Snuff - превод (до където е стигнал)

Все ме бяха подхващали разни неща, и доста отдавна не бях превеждал. Но (защо ли?) ми домъчня за превеждането. И рекох да подема "Snuff".

Още се чудя даже как да преведа заглавието, то значи буквално "енфие", което не е особено колоритно, значи още "смъркане", вчастност звука от високомерно изсумтяване (все пак става дума за света на провинциалните сноби). Идваше ми на ум даже да го нарека "Тютюн"... Но както и да е, все нещо ще се измисли, за сега каквото има:

„Виждането на гоблините за света сес съсредоточава в култа или, може да се каже, религията Унгю. Накратко това е забележително сложна религия на възкресението, основаваща се върху светостта на телесните секрети. Основното и положение гласи: всичко отделило се от тялото на гоблин някога очевидно е било част от него, и следователно трябва да бъде надлежно и почтително съхранявано, така че да може да бъде в пълнотата на времето погребано заедно със собственика си. Междувременно материалът се събира в съдове унгю - забележителни творения, за които ще говоря по-късно.
Моментна гнуслива мисъл ще ни е достатъчна да видим, че това не може да бъде постигнато от никое създание, освен ако то не притежава голямо богатство, значителна складова площ и много търпими съседи.
Поради това на практика повечето гоблини спазват Унгю Хад (което би могло да се определи като лека и масова форма на Унгю), в което се включват ушна кал, изрезки от нокти и сополи. Водата, ако се изразим така, не се счита за унгю, а за нещо преминаващо през тялото без да става част от него: те се обосновават, че няма видима разлика между водата, тъй да се каже, до и после (което за съжаление ни хвърля светлина върху свежестта на водата, която те срещат в своите подземни убежища). По подобен начин и фекалиите се считат за храна просто променила състоянието си. Изненадващо, зъбите не са от значение да гоблините, които ги разглеждат като вид гъби, и те не се интересуват от косата, каквато, следва да се спомене, те рядко имат в изобилие.”
На това място лорд Ветинари, Патрицият на Анх-Морпорк спря да чете и се взря в празното пространство. След няколко секунди празното пространство беше засенчено от образа на Дръмнот, неговия секретар (който, следва да се спомене, беше прекарал цяла кариера превръщайки се в нещо възможно най-близко до празното пространство).
- Изглеждате замислен, милорд, - Дръмнот добави към това наблюдение възможно най-деликатния, постепенно чезнещ въпросителен знак.
- Разчувстван до сълзи, Дръмнот, до сълзи.
Дръмнот престана да бърше безупречно бляскавото черно лакирано бюро.
- Пастор Овес е извънредно убедителен автор, нали сър...?
- Действително, Дръмнот, но това не отменя основния проблем, а именно: човечеството може някак да се спогоди с джуджето, трола и дори с орка, колкото и ужасно да са се проявявали всички те на времето си, и знаете ли защо, Дръмнот?
Секретарят грижливо сгъна кърпата и се загледа в тавана.
- Бих се осмелил да предположа, милорд, че в тяхното насилие ние разпознаваме себе си?
- О, браво, Дръмнот, ще направим от вас циник някой ден! Хищниците уважават други хищници, нали? Биха могли дори да уважават жертвата: лъвът може и да лежи до агнето, нищо, че най-вероятно след това ще стане само лъвът, но лъвът няма да лежи до плъха. Вредители, Дръмнот, цяла една раса превърната във вредители!
Лорд Ветинари поклати тъжно глава, а постоянно внимателният Дръмнот забеляза как пръстите на негова светлост за трети път този ден разгръщат страницата озаглавена „Съдове за Унгю”, и при това той като че ли, нещо доста необичайно за него си, си говореше сам...
„Те биват традиционно изготвяни от самите гоблини, от всякакви материали - от скъпоценни минерали до кожа, дърво или кост. Сред първите са някои от най фините, тънки като яйчена черупка съдове известни в света. Ограбването на гоблински селища от търсачи на съкровища търсещи последните, както и възмездието на гоблините срещу тях са оформяли човешко-гоблинските взаимоотношения чак до днешни дни.”
Лорд Ветинари прочисти гърлото си и продължи:
- Отново цитирам пастор Овес, Дръмнот: „Трябва да подчертая, че гоблините живеят на ръба на изчезването, често защото са били усилено докарвани до този ръб. Те оцеляват, когато нищо друго не може. Основното приветствие сред тях е очевидно „Дръж”, в смисъл „Дръж се”. Вярно, че ги ги обвиняват в ужасяващи престъпления, обаче и светът от своя страна никога не е бил добър към тях. Да си го кажем: тези, чийто живот виси на по-малко и от косъм разбират кошмарната алгебра на нуждата, където няма милост, а когато нуждата притиска до крайна степен, е, тогава идва време жените да изготвят съдовете унгю наречени „душа на сълзите” – най-красивите от всички съдове, с издялани цветенца и омити със сълзи”.
Дръмнот с безупречен усет за времето остави чаша кафе пред господаря си точно когато той завърши изречението и вдигна очи:
- „Кошмарната алгебра на нуждата”, Дръмнот. Е, това го знаем, нали, Дръмнот?
- Точно така, сър. Между другото, сър, получихме послание от Диамантния крал на троловете с благодарности за твърдата ни позиция по въпроса за наркотиците. Отлично, сър.
- Не е да сме отстъпили нещо, - отбеляза Ветинари и махна с ръка – Знаете моята позиция, Дръмнот. Нямам никакви особени възражения хората да приемат вещества, от които да се чувстват по-добре или по-доволни, или пък, като стана дума, да виждат танцуващи лилави феи, или дори, ако се стигне до там, да говорят със своя бог. Мозъкът им в крайна сметка си е техен и обществото няма право да им се меси, стига при това да не кормуват надрусани. Обаче да се продават на тролове вещества от които главите им действително да експлодират, е чисто и просто убийство, най-тежко престъпление. С радост мога да кажа, че и командир Ваймс напълно споделя мнението ми по този въпрос.
- Точно така, сър, и бих ли могъл да ви напомня, че той скоро ще заминава. Възнамерявате ли, собствено, да го изпратите?
Патрицият поклати глава:
- Не мисля. На него и така много му се насъбра, така че се опасявам, че моето присъствие само ще влоши нещата.
При следващите думи на Дръмнот в гласа му прозвуча намек на състрадание:
- Не се самообвинявайте, милорд. В крайна сметка и вие и командирът сте в ръцете на по-висша сила?

