Грях ли е ?

Грях ли е да не простиш на майка, която почти винаги те е пренебрегвала. Предпочитала е сестра ти , понеже се е родила първо дете и е доста болнава. Пращала те е като конвой на дъщеря си , за да не пие по купони. И ако това се се е случвало те е държала отговорна за нейното поведение.
Сестра ми , поради непрекъснатото боледуване е доста разглезена.
Изпълнява ли са е се всички желания и капризи, доколкото е било възможно и в училище и после при започване на работа. Води се , че е с лабилен характер.
За мен се е знаело , че съм оправно и послушно дете и" че пея в хора".
В момента се водя глава на семейство, състоящо се от три жени / без котка/ .
Майка ми и сестра ми са болни с варикозни рани и трудно подвижни. Водят се инвалиди първа група без придружител.Връзката помежду им е доста силна. Близки са и по разбирания и по характер. На моменти се чувствам напълно излишна или като обслужващ персонал.
Казвала съм на майка ми направо ,че предпочита сестра ми - но това не било вярно - била разглезена понеже била е болнава. /нейни думи/
Днес се скарахме със сестра ми доста жестоко по други поводи. Майка ми доста се разстрои. Възрастен човек е . Сестра ми после и се извини , но при мен нещо с извинението не се получи.
Имам вътрешна съпротива. Каквото мога правя и помагам в къщи , но го правя от отговорност , чувството го няма...

Грях ли е да не простиш на майка

Греховете ги обсъждат в религиозните клубове. Ако те интересува греховната страна на проблема, обсъди го с духовно лице - свещеник, равин, ходжа - според това каква религия изповядваш. "Общественото мнение" на разнородни по лични убеждения хора не бива да бъде критерий за нечия греховност.

От постинга ти разбирам, че се чувстваш пренебрегната и неоценена от майка си.
Това, което не разбирам, е каква полза, изгода имаш ти да живееш с родител и сестра, ако си вече пълнолетна и самостоятелна?
Ползваш безплатно жилище, защото нямаш пари или се стискаш да плащаш за свое?
Получаваш заплата за болногледачка?

Щом не ти изнася да живееш с двете, изнеси се. Те ще си подадат молби за придружител, ще им назначат социален работник и проблемът им е решен.
За собствените си проблеми е редно ти сама да намериш решение. Роднините ти те дразнят, ок, сведи контактите с тях до минимум и не се насилвай да прощаваш на майка си, че е пренебрегвала твоите нужди от дете. Такъв и бил характерът, нормално е сама да си тегли последствията.

Здравей!

Ето това е един много разпространен проблем, който обаче често се премълчава, неглижира или ако се говори за него, той обикновено се изкривява и деформира. В резултат, малко са тези хора, които успяват да разрешат този проблем така, че да постигнат траен вътрешен мир и яснота по въпроса за прошката.

Да не простиш на майка си, наистина е грях. Както е и грах, родител, който е пренебрегвал, ощетявал, наранявал децата си. От друга страна, ако човек не е вярващ християнин, за какъв грях може да се говори тук? Грехът е религиозно понятие и религиозна категория. Невярващите или неизповядващите християнска религия не страдат от греха на непростителността, а от собствената си неспокойна съвест, ако изобщо имат такава или от смътното суеверие, че ако не простят на собствените си родители, ще бъдат наказани по някакъв начин от съдбата, примерно...

Така че, добре е да си изясниш за себе си, дали въпросът за непростителността към майка си те измъчва от християнско чувство за вина или или просто чувстваш, че е грехота да изпитваш такива чувства към майка си и сестра си.

Така или иначе и в двата случая, независимо дали си вярваща или не, непростителността ще ти създава проблеми. Ще ти липсва психически конфорт, ще се чувстваш безсилна да се справяш с ежедневните си проблеми, чувството на вина ще ти пречи да вземаш верните решения за ежедневието си. След време, ще се изтощиш от неразрешените си вътрешни конфликти, много е възможно да развиеш депресивни състояния и всичко това да се отрази на цялостната структура на личностното ти функциониране.

