Човек и субект

1.

При някои субективното мнение следва от това, че са субекти (според първоначалното философско определение*: възникващи от формирането, но често подчинението на обстоятелствата - 1; или според друга частична или изследователска формулировка на субекта - 2, 3), но при други субективното мнение следва от това, че са хора (пълноценно). Защото разнообразието на мненията може също да е проявление на абсолютни черти на нашата разсъдъчност, характер и персонализирано-приемствената връзка с други хора (водещи до винаги нюансирана и леко различаваща се, темпорално-разгръщаща се човековост** при всеки един от нас поотделно). Като субект, независимо от точната формулировка на субектността , човекът много рядко е пълноценен човек и от тази гледна точка играта с дефиниции и изследване на субекта е вид намеса в завършеността на човековото, когато (резултатът от изследването) се схваща нормативно или онтологически, а не чисто експериментално (като продължаващ експеримент***).

Виж също: човек.
___________
* Възникнало едва през модерността.
** Именно се разгръща, а не се променя "вулгарно" (механично и др.), тоест запазва винаги своята есенциална човековост, произлизаща "от себе си" като вложеност, но и очакваща връзка с обществото, с предците и с партньорство от другите хора, като нещо, което понякога "чака да се случи".
*** Тоест трябва да се класифицира прецизно в онтология на експеримента към по-голямата онтология на поддържащия ни живот и човек (с разбирането, че този онтологически клон също се превръща в част от нашето бъдене, било активно или като възможност).

2.

Но тук едно продължение на въпроса е дали можем да добавим качествено ново в онтологията на човека, или винаги става въпрос за някаква редукция или конкретно функционално приложение. Критерият ще е дали в крайна сметка получаваме по-голяма генеративност за "есенциални" в пълния смисъл човешки проявления. Един частичен отговор е, че ако въпросното ни спестява време, то същото ще позволи по-пълноценно да се прояви човешката ни страна, стига в процеса тя да не е била редуцирана необратимо, когато ще сме постигнали контрапродуктивно (фалшиво) развитие.

Всъщност дали трябва да бъдем прекалено подробни в тази онтология (примерно дали да определяме поотделно спорта като развиващ тялото, театъра, като служещ за нещо друго и други подобни), или по-консистентно, следва да включим основните характеристики, състоящи се (в една класификация) от човешко наследство (което да е пълноценно, през човешка връзка, а не само като набор от филтрирани партикуларности - примерно механистични, "информационни" и др.), човешкото проявление и се досещаме да добавим като непременно нужно, човешкото предаване.

Дали тук нямаме антропоморфизация, която да изключва природата и това да води до грешка: не, по-скоро формите на класификация са включени в човешкото наследство (включително класификацията на взаимоотношението с природата). Ние получаваме нещо общо като наследство, като част от него е и природата. Наследството е човешко, защото то е достъпно за нас през човешко схващане и почти винаги - за да е пълноценно - през връзка с други хора (а природата се подразбира, както се подразбира и тялото ни).

Това, че настояваме да се срещаме като човек с нашето наследство е донякъде реминисцентно на идеите за "вечното завръщане" или на "прераждането", не заради конкретния механизъм, а заради това, че ние срещаме нашето наследство с пълноправието да сме хора, а не като някакъв механистичен или какъвто и да е сбор от функционалности или елементи (изследователската програма на "субекта"). Тоест по този начин ние не "олекваме" срещу света, което също така е интуитивно ясно. Това е все едно като това да имаме целия багаж на този свят подобно на една липсваща конкретно, но тежаща достатъчно възможност в нашето същество (което може да се оприличи на предишни животи).

Откриваме връзка и с идеите на Лайбниц за монадата, където човекът представлява нещо, в което всичко се затваря, заедно с целия свят (1, 2).

Ако успеем да разширим още малко тази концепция, можем да кажем, че в човека свят се среща със свят и в това се състои комплексността на неговата реализация (под свят подразбираме всички природно/човешки елементи). Това изключва третирането на субекта като значима контрибуция, защото голяма част от комплексната есенция е в срещата на двата свята, а не само в механизма на реализация на субекта. Все пак този механизъм на субекта може да внесе прогресия от качествени различия в характера на тази среща и тогава не можем да го елиминираме от разглеждане (но вече като нещо по-активно: не търпящо въздействие, а като форма на транформация или съчленяване между двете множества).

3.

В малко по-различен контекст, следвайки идеите на "self-similarity", можем да мислим за двата свята като миналото и бъдещето. Друга форма на "self-similarity", индуцирана от разглежданата материя е срещата на моето същество с другото същество като два свята. Ако обединим тези идеи пък стигаме до сравнително парадоксалната идея за среща между миналото и бъдещето като среща между две същества: да кажем едното свръх-организирано, а другото състоящо се от хаос, или между такива с две различни структури на организация, които в хода на срещата си постепенно се трансформират. Явно тази среща не е просто среща, а вид "сливане/преливане".

Срещата пък между двама души може да се разгледа като среща между минало и бъдеще. Това е интуитивно познато, когато говорим за хора от различни поколения. Когато пък се срещат хора от едно поколение, те може да сменят позицията си на минало/бъдеще един спрямо друг (едновременно се актуализират и на двете страни на активността и на възприятието). Защо детето е бъдещето, а родителят е миналото. Реално и двете страни се актуализират, но детето има по-голям капацитет на промяна, а родителят по-голямо съдържание. Същото може да се прояви и при срещата на двама души от едно и също поколение - единият да научи от другия. Интересно е какво става, когато едната страна има както по-голямо съдържание, така и по-голям капацитет на промяна. Обикновено това не се случва, но когато го открием можем да говорим за нещо подобно на декохеренция между техните време-пространства (т.е. комуникацията им не протича "гладко", "диалогично", "общностно", а като изпреварваща изненада, телепортация, надмогване, удивление). Това обикновено се балансира във възрастта, защото младите все пак имат достатъчен капацитет за промяна.

4.

Типичните възгледи за субекта ни изправят срещу "вакуум" в бъдещето, а точно това не би трябвало да е така. Защото това онищоствява човека и след него и света. Освен това го закрепва статично на върха на света (да не кажем като материална екскреция), вместо да се възприема като много по-богато трансформативно явление. Макар и невидимо, човекът води (със себе си) бъдещето в пълноценно наличие и е въпрос да придобие тази правилна перспектива. Възможностите също са напълно налични, а не несъществуващи (защото са изначално включени в пълноценната му човешка същност). От тази позиция човекът следва да се концентрира преди всички над естетиката на срещите от минало към бъдеще (както и по подобие над срещите си с други човешки същества, природата, знанието и т.н. в множество аспекти на "self-similarity"). Това ни помага да схванем и по-добре Бога, който участва в трансформацията на свят към свят, вместо да го търсим на конкретно място в света (когато имаме единствен свят, подпрян от "нищото" на субекта). Всъщност друг начин е да спрем да мислим до такава степен за субекта (за това как той се изживява), че да хванем самия свят в прогресия (заедно с естетиката към бъдещето) и тогава бихме получили ефект идентичен на описвания по-горе с двата свята. Друг вид пълноценна среща е между света и човека, но това е човек, който носи света в себе си и пак се връщаме до същото. В никакъв случай не бива да мислим за среща на света с някакъв субектов обръч от "налично" "нищо" (ако ще е "нищо", то по-добре да го няма, за да могат да се подредят нещата според естеството си).