Негова светлост Анхският херцог командор сър Самюъл Ваймс от Анх-Морпоркската Градска Стража трескаво ръчкаше с молив в ботуша си за да спре сърбежа. Сърбежът не спираше. До сега не беше спирал. От всичките му чорапи краката го сърбяха. За стотен път той си помисли да каже на жена си, че сред прекрасните и качества, каквито тя имаше много, плетенето просто не се числеше. Но той по скоро сам би си отсякъл крака отколкото да стори така. Това би разбило сърцето и.
Чорапите обаче си бяха ужасни, толкова корави, възлести и дебели, че му се налагаше да си купува ботуши един и половина пъти по-големи от номера му. И той го правеше, защото Самюъл Ваймс, който никога не е влизал в божие място с религиозна цел, обожаваше лейди Сибил, а не минаваше и ден без с изумление да види, че и тя май му отвръщаше със същото. Той я беше направил своя жена, а пък тя го беше направила милионер. С нея зад гърба му унилото, бедно и цинично ченге стана богат и могъщ херцог. Е, той все пак беше успял да задържи онази част за циничността, а и впряг волове на стероиди нямаше да може да изтръгне ченгето от Сам Ваймс: отровата беше стигнала твърде надълбоко, до мозъка на костите му. Така че Сам Ваймс си се чешеше и си преговаряше списъка от блага за благодарене, докато не му свършиха числата за броене.
Е, имаше и черен списък, в който видно място заемаше бумащината.
Бумащина имаше винаги. Всеобщо известно е, че всеки напън да се намали бумащината довежда до допълнителна бумащина.
Разбира се той си имаше хора, които да се занимават с нея вместо него, но рано или късно и на него му се налагаше, ако не друго, да я подпише, а ако не се намереше никакъв начин да се избегне, дори и да я прочете. От това нямаше измъкване: нали във всяка полицейска дейност съществува определена вероятност торта да попадне във вятърната мелница. И тогава инициалите на Сам Ваймс трябваше да ги има черно на бяло, та светът да знае, че това е неговата вятърна мелница и, следователно, неговата тор.
Но засега той се поспря колкото да извика със слаба надежда през отворената врата към сержант Малкодупе, която временно заемаше длъжността на негов вестовой:
- Нещо ново, Веселка?
- Не и каквото мисля, че имате предвид, сър, но струва ми се че ще ви зарадва да чуете, че имаме щракс от временно заемащ званието капитан Хадок от Куирм, сър. Казва, че всичко му било наред и че наистина му се услаждал авекът , сър.
Ваймс въздъхна.
- Нещо друго?
- Пълно мъртвило, сър, - джуджето надникна през вратата – Заради жегата е, сър, твърде е горещо за кютеци и твърде лепкаво за кражби. Не е ли чудесно, сър?
Ваймс изръмжа:
- Където има полицаи, има и престъпления, сержант, да не забравяш.
- Не забравям, сър, макар че мисля, че това ще звучи малко по-добре, ако думите лекичко се поразместят.
- Май няма начин да ми се размине, а?
Сержант Малкодупе го изгледа загрижено:
- Съжалявам, сър, май тук няма обжалване. Официално капитан Керът ще вземе значката ви по пладне.
Ваймс тресна с юмрук по бюрото си и избухна:
- Не заслужавам това след цял живот посветен на града!
- Командире, ако позволите да кажа, вие заслужавате много повече.
Ваймс се отпусна на облегалката на стола си и изстена:
- И ти ли, Веселке?
- Наистина съжалявам, сър. Знам, че не ви е леко.
- Да ме изхвърлят след всичките тия години! Аз направо се молех, разбираш ли, молех се, а това хич не е лесно за човек като мене, да знаеш.
По стълбите се дочу шум от стъпки. Пред очите на Веселка Ваймс извади кафяв плик от чекмеджето на бюрото, пъхна нещо вътре, яростно го облиза, залепи го с плясък и го хвърли на бюрото, където той издрънча.
- Ето, - процеди той през зъби – Моята значка, както ми заповяда Ветинари. Сам я оставих. Да не каже някой, че са ми я взели!
Капитан Керът пристъпи в кабинета, привеждайки се леко докато минаваше през вратата. В ръката му имаше пакет, а неколцина ухилени ченгета се бяха скупчили зад гърба му.
- Съжалявам за това, сър, по-висша инстанция и прочее. Ако от това ще се почувствате по-добре, леко сте се отървали само с две седмици. Отначало тя си беше отворила устата за цял месец, - той протегна на Ваймс пакета, прокашля се и каза с принудена усмивка – Ние тук с момчетата посъбрахме туй-онуй, господин командор.
- Предпочитам нещо по-смислено като Главен полицай, - каза Ваймс грабвайки подаръка – Знаеш ли, като се замислих, ако ги оставя да ми накачулят достатъчно титли, все ще изникне някоя, от която да не ми се гади.
Той разкъса обвивката на пакета и извади много малка шарена кофичка с лопатка, за всеобщо забавление на предпазливо зяпащите.
- Знаем, че не отивате на море, сър, - започна Керът, - обаче...
- Ех да беше на море, - оплака се Ваймс – На морето има корабокрушения, на морето има контрабандисти, на проклетото му море има удавници и престъпления! Поне нещо интересно!
- Лейди Сибил казва, че ще се намерят купища забавни за вас неща, сър, - каза Керът.
Ваймс изръмжа:
- Провинция! Какво забавно може да има в провинцията? Знаеш ли, защо я наричат провинция, Керът? Защото в пустата му гадория няма нищо освен проклетите дървета, по които ще се налага да се прехласваме, ама които са си просто корави буренаци! И там е скучно! Една безкрайна неделя! И ще трябва да се срещам с разни от голямото добрутро!
- Сър, ще ви хареса. Не си спомням да сте си взел и един свободен ден, освен по ранение, - отбеляза Керът.
- И дори и тогава не престава да се тревожи и да мрънка, - включи се един глас откъм вратата.
Гласът беше на лейди Сибил, а Ваймс се усети че го е яд за това как неговите хора и се подчиняваха. Той обичаше лейди Сибил до полуда, разбира се, но не можеше да не забележи, че в последно време неговият сандвич с бекон, маруля и домат, престана да е, както му се полагаше, от бекон, домат и маруля, а стана сандвич от домат, маруля и бекон. И всичко това заради здравословността, естествено. Истинска конспирация. Защо ли не са намерили поне един зеленчук, който да е вреден, а? И между другото какво и е лошото на пърлената сланинка с лук? Има си лук, нали? И от нея се пърди, нали? Което нали е полезно за здравето? Той беше сигурен че това го беше прочел някъде.
Та значи две седмици почивни дни, с всяко ядене под надзора на жена му. Непоносимо беше и да си го помислиш, но той все пак си го мислеше. И да не забравяме за Малкия Сам, който растеше буйно. А на него, беше казала майка му, една ваканция на чист въздух щяла да се отрази добре. Ваймс не спореше. Нямаше смисъл да се спори със Сибил, защото дори и да си мислиш, че си победил, после, поради някаква недостъпна за съпрузите магия, все се оказваше, че всъщност си бил тотално заблуден.

Е, поне му беше разрешено да излезе от града с броня. Тя беше станала част от него и също толкова очукана, с изключение че в случая с бронята щърбините можеше и да се изчукат.
Докато каретата го отнасяше към половин месец идилична дрямка, Ваймс, със сина си в скута, обърна сетен взор към чезнещия в далечината град. Чувстваше се като изгнаник. Е, ако се погледне от добрата страна, в града не можеше да не изникне някое ужасяващо убийство или потресаваща кражба, които, поради извънредно важни, ако не други то поне морални причини, ще изисква личното присъствие на главата на Стражата. Ех, надежди.
Още от времето на сватбата им Сам Ваймс беше знаел, че жена му си има имотец в провинцията. Една от причините да го знае беше, че тя му беше дала тази земя. Фактически тя му беше прехвърлила всичката недвижимост на семейството си, което семейство към тогавашния момент се състоеше само от нея. Поради старомодното си, но мило убеждение, че съпругът е този, който трябва да се занимава с притежаването. Тя беше настояла.
Периодично, съобразно със сезона, от провинциалния имот чак до дома им на Скун Авеню, Анх-Морпорк пристигаше каруца натоварена с плодове и зеленчуци, сирена и месо – всякаква продукция на имението, което той никога не беше виждал. И хич не му и трябваше да го вижда. Едно от нещата, които той знаеше за провинцията беше, че там не можеш да стъпиш от кал. Добре де, и по улиците на Анх-Морпорк не можеш да стъпиш от кал, но това беше правилният вид кал, в която той се беше калял още откакто беше проходил (и по неизбежност проподхлъзвал).
Официално имотът се казваше Крънделс, макар че винаги го наричаха Имението Рамкин. Там май имаше цяла миля поток за лов на пъстърва и, доколкото си спомняше от нотариалния акт, кръчма. Ваймс знаеше какво е да си собственик на кръчма, но се чудеше, какво ли можеше да значи да имаш поток, защото ако речем че собствеността ти е ей това, то тя направо пред очите ти изтича по течението, нали така? Което значеше, че някой друг лови риба в твоята вода, копелето му мръсно! А пък течението нагоре очевидно беше собственост на съседа от другата страна. Мазният му надут плутократ сигурно те смята за един вид бракониер, и той копеле мръсно! А пък рибата си плува където си ще, нали? Откъде да зная коя риба е моя? Може пък да ги дамгосват – това на Ваймс му се стори много провинциално. Изобщо в провинцията, за разлика от града, трябваше да си постоянно нащрек.

Нехарактерно за него лорд Ветинари се изсмя гръмко. Още малко и да започне да злорадства над поражението на врага си когато хвърли на бюрото си един брой „Анх-Морпоркски вестник” отворен на страницата с кръстословиците:
- „Кукумиформен”, тоест с формата на краставица, или разновидност скуош! Изяжте си ушите, мадам!
Дръмнот, грижливо подреждащ разни бумаги, се усмихна и рече:
- Поредният триумф, милорд?
Битката на Ветинари с главната съставителка на кръстословици на „Анх-Морпоркски Вестник” беше общоизвестна.
- Тя изглежда вече си губи хватката, - отбеляза Ветинари облягайки се на стола си, след което посочи обемен кафяв плик в ръцете на секретаря си – Това какво е, Дръмнот?
- Значката на командир Ваймс, сър, във вида, както ми бе доставена от капитан Керът.
- Запечатан ли е?
- Да, сър.
- Значи не съдържа значката на Ветинари.
- Не я съдържа, сър. Внимателно обследване на плика с върха на пръстите води до заключението, че съдържанието е празна кутия от енфие „Двоен Гръм”. Което напълно се потвърждава и с помощта на обикновено подушване, сър.
Все още въодушевен от победата си, Ветинари отбеляза:
- Но капитанът трябва да е осъзнал това, Дръмнот.
- Да, сър.
- Разбира се, това би било напълно в природата на командора, - продължи Ветинари - А и на нас не би изнасяло да е по който и да е друг начин, нали? Той е спечелил една малка битка, а човек, печелещ малки битки, ще е подходящо настроен да печели и големи.
Необичайно за него, Дръмнот малко се поколеба преди да каже:
- Да сър. Апропо, не беше ли лейди Сибил тази, която предложи пътуването до провинцията?
- Ами че да, разбира се, Дръмнот, - повдигна вежда Ветинари - Не бих могъл да си представя, кой би могъл да предположи нещо различно. Добре е известно, колко е посветен на работата си доблестният командор. Кой друг освен любящата му съпруга би могла да го убеди, че може и да си струва да си помисли за някоя друга седмица безоблачна отпуска в провинцията?
- Наистина, кой друг, сър, - завърши Дръмнот и какво повече можеше да се каже.
Господарят му явно имаше източници на информация недостъпни дори за Дръмнот, колкото и да се стараеше той. А само небесата знаеха за всички онези които се промъкваха нагоре в мрака по дългото стълбище. Така че животът в Продълговатия кабинет беше един свят на тайни, догадки и инсинуации, в който природата на истината се изменяше като цветовете на дъгата. Той знаеше това, понеже играеше немаловажна роля в спектъра. Но да знаеш, какво знае лорд Ветинари и точно какво си мисли, виж това би било психологически невъзможно, така че мъдрият човек ще приеме нещата както са и ще си гледа деловодството.
Ветинари стана и се загледа през прозореца.
- Това е град на просяци и крадци, нали Дръмнот? Гордея се, че някои от най-умелите са наши. Фактически, ако имаше такова нещо като международно състезание по кражби, Анх-Морпорк би взел купата, а вероятно и портмонетата на всички останали. Кражбата не е без своето предназначение, Дръмнот, обаче ако по инстинкт усещаме, че някои неща са по естеството си недостъпни за обикновения човек, то също така е необходимо да има и неща непозволени за богатите и могъщите.
За външен наблюдател способността на Дръмнот да разбира мисловните процеси на работодателя си би могла да изглежда чудодейна, но е изумително до колко и какви умозаключения може да доведе наблюдението върху това, какво чете лорд Ветинари, вслушването в неговите привидно случайни забележки и съотнасянето им, както само Дръмнот може да съотнася, с текущите проблеми и конюнктури. Той подпита:
- Това сега за контрабандата ли се отнасяше, сър?
- Именно, именно. Собствено в контрабандата не виждам проблем. Тя предполага достойнствата на предприемчивостта, дискретността и оригиналното мислене. Все качества, които следва да се поощряват у обикновения човек. Фактически тя не причинява толкова щети и позволява на човека от улицата известна пикантно наслада. Всеки би трябвало от време на време по малко и с удоволствие да нарушава закона, Дръмнот. Полезно е за хигиената на мозъка.
Дръмнот, чиято ментална чистота никога не е била под въпрос, почти възрази:
- Въпреки това, сър, данъците трябва да се налагат и плащат. Градът расте. И за всичко това трябва да се плаща.
- Именно, - съгласи се Ветинари - бих могъл да обложа какво ли не, но реших да обложа нещо, без което човек очевидно би могъл да мине. Не води до пристрастяване, нали?
- Някои не биха се съгласили. Наблюдава се известен ропот, сър.
Ветинари изобщо не вдигна поглед от бумагите си.
- Дръмнот, животът води до пристрастяване. Ако хората прекалят с оплакванията си, смятам, че трябва да им се изтъкне този факт, - Патрицият пак се усмихна и събра пръстите си пред себе си - Накратко, Дръмнот, известна мяра безобиден бандитизъм сред нисшите класи следва да се приеме с ведра усмивка, ако не и активно да се окуражава като здравословно за града. Но какво да правим, ако високородните и богатите тръгнат по пътя на престъплението? Собствено, ако беднякът прекарва година в затвора за кражба от глад, то колко ли високо бесило трябва да се издигне за богаташа, нарушаващ закона от алчност?
- Бих искал отново да повторя, сър, че сам купувам всичките си кламери, - намеси се припряно Дръмнот.
- Разбира се, но във вашия случай имам удоволствието да отбележа, че умът ви сияе от непорочност.
- Пазя всички квитанции, сър, - не мирясваше Дръмнот, - специално в случай че пожелаете да ги видите. - за някое време той помълча, след което рече - Командор Ваймс вече ще да е на път за Имението, милорд. Това би могло да се окаже благоприятно съвпадение.
- Именно, Дръмнот, именно, - съгласи се Ветинари с непроницаемо лице.

