присутствующих начинал понимать, что произошло.
Господь Вседержитель, услышал слезное воздыхание сердца Своих верных овец, оставленных в печали в далеком маленьком селении у вершины горы и ПОСЛАЛ к ним великого пастыря — из Царствия Небесного. Владыка земной по немощи забыл о вверенном малом стаде, но не забыл о нем Владыка Неба и Земли.
Целую неделю — в 2001 году, святитель Нектарий, УМЕРШИЙ — в далеком 1920 году, был ЖИВЫМ — с простодушными пастухами и их семьями, СЛУЖИЛ — в храме, ВОДИЛ их — Крестными ходами, возглавлял в ночи торжественные траурные шествия-эпитафии с Гробом Господним, ПЕЛ — с ними гимны и молитвы, ИСПОВЕДОВАЛ, утешал, наставлял. Никогда и ни от кого они не слышали таких слов о Боге. Казалось, этот старенький геронда с мягким голосом — знал Его лично.
Только тут народ — ПОНЯЛ, почему все это время неземная радость — переполняла их сердца. Почему слезы покаяния и умиления текли рекой, и никто их не сдерживал и не стеснялся. Почему им не хотелось — есть, не хотелось — спать, а только молиться с этим дивным добрым батюшкой. Икона святителя Нектария находилась в их храме на почетном месте, но никто из них его — не узнал. Сие Господь — сокрыл от них.
Когда в 1898 году свт. Нектария Эгинского в результате клеветы изгнали с египетской кафедры, то первое что он сделал, вернувшись на родину, - это отправился в паломничество на Святую Гору Афон. Уникальная фотография книги записи скита! Здесь мы видим, как святитель записался в книгу архондарика кельи Иосафеев в Кавсокаливии. Тысячи людей находили на Афоне утешение в скорбях и несчастьях. Нашел их и святитель!
в отговор на nabludatell-38662
#11
Re: Седем банана от Владиката
Семь бананов от митрополита Даниила...
"В защиту многодетной семьи священника
Второе открытое письмо митрополиту Даниилу
«Уважаемый митрополит Даниил!
Я, Людмила Пантелеева, жена священника Антония Пантелеева, мать пятерых детей, обращаюсь к Вам с просьбой восстановить справедливость.
Два года назад Вы начали преследовать моего мужа священника Новодвинского прихода, запретив ему служить в Покровском храме города, направив его служить в собор Архангельска без объяснения причин.
Отец Антоний написал рапорт Вашему Высокопреосвященству, что не может ездить в Архангельск из-за нашего социального положения. Но на рапорт о. Антония Вы никак не отреагировали.
Мы многодетная семья, живем в стесненных условиях, без воды и всяких удобств в деревянном доме — жилая площадь 28 м2. Нас семь человек: каждое утро всех нужно накормить, одеть, обуть, проводить в школу, садик, без присмотра никого не оставишь, тем более у меня были сложная беременность и роды.
В марте этого года, по Вашему благословению, к нам в дом пришел священник отец Евгений Соколов, передал от Вас подарок – пять апельсинов и семь бананов. Спасибо! Мы никогда от Вас и от епархии не получали подарков, ни к Новому году, ни к Рождеству, а только притеснения.
И вот в марте 2015 года Вы его запрещаете в служении, т.е. Вы лишаете священнического служения, а нас духовных сил противостоять Вашему давлению. Епархия ничего не сделала, чтоб как-то поддержать нашу семью, и если бы не добрые люди, наши прихожане, мне надо было бы давно идти с протянутой рукой.
Зарплата моего мужа 10 000 рублей. Фактически Вы оставили нас без средств к существованию. Отчислений в пенсионный фонд не делается, это значит, что он не будет получать достойной пенсии, у него нет медстрахования.
Как нам прожить на эти деньги?
Вы все время указываете о. Антонию на какое-то недостойное поведение. Вы спросите любого нашего прихожанина — о. Антоний пользуется уважением прихожан и я это вижу и слышу.
Я долго собиралась написать это письмо, но меня все время останавливал о. Антоний, — терпи, а то еще хуже будет. Но мое терпение кончилось, не могу больше терпеть. У кого есть дети они меня поймут. Молюсь, чтоб Господь вразумил Вас, образумьтесь Владыка, ведь Вы же верующий человек!
Так же прошу всех добрых, неравнодушных людей – помогите нам!
Я нахожусь в отчаянии. Помогите с жильем. Дети растут, из-за этого возникают проблемы, нет элементарных условий, а у нас все девочки, старшей 13 лет, младшей чуть больше года. Отец Антоний делает все для своей семьи, но я вижу, что нам одним не справится с архиерейским произволом.