Друго объркване идва от това, че мисълта произлиза от "нищото". Но реално мисълта произлиза от предишно знание и от присъствена "комбинативност" на разума. Човекът винаги е прогресия на неща към неща, а не застиване "кацнало" върху материята. Когато говорим за наблюдение и абстракция, това също е извличане на естетика/знание от прогресията, диференциацията или "спирането" на нещата (било то обекти, концепции, чувства, хора), а не от разположение в "празно пространство". Когато мислим, ние не се намираме в субектовото "нищо", а просто в свят от концепции. Когато не мислим нещо конкретно, то все пак ние сме се оставили на незабележима прогресия от перцепции (вътрешни или външни), което пак не е нищо. То и не е казано във всеки момент да се занимаваме с целия гърмящ свят наоколо.

Един дефект в теориите за субекта е, че те не могат да включат пълноценно времето. Времето за субекта е като описание на събития във формална система. А когато имаме постоянна прогресия от свят в свят, времето е първично и естествено включено. Критика на това е, че субектът може да е такова мощно нещо, че същият е способен да изживява времето, света, а и себе си по парадоксален начин. Пример е идеята за сливане с волята в една сингулярност. Или да кажем транслация на осъзнаването към вдъхновенията, а не към пасивния свят, който само чака да бъде осветен. И все пак това е въпрос на вътрешен "вкус" или афективност, защото пълноценното схващане на свят със свят е също толкова богато и не изключва задвижващите импулси. Примерно едно комплексно математическо разглеждане е доволно от богатството, а не се свежда само до "препускане". В същото време и то демонстрира екстраординарността било в стила на формулите, било във впечатлителните резултати на теоремите. Кое е по-пълноценно?

5.

Какъв е проблемът или кое прави идеята за субекта атрактивна. Това е въпросът "А не може ли да се живее по този начин?". Ерго, въпреки натрупания материал от разглеждания за човешката онтология, то все пак, човек може да се остави свободно или да бъде нещо по-опростено. Да премине към една субектност, която няма никакъв друг багаж и по този начин е свободна. Но тук имаме досег с друга философска интуиция - за характера на протичането или изживяването. Също откриваме и желанието за опростяване (опростяване не винаги значи качествена редукция, опростеното може даже да е по-добре). От друга страна и най-сложните разглеждания могат да бъдат поддържани от мигновеността на своята естетика (или от качеството на своята постройка или взаимосвързаност), което важи и за други конструкции в света.

6.

Магичен е процесът, който извиква от нас вариациите на действието. Било то поради принуда, поради необходимост или нещо друго (свободно желание, намерение). В крайна сметка ние проявяваме точно определено нещо и то понякога е чудно, като нещо, което приема форма пред очите ни. Тръгвайки от това "проявление", изследователската програма на субекта не може да бъде отхвърлена, що се отнася до това, че тя е свързана с есенциална възможност на човека да преформулира и трансформира себе си (стапяйки багажа си и разстилайки го пак). Даже това да кажеш "първо е думата" изисква огромна концентрация над определен вид субект, който изрича думата, изоставяйки за дадения момент целия този свят настрани. Това ни намеква и за друга идея, свързана с вариативността на субекта, който в различни моменти може да заема различни обхватности от света и да ги синтезира по възможно различни от качествена гледана точка начини. Друг е въпросът как този субект/човек в крайна сметка успява да бъде в унисон със себе си, дори преминавайки през най-радикални (и различаващи се) начини на поглед към света или към себе си и намирайки се понякога в качествено различни форми на изживяване.

Имаме една градация на подредбата свят-човек-субект-съзнание-миг. Едновременно с това имаме и един "обхватен човек" със способността да интегрира цялата въпросна структура. Вътре в тази интеграция е място на комплексни идеи, свързани с протичането на външните (към света) явления като "съдба", "карма", "екология", "общество", но едновременно и открития за вътрешния характер на човека (в пресичащата се взаимовръзка) като "свобода", "воля", "естетика". Богът е подобен на надежда за общата възможност за адаптация и развитие в тази сложна система (което само по себе си не би било гарантирано). Още Богът е свързан с "предусетената" надежда за ползата от усилията, възможността на любовта, завръщането към моментните на щастието, огряването от красотата и т.н. Човекът сам по себе си успява чрез трансцедентен преход (мета-усещане) да "облагороди" въпросната интеграция на постройката на света, с изключение на "ключовите моменти", когато имаме същински прилив от трансцеденталната и поддържащата божествена естетика. "Защото този свят е даден" и самата надежда на човека не би била възможна пълноценно (а не фалшиво), ако не се основава на тази даденост.

Прощавай, но това са глупости, не намерих причини да посоча защо и кое, няма смисъл, няма да си способен на диалог.

Като начало вземи да прочетеш нещо за онтологията. Това не е лесна материя.

1.

В горната онтологична картина "Cogito ergo sum" може да се свърже с "обхватния човек", по-точно с неговата разумна страна. В същото време този "обхватен човек" преминава през и интегрира всички нива не само благодарение на разума, а и на чувства, осезания и други аспекти на човековото, които се намират под волеви или неволеви контрол и случване.

Разумът по принцип разсъждава като част от съзнанието, но радикалното в твърдението на Декарт е, че разумът разсъждава по начин, който води до обхващане на всичко. Затова тази формулировка има цялостна онтологична тежест, когато се свърже с "обхватния човек", а не просто като инстанция на част от онтологията, състояща се от съзнаването. Само по себе си съзнанието не е онтологически тотално, то е част от тоталното. Съзнанието (едва) заедно с това, което открива (и с тенденцията за пълноценно и всеобхватно откриване), ни дава "обхватния човек" и това е пълната онтология.

Този "обхватен човек" вече не е съзнание плюс още нещо (примерно факти за света), той е цялостно издигнато ниво на бъдене, интегриране на отделните нива, които разгледахме по-горе. Плюс това не сме сигурни, че инициатор на интеграцията и ръководител на посоката на интегриране е непременно съзнанието. Това по-скоро се случва като мета-феномен, част от който е непосредственото съзнаване. Конкретните въпроси, които задава съзнанието може да са просто примерен обозначител, като се използва една по-видима инстанция на този иначе по-комплексен случващ се процес (видимата част от айсберга).