При всички случаи истинската прошка би ти донесла облекчение, но не защото е грешно да не простиш или защото трябва да се прощава, а защото ще разрешиш вътрешното си противоречие и ще постигнеш относителен вътрешен мир.

Само че, тук има една тънкост. В повечето случаи, хората не са достатъчно зрели, за да простят истински грешките на родителите си и близките си просто така, от само себе си, от добро сърце или защото така е правилно. Каквито и външни декларации за прошка човек да дава, ако той чувства, че вътрешно не е простил на близките си, той няма да постигне вътрешен мир и спокойствие и няма да живее в съгласие в себе си.

Да простиш на родителите си, на близките си, обикновено изисква много голяма зрялост, която много хора, да не кажа повечето, не постигат през по-голямата част от живота си, дори и в зрелостта си в напреднала възраст. Която непростителност, цял живот подкопава и дискредитира усилията им, без да бъде дори разпозната като първопричина за множеството им неудачи в личния живот.

Работата е там, че в непростителността се съдържа взривоопасен резервоар от негатвини чувства като гняв, яд, отмъстителност, озлобление, жлъч с голям енергиен заряд и цялата налична психическа енегрия се ориентира към контрола на този заряд, като спирачен клапан. Когато силата им стане неудържима, контролът отслабва и клапанът почва да изпуска и тези емоции се изливат произволно и неконтролируемо обикновено не там и не срещу, когото трябва и не по адекватен начин.

Затова, преди човек да се заеме с прошката, което не е един еднократен акт, а понякога продължителен процес, да намери начин да освободи тези бушуващи негативни емоции и чувства, да разреди напрежението. Затова могат да помогнат всякакви действия като, например - ритуално писане на писмо, в което човек изказва всичко, което чувства, отправя всички обвинения към родителя - майката в случая, разказва всички случаи, в които е бил нараняван, пренебрегнат и после изгаря писмото. А може и да го изпрати или прочете на глас в или без присъствието на адресата.

Може да запише на диск или на видео, собствените си обвинения и да ги прослуша, след което да изтрие записа и всичко друго, което човек се сети и което би му донесло облегчение.

След това, обаче, задължително трябва да се опита съзнателно и целенасочено да помисли по следните въпроси: Какво детство е имал собственият му родител? Какви са били родителите на неговита родител - майка или баща? Дали те не са го пренебрегвали по същия начин, дали той не е бил обиждан и нараняван като дете на свой ред от собствените си родители и какви модели на поведение е усвоил? Дали има капацитета - морален, психически, интелектуален - да бъде зрял родител - защото много често децата се оказват по-зрели от родителите си в един или повече от тези 3 плана - морален, психически и интелектуален. В такъв случай, как е възможно да искаш твоят родител да бъде отговорен и зрял повече от теб или дори, колкото теб, след като той априори по рождение не е способен на това, няма твоят капацитет. Може да ти се струва несправедливо или кощунствено, но може майка ти да просто да е по-слабо интелигентна, съобразителна и незряла от теб като личност. Може просто нейните родители и нейният живот да не са я научили на това или просто тя да няма капацитет да схване цялата сложност на всички тези отношения...

Във всеки случай е много отрезвяващо и облегчаващо, човек да си представи собствения родител като малко беззащитно дете, което е по същия начин наранявано, пренебрегвано и което е нямало друг изход, освен да развие някакъв изкривен защитен механизъм, за да се справи с тегобите на живота...

Такава една представа би смегчила сърцето ти, би го изпълнила с болка, състрадание и съчувствие към родителя и би била подходящата основа за последващата прошка.