Имението беше на цял ден път, което за карети всъщност значеше два дни, с преспиване в хан. Ваймс прекара това време във вслушване за препускащи откъм града конници, носещи тъй желаната новина за някоя неотложна катастрофа. Обикновено Анх-Морпорк можеше да произвежда такива почти всеки час, сега обаче кой знае защо не рачи да избави несретния си син в часа на нуждата му.
Поредното слънце вече залязваше над горепосочения син, когато каретата спря пред двойна порта. След някоя друга секунда възрастен, или да го кажем направо - престарял човек изникна като че отникъде и много показно отвори споменатата порта, след което, докато каретата минаваше, застана мирно сияейки от съзнанието за добре свършена работа. Като мина портата, каретата отново спря. Сибил, която си четеше нещо, сръга съпруга си без да вдига поглед от книгата:
- Обичаят е да се даде на г-н Кофин едно пени. Едно време дядо ми държеше в каретата един мангал, уж да топли, но преди всичко да нажежава пенита до червено, след което да ги взема с щипци и да ги хвърля на вратаря. Очевидно това било забавно за всички, поне според дядо ми, но ние вече не правим така.
Ваймс се порови в кесията си за дребни, отвори вратата на каляската и излезе, за пълен шок на гореспоменатия г-н Кофин, който се притисна в живия плет, гледайки Ваймс като сгащено животинче.
- Браво, г-н Кофин, отлично представяне с резетата, добра работа, - Ваймс му подаде монетата и г-н Кофин се присви още повече, очевидно готов да хукне презглава. Ваймс подхвърли монетата във въздуха и плашливият човечец я хвана, ловко плю върху нея и се изгуби в пейзажа. Ваймс остана с впечатлението че оня бе разочарован от липсата на изцвърчаване.
- Откога семейството ви е престанало да мята монети по слугите? – попита Ваймс, като се върна на мястото си и пътуването продължи.
Сибил остави книгата си настрана:
- Баща ми го прекрати. Майка ми се оплака. Вратарите също.
- Има си хас да не се оплачат!
- Не, Сам, те се оплакаха за спирането на обичая.
- Но това е унизително.
Сибил въздъхна:
- Да, знам, Сам, но също така е и пари на аванта, виждаш ли. По времето на прадядо ми, в по-спорни дни, човек можеше да си изкара по шест пенса на ден. А понеже старецът почти постоянно беше накиснат в ром и бренди, той често подхвърляше и по някой долар. Ама имам предвид от старите истински долари от чисто злато. С един такъв човек можеше да си живее доста добре цяла година, особено по тези места.
- Да, но… - започна Ваймс, но жена му го прекъсна с усмивка. Тя си имаше специална усмивка за такива случаи – топла и дружелюбна и изваяна от гранит. Така че или спираш да говориш за политика или се набиваш право в нея, без да пострада никой освен теб. Той мъдро (а ох колко добре беше научил тази мъдрост) се ограничи да се загледа през прозореца.
Когато портата остана зад тях, той продължи да се вглежда в сгъстяващия се здрач за голямата къща, която трябваше да е центърът на всичко това. Да, но тъй и не я видя, докато те пътуваха по алея с дървета, после през нещо, което някой нещастен поет сигурно щеше да нарече „китни пасбища”, изпъстрени с нещо, което според Ваймс почти със сигурност ще да са били овце, през някакви маникюрирани гори, докато не стигнаха мост, който щеше да си е на мястото дори и в Анх-Морпорк . Мостът пресичаше нещо, което на Ваймс отначало му се стори че е декоративно езеро, но се оказа че било много широка река. Още докато трополяха царствено по него, Ваймс забеляза голяма лодка движеща се срещу течението посредством неясно какво (но ако се съди по миризмата, имащо нещо общо с говеда). И в този момент Младия Ваймс рече:
- Я, тези каки нямат никакви дрехи! Те ще се чипкат ли?
Ваймс кимна разсеяно, понеже тази тема с голите каки не беше нещо което да обсъждаш с шестгодишно момче. Във всеки случай вниманието му беше все още в лодката – водата се пенеше от всичките и страни, а моряците на палубата направиха нещо, което може и да е било моряшки жест, към лейди Сибил (или пък, като нищо може да е било и към някоя от голите девойки).
- Ама това е река, нали? – поиска да се увери Ваймс.
- Река Куир, - отговори лейди Сибил – Водосборният и басейн обхваща повечето от Октариновите степи, а устието и е в Куирм. Ако си спомням правилно, обаче, повечето хора я наричат „Коварната ни”. Има си характер, но като дете много харесвах тези речни корабчета. Бяха наистина чудесни.
Каляската се сурна надолу по моста, после се заизкачва по дългия път до, ами че да, до величествената резиденция, която (мислеше си Ваймс) сигурно ще да се казва така, защото според размера на имота, трябваше да е поне на някое величество. На моравата отпреде имаше стадо елени, а още по-голямо стадо хора се беше струпало около каквото очевидно беше парадната врата. Разделяха се на две редици сякаш се канеха да посрещат младоженци. Ама бяха всъщност нещо като почетна стража, и трябваше са повече от триста души, като се почне от градинари и се стигне до лакеи, всичките опитващи се да се усмихват, и не успяващи кой знае колко. На Ваймс това му напомни парадите на Стражата.
Двама лакеи се сблъскаха в старанието си да поставят стъпенка пред вратата на каретата, а Ваймс тотално развали хаира на всички като излезе от другата врата, а после измъкна от там на ръце и лейди Сибил.
Посред гмежта от изнервен народ се мярна приятелско лице – на Уиликинс, иконома и изобщо личния прислужник на Ваймс от града. Поне за това Ваймс беше непреклонен. Ако ходи в провинцията, значи ще си води Уиликинс, и толкоз. Той изтъкна на жена си, че Уиликинс несъмнено не е полицай, така че това не е като да си взема и работа за вкъщи. И вярно си беше.Уиликинс несъмнено не беше полицай, защото повечето полицаи не знаят как да разкрасят някого със счупена бутилка без да си изпопорежат ръцете, нито как от обикновени кухненски принадлежности да си направят оръжия с ограничено, но много точно поражение. Уиликинс си имаше минало, което проличаваше когато му се случеше да разреже печена пуйка. И сега, като зърна нашарената му с белези, но позната усмивка, Младият Сам притича през редиците объркан персонал и прегърна иконома през коленете. Уиликинс от своя страна хвана Младия Сам, обърна го с главата надолу, завъртя го вихрено и внимателно го върна обратно на чакъла, което си беше страхотно забавление за едно шестгодишно момче. Ваймс се доверяваше на Уиликинс. А той се доверяваше на малцина. Твърде много години като ченге те правят особено придирчив в това отношение.
- А сега какво правим? - прошепна той навеждайки се към жена си, защото тези редици тревожни полу-усмивки го изнервяха.
- Каквото си поискаш, скъпи, - отвърна тя – Ти си шефът. Да не би досега да не си командвал парада на Стражата?
- Да де, ама там знам кой е всеки, и какъв чин има и, ами, всичко! И в града никога не е било така!
- Да, скъпи, това е защото в Анх-Морпорк всеки знае командир Ваймс.
Е, мечка страх, мен не страх, нали? Ваймс се приближи до един човек с пооръфана сламена шапка, лопата и, когато Ваймс наближи, състояние на тих ужас по-тежко дори от това на самия Сам Ваймс. Ваймс протегна ръка. Човечецът я зяпна, сякаш досега никога не е бил виждал ръка. Ваймс намери сили да каже:
- Здрасти, аз съм Сам Ваймс. А ти?
Човекът се озърна в търсене на помощ, поддръжка, инструкции или път за бягство, но не намери нищо. Тълпата беше потънала в мъртва тишина.
- Уилям Лакеев, ваша светлост, ако така благоволите де.
- Драго ми беше да се запозная, Уилям, - Ваймс отново си протегна ръката, пред която Уилям насмалко не се огъна с цялото си тяло, преди да я поеме в длан на усет като вехта кожена ръкавица.
Така значи, помисли си Ваймс, не било чак толкова страшно. И той продължи нататък из непознатата му територия с:
- И какво работиш тук, Уилям?
- Градинар, - измънка Уилям и вдигна лопатата си между себе си и Ваймс, едновременно за защита и като веществено доказателство №1 в подкрепа на неговата редовност. Понеже самият Ваймс беше не по-малко сконфузен, той се измъкна с опитване остротата на сечивото с пръст и измърморване:
- Добре поддържана, както виждам. Отлично, г-н Лакеев.
Той подскочи, когато някой го потупа по рамото и жена му каза:
- И ти отлично, скъпи, но всъщност беше нужно само да се изкачиш по стъпалата и да поздравиш иконома и домакинката за прекрасното представяне на персонала. А ако искаш да си побъбриш с всички наред, целият ден е пред нас.
И с тези думи лейди Сибил хвана здраво съпруга си под ръка и го поведе нагоре по стъпалата през строя шашардисани погледи.
- Добре де, - прошепна той – ясно за лакеите, готвачите и градинарите, ама кои са тези типове с дебелите куртки и бомбетата? Бирниците ли са ни погнали?
- Това би било крайно маловероятно, скъпи. В действителност това са част от горските.
- Шапките им нещо не ми пасват с тях.
- Нима? Фактически те са разработени от лорд Бомбе с цел защита на лесничеите от злонамерени нападения на бракониери. Твърди се, че били изненадващо здрави, и много по-добре от стоманени шлемове, защото го нямало неприятното дрънчене в ушите.