Тоталната онтология непременно се случва с дълбока интеграция на света (към човека), а не просто чрез въпроси или факти, които съзнанието отчита за него. Това е по-голяма близост до света, отколкото съзнанието (в своята по-изолирана позиция) често си представя (считайки го за "външен", докато можем да кажем той винаги е "прилепен" и даже "проникващ"). Част от причината за това е, че съзнанието почти никога няма пряка видимост към "обхватния човек", дори и да има "осезание" за него. Това оставя съзнанието с незадоволителна представа за степента на интеграция, която съществува (това може да се подобри при определена медитация). Но въпросната степен не е заблуда, защото животът се случва именно през тази интеграция. Ние просто обособяваме нейната важност в онтологически пълноценно и оказва се тотално звено.

Това разглеждане също ни помага да разберем, че човек не просто е "спуснат във света", а той е включен в една онтологична структура, където със света са заедно в много по-"близки" аспекти. Тука въпросът не е само как най-обективно да изследваме този свят и дали такова смесване няма да ни обърка, а как всъщност изживяваме "бъденето" си във взаимовръзка със света. Обективното изследване също е възможно (евентуално при съответна дисасоциация, ако тя се налага, или не).

2.

Относно ontology of becoming (онтология на ставането). Фактът, че нещата са в постоянна промяна не изменя ситуацията, че промяната на дадена форма, примерно човешкото, ще продължи да се случва в категорията на човешкото (или негово родово определено продължение). Тоест можем да мислим човешкото като налично в ontology of being (онтология на бъденето), което вътрешно бива притеснявано от някакъв стремеж към becoming (ставане, промяна). Тука можем да допуснем различна степен на това вътрешно притеснение, дори възможността за пречупване и радикална промяна, но това няма да измени валидността на онтологичната картина. Значи въпросът за becoming (ставането) се свежда в голяма степен до въпроса за being (бъденето), с времето и промяната включени вътрешно в него. Дотук разликата е във формулировката.

Обаче, коя е качествената новост на ontology of becoming (онтологията на ставането). Това е първо събуждането на "желанието за ставане", разбирането на неговата сила и впоследствие все по-силна концентрация на вниманието на съществуващото в тази посока. Тоест ontology of becoming засяга преди всички и по качествено нов начин вниманието, желанието, избора, и нарастването на действието в една кохерентна (или отначало не) желателна посока. Перефразирано по друг начин, ontology of becoming e вид експеримент, който има потенциала да доведе до голяма промяна в онтологичното съдържание. От друга страна, засилването към becoming (ставане) в нещо, несъмнено се реализира най-добре с внимателен преглед на материала, който вече е наличен в дадения being (бъдене) с евентуален избор и примиране на част от него в посоката на becoming (решението за правилно насочване на вниманието, избор на коректни поддържащи стълбове на действието и т.н).

Добре с някои неща съм съгласен, но защо изолирате Човека от неговата си материална обосновка, той няма как да бъде субект без да отчитаме и органичната му природа, която първично определя вси4ки важни положения в мозъчната му дейност, абсолютно всички.Чрез тази основа и над нея вече се надгражда, но винаги зависимо в разна степен от органично изграденото.
Всъщност Човек се стреми да не бъде субект, несъзнателно, при някои може и противното, да върви към Множествен Обект , или Обективно сaвкoпление на субективизъм.Както в последните години е модерно-Групов интелект, който е само началото.
Говорим за Хора, нали, значи нашите приказки не засягат повече от 5, до 7 процента от оВчеството.

Защото когато тръгнеш да градиш онтология, основана на материализма, то за тебе остава въпросът как след това да вмъкнеш човека (със съзнанието му) в тази онтология. Точно обратно, човекът (съзнанието за свят, естетика, чувства и прочие) трябва от самото начало да е непроблематично в основното ядро на онтологията. Имаме предвид, че онтологията не е (само) обслужваща епистемологията и поради тази причина се занимава със структурата точно на твоето бъдене. Очевидно е, че както е в момента, така и за в бъдеще, цялото бъдене ще е през някакво осъзнаване, като явление, което е значимо и има тежест. Ако онтологията не отговори на това как това бъдене в осъзнаване се смесва, прелива и задвижва едновременно със света, на какво да отговори. Това не е събиране на марки и факти, като при епистемологията.

Материалистическият възглед за мен не е онтологически пълноценен за нашия свят. Но може да имаме материалистическа онтология за един частен свят, на предметите, на формалните системи или на такива със свойството на поглед "отвън". От друга страна, мислейки за нашата собствена (пълноценна) онтология, и постоянно налагайки върху нея редуциращия, но и по някакъв начин дисциплиниращ филтър на материалистическата онтология: това може да доведе до подобряване на темпа на развитие на определени позитивистични науки и на определени материално-конструктивни проекти, което е положително, но не и цялостно. Също така, не много хора са запознати или вникват във философията и по този начин те може да възприемат света по един доста "завързан" и едностранчив начин. Да, те могат да постигнат и материалистически успехи и аз също желая развитието на позитивистичните науки, но заради това няма да скрия философската истина. Освен това чист позитивизъм може да доведе до опасност в света, защото ти конструираш определени науки, проекти, но често не развиваш способността за общо изживяване в някаква интегрирана система. Когато се изяснят точно основите и мястото на материалистическо/позитивистическия възглед или проект, то ние ще знаем кога и по какъв начин да го поддържаме. Няма да се разпадне от незаинтересованост, както става при комунизма (макар може да не са само това причините). Изобщо един мощен позитивизъм е възможен само с добро разбиране на неговия бекграунд. А и колко по-висша способност е да спираш позитивистките си напъни и да ги освобождаваш, когато е правилното време за това.

Изобщо не си запознат за теченията в съвременния материализъм.Както знаеш аз съм представител на Универсалния Материализъм.И при нас в разбирането за Човека и битието има това което изказваш и търсиш , но е освободено именно чрез вграждане с реалностtа.Променяш пъзела от материя , променяш и съзнание, променяш-получаваш, но и губиш.От къде си се заблудил тъй за клетия Нов материализъм.

Ако това, за което говоря е "тетивата", то позитивизмът е една стрела, която произлиза от него (вероятно не единствено възможна). С какво твоят "нов материализъм" е зареден по съпоставим начин и какво "ново" очакваш да произлезе от него. Наистина, критика към разгледанта горе онтология е, че в крайна сметка от нея произхожда позитивизмът като енергия контра-старото. Обаче твоят вид "нов материализъм" си го представям като тухлички и тухлички, от които произлизат дребни заредени "зарядчета": решаване на кръстословици, влизане в часове, хоби - изобщо целият бит и душевност на комунизма. Ето, оттатък аз виждам мощни проекти, а тука разграфено ежедневие. Или може би това е по-сигурно?

Трябва ли да те събужда методично часовникът на режима (на новия материализъм), след като оттатък имаме хоризонтите на проникването в понятието "час". Изобщо как е "новият материализъм" с проникновенията, които не са "дързости" (в изтъркания и монотонизиран шаблон на едно комунистическо въображение, което всекидневно се "отчита", било в училищните часове, било в медиите, за да "обхване по комсомолски целия ни бит" в своята естетика).