Следващата стъпка, която е необходима, това е "освобождаване от контрола", който родителят или ситуацията е наложил върху детето си, т.е. майка ти върху теб. В твоя случай е необходимо сериозно да помислиш за излизане от дома и отдалечаване от семейството си поне за известно време. Може в началото тази идея да ти се стори ужасна и невъзможна, но това е крайно необходимо да се направи в интерес и на трите ви. Ти трябва да проявиш твърдост и да ги "изоставиш". Защото чувството за свръхотговорност в момента ти пречи да погледнеш на себе си и на ситуацията от дистанция, да разсъждаваш обективно и рационално и да вземаш адекватни решения. Ако ти си стълбът в семейството, както казваш в момента и самата ти не се чувстваш добре в тази ситуация и не се отдалечиш, за да я излекуваш, лекувайки себе си, то значи да срежеш клона, на който седите и трите.

В момента си мислиш, че те са в такова здравословно състояние, че няма да могат да се справят без теб. Обаче, не познаваш и не си даваш сметка за съпротивителните сили, резерви и възможности, които човек мобилизира, когато се види принуден да се погрижи сам за себе си. В края на краищата, време е, те да потърсят тези резерви за справяне със ситиацията и без теб. Така хем ще разберат, че могат и сами да се спрявят, хем ще осъзнаят твоето значение за тях и какво са загубили. Задай си въпросът, какво биха правили без теб? Едва ли щяха да умрат... Следователно винаги има повече от един изход и повече от една възможност!

А ти ще си дадеш време и възможност, да преогранизираш собствените си приоритети и живот, да се съвземеш и да им простиш. След време ще възстановиш нормална връзка и грижа чрез кратки посещения, свързани с някакви конкретни неща, които можеш да направиш за тях. Тогава би следвало да се държиш спокойно, уверено, доброжелателно и с обич към тях, но в никакъв случай да не се поддаваш на манипулации и провокации и да даваш от себе си повече, отколкото получаваш и си преценила, че ще е полезно за всички ви. Защото им правиш и на тях и на себе си лоша услуга, като се отричаш от личен живот, заради тях. Така прошката ще дойде неусетно и непринудено, а ти ще я разпозпознаеш, по лекотата, която че почувстваш в душата и сърцето си.

"Невярващите или неизповядващите християнска религия не страдат от греха на непростителността, а от собствената си неспокойна съвест или от суеверието, че ако не простят на собствените си родители, че бъдат наказани по някакъв начин от съдбата... "

Говориш напълно обобщаващи и съвсем неверни неща - не и за всички... Нито съвестта ми е неспокойна, нито пък съм суеверен, нито пък вярвам в наказанието...

А ти се вреш, както по обикновение, с тъпите си "прозрения", вадиш отделни изречения от контекста и подхвърляш, меко казано, неуместни коментари, да не кажа нещо по-лошо. С една дума, неадекватен си.

Няма как ти да прецениш дали написаните са "обобщаващи и съвсем неверни неща", щот не се отнасят за тебе, нито за твоята житейска ситуация. Ако си много наясно, дай си препоръките и ти на момичето, пък то ще прецени, дали и от кого, какво ще му върши работа.

А на такъв като теб, съвестта му е "спокойна", щот просто няма такава. Това пък, което наричаш "липса на суеверие и неверие в наказанието" е просто липса на всякакъв усет и чувствителност, характерни за дребните и нищожни човешки твари.

Това от пръстите ли си го изсмука?

И въпросът, както казва Алиса не е за този клуб. Не знам дали с неверни неща ще помогнеш...

Благодаря. Насочихте ми вниманието в насоки за които не бях мислила. Разглеждах проблема може би малко едностранно. Ще имам в предвид написаното от Вас.

Аз мисля, че трябва да благодариш на съдбата, затова че ти е дала по-добър шанс от този на сестра ти и да си щастлива, че си здрава и се справяш .
Когато една майка има две деца,болно и здраво, наистина смятам,че тя трябва да отделя повече от времето си на болното, защото то има по-голяма нужда. Мисля,че нямаш право да съдиш майка си. Така е решила, така е постъпила.Трябва да приемеш избора й.