Явно неспособни да прикрият недоволството си, че на новия им господар му е скимнало да се ръкува с някакъв си градинар преди да се обърне към тях, икономът и домакинката, споделящи си традиционните талия и руменина, които Ваймс беше свикнал да очаква в подобни случаи, осъзнаха, че господарят не е дошъл при тях, така че сами се насочиха към него с цялата бързина, която им позволяваха закръглените им крака.
Ваймс знаеше за живота под голямото стълбище, о да, да пукнат дано, знаеше! До не отдавна полицай изпратен до господарска къща ще бъде отпратен да заобиколи през задния вход за да опандизи някое разревано слугинче или някое не особено умно момче за лъскане на обувките, обвинени без никакво доказателство в кражбата на някой пръстен или четка за коса със сребърна дръжка, която господарката сигурно ще намери по-късно, може би след като си допие джина. Не беше това работата на ченгетата, въпреки че в действителност баш това си беше. Въпрос на привилегии, а младият Ваймс едва си беше заслужил първия чифт полицейски ботуши, когато неговият сержант му бе обяснил, какво значи това. Частен закон - ей това значеше. По онова време на влиятелния човек можеше да му се размине какво ли не, стига да има правилния акцент, правилата емблема на вратовръзката си и правилните приятелски кръгове, а някой млад полицай на който му скимнеше да протестира, можеше да изхвърчи от работата си без препоръки.
Е, сега вече не беше така, ама хич.
Но в онези дни младият Ваймс смяташе икономите за двойни предатели, така че намръщеният му поглед направо изкорми едрия мъж в черния фрак. Фактът, че онзи леко кимна на Ваймс, не подобри положението. Ваймс живееше в свят, където се козируваше.
- Аз съм Силвър, икономът, ваша светлост, - произнесе с предпазлив укор човекът.
Ваймс тутакси го сграбчи за ръката и я стисна с плам:
- Драго ми е, г-н Силвър!
- Силвър, сър, без „господин”, - премигна икономът.
- Много съжалявам, господин Силвър. Та как ви беше малкото име?
Лицето на иконома беше истинска картинка:
- Силвър, сър! Само Силвър!
- Е, господин Силвър, - продължи Ваймс, - аз винаги твърдо съм вярвал, че като се мине оттатък панталоните, всички мъже са еднакви.
- Може и да е така, сър, - произнесе вдървено икономът - аз обаче съм, и винаги, господин командор, ще си бъда Силвър. Добър вечер, ваша светлост, - той се обърна - и добър вечер, лейди Сибил. Минаха поне седем или осем години откакто тук се е отбивал някой от семейството. Бихме ли могли да се надяваме на нови посещения в бъдеще? И ще благоволите ли да ви представя на жена ми, мисис Силвър, домакинката, с която предполагам досега не сте се срещали?
Ваймс не можа да се спре да не преведе наум тази малка реч: „Яд ме е, че ме пренебрегна, за да се ръкуваш с някакъв си градинар…”, което за да сме честни, не беше нарочно. Ваймс се беше ръкувал с градинаря от чисто и неудържимо притеснение. Та значи, преводът продължаваше: „… и сега се боя, че няма да се погаждаме добре в обозримо бъдеще”.
- Ей, чакай малко, - каза Ваймс - ами че жена ми също, знаете ли, е Светлост, което си е повече от просто лейди. Сиб… нейна светлост ме накара да разуча диаграмата.
Лейди Сибил познаваше съпруга си също както на хората живеещи до вулкан им се налага да разпознават настроенията на съседа си. Важното е да се избегне голямото бум.
- Сам, аз бях „лейди Сибил” за цялата прислуга и в двете къщи още от малко момиченце, така че разглеждам „лейди Сибил” като мое име, поне сред хора, които съм свикнала да считам за приятели. И ти знаеш това! - а наум добави, че всички си имаме прищевките, дори и ти, Сам.
И като остави да витае във въздуха това парфюмирано мъмрене, лейди Сибил се ръкува с иконома и се обърна към сина си:
- А за теб, Млади Сам, е време за лягане, веднага след вечеря. И без никакви спорове.
Ваймс се огледа, когато малката процесия влезе във входната зала, която във всякакво отношение си беше оръжейна. Или поне винаги ще бъде оръжейна в очите на един полицай, макар че без съмнение за Рамкиновци, които бяха окачили тук мечове, алебарди, саби, боздугани, копия и щитове по всички стени, сбирката не ще да е била нищо повече от малко историческа мебелировка. Посред всичко това се мъдреше огромният герб на рода Рамкин. Ваймс вече знаеше какво гласи девизът: „Каквото е наше, пазим го”. Така да се каже нещо като… намек.
Скоро след това лейди Сибил се оказа заета в обширното перално и гладилно помещение заедно със слугинята Чиста, която Ваймс беше настоял да наемат след раждането на Младия Сам и която и той и жена му смятаха, че се разбира с Уиликинс, макар че какво точно разбираха, си оставаше в сферата на догадките. Двете жени бяха затънали в любимото женско занимание да вадят дрехи от едни неща и да ги пренареждат в други. Което можеше да продължи дълго, особено ако, както сега, включваше церемонията с вдигането на някои неща на светло и тъжното въздишане.
Като нямаше какво друго да прави Ваймс се върна на великолепното стълбище, където запали пура. Сибил беше непреклонна по въпроса за непушенето вкъщи. Глас из-зад гърба му каза:
- Няма нужда от това, сър. В имението има доста добра пушалня, с механично устройство за проветряване, което е много шик, сър, повярвайте ми на думата, не се виждат всеки ден тези неща.
Ваймс остави Уиликинс да го води. А пушалнята вярно излезе доста добра, помисли си Ваймс, не че той досега имаше много опит с тях. В нея имаше голяма маса за билярд и, по стълбите надолу, изба с повече алкохол, отколкото можеше да си позволи да зърне един отказал се алкохолик.
- Нали им казахме, че аз не пия, Уиликинс?
- О да, сър. Силвър твърди, че в Имението намират за подобаващо, доколкото си спомням точните му думи: да поддържа избата пълна в готовност за посещения.
- Е, според мен тогава тея благинки не бива да стават зян, Уиликинс, така че що не идеш да си сипеш, аз черпя.
Уиликинс видимо потръпна:
- О не, сър, в никой случай не бих сторил това, сър.
- Защо не, бе човече?
- Ами просто не се прави така, сър. Бих станал за посмешище пред Лигата на Джентълмените на Служба при Джентълмени, ако бях толкова разпасан, че да пия заедно с работодателя си. Това би значило да се простирам оттатък чергата си, сър.
Ваймс се почувства оскърбен до дъното на горе-долу егалитарната си душа.
- Знам къде се простираш, Уиликинс, - рече строго той - и то е където се простирам и аз, като опре ножа до кокала. Който от нас и да държи ножа.
- Вижте, сър, - почти се примоли Уиликинс – Нали все пак от време на време трябва да се спазват поне някои правила. Значи, точно сега аз няма да пия с вас, понеже щото не е Прасоколеда, нито раждане на наследник, които се считат като изключения. Но пък ще мина на приемливата алтернатива, която е да изчакам да си легнете и да изпия половината бутилка.
Добре де, помисли си Ваймс, всички си имаме невинните чудатости, макар че някои от тези на Уиликинс хич няма да са невинни, ако сте в тъмна уличка и той ти е ядосан. Но погледът му просветля, когато се съсредоточи върху свещенодействията на Уиликинс в отлично заредения коктейл-бар, грижовно пускащ съставки в стъкления шейкър .
Трябваше да е невъзможно да се постигне усещането за алкохолно питие без в питието да го има самия алкохол, но сред уменията, които Уиликинс беше придобил (или може би откраднал) в течение на годините, беше способността да замеси съвършено безалкохолна смеска, в която обаче да има почти всичко, което може да искаш от алкохола. Люти чушки, краставички, джинджифил и чили присъстваха някъде там в бъркоча, но да се простираш оттатък това с излишни въпроси беше… ами оттатък чергата.
Веднъж хванал тържествено чашата в ръка, Ваймс се облегна и попита:
- Персоналът как е, Уиликинс?
- О, - понижи глас Уиликинс – те покрадват по мъничко, сър, но нищо повече от обичайното. Всеки свива по нещо, то си е удобство на службата и навсякъде си е така.
Ваймс се усмихна от вида на почти театрално вдървената физиономия на Уиликинс и произнесе гръмко за скрития слушател:
- Съвестен служител значи е тоя Силвър, а? Радвам се да го чуя.
- На мен поне ми се струва свестен, сър, - слугата изви очи накъм небесата и посочи с пръст една решетчица на стената: отвора на прословутото устройство за проветряване, което несъмнено се нуждаеше от човек зад кулисите, който да му пренавива пружините, а да не би някой иконом достоен за внушителното си шкембе би пропуснал възможността да види какви ги мисли новият господар? Ще пропусне, дръжки.
Удобство на службата значи? Разбира се, че народът ще тафи. Няма нужда от доказателство. То си е в човешката природа. Той постоянно беше предлагал на Сибил (не би посмял да настоява) да затворят кепенците на имението и да го продадат на някой, който наистина би искал да живее в тази, както той беше чувал, прогнила и мразовита пущина можеща да подслони цял полк. Сибил обаче не щеше и да чуе. Тя била имала топли детски спомени от тук, как се катерела по дървета, как се къпала и ловяла риба в реката, как беряла цветя и помагала на градинарите и прочие идилични селски забавления, които за Ваймс бяха далечни като до луната, предвид че заниманията на неговото детство се свеждаха най-вече до оцеляването. В река Анх човек също можеше да лови риба, стига много да внимаваш да не хванеш нещо. Защото да се чуди човек какво можеше да хванеш ако позволиш и на една капчица от Анх да влезе в устата ти.