Това го казвам като градивна критика, защото независимо от ежедневните ритуали и рутина на комунистическия бит, явно нещо е липсвало в "пиковата зона". Защото най-малкото много по-малко място е оставало да откриеш "собствения си мотив", вече включен в многото тухлички, които ти организират живота. Материалните тухли са предхождали идеите, или са възпрепятствали зараждането на собствени "пряки направления". Не казваме, че на запад всичко е цъфнало и вързало, но все пак е имало възможност за определени хора да открият много пряко себе си в своята дейност и реализация. Същото в една комунистическа система, дори и при лидерите, приема формата на апаратни срещи, а при писателите - членство в писателски съюзи. Вместо да вземеш писателя с неговите мощни идеи, ти го разглеждаш почти винаги в ситуираността му в някакви "тухлички" в средата (къде живее, какви връзки има). Ако "материалистическият възглед" строи една градина, то къде е "пресичането на градината" или истинските образци на красота, а не само осигуряване на работа на градинарите (от което също има нужда). Ето това, съзнанието все пак има нужда да "пикира" над материята.

Отново се убеждавам не разбираш какво е богатството и обширноста на материализъм.Нов Материализъм, Универсалния такъв всъщност не е много нов, поне на няколко века е.
Прекалено обширно е всичко за да пона от някъде, просто ей така.Все пак базата на У.М. е цялото известно човешко познание , което е колективен щафетен субективизъм, от скоро , столетие , там някъде някои се опитват да приложат масиран контрол върху него, но въпреки това изкривяванията все още са поносими.
Идеите засягаш, от къде се вдъхновяваме за тях , знаеш, нали.
Комунизма, защо го намесваш, той е мищожно свързан с Материализъм.
Мисли, приятелю, мисли материално, не че имаш друг избор.

Защото когато тръгнеш да градиш онтология, основана на материализма, то за тебе остава въпросът как след това да вмъкнеш човека (със съзнанието му) в тази онтология. Точно обратно, човекът (съзнанието за свят, естетика, чувства и прочие) трябва от самото начало да е непроблематично в основното ядро на онтологията. Имаме предвид, че онтологията не е (само) обслужваща епистемологията и поради тази причина се занимава със структурата точно на твоето бъдене. Очевидно е, че както е в момента, така и за в бъдеще, цялото бъдене ще е през някакво осъзнаване, като явление, което е значимо и има тежест. Ако онтологията не отговори на това как това бъдене в осъзнаване се смесва, прелива и задвижва едновременно със света, на какво да отговори. Това не е събиране на марки и факти, като при епистемологията

Не е проблем "вмъкването" на човека.
Баш заради познанието в науката си има ИЗСЛЕДОВАТЕЛ - наблюдател със свойствата Съзнание и Разум, животно, наричащо се човек.
Иначе, без човек - има само наблюдатели - всяка частица е таково. Защото за истинност в познанието се изисква Гледна точка!, позиция в пространство-време и пространство и време.

И за съществуването - Взаимодейства, значи Съществува (бива, има го, макар и да не сме го видяли) -без употреба на Осъзнаване - докато спим (не мисли - при човек) пак си взаимодейства ... гравитационно... със съществуващи ... Земя, Луна и др.
Не може да се пренебрегват физическите закони и Егото ни да определя: "Мисля, значи - бивам!", защото това е по скоро липса на необходимост от познание.
Обясняваме си всичко с Бог и ... всички въпроси за "извън нас?" стават излишни!
Удобно оправдание с Бог!, когато не успяваме да прозрем (със съзнанието си) битието.
Материалистическото схващане - първична е мратерията (полева форма и вещева форма). От тях може да се организира-еволюционно Съзнание и Разум. Природата го е показала.
Обратното - никога от идеалното не се пръкнало нещо "материално", не се е материализирала нито една "идея". Нито в полева форма, нито във вещева форма.
...

Задачата на науката е да обясни това, което е невъзможно да се разбере

Има наблюдател в представите на човека, но няма наблюдател във физиката. Отделните частици нямат "съзнание", поне доколкото ни е известно. Аз знам какво е материална или формална система и тя изобщо не се случва така, както се случва човекът. Да не говорим, че такава система не може да търси "смисъл", както го търси постоянно или има потенциала да го търси човекът, потопен в неговото битие или онтология.

Идеите определено се материализират и то изключително мощно (примерно организацията на един град е следствие от идеи, било то неформални или планирани).

Позитивистическият възглед, стил и изживяване са свързани с въпросите:

- "как";
- "защо";
- "по какъв начин";
- "какви са детайлите";
- "какви допълнителни взаимовръзки можем да открием";
- "постигнато ли е мастерство в сферата";
- "можем ли да реорганизираме системата по по-добър начин";
- "какви са най-важните или критичните елементи";
- "отделя ли се достатъчно време за конкретна работа с материята".

Изобщо това е постоянно завръщане към материята с винаги конкретни и все по-детайлни въпроси за нея и за изграждащите я елементи. Допълнителен напредък се постига с въпроси като:

- "може ли да се направи списък", ;
- "може ли да се начертае план, диаграма";
- "може ли да се направи наблюдение за особеност";
- "може ли да се документира нещо";
- "може ли да се изчисли определена взаимовръзка",
- "може ли да се проследи историческото развитие на системата и да се направят препоръки за в бъдеще";
- "могат ли да се изведат и прецизират правила за по-правилен подход при конструкцията и развитието";
- "каква е последователността при навлизането в нов проблем";
- "на какви етапи може да се раздели действието";
- "какви са особеностите на всеки етап и взаимовръзките между етапите";
- "какви тестове могат да се направят";
- "как да се архивира проектът и как да се усъвършенства система за достъп до ценните елементи в архива и в предишните проекти";
- "как всяко решение да се изведе в по-прецизен език";
- "как да се развие езикът на проекта и по-общо на позитивизма";
- "как да се развие методология";
- "как да се структурират примерите";
- "какво е успешен пример, колко информация и взаимовръзки да съдържа";
- "може ли дейността - процеси, пространство - да се организира по-ефективно";
- "как да се отчете началото, краят, остатъчната ценност на дейността";
- "какво е усилието и ресурсите, нужни за поддръжка";
- "как може да се подобри поддръжката и да се подобри трайността";
- "как да се предвиди материалната и моралната амортизация на предметната материя";
- "как да се генерират нови дейности и идеи";
- "как да се взаимства опит и да се осъществи кооперация";
- "какво е успешен синтез и нов продукт";
- "как да се оцени, остойности и да се разпределят силите";
- "как да се осъществи координация";
- "как да се поддържа систематичност на работата";
- "какво да е естеството на комуникацията според ситуацията";
- "в какви ситуационни шаблони се организира дейността";
- "кои ситуации са отработени, какви са характеристиките им, могат ли да се документират и да се сравни опит с други участници, за да се постигне усъвършенстване";
- "какво е пауза, как се навлиза и излиза от нея";
- "коя е най-добрата литература за материята, да се поддържа хронологически списък и списък по важност";
- "как да се планира ежедневната дейност, за да се постигне синергетичен ефект и надграждане на усилията";
- "как да се планира и да се документира конкретното развитие на специализацията";
- "как да се отчитат очакванията за бъдещето: в колко основни варианта, според какви парадигми и според какви твърди и по-несигурни основни факти и тенденции";
- "какви са основните взаимовръзки, определящи бъдещето, кои са основните играчи, кои нови парадигми се развиват и имат потенциал, какво е правилна посока";
- "как да се поддържа успешна връзка с общия темп на развитие на околния свят и концепции, не само като пряка надпревара, но и като възможност за намиране на специфични ниши";
- "осъществяване по възможност на конкретни наблюдения и тяхното документиране за близката среда на жизнената или работната дейност";
- "каква е взаимовръзката на продукта или на жизнената дейност с пазара или с околния свят; какви нови канали на връзка могат да се открият и как да се осъществят най-успешно";
- "какво представлява взаимообмяната на презентацията";
- "какво е име, проявление, събитие, стил, облик, послание";
- "как се вписват същите в общата картина и взаимодействат успешно с тези на другите";
- "каква е играта или войната на визиите и на представите";
- "как постоянно да се затвърждават основите, съдържанието";
- "как да се отчитат силните страни, темпът на развитие - когато се следва висока инвестиция на усилия, средна, ниска и чисто бекграундова";
- "да се документират ключовите промени и да се преглеждат";
- "да се поддържа кратък, среден и дълъг хоризонт на планиране";
- "да се развие връзката със и оцени стойността на експертите";
- "да се документират ключовите открития";
- "да се поддържа хронология от открития, планови и структурни реализации";
- "да се изследват принципите на общностите, покрай които се организира знанието в областта или такива, занимаващи се със сходен предмет на (производствена) дейност";
- "да се търсят, споделят или намират нови начини за измерване, отчитане, обхващане и разбиране на материята";
- "да се разработват нови експерименти, запитвания или статистики";
- "да се синтезират по-прости насочващи правила като: ефективност, спестяване, комуникация, конкретизация, готовност, интерфейс, имидж, основни силни страни и подобрение";
- "да се интегрират и да се подобри разбирането за пълния набор от комуникационни сетива: зрение, слух, вкус, обоняние, осезание, що се отнася до продукта и езикът на тялото, що се отнася до човека";
- "да се подобри разбирането за всяка природна или културна среда, в която ще се осъществи дейността";
- "да се изследва реактивността на агентите - положителна или отрицателна - в краткосрочен и дългосрочен план, когато се засягат техните интереси";
- "да се реши относно аспектите на видимост и скрито развитие";
- "да се развие разбирането за основни комуникационни сигнали - предизвикване, спогодба, оттегляне, доминация, сътрудничество";
- "да се практикува и подобрява основната дейност, по планиран начин и по възможност документирайки резултатите";
- "да се схващат основните характеристики на останалите агенти, било то партньори, клиенти, конкуренти";
- "да се отчита степента на възприятие и научаване на отсрещната страна и ефектът на комуникационните послания";
- "да се прецизира завършването на всеки отделен етап и на крайния продукт, като същевременно се балансира същото с въпросите за пестене на време и ресурси";
- "да се поддържа взаимовръзка между по-големия план и ежедневната дейност и да се подлага на проверка релевантността на решаваните проблеми";
- "да се обмисли емоционалното включение, което е подходящо за всяка отделна ситуация или послание";
- "да се подобри работата с тялото и с емоциите в кохерентност с целта";
- "да се обмислят жестовете, които съдържат или подчертават активност, пауза, обмисляне, прецизност, експедитивност, комуникация, внимание и да се разработят като основа за споделяне и засилване на базата на общите (позитивистични) ценности";
- "да се отдели време за медитиране над основните ценности и понятия на позитивистичния стил и подход, било то отнасящи се до отделния момент (като внимание, прецизност), разтеглени във времето (като експеримент, моделиране, документиране, анализ) и като краен резултат (ефективност, успешен продукт, завършеност)";
- "да се разбере връзката на позитивизма с всеки етап от развитието на човека, примерно връзката с игрите на децата, но да се внимава да не се постигне обратен ефект и отхвърляне; позитивистката енергия трябва да избуи от собственото желание на човека, като това зависи от капацитета му - не можеш да мотивираш работника така, както мотивираш мениджъра, а още по-различно е при философа".

Позитивизмът с напредъка си във всеки отделен аспект на предмета на материята, позволява в крайна сметка нов синтез и преоткриване на човека. В материалната сфера това приема характер на създаване на нови продукти, системи, структури, а в епистемологичен план - нови теории, парадигми, (приложни) онтологии, бази данни, библиотеки и ресурси от решени проблеми. Тази "протяжност" на материала се балансира от успехите на "крайните" продукти и от самия напредък и мастерство в сферата, демонстрацията на подготвеност и ефективност, както и от естетиката на заниманието с детайла. Имаме задълбочаване на разбирането за взаимозависимостите в структурите, които други не могат да отчетат, понеже не следват въпросните методи и подход. Отчитаме градация от постижения, произтичащи от систематичността и планирането на дейността. В крайна сметка се изгражда "позитивистичен" капитал, състоящ се от литература, капацитет за работа и конкретни реализации в света.

Философски погледнато, позитивистът може да постигне такъв напредък, че след това да е въпрос на философска оценка какво е постигнато, как е направено, какво има тук. Това всъщност изразява отражението на усилията и на крайния резултат в перцепциите на останалите хора. Показва се и се зачита една успешна (или понякога не напълно) интеграция в обществената и екологична сфера ("do it and let them talk" - "направи го и ги остави да говорят"). Друг е въпросът дали позитивистът трябва да възприема единствено по позитивистичен начин света и изживяването - вероятно това не е така. Позитивизмът е наглед, който може да бъде усъвършенстван едновременно с други такива (за да не се превръща в "професионално изкривяване").

Редукционизмът на материализма е подходящ за дисциплинираността на обяснението или проучването, но не и като генератор на бъдещето, какъвто представлява онтологичната смес на човека с идеите му и всичко друго. Казвам редукция при материализма, защото винаги, когато разгледа някакви понятия, пък било то ефективност, свобода, той така ги делимитира, че имаме редуцирано "блокче". Едва когато съзнанието "стъпи" върху тях се получава някакво вдъхновяване и генеративност (към следващата стъпка, но може да си остане и чисто медитативно).

Има наблюдател в представите на човека, но няма наблюдател във физиката.