Вы лжете на моего мужа отца Антония, не допускаете его до служения, на его рапорты не отвечаете, от настоятеля мы никакой помощи не получаем. А на наш приход Вы прислали священника подозреваемого в педофилии (редактировано) Романа Панькива, который сейчас находится в тюрьме. Это справедливо?
Отец Антоний более семи лет служит в нашем Покровском приходе, строил Свято-Духовский храм, имеет патриаршую награду, и никогда не было никаких замечаний, а только благодарность, уважение и любовь прихожан.
Людмила Пантелеева»
Поможет ли детям митрополит Даниил?
ВИДЕО
Редактирано от nabludatell-38662 на
в отговор на nabludatell-38662
#13
Re: Свещената шарлатания
Интересно ми е да узная вашето мнение по въпроса "препъни камък".
Лично аз все повече недоумявам, а вие как си обяснявате все по-усиленото укореняване на шарлатаниата в Православието? Кой как гледа на
Афонские новости ?
Лично аз все повече недоумявам, а вие как си обяснявате все по-усиленото укореняване на шарлатаниата в Православието? Кой как гледа на
Афонские новости ?
Редактирано от Prokimen на
в отговор на nabludatell-38662
#14
Re: Свещеникът
[линк]
Профессионален певец. Някои свещеници отправиха критични нотки в негов адрес. Интересно ми е да узная мнението на "малкото клубно стадо" как интерпретира клипчето. Можем ли да говорим за съвременна мисия или оригинално благовестие?
Очаквам думата и на уважаемите ромеи, езичници, магесници и прочие екстравагантности.
Редактирано от Prokimen на
в отговор на nabludatell-38662
#15
Re: Свещеникът
[линк]
Январь - протоиерей Олег Батов + кот Апельсин
Февраль - протоиерей Пётр Дынников + кошка Ангола и кот Васик
Март - протоиерей Виктор Григоренко + кошка Мотя
Апрель - священник Сергий Круглов + кот Шурик
Май - иеромонах Григорий (Побожин) + кошка Кошка
Июнь - священник Евгений Неводин + кот Ирс
Июль - протоиерей Павел Великанов + кот Рыс
Август - священник Димитрий Кузьмичёв + кот Макс
Сентябрь - протоиерей Александр Стрижак + кошка Лямурка
Октябрь - иеромонах Феодорит (Сеньчуков) + кот Моня
Ноябрь - протоиерей Лев Шихляров + кошка Селестина
Декабрь - протоиерей Вячеслав Перевезенцев + кошка Боня
Наше алаверды или Новости церковного кот-гламура
Редактирано от Prokimen на
Re: Свещената шарлатания
Да, препъни-камък Или камъче, по-скоро.
Като християни сме виждали не малко съмнителни неща по храмовете. Но може би снизходителното отношение е достатъчно. Прорастващите във вярата имат нужда от поукрасяване на разказите, също като децата.
А шарлатанията в Православието може би набира сила от все по-голямата оскъдност във вярата. Та се налагат заместители...
Или камъче, по-скоро.
Като християни сме виждали не малко съмнителни неща по храмовете. Но може би снизходителното отношение е достатъчно. Прорастващите във вярата имат нужда от поукрасяване на разказите, също като децата.
А шарлатанията в Православието може би набира сила от все по-голямата оскъдност във вярата. Та се налагат заместители...
Re: Буфетчица и Патриарх
Да, православие в России - дело государственое И това запрещение май е по-страшно от уволнение, нещо като принудително излизане в неплатен отпуск Даже не можеш да почнеш друга работа.
Малко неща могат да ме учудят вече. Пък и изглежда краят не е далеч
И това запрещение май е по-страшно от уволнение, нещо като принудително излизане в неплатен отпуск Даже не можеш да почнеш друга работа.
Малко неща могат да ме учудят вече. Пък и изглежда краят не е далеч
в отговор на nabludatell-38662
#18
Re:Диалог между священник и атеист
Предлогам на вниманието на разбиращите руски език един невероятен диалог между свещеник и "професионален" атеист. Диалогът е фантастичен, защото атеистът, при всичката му рафинираност е и непредвидим. Едва не са се сбили с Кураев, когото облива с нечувани епитети. Принципно с въпросния атеист е трудно да се води диалог, но Яков Кротов е съумял да го предразположи за обмяна на мисли.
[линк]
[линк]
Редактирано от Prokimen на
в отговор на nabludatell-38662
#19
идея за по-оригинални църковни имена
Какво ви е мнението относно идеята за по-свежи християнски имена за колоритно ободрение на публиката по време на безкрайните споменаваниа на имена по време на богослуженията?
в отговор на nabludatell-38662
#20
Re: Свещеникът
Много хубав разказ. Трогателен, но въпреки това ми харесва.
[линк]
[линк]