Беше тежък ден, а последното нощуване в хана не беше нито здравословно нито отморяващо, но преди да се отпусне в огромното легло Ваймс отвори прозореца и се загледа в нощта. Вятърът шепнеше сред дърветата… Ваймс не одобряваше особено дърветата, Сибил обаче ги харесваше, значи от него да мине. Неща, за които не му се и помисляше, шумоляха, бухаха, бръщолевеха и внезапно пощуряваха в мрака отвън. Той не знаеше, какво са те и се надяваше никога да не узнае. Може ли човек да заспи на такъв шум?
Той се присъедини към жена си в леглото, макар и докато я намери трябваше някое време да се помята. Тя му беше заръчала да остави прозореца отворен за да бил пуснел някакъв си предположително свеж въздух, така че Ваймс лежеше немил-недраг, напъвайки слуха си за успокоителния шум от някой пияница прибиращ се вкъщи, или от кавга с файтонджията заради повръщаното на седалката, или за някой уличен кютек, семейна свада или дори пронизителен писък, всичко това периодично съпровождано от боя на градските часовници, прочути с това, че нито един от тях не съвпадаше с никой друг. Или за по тихи звуци, като грохота на шоколадените коли на събирачите на нощни гърнета на Хари Краля. А най-хубавото бяха виковете на нощните стражари: „Дванадесет часа и всичко е наред!”. До не много отдавна на всеки който би опитал да вика така, още преди да отзвучи ехото, вече ще са му откраднали звънеца, шлема, а най-вероятно и ботушите. Да, но не и в днешни дни! Вникойслучайно! Това беше модерната Стража, Стражата на Ваймс и всеки който рече да се изрепчи с престъпни мотиви на патрулиращ стражар, ще чуе свиркането на свирката и много скоро ще научи, че ако някого ще го наритат отзад, това няма да бъде стражарят. Дежурният стражар винаги си даваше труда да провъзгласи часа с театрална яснота и изумителна точност в района на Скун Авеню №1, така че командирът със сигурност да чуе. А сега Ваймс наврял глава под издутата възглавница напразно се мъчеше да не чува ужасната и непрестанна липса на онези шумове, чието пропускане винаги събуждаше човек свикнал години наред всяка нощ да игнорира идващия точно с времето си звук.
В пет часа призори обаче Майката Природа натисна бутона и целият свят полудя: всяка проклета птица или добитък, а ако се вярва на звуците, и някой друг алигатор се занадпреварваха да бъдат чути. Какафонията не стигна веднага до Ваймс. Гигантското легло ако не друго поне имаше неизчерпаем запас от възглавници. Ваймс беше голям фен на възглавниците ако се случеше да спи на чуждо място. Такива неща като една две жалки торбички с перушина като случайна добавка към леглото на него не му минаваха, о не! Той обичаше възглавници, в които да може да се зарови и да превърне в нещо като пухкава крепост, само с тясна дупка да кислород.
Противният калабалък вече заглъхваше, когато той изплува на одеялната повърхност. О да, сега си спомни още една проклета подробност за селото. То ставаше твърде рано. А командирът беше по навик, необходимост и наклонности нощна душа, понякога дори целонощна; крайно неприсъща му беше идеята за два пъти седем часа през един ден. От друга страна надушваше бекон и след миг в стаята влязоха две притеснени млади жени носещи подноси върху сложни метални неща, които като се разгънат правиха почти, но не и съвсем невъзможно да седнеш и да изядеш съдържащата се там закуска.
Ваймс премигна. Закуската весело му се блещеше насреща! А обикновено Сибил считаше за свой съпружески дълг да се погрижи съпругът и да живее вечно, и вярваше, че тази похвална цел можеше да се постигне като го храни с прочистващи стомаха ядки, зърнища и йогурт, който според Ваймс не беше нищо повече от сирене каращо го лабаво. Да не говорим за прискърбното осквернение на неговия сандвич с бекон, салата и домат за обяд. Невероятно но факт: по този повод стражарите се подчиняваха на жената на шефа им до последната буква, а ако шефът крещеше и тропаше с крака, (което си беше съвършено разбираемо, че дори простително, след като един мъж биваше лишен от законния си къс прегоряло свинско) те му се позоваваха на инструкциите дадени им от жена му, сигурни че всички заплахи с уволнение са празни и дори да бъдат изпълнени, ще бъдат незабавно отменени.
Сега обаче Сибил се появи измежду възглавниците и му напомни:
- Взел си си почивни дни, скъпи.
През почивните дни беше позволено да се ядат също и пържени яйца, както той си ги обичаше, и наденички. Но за съжаление не и пръжки, които дори и за празник очевидно си оставаха грях. Кафето обаче беше гъсто, черно и сладко.
- Ти спа много добре, - отбеляза Сибил, докато Ваймс се блещеше на неочакваната щедрост.
- Съвсем не, скъпа, даже не мигнах, повярвай ми, - възрази той.
- Сам, ти цяла нощ не спря да хъркаш. Чух те!
Опитът на Ваймс в съпружеските умения го спря от всякакви по-нататъшни коментари освен:
- Наистина ли? О, съжалявам.
Сибил прегледа купчинката писма в пастелни цветове, добавени към подноса със закуската й и рече:
- Е, новините са се разпространили. Херцогиня Сувеньор ни кани на бал, сър Хенри и лейди Брулейни ни канят на бал, а пък лорд и лейди Трипръст ни канят, представи си само, на бал!
- Е, всичките тези покани съм…
- Да не си посмял, Сам! - предупреди го жена му и Ваймс завърши неловко:
- … са ми май малко в повече. Нали знаеш, че не танцувам, скъпа, само ще се кламбуцам и ще те настъпвам по краката.
- О, танците, разбираш ли, са предимно за младежта. Хората идват на лековити бани в Бекон-насред-Ръжта, малко надолу по пътя. Но истинската причина е се намерят подходящи джентълмени за дъщерите им, заради което са баловете, почти непрекъснати балове.
- Валса още криво-ляво ще го изкарам, - склони Ваймс - понеже той е само до бройка, но нали знаеш, че няма да понеса онези скокливите като „Обери върбата” или „Гей Гордън” .
- Не се притеснявай, Сам. Повечето възрастни мъже сядат някъде да си пушат или да смъркат енфие. Тези които търсят подходящите годеници за дъщерите, са майките. Как се надявам приятелката ми Ариадна да намери приемливи съпрузи за нейните момичета. Тя има шестозначки, нали разбираш, много рядко нещо. Разбира се Мейвис е много набожна, а винаги се намира по някой млад викарий търсещ си жена и, преди всичко, зестра. А Емили е русо миньонче, отлична готвачка, само че твърде се притеснява заради прекомерния си бюст.
- Тогава подозирам, - предрече Ваймс зареял поглед в тавана. - че тя не само че ще си намери съпруг, а съпругът сам ще намери нея. Кажи го: мъжка интуиция.
- Следващата е Фльор, - не клъвна на стръвта Сибил. - Тя, доколкото разбрах, прави чудесни боненца. И, ами, Аманда, струва ми се. Която май много се интересува от жаби, макар че се боя, че изглежда не съм чула добре майка й, - тя се замисли за момент и добави - А, и освен това Джейн. Доста чудато момиче, според майка и поне, която изглежда не знае, какво да прави с нея.
Липсата на интерес у Ваймс към чедата на други хора нямаше граници, но той все пак можеше да брои:
- А последната?
- О да, Хърмаяни, с нея може и да е по-сложно, тъй като тя доста скандализира семейството си, поне според самите тях.
- С какво.
- Станала е дърварка.
Ваймс се замисли за малко и отсъди:
- Ами скъпа, всеобщо призната истина е, че мъж с много дървен материал не може да не мечтае за жена която да знае как да оправи голям корав…
- Сам Ваймс, - прекъсна го рязко Сибил - изглежда възнамеряваш да направиш неделикатна забележка?
- Май я отгатна преди мен, - ухили се Ваймс - Обикновено успяваш преди мен, признай си.
- Може и да си прав, скъпи, - отвърна тя - но то е само за да спра теб да го кажеш на глас. В крайна сметка ти си Анхският Херцог и, съгласно мнозина, дясната ръка на Ветинари, което означава, че би била препоръчителна известна доза благоприличие, не мислиш ли?
На някой ерген това можеше и да му се стори ненатрапчив съвет. За един опитен съпруг обаче си беше заповед, при това още по-строга, понеже беше дадена деликатно.
Така че когато сър Самюъл Ваймс, Командорът Ваймс и Негова Светлост Анхският Херцог излязоха за закуска, всички те се държаха най-примерно. Не и някои други хора, както се оказа.
В коридора до вратата на спалнята една слугиня с метла хвърли един трескав поглед към появилия се Ваймс и внезапно му обърна гръб. И така си и остана втренчена в стената. Изглежда трепереше от страх, а според опита на Ваймс, последното нещо, което можеше да опита един мъж в такива обстоятелства, беше да я попита нещо, или, още по-лошо, да предложи ръка на помощ. Това можеше да предизвика писък. Тя сигурно е просто срамежлива, - каза си той наум.
Да, но срамежливостта май излезе заразна: по пътя му надолу по сградата разни слугини разнасяха подноси, метяха и бършеха прах, но всеки път когато той се доближеше до някоя, тя пъргаво му обръщаше гръб и се втренчваше в стената като че ли животът и зависеше от това.
Когато стигна до дългата галерия обрамчена с портретите на предците на жена му, на Ваймс му писна, и когато поредната девойка носеща поднос с чай се завъртя около оста си като балеринка от музикална кутия, той каза:
- Прощавайте, госпожице, ама толкова ли съм грозен?
Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита, защо е толкова груба, нали? Тогава защо в името на произволни три бога тя хукна да бяга посред дрънчене на тресящ се порцелан? От всички многочислени Ваймсовци, този който пое нещата в свои ръце, беше командор Ваймс (Херцогът щеше да е твърде заплашителен, а Дежурният по Черна дъска просто нямаше да се оправи):
- Спри на място! Остави подноса си и бавно се обърни насам!
Тя спря с поднасяне, ама наистина поднесе, обръщайки се грациозно все така стискайки подноса, докато плъзгането и не спря, и остана на място треперейки от притеснение, докато Ваймс не я настигна и не попита:
- Как се казвате, госпожице?
- Ходжис, ваша милост, - отговори тя гледайки настрани - Много съжалявам, ваша милост.
Съдините не преставаха да тракат.
- Виж сега, - продължи Ваймс, - с цялото това дрънчене не мога да си чуя мислите! Що просто не го оставиш на пода, внимателно, а? Нищо лошо няма да ти се случи, но аз бих искал да знам, с кого говоря, ако обичаш.
Лицето и неохотно се обърна към него.
- А така, - окуражи я Ваймс - Госпожице, ъ… Ходжис, какъв е проблемът? И няма нужда да бягате от мен, нали?