Не мисля, че си толкова "далеч" от науката - във физиката (основна наука за философски мироглед), за да се избегне субективния фактор, "наблюдател" се нарича цялата апаратура (вкл. и всяка вещева частица, с която може да се свърже КС (коорд. с-ма)) - без участие на Изследовател, т. е., без анализиращо! на случвания с причина-следствие. Тогава действията и случванията са реалност: биват, стават, без намеса на "отчитащо ги" Съзнание и без анализ с Разум.
Това е обективната действителност.
Обясних, че съществуването на нещо се установява независимо от наличието на Съзнание: Взаимодейства, следователно съществува!
А, дали ще се предпише за човек, че ...Мисля, следователно съществувам! ... е през оная работа на Природата. И без човек си взаимодейства, съществува е т. н.
Човек също може да "израсне" до определяне на съществуването си: Взаимодействам, следователно съществувам!.. Това е силният аргумент в полза на материалистическото начало при оформяне на научно обоснован мироглед.

Доколкото за идеите: представяй си ... салам ... и се опитай да се нахраниш с тая представа!.. Ще усетиш, че идеите ... не се материализират ... и няма да умреш от глад, щото: Инстинктите ще ти разкажат за изначалното съществуване на материята... и кога се е пръкнала идеята за салам.

Задачата на науката е да обясни това, което е невъзможно да се разбере

Дори поклонението към Ленин показва, че не си прав. Що се отнася до това, което твърдиш за взаимодействията, има разлика между това да твърдиш нещо и това да имаш прозрение за него. Пак ти казвам, взаимодейстията се описват във формална система, а друга е реалността в света. Но това, че елементарните взаимодействия протичат по този начин не ни засяга (освен като изследване, ценно само по себе си), защото човекът е на съвсем различно ниво. Другото просто е израз на липса на одухотвореност.

Материята има собствена метафизика, но тя е така да се каже метафизика на отчаянието: било заради глад, било заради чрезвичайни човешки дефекти като гордост, силна алчност, комплекс за изоставане (малоценност) и т.н. Неща, които са на границата на системата, от хаоса - напрежения, които искат да я унищожат. А самата човешка система в центъра си, в градината, е одухотвореност. Който не притежава одухотвореност или не знае как да върви по този път лесно попада в капана на "материалистическото показване". И какво ще постигнеш с материализма си. Сякаш науката, която изследва материята е материален феномен. Не, цялата наука е вид идеален феномен. Така че отделният човек, явно подтиснат от това, че никога не може такива неща, все пак да не гледа да се хвърля в материализъм, консумеризъм (когато няма естетика), а и да види, че вместо това може да стане човек. Духовното пробива навсякъде, както видяхме дори при Ленин, но и на пазара, защото никой не иска да купува грозни и безсмислени продукти, все се прокрадва и възстановява някаква естетика, някаква смисленост.

Може би си мислиш, че поклонението към Бог или поклонението към Ленин, когато Бог е забранен, е нещо, което хората правят поради глупост или защото са попаднали в някакво житейско изпитание. Но това съвсем не е така. В хода на това отношение "към духовност" и "към освещаване" човекът проявява много от своите емоции, схващания за сета, обединението си с други хора, одухотвореност, естетика и желание за чистота, правилност и праведност. Може да имаме схващането, че не всички вярвания са достатъчно рационални, което може да ги доведе до грешка. Само че това е въпрос за това как точно да се дисциплинират и напътстват човешките чувства, духовност и импулси, а не заменянето им с материалистическа база. Освен това вярата, дори някаква съвсем неразбираема като анимизма, не може да се критикува лекомислено от рационална гледна точка, защото тя може да съдържа мощно задвижващо (човешко или не само) проявление, което не разбираме.

Може да мислиш, нека хората си вярват, а аз като умен и материалистично подкован апаратчик, ще контролирам и манипулирам целия процес. Това е просто някакво желание за самоналагане, специфична естетика, която оприличавам на тази на "бюрократа" (версия технократа), и то на особено невдъхновения такъв. Ученият, който изобщо някога е правил някакво откритие, това е одухотворен човек, обаче около него в структурата е пълно с бюрократи. Какво да е оправданието за тяхното инертно функциониране и дълги работни часове. А и работата им е свързана с много изисквания, също не може да се отрече. Е, тогава бюрократът остава да издърпа едно перде между себе си и духовното, за да не му се напомня и да може да си върши работата.

Ние разгледахме позитивизма като една стрела, която произлиза от изясненото онтологическо състояние. Защото ако всичко основно е уредено и безпроблемно, защо да не концентрираме усилията си към нещо, което води до развитие. В тази посока, ние все пак (леко) бяхме изкушени от едно желание за демонстрация и постижения в света. Позитивизмът е атрактивен и защото представлява едно направление, даващо посока и градация, което привлича определен вид систематични хора.

От друга страна, ако помислим още малко кое поражда такива развития, то освен търсенето на новото, градивното и успешното, това може да бъде медитацията - задълбочаването в някаква материя, което може да бъде система, парадигма, работа, начин на живот. Значи отношението към живота като към дълбока медитация, която продължава да разкрива себе си, вторично непременно води до някакъв вид развитие и успех. Освен това медитацията поначало интегрира смисъла на развитието, до мястото, докъдето е доведено, а не накрая да се питаме защо направихме всичко това.

Проблематично е, че типичните плодове на медитацията не са толкова лесно споделими пред обществото. Обществената визия е много накъсана. Там важна е демонстрацията на замръзналата форма на предметите, а не процесът на достигане до тях. От друга страна, това е въпрос на консенсус във всяка обществена група, така че могат да се намерят и такива, които споделят "медитативния подход" и интерес, тоест вникването зад нещата, а не само тяхната демонстрация. Това е свойствено и за по-висшите и реализирани кръгове на обществото, пример за което представляват съжденията за вкуса, а не просто носенето на определени дрехи или предмети. Друг пример е организирането на хора в професионални кръгове, разговорите за начините на правене на нещата, а не просто демонстрация, без обща медитативна тема. (За дадената група хора, която не се състои само от демонстрация на предмети, значи има една обща база, една обща тема, която ги мотивира и в чието развитие те участват същностно; без това да значи, че темата например не може да бъде финансова.)

За да може една "медитация" да се развие пълноценно, трябва да има известна кохерентност с живота. Например, ако човек може да си достави препитанието чрез тази дейност, той може напълно да се задълбочи в нея, вместо да си раздвоява вниманието. Но това не значи, че не могат да се поддържат едновременни развития. Все пак голяма част от предците ни са били предимно земеделци, докато са правили всичко останало - в сферата на културата, езика, литературата, строителството, личния и обществен живот и т.н.