Неприятно ми е, че се нахлузи неуместно в тази чужда тема, за да се хващаш за една реплика на еооа с едничката цел да насочиш вниманието към себе си, а после се оправдаваш с мен.

Въпросът за греха не е за този клуб, но споделеното от авторката си е напълно уместно и разбираемо. При това, доколкото определена житейска ситуация и създава продължителен дискомфорт, а тя търси помощ в анализирането на причините, темата си е на мястото именно тук. Твоите антирелигиозни и житейски възгледи нямат нищо общо.

В случая, имаме сериозна и често срещана родителска грешка - при проблемно дете в семейството задължение на родителя е да се справя с проблемите му, и то по начин, който минимално ощетява другите деца. Майката на авторката не е съумяла да положи равностойни грижи за двете си деца, нещо повече - натоварила е едното с отговорност за другото, която е била нейно задължение. Ощетеното дете има право да оцени безпристрастно грешките на родителя си, дори има право да се почувства обидено и неоценено, но поради погрешни родителски внушения се чувства виновно за това. И, съответно, се настройва срещу родителя, който буквално го е изнудвал емоционално за собствено удобство. Обаче, традиционното възпитание ни набива в главите, че към майките и бащите си трябва да изпитваме само безгранична любов и благодарност. Ей го вътрешния конфликт в човек, който реално е експлоатиран, но формално трябва да бъде благодарен и опрощаващ за това.
Баш за психоанализа си е темата, при това, аз зададох няколко логични въпроса на авторката, за да поогледа положението си отстрани и да пробва безпристрастна, доколкото е възможно, оценка на ситуацията. А еооа доста подробно е доразвила темата с уместни съвети.

Ти, с твоите претенции и дявол знае от къв зор опити за заяждания, просто не си уместен.

Пращала те е като конвой на дъщеря си , за да не пие по купони. И ако това се се е случвало те е държала отговорна за нейното поведение.

Така не се прави. Груба родителска грешка и изхлузване от лична отговорност!
Братята и сестрите не са длъжни да "осиновяват" другите деца, освен ако доброволно предложат помощта си.Да не говорим, че по-малкото дете няма никаква работа на пиянските запивки на по-големите, особено пък да бъде умишлено изпращано по такива сбирки от родителите си.

"В момента си мислиш, че те са в такова здравословно състояние, че няма да могат да се справят без теб. Обаче, не познаваш и не си даваш сметка за съпротивителните сили, резерви и възможности, които човек мобилизира, когато се види принуден да се погрижи сам за себе си. В края на краищата, време е, те да потърсят тези резерви за справяне със ситиацията и без теб. Така хем ще разберат, че могат и сами да се спрявят, хем ще осъзнаят твоето значение за тях и какво са загубили. Задай си въпросът, какво биха правили без теб? Едва ли щяха да умрат... Следователно винаги има повече от един изход и повече от една възможност!"

Сериозно ли го препоръчваш това на човек, който се грижи са собствените си майка и сестра, които отгоре на всичко са инвалиди първа група, в зряла възраст?
Не мислиш ли, че самоизмъчването и усещането за неблагодарно дете няма да вземе превес над някакъв/честно казано направо жесток/ урок по самостоятелност с неизвестен резултат.
Сигурно някой някого е пренебрегнал, сигурно някой някъде се чувства ощетен. Сигурно някой е здрав и други имат нужда от него. Прошката е въпрос на осъзнаване и личен избор. Мисля, че щом едва сега тези мисли започват да се вербализират значи отношенията помежду им са твърде добре оформени. В този смисъл всяка промяна на статуквото би рефлектирала върху питащия. Въпросът тук, поне според мен, е - кое е по-важно, моите усещания на недооценено дете или благополучието на майка и сестра.
Принципно си права и думите ти са верни, но може би точно в този случай няма да свършат необходимото.
В крайна сметка, кой би оставил майка си да се мъчи и учи нови уроци на залеза на живота си?

единак, в синьо.