- Моля ви, сър, - изхленчи момичето, шмугна се към най близката тапицирана в зелено врата и изчезна.
Едва в този момент Ваймс забеляза, че малко зад него има още една слугиня, практически маскирана заради тъмната си униформена престилка, обърната към стената и, точно така, трепереща. Тя със сигурност бе свидетелка на всичко случило се, така че той предпазливо се приближи до нея и каза:
- Няма нужда да ми казвате нищо. Просто кимайте или клатете глава за да или не, като ви задам въпрос. Разбрахме ли се? - последва едва-едва доловимо кимване - Отлично, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш каквото и да е?
Още едно микроскопично кимване.
- А има ли вероятност да загазиш, понеже аз ти говорих?
Слугинята, проявявайки изобретателност, сви рамене.
- Ами другото момиче?
Все още с гръб към него, скришното момиче изпъна ръка с многозначително сочещ надолу палец.
- Благодаря, - освободи информаторката си под прикритие Ваймс - Помощта ви беше много ценна.
Той се върна замислен нагоре по стъпалата, посред шпалир от обърнати гърбове, и за голяма своя радост срещна Уиликинс в пералнята наблизо. Камериерът не обърна гръб на Ваймс , което си беше облекчение.
Той сгъваше ризи с грижливостта, с която в друг случай би се погрижил за спретнатия разрез на трофейно ухо от победен враг. Когато маншетите на собственото му безупречно чисто сако леко се дигнеха можеше да се зърне част от татуировката на китката му, но за щастие не и да се разчете.
- Уиликинс, - попита Ваймс - каква е тази работа с въртеливите слугини?
- Стар обичай, сър, - подсмихна се Уиликинс - Има си причина, разбира се… както обикновено винаги има, макар и да звучи безбожно тъпа. Да прощавате, господин командор, но като ви познавам, бих ви предложил да оставите въртеливите слугини да си се въртят, докато не посвикнете с нещата тук на село. Освен това нейна светлост с Младия Сам са в детската.
Няколко минути по-късно Ваймс, след известен брой проби и грешки, влезе в нещо като леко плесенясал рай.
От гледна точка на роднини Ваймс винаги бе живял в оскъдица. Малцина са петимни да се разчуе, че техният далечен прародител е бил кралеубиец. Всичко това, разбира се, беше древна история, и новият Анхски херцог намираше за смайващо, как в днешни дни историческите книги възхваляват Каменоликия - стражаря който екзекутира злия коронован копелдак и (вече официално) направи първата крачка към отвоюването на свободата и законността. Историята е това, което я направят хората, както беше научил Ваймс, а лорд Ветинари имаше достъпа и ключовете за богат асортимент механизми за убеждаване, останали по щастлива случайност от времето на кралеубийството и понастоящем поддържани все така добре смазани в мазето. Никакъв спор, че историята е това, което я направиш, а лорд Ветинари можеше да я направи… каквото си поиска. Така че скверният кралеубиец чудодейно изчезна (даже никога не е бил съществувал, имате грешка, господине, никога не съм го чувал, няма такъв филм) и заменен от героичния макар и трагически не разбран от съвременниците си тираноубиец Ваймс Каменоликия, славният прародител на високоуважавания Негова светлост херцога на Анх, командор сър Самюъл Ваймс. Чудно нещо е това - историята, променлива като морето, и сега Ваймс бе понесен от прилива.
Семейството на Ваймс обаче бе живяло поколение за поколение. Нямаше наследствени реликви, фамилни скъпоценности, гоблени бродирани от отдавна умрели лели, нито интересни стари вази на тавана на баба ти, които да се надяваш, че въодушевеният младеж знаещ всичко за антиките ще ти каже че стрували хиляда долара, така че да можеш да се пръскаш от самодоволство. И нямаше абсолютно никакви пари, само някои неплатени дългове. Тук обаче в игралната стая бяха грижливо подредени поколения и поколения играчки, някои леко позахабени от дълга употреба, особенно люлеещото се конче, което практически си беше в реален размер и имаше истинско кожено седло с инкрустации от истинско (както за своя почуда установи Ваймс като ги потърка с пръст) сребро. Още имаше крепост, достатъчно голяма за едно дете да я отбранява застанало отвътре, както и разнообразни обсадни оръжия в детски размер за да я щурмува, може би с помощта на безчет кутии оловни войничета, всичките най-подробно и фино боядисани в правилните униформи и снаряжение на различни полкове. За насмалко и Ваймс щеше да клекне да си поиграе с тях. Имаше модели на кораби и толкова голямо плюшено мече, че за един ужасяващ миг Ваймс се беше зачудил, дали то не е истинска мечка, в препариран вид. Имаше катапулти, бумеранги и планери… и посред всичко това Младият Сам бе застинал, почти разреван от усещането, че колкото и да се мъчи, няма да успее да си играе с всичко наведнъж. Доста голяма разлика от детството на Ваймс с игрите на говненица с истински говна.
Докато зеницата на очите им неуверено възсядаше люлеещото се конче, което имаше плашещо големи зъби, Ваймс каза на жена си за възмутителното въртене на слугините. А тя просто сви рамене и рече:
- Това им е работата, скъпи. Така е отдавна.
- Как може да говориш така? Толкова е принизяващо!
Лейди Сибил си беше изработила съвършено спокоен и изпълнен с разбиране тон за случаите, когато трябваше да се оправя с мъжа си:
- Това е, защото строго погледнато, те са принизени. Работата им е да обслужват хора, които са много по значими от тях. А на челно място в списъка на значимите хора си ти, скъпи.
- Но аз не се мисля за по-значим от тях! - ядоса се Ваймс.
- Мисля, че знам, какво имаш предвид, и то ти прави чест, и то каква чест, - отвърна Сибил - но по същината си това което каза, е пълна дивотия. Ти си херцог, командирът на Стражата и… - тя се замисли.
- Дежурен по Черна дъска, - завърши на автоматик Ваймс.
- Да, Сам, най-високата почест, която би могъл да окаже кралят на Джуджетата, - очите на Сибил проблеснаха - Дежурният по Черна дъска Ваймс: този който може да изличи каквото е писано, който може да изчисти това което е отколе. Това си ти, Сам, и ако бъдеш убит, световните канцеларии ще пощръклеят, обаче, Сам, за съжаление смъртта на една слугиня няма да ги смути, - тя вдигна ръка усещайки, че той понечи да се намеси и уточни: - Знам, че теб ще те е грижа, Сам, но колкото и чудесни момичета несъмнено да са те, боя се че ако умрат, семействата им и, възможно, някой младеж, ще бъдат безутешни, но целият останал свят изобщо няма да забележи. И ти, Сам, знаеш, че това е вярно Ако обаче ти бъдеш убит, колкото и да е ужасна самата мисъл, а мен тя наистина ме ужасява всеки път когато излизаш по служба, то не само Анх-Морпорк, а целият свят ще научи мигновено. Може да започнат войни, а подозирам че положението на Ветинари ще стане леко несигурно. Ти си по-значим от момичетата от персонала. По-значим си от всекиго в Стражата. Мисля че бъркаш значимостта с достойнството, - тя бързо целуна угриженото му лице - Каквото и да си мислиш, че си бил някога, Сам Ваймс, ти си се издигнал, и заслужаваш издигането си. Нали знаеш че каймакът излиза винаги най-отгоре!
- Изметта също, - вметна без да помисли Ваймс и веднага съжали за казаното.
- Как смееш да говориш така, Сам Ваймс! Ти може и да си бил диамант в калта, но отдавна си се шлифовал! А вари го, печи го, съпруже мой, обаче въпреки че вече не си човек от народа, но е ясно, че си човек за народа, и мисля че на народа така му е много по-добре, чуваш ли какво ти говоря?
Младият Сам вдигна обожаващ поглед към баща си, разлюлявайки люлеещото се конче до галоп. И притиснат между сина си и съпругата си Ваймс нямаше къде да ходи. Той изглеждаше толкова омърлушен, че лейди Сибил, както е обичаят на съпругите, реши да отпусне малко утешение:
- В крайна сметка, Сам, ти нали очакваш от твоите хора да си изпълняват задълженията? Също така и домакинката очаква момичетата и да изпълняват техните.
- Но това е съвсем различно, ама нищо общо няма. Ченгетата следят населението и аз никога не съм им казвал, че не могат да прекарват времето си с когото и да е. В крайна сметка нали този някой може и да предостави полезна информация.
Ваймс знаеше, че технически погледнато, това не беше вярно, защото по повечето улици в града всеки видян да дава на ченге повече полезна информация от това, колко е часа, скоро ще има нужда от сламка за да се храни. Но аналогията си я биваше поне, помисли си той, или по-точно щеше да си помисли, ако беше човек който използва без причина думата „аналогия”. И само защото си част от нечий персонал не значи че трябва да се държиш като някаква навивна играчка…
- Да ти кажа ли, каква е причината за въртящите се слугини, Сам? - поде Сибил, когато Младият Сам гушна мечето, което го стресна като изръмжа - Учредено е по времето на дядо ми по настояване на баба ми. По онова време постоянно канехме тълпи от гости. Естествено някои от тези гости се оказваха млади мъже от най-добрите семейства в града, доста добре образовани и изпълнени с, да го кажем така, жизненост, - Сибил погледна към Младия Сам, който за нейно облекчение беше погълнат от подреждане на войничета. - Слугините от друга страна, по естествения ред на нещата, не са особено образовани, и със срам трябва да призная, че може и да са били мъничко по-сговорчиви от нужното към хора, които са смятали за висшестоящи, - тя се изчерви и посочи с ръка Младия Сам, който за нейна радост все още не обръщаше внимание, - Сигурна съм че ти се проясни картинката, Сам? Абсолютно съм сигурна, а пък баба ми, която ти почти със сигурност щеше да намразиш, имаше чувство за приличие, поради което нареди всички слугини не само да се въздържат от разговори с гости от мъжки пол, но и да не ги гледат в очите, под страх от уволнение. Може и да кажеш, че от добри намерения я е избило на жестокост, но не е било кой знае каква жестокост, като се замислиш. И в пълнотата на времето слугините излизали от Имението с отлични препоръки и не са се срамували да носят бели рокли на сватбите си.
- Аз обаче съм щастливо женен, - оплака се Ваймс. - А не мога да си представя и Уиликинс да рискува гнева на Чиста.
- Да, скъпи, и аз ще си поговоря с г-жа Силвър. Но тук е провинцията, Сам. Тук всичко го вършим малко по-бавно. А сега защо не изведеш Младия Сам да види реката? Вземи и Уиликинс - той знае пътя.