Проблемът на "медитативния" подход е, че всеки потъва в своето направление. Тогава е нужно нещо друго, за да синхронизира заниманията в обща обществена дейност. Това е например диалектиката, при която различните теми се пресичат. Като вариант на диалектиката можем да разгледаме политиката. Пресичане на човешките посоки имаме и посредством пазарната обмяна или при чисто физическото съвместяване на дейностите в обща локалност. Друга шапка е религията, заедно с ритуалите, които тя организира (давайки обща тема и съпреживяване). Накрая имаме и чисто биологическите (инстинктивните) елементи, които насочват хората един към друг. Но и принципно погледнато, доколкото имаме обща база в света и при вложената същност на човека, то медитативните начинания често могат да излизат на едно място, макар и по различен начин (например един е открил определени принципи на естетиката или норми на поведението по един начин, а друг по друг начин, но тези открития не биха били несъвместими, а биха съдържали вътрешна аналогия или паралелност). Обединението може да се проектира и по рационален начин, например когато се създава един продукт и трябва да се привлекат специалисти с различни способности.

В неформалната обстановка може да се позволи друго - да се разреши да възникне общностно направление от самосебе си, както например в едно семейство възниква семейна атмосфера. Може би това е даже по-съвършена форма на интеграция. Религията, общият език, медийните материали, мода, музика и нацията като цяло постигат нещо сходно в по-крупен мащаб. Определени норми на поведение (такт, галантност, дружелюбност, джентълменско поведение) може да ускоряват този общностен процес.

1.

Една интересна лекция за Хайдегер, която го поставя в историческа перспектива по отношение на развитието на материализма против идеализма (тренд на доминация в полза на първия, заложен от Хегел - защото извежда идеализма твърде незадоволително, Ницше - защото с право отхвърля такъв незадоволителен идеализъм и технократите - защото прегръщат материализма като единствена в тази ситуация "метафизическа" доктрина) и какво решение намира Хайдегер за това:

[линк]

Новото на моето разглеждане горе беше, че дадох "плътност" на Being (в интеграцията на "обхватния човек"), вместо да оставям впечатлението, че същият е свързан просто с времето и диференцирането или някаква операция по разкриване и закриване. Плътността при моя "обхватен човек" е свързана с естетиката и сложността на тази интеграция (невъзможна за пълна дескриптивна артикулация, защото свива/folds всичко във всичко, плюс носейки отгласи от предисторията на съществата чрез която те се естетизират в тази интеграция, вероятно през парчета на първоначалния и продължаващия в тях Being). Всъщност и при Хайдегер имаме "грижа" (care), което свидетелства за отиваща навън интеграция, но концепцията (може би нарочно) не е напълно изяснена (недоизясняването също може да доведе до вдъхновение).

Продължавам с някои допълнителни разсъждения.

Ако аз съм един being, и другият човек е един being, то процесът на отваряне или на връзка между мен и него може да има характера на усещане на поддържащия и двама ни Being, в един difference на случването. Човек се убеждава в това с напредването на възрастта и със срещата си с други beings, когато другият е осъзнат точно като прозорец към нещо*, обратно на просто анимирани от културните парадигми (или от доминантната метафизика) актьори. "Когато всяка среща е достатъчно различна." В ранния си живот също имаме подобни срещи, но не обръщаме внимание на факта, че е нужна повторна интеграция с откъснатия being на другия, защото интеграцията с близките ни е била дадена поначало. От друга страна, в спомен вече можем да преценим коя среща какъв първичен заряд е имала и доколко ни е оставила отворени за усещането на фундаменталния Being (т.е. кои характери са били едновременно автентични и пълноценно отворени към нас).

Технократите може би все още биват поддържани от самата тенденция на отхвърляне, една инерция на историческия прогрес. Въпросът е, че тяхната философия не е пълноценна, освен ако винаги нямат предвид това, че "бягат" от нещо, което е било "незадоволителен идеализъм или нещо подобно" преди. Тогава технократите нямат собствена генеративност, но едно спасение е, че те все пак ще бъдат настигнати от новите философски идеи, които такива като Хайдегер и други след него успяват да развият и които са в по-добра кохерентност с логиката на живота.
__________
* Среща, която обхваща два свята. А ето какво може да каже изкуството за автентиката или първичността на "срещата": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

2.

Материалистическият проект придобива смисъл в спестяването на време за повече "срещи", както и ресурси за по-екстраординарни такива. Но самото количество на срещите не е гаранция за тяхната есенциалност. Също технологията развива множество продукти, които създават възможността за изненада и за "иницииране на (често остатъчна) среща", но от целия този "панаир", срещата с Dasain трябва да е възможна и в оттегляне, а не непременно в демонстративна проява. Тогава няма да имаме нужда да изгорим една гора, за да се срещнем с нея или да стъпчем едно цвете, за да се опитаме да го срещнем. Технологията и науката пък могат да бъдат естетизирани в среща, която е интересна със своята несвойственост. Науката и технологията не са човешки (от познатия вид), но са среща с нещо на Dasein.

Критика към технологията е, че каквито и да са нашите аспирации в указваната посока, ние пак ще трябва да ги реализираме в определена география, при определени ограничения на ресурси, информация, наличност на хора. Ще спазваме особеностите на лендскейпа и културната среда. Тоест технологията не е някакво безкрайно развиване на възможности, а накрая се свежда до въпроса за "обратно връщане към себе си" с оглед на това, какво можем да направим с географията, ресурсите и собственото си същество като реалистичност - отвъд вечната фаза на "желания" на проектирането. Част от проблема с това е, че имаме такава инфлация на технологията и на материализма, свързан с нея, че вече сме загубили способността да ги разглеждаме просто като "среда" (както на времето хората са гледали на заобикалящи ги свят) и да се занимаваме с други въпроси. Тоест има някакво "оживяване" на технологията, която привлича интереса ни несвойствено, вместо да се занимаваме по ежедневен начин с нашите дейности. (Проблемът е заради оживяването на технологичното единствено от остатъците или реминисценциите на един неправилно формулиран идеализъм, вместо от "естествен идеализъм".) Разглеждането на живота като бит, а не нещо друго, може да има потенциала да ни разкрие неговия смисъл, проявен през призмата на "по-естествена" красота. Но тука вече нямаме материализъм, а прагматизъм с нотки на консерватизъм. Тази позиция може да ни върне към духовно/идеалистичния подход под формата на нормализиране, прескачайки изобщо нуждата от хипертрофиралите разсъждения било на материалистите, било на идеолозите (освен когато се касае за защита от атаките от тяхна страна).

3.

Що се отнася до прагматизма, започваме с някои критики. Например едно развитие при него може да е известно обедняване на мислите на хората. Способността да отидеш далеч зад прагматизма може да е била от помощ при избягване на някои не толкова видими капани на ежедневието. Друг проблем е "пренаселването на клона", защото когато твърде много хора се насочат в едно и също направление, това води до мисълта за търсене на не толкова окупирани ниши.