кое е по-важно, моите усещания на недооценено дете или благополучието на майка и сестра

Стана ми интересно кой гради собственото си благополучие върху неблагополучието на друг човек в случая? Очевидно, не е авторката на темата.
Тогава? Кой?

Ц, тя си е. Въпросът беше от нейно име. Не търси теле под вола, че кой знае какво ще намериш :-)

единак, в синьо.

...тази ти тема, ще е просто едно изокване /няма лошо/ и после всичко ще си продължи както до сега.
Ти сама усещаш безизходността на ситуацията, поне за момента.
Това е твоят-вашият живот. Вие сте свързани и оплетени в мрежите на житейския капан. Както и всеки от нас по своя си начин, всъщност.

Желая ти сила и воля за справяне с нещата и запазване на себе си в цялота тази ситуация.

Остави темата за греховете...това е най-малкият проблем в случая.

И ти не се чувстваш достатъчно силна, а начина да вървиш напред в тази посока е да не взимаш толкова навътре твоите роднинки.

Я, пак? Да ми разтълкуваш тази реплика искам:

кое е по-важно, моите усещания на недооценено дете или благополучието на майка и сестра

Авторката на темата е здрава трудоспособна жена на не знам колко години, но вместо собствено семейство - съпруг, деца и т.н. - се самоопределя като глава на семейство, състоящо се от по-голямата и сестра и майка и - инвалиди и като тяхна болногледачка. Чудесна кариера за квалифициран медицински персонал и пълен провал за родител, който по подразбиране би трябвало да желае най-доброто за децата си.

Не те знам мъжко ли си, женско ли си, но на никое момиче мечтата в живота не е да слугува на болните си роднини. Мечтаят за любов, деца, кариера, пълна къща с внучета, не да са зорлем пазванти на сестрите си.
Ти на кого си обесен на врата да те гледа?

Едва ли това е целият съзнателен живот на жената, хайде моля. За да се стигне дотук най-вероятно те не могат да си позволят квалифициран медицински персонал, но това не означава, че авторката на темата живее единствено за да им служи. Със сигурност има и самостоятелен живот и точно поради тази ангажираност усеща тежест.
Жената просто иска признание.
Не знам дали ще го получи, но няма да се откаже.
Да ги зареже, викаш? По-готино ще се чувства?

единак, в синьо.

Жилището на чие име е?...като глава на семейството майка ти прехвърли ли ти и жилището с условие да ги гледаш?

Виждам, че не си активна по темата и не разчитам на отговор...

Та, ако законово сте устроили нещата, това с емоционалните ти тематични кахърения си е само за разкош и раздумка

Мечти и реалност са различни неща:))...знаеш:))

Та нека е живо и здраво момичето и да си гледа майката и сестрата засега.
Всъщност тя нищо не споменава за истинските подводни камъни в историята...темата е преди всичко емоционална, а това нищо не значи в реален мащаб, за съжаление.

Ми, питай жената, ако е склонна да ти разкаже целия си съзнателен живот.
Както в първия си постинг, така и сега твърдя, че не е нормално пълнолетен здрав човек да живее с родителите си и сателиращи роднини. Поне, след като навърши 25, айде, и студентите са хора.
Съжителство над тази възраст, освен ако не е в 2-3 етажни къщи със самостоятелни апартаменти, е основано на взаимна изгода. И, когато изгодата много се наклонява в една посока за сметка на друга, следва първо дисбаланс в мозъка, после дисбаланс в отношенията.

Питащата дама го е докарала до дисбаланс. Реално, няма граждански закон, който да я застави да обслужва ежедневно и денонощно болните си роднини, следователно, тя го прави доброволно. Въпросът е какви изгоди има от това.
Твоята реплика за нечие благополучие, което трябвало да бъде основна тежест в кантара, ми се вижда афиф. Болен човек, на когото благополучието му зависи единствено и само от друг човек, когото утре може да сгази трамвай...абе, като са болни и инвалиди, не са малоумни, много добре си правят сметката.