1 бел. авт.: Програмата за разменни начала с Куирмската жандармерия даде блестящи резултати: те се обучаваха на полицейски методи à la Vimes, а столовата в Псевдополис Ярд бе подобрена до неузнаваемост от капитан Емил, нищо че той може и да попрекаляваше с авека.
2 бел. авт.: А по почти всички други домашни въпроси трябваше да се задоволи най-много с второто място, и то по снисхождение. Лейди Сибил беше приела възгледа, че думата на скъпия и съпруг е закон за Градската Стража, докато по отношение на самата нея е учтиво предложение.
3 бел. авт.: Е, без да се брои редицата художествено голи девойки покрай парапетите. Те държаха каменни вази, а вазите са Изкуство.
4 бел.прев.: И на кръглия свят бомбетата са били създадени по поръчка на един лорд за неговите лесничеи. По изискванията на поръчителя шапката трябвало да издържа да скачат върху нея, който тест бомбето успешно издържало.
5 бел. авт.: Горе-долу, защото за Ваймс всички хора бяха равни, обаче, ами, очевидно сержантът не е толкова равен колкото капитанът, капитанът не е равен като командира, а колкото до ефрейтор Ноби Нобс… ами, никой не би могъл да е равен с ефрейтор Ноби Нобс.
6 бел. авт.: Метален в дадените обстоятелства нямаше да подхожда … и нямаше да е безопасен.
7 бел.прев.: Действително съществуват шотландски танци „Гей Гордънс” и „Обели върбата” (Strip the Willow). Гордънс е в чест на високопланинския Гордънски полк, от времето когато думата „gay” е значело просто “весел”, „ведър”.
8 бел. авт.: Да не говорим за Дежурния по Черна дъска Ваймс - доста видна фигура за джуджешката общност.
9 бел. авт.: Уиликинс беше превъзходен лакей или джентълмен на служба при джентълмен, когато ситуацията го изискваше, но в дългата си кариера той е бил също и страховит уличен боец, така че добре знаеше, че не бива да се обръща с гръб към възможно въоръжени лица.