Като се замислим, има огромно количество хора, които винаги са били прагматици, с оглед на това, че са били принудени да се занимават единствено със своето оцеляване. Но технологията няма да разреши този въпрос, защото ние вечно я гоним. Тогава трябва да добавим нещо допълнително, например богатството на географията, като нейното опознаване и усвояване ще ни даде втори поддържащ стълб. На трето място можем да вземем способността за овладяването на самия бит. Получихме една триада на "справянето", която се състои от технология, география и бит. Ако разгледаме понятията по-разширено, технологията може да се свърже с информацията, обучението, науката, идеологията и управлението. Към географията отнасяме отношенията на утвърждаване сред локалната популация и търсенето на достъп до природните богатства. Битът засяга ежедневното ни функциониране, свързано с дисциплина, търсене на възможности, чистия прагматизъм и работата. В този момент се очертава нуждата и от четвърта страна (без прагматизмът да се отрича от нея) - духовност (още мислене, литература, хоби, изкуство, философия, общуване и забавления). Нашата "прагматична" четворка придоби окончателния си вид като технология, география, бит и духовност.

Остава да се запитаме, подобно на материализма, дали прагматизмът ще може да се самоподдържа без своята предистория (която в случая бе отчетена като балансирано надмогване на чистата технокрация). Отговорът е, че прагматизмът има такъв характер, че самият темп на живота го поддържа, стига човек да е дал своето съгласие.

4.

Да се върнем малко и на идеализма. Какъв беше проблемът, появил се при него - че се е превърнал в прекалено тежка и несвойствена система, която няма достатъчно корени за претенцията си - това при Хегел. Но друга роля на идеализма е съвсем основателна (спомена се по-горе) - присъствието на идеализма като вдъхновение в подходящия момент (можем да го характеризираме като "естествен" идеализъм).

Идеализмът не бива само систематичен, а и пораждащ, като в последния смисъл може да бъде успешно допълнение било към материализма, било към прагматизма. Подробните идеални системи като тези при Хегел обаче по-скоро съставляват разработки в сферата на знанието или на епистемологията. Човекът се концентрира над творчество в друг свят, по-конкретно в света на менталните концепции. Това може да е достатъчна онтологична база за другия свят, но не и за този плюс другия. Тогава за да бъде пълноценно свързан идеализмът в цялостната онтология, то поне някакви концепции от другия свят (на менталното) трябва да имат ефекти в този (подлежащия) свят. Друго също е допустимо - идеализмът постоянно да черпи от долните (материални) светове, макар и да няма за цел завръщане при тях. Това може да се отнася за онтологията на даден индивид, но обществата и животът като цяло допускат многообразие, така че приоритизирането на тази схема единствено в тази постройка няма да е валидно. Трябва да приемем по-обща схема, която позволява взаимодействие (на идеите) и нагоре и надолу, а това става примерно при комбинацията на материализъм с идеализъм или на прагматизъм с идеализъм. Dasein няма причина за допълване (той съдържа всичко). Dasein има нужда от темпериране на прекаленото си желание за саморазкриване (защото всяко изследване на фундаменталната материя може да доведе до възможности за твърде драстични промени).

Търсеният в горното решение "пораждащ" идеализъм трябва да комбинира по успешен начин характеристики на "систематичност" и "естественост".

5.

Също така никоя степен на (моментна) "вирилност" не бива да ни възпрепятства от пълноценно развивания епистемологичен и морален проект и от напътствията, които идват от тях. Пълноценна интеграция на "обхватния човек" означава и пълноценно разбиране на света, заедно с тази (възможна) пълнота на знанието, дори когато конкретният човек няма достъп до нея, от гледна точка на по-тясните му импулси (в по-локална екология или за по-кратък отрязък от време). По този начин моралният и епистемологичният проект са защитени както от материалистическа, така от идеалистична, Хайдегерианска, прагматическа, идеалистическа, технократска, виталистична и дори рационална атака (с оглед на това, че рационалното никога не е завършено и никое отхвърляне при него, примерно на старата морална система, не може да бъде 100% затворен въпрос)*.

Епистемологията и моралът не са само проект, но са налични в екологията и съществуването. Ние конкретно ги изучаваме под формата на "проект", като с цел избягване на "конфликти" в тази среда е добре същият да отговаря на първообраза. Мисълта ние да си затворим очите за света както от епистемологична, така и от морална гледна точка с цел природата (естеството) да поеме по своя път, не е правилна, защото това естество вече ни съдържа като мислещи и чувстващи същества, откъдето естествен е и проявеният през човека морал, а не само случващият се в природата такъв. Някой може да попита има ли морал в природата и ние отговаряме, че да, той се съдържа в здравето, устойчивостта, тенденцията за запазване и потенциала за развитие на екологическите системи. Що се отнася дали има епистемология в природата, то тя самата съдържа множество закономерности. Тоест природата е подобна на една много компресирана база данни, към която ние можем да задаваме конкретни въпроси и после да транслираме отговорите в обозначения с конкретни понятия от езика. За разлика от това, "понятията" в природата са концентрирани по много наведнъж в материалните обекти, организмите, съзнанията и техните взаимодействия в екология.

От друга страна прекалената защита на епистемологичната и на моралната система може да се превърне в нещо анти-епистемологично, анти-морално и контрапродуктивно за самото общество. Причината е, че това са системи, които трябва да се развиват обективно**, пълноценно (многообразно) и продължавайки включени в една рамка, която има органични и съзнаващи представители (тоест моралът и епистемологията, понеже са "за нас" и понеже трябва да са "развиващи се", не могат да се сведат до мъртъв текс). Тука критично е да се намери правилният баланс между натрупан материал и "жив поглед".

Освен обективност имаме предвид и липсата на нищожност, защото една система сама по себе си може да налага вътрешна обективност по свои правила, но от гледна точка на съществуването може да е нищожна. Не бива да казваме и "аз съм (това е) единственото, което съществува", защото съществуването трябва да се схваща с многообразието, комплексността, естетиката и други значими определители, които са възможни в него.
__________
* Критика към тях може да има нещо по-обхватно като живота или съществуването. Това обаче не приема формата на разрушение, а на специфична за тези направления обективация.
** Ултимативният гарант на обективността е съществуването.

Изяснявайки основните онтологически и направленски (мотивиращи) течения, то за нас остава да се ориентираме в огромния философски материал. Но каква част от този материал ни е нужен извън първоосновите и освен когато не става въпрос за някакво отношение към автора (било заради историческа традиция, близост на географията, естетическо съвпадение и т.н.). Така в нас се поражда идеята (пак уточняваме, след придобиване на някаква кохерентна ориентация), че не целият философски материал е важен, освен този, който ни привлича естетически или рационално (в допълнение към основополагащия, който обаче вече е "залегнал" и по този начин ни е "освободил"). Дали не можем да се насочим към "философия чрез правене" (philosophy by doing), по подобие на "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Ерго, нашите наблюдения над живота, независимо дали достигат до по-наличното или се простират до фундаментални въпроси е добре да се осъществят в процеса на някаква работа или на автентично живеене. Така ще имаме и допълнителна енергия за наблюдение към детайла, което може да породи нови абстракции и концепции: но нека оставим материалът сам да се свърже с теорията (да открие своята теория/място), а не обратно.