Здравей!
Благодарностти за началото! Успех за по-нататък! И Весели Празници!

Приятелю,
Господ здраве и ракия да ти дава за добрината! Жив и здрав и много щастлив!

Try not. Do or do not. There is no try.

За заглавието - както казва Тери Пратчет, snuff има поне две значения. Второто е малко зловещо. Ако има как да се докара на български с два смисъла, няма да е зле. Иначе трябва да се избере единият и кой ли да бъде...

Страхотно - благодаря много за превода!

Браво. Как се радвам, че пак се появи. Направо се притеснявах за теб.

Хиляди благодарности !!! Ще чета с удоволствие!

Младият Сам нямаше нужда чак толкова да го занимават. Той сам си намираше занимавките, събирайки ги в огромни количества от гледките, които виждаше, от приказките с които са го били приспали снощи, или от някоя прехвръкнала като пеперуда през ума му мисъл, а още, все по-често, той приказваше за господин Свирчо, който живеел в къщичка върху едно дърво, но понякога бил дракон. Освен това той си имаше голям обутуш, не харесваше средите, понеже миришели смахнато, и си имаше дъждоприбран.
Така че младият Сам ни най-малко не беше смутен от провинцията, а припкаше пред Ваймс и Уиликинс, сочейки им дървета, овце, цветя, птици, водни кончета, облаци с чудата форма и един човешки череп. Изглеждаше много въодушевен от находката си и се втурна да я покаже на татко си, който я зяпна сякаш виждаше, ами така де, човешки череп. Но от друга страна той очевидно е бил човешки череп вече от доста време, и за него явно са били полагани грижи, до степен че беше лакиран.
Докато Ваймс го въртеше в ръцете си, напрягайки криминологичните си познания за някакви следи от мръсни тайни, откъм храсталака се дочу шляпане, с вокален съпровод на тема, какво някакво неизвестно лице би сторило на тези, които му крадат черепите. Когато храстите се разделиха, въпросното неизвестно лице се оказа мъж на неопределена възраст и с неопределен брой зъби, с мърлява кафява роба и брада по-дълга от всяка друга, която Ваймс беше виждал досега, при условие че Ваймс нерядко беше ходил в Невиждания Университет, където магьосниците смятаха че мъдростта се въплъщава в брада, която зиме може да ти топли коленете. Тази брада се развяваше зад собственика си като комета. Тя го настигна, когато обутите му в груби сандали нозе спряха с хлъзгане, но от инерцията се занатрупва върху главата му. Вероятно тя все пак носеше мъдрост, защото собственикът и беше достатъчно разбран, че да замръзне на място, когато видя как го гледа Ваймс. Последва тишина, ако не се брои хихикането на младия Сам заради това как безкрайната брада все едно със собствен живот окичваше човека както натрупал се върху дърво сняг.
- Мисля че това е отшелникът, г-н командор, - поясни Уиликинс след като си прочисти гърлото.
- Каква работа може да има отшелник тук? Аз мислех, че те живеят по стълпове в пустинята! - изказа се Ваймс с кръвнишки поглед към дрипавия мъж, който явно почувства, че има нужда от разяснение, а той и без друго смяташе да даде такова, независимо дали някой го искаше или не:
- Да, сър, знам, сър, това е обичайно заблуждение, на което аз лично никога не съм вярвал, поради трудността с отправянето на, да го кажем, нуждата от баня и прочее. Искам да кажа, то може и да си е наред в чужбинско, дето си има ярко слънце и купища пясък, да но за мен не става, сър, ама никак.
Привидението протегна мърлява ръка, състояща се предимно от нокти и продължи гордо:
- Пън, ваша светлост, сиреч и да съм бил дърво, отървал съм се от тоя недостатък, ха-ха, шегичка, сър.
- Такава си е, - отвърна Ваймс без никакво изражение.
- Такава и още как, сър, - въодушеви се Пън. - Нямам си друга, сър. Упражнявам я благородната професия на отшелничеството тук вече от повече от петдесет и седем години, подвизавайки се в благочестие, въздържание, безбрачие и търсене на истинната мъдрост, както ми е предадено от баща ми, дядо ми и прадядо ми. Това, дето сте го хванали, сър, е прадядо ми, - добави бодряшки той. - Хубава лакировка, нали? - Ваймс успя някак-си да не изпусне черепа, а Пън продължи. - Сигурно вашето момченце е влязло в пещерата ми, сър, с цялото ми почитание, сър, но селските хлапетии наоколо са понякога едни пакостници, а няма и три седмици, откакто трябваше да свалям дядо от едно дърво.
Този който съумя да намери умствени сили да проговори, беше Уиликинс:
- Държите черепа на прадядо си в пещера?
- О да, господа, а и на баща ми също. Семейна традиция, разбирате ли? А и на дядо ми. Непрекъсната традиция на отшелничество за близо триста години, учим населението на благочестивото мислене, на знанието, че всички пътища водят до гроба и прочие меланхолични размисли, учейки това всички, които ни потърсят. Каквито в днешни дни са доста малко, бих добавил. Надявам се синът ми да може да тръгне по моята свята пътечка, когато достигне подобаваща възраст. Майка му казва, че станал много сериозен младеж, така че тая надежда, че някой ден ще ме лъсне както си трябва. Място на рафта за черепи колкото щеш, за щастие.
- Синът ви? - сепна се Ваймс. - Споменахте безбрачие…
- Колко внимателно слушате, ваша светлост! Полага ни се едноседмична отпуска веднъж годишно. Че човек не може да живее само на плужеци и бурени от речния бряг…
Ваймс деликатно намекна, че ги чакал още път и се раздели с отшелника грижливо понесъл семейната реликва обратно в пещерата си, където и да се намираше тя. Когато реши че няма да го чуят, той попита вдигайки ръце:
- Ама защо? В смисъл… защо?
- О, доста от наистина древните семейства си имат по щатен отшелник, сър. Някога се е смятало за романтично да си имаш пещера с отшелник.
- Малко понамирисва, - отбеляза Ваймс.
- Не им е позволено да се къпят, доколкото знам де, сър. И трябва да знаете, сър, че той получава доволствие кило картофи, литър и половина лека бира или сайдър, три самуна хляб и четвъртинка свинска карантия седмично. И предположително всичките плужеци и буренаци от речния бряг, които успее да преглътне. Прегледах сметките, сър. Не е лошо като за диета на декоративна градинска фигура.
- Сигурно няма да е зле, ако добавиш и по някой плод и от време на време слабително, - измърмори Ваймс. - Значи предците на Сибил са идвали да побеседват с отшелника щом им се е изпречвала някоя философска дилема, що ли?
- Откъде накъде, сър, - видимо се изненада Уиликинс. - Не мога да си въобразя, как някой от тях би могъл дори да си го помисли. Никога не са се заглавичквали с философски дилеми. Та те са аристократи, разбирате ли? Аристократите не забелязват философските дилеми. Те просто ги игнорират. Философията включва това, да се замисляш над възможността, че не си прав, сър, а истинският аристократ знае, че е винаги прав. И то не е самомнение, сър, а вродена абсолютна сигурност. Може понякога да са луди за връзване, но са винаги несъмнено и със стопроцентова сигурност луди.
- Откъде по дяволите научи това, Уиликинс? - зяпна го във възхита Ваймс.
- От наблюдения, сър. В доброто старо време, когато дядото на милейди беше още жив, той се грижеше целият персонал от Скун Авеню да идва тук за лятото със семейството. Както знаете, аз не съм баш учен човек, а правичката да си кажем, и вие не сте, сър, но като израстваш на улицата, учиш се бързо, защото ако не учиш бързо, си мъртъв.
Сега вървяха по един орнаментален мост през нещо, което може и да беше потокът за пъстърви, а сигурно беше и приток на Старата Коварна - име чието скрито значение още му предстоеше да разгадае. Двама мъже и едно малко момченце посред мост, който можеше да побере цели тълпи ведно с конете и каруците. Светът съвсем се беше изкилиферчил.
- Видите ли, сър, - продължаваше Уиликинс, - това да са толкова сигурни е, което им е докарало всичките им пари и земи. Пак заради това понякога са ги губили, разбира се. Един от пра-пра-чичовците на лейди Сибил веднъж загуби едно лятно имение и две хиляди хектара първокласна орна земя защото бил абсолютно убеден, че номерчето му от гардеробната може да бие три аса. И бе убит в последвалия дуел, но поне стана несъмнено мъртъв.
- Пълно снобарство и ми се гади от него, - измърмори Ваймс.
- Е, не, господин командир, не е снобарство. При баш истинските такова нещо аз поне не съм забелязвал. Тия уверените типове, нали… тях не ги е грижа какво ще си помислят съседите, нито се разкарват по старомодни дрехи. Те си вярват в себе си, разбирате ли. По време на младостта на лейди Сибил, семейството ще дойде тук по стрижене и баща ѝ ще запретне ръкави и ще бъхти наравно с всички, а после ще черпи момците бира на корем, и ще ги надпие на равна нога. То разбира се, той беше любител на концентрата, така че малко бира не можеше да го катурне. Та него значи никога не го безпокоеше това, кой е той. Свестен чешит си беше баща й… че и дядо и също. Уверени, схващате ли, няма хън-мън.
Някое време още повървяха през алея обградена с кестенови дървета и накрая Ваймс промърмори унило:
- Да не казваш, че аз не знам кой съм?
Уиликинс зарея поглед посред дърветата и отговори замислено:
- Като гледам, май доста кестени ще се родят тая година, господин командир, та ако ми позволите да предложа да вземете да доведете тук младия Сам като почнат да падат. Аз като бях дете станах шампион на кестенов бой с умрели плъхове. И така докато не научих, че истинските кестени расли по дърветата и не се разкапвали толкова бързо. Колкото до вашия въпрос, - продължи той - аз мисля, че Сам Ваймс е най-добър, когато си е уверен, че е Сам Ваймс. Ама че работа, ама те пък как са подранили тая година!
Тогава алеята с кестените свърши и пред тях се простря ябълкова градина.
- Не че са от най-добрите, като за ябълки де, - отбеляза Уиликинс, когато навлязоха посред нея заедно с Ваймс и младия Сам вдигайки прахоляк по варовития път. На Ваймс му се видя, че Уиликинс като че почна да бръщолеви без никаква връзка, но явно слугата смяташе градината за много важна.
- Малкият ще иска да види това, - въодушеви се Уиликинс. - Аз самият го видях още като бях момче за всичко. И оттогава светът за мен вече не беше същият. Та третият граф, Джак Рамкин „Лудия”, имаше брат на име Уулсторп, кой знае за какво му се е паднало да се мъчи с такова име. Той беше нещо като учен и е щял да бъде пратен в университета да става магьосник, ако брат му не беше тропнал с крак и не беше дал да се разбере, че хване ли се някой от роднините му с работа, която да включва носене на рокля, той ще бъде лишен от наследство с помощта на сатър. Въпреки това обаче младият Уулсторп продължил да изучава естествознанието така както се полагало на джентълмен, сиреч като се ровел в подозрителните на вид погребални могили околовръст, като пълнел пресата си за гущери с колкото редки видове могъл да добара, като сушал образци от всяко цвете което могъл да намери преди видът му да изчезне. Та значи, продължава историята, дремвал си той един горещ летен ден под едно ябълково дърво и не щеш ли, една ябълка му паднала върху главата. По-незначителен човек, както се изразил биографът му, нямало да види нищо особено в тази работа, Уулторп обаче разсъдил, че щом като ябълките, както и всичко останало винаги пада само надолу, то светът рано или късно щял да изпадне в опасен дисбаланс… освен ако нямало още някаква сила, все още не открита от естествознанието. И без да се помайва завлякъл един от лакеите в градината и му заповядал, под страх от уволнение, да не мърда изпод дървото, докато не го удари ябълка по главата! Вероятността за което била подсилена от друг лакей, на който му било наредено усърдно да тръска дървото, докато не падне ябълка. Уулсторп бил в готовност да наблюдава това внимателно от разстояние. Представете си само радостта му, когато една ябълка неизбежно паднала и втора ябълка била видяна да се издига нагоре и устремно да изчезва в небесните сводове, доказвайки хипотезата, че което се издига ще падне, а което пада, ще се издигне, в името на съхранението на вселенското равновесие. За съжаление това явление става само с ябълки, при това, учудващо, само с ябълките от точно това дърво и никое друго: Malus equilibria! Чух, че някой установил, че ябълките от горните клони се пълнели с газ и излитали, когато дървото се разклати, така че да може да си разсее семената доста надалеч. Чудно нещо е това природата, жалко само че плодът на вкус е като конски фъшкии, - добави Уиликинс, когато малкият Сам изплю парче ябълка - Правичката да си кажем, господин командор, и пукнат грош няма да дам за повечето хайлайфни, дето съм срещал, особено за ония в града, но някои от тези в старите домове из страната са променили света за по добро, като Рамкин Ряпата например, който направи цяла революция в селското стопанство…
- Май съм подочул нещо за този, - обади се Ваймс, - Не беше ли нещо за саденето на кореноплодни таквоз-де? От това май си бил получил прякора?
- Почти улучихте, сър, - възкликна Уиликинс - Всъщност той изобрети редосеялката, която води до по надеждни посеви и спестява посевно семе. Само главата му е изглеждала като ряпа. Хората понякога си падат малко жестоки, сър. По-нататък брат му, Рамкин Гумата, който разработи не само гумените ботуши, но и гумирания плат за дъждобрани, още преди да го подхванат джуджетата. Бил наистина много запален по гумата, както чух, но светът има нужда от всякакви, и колко ли щеше да е откачен, ако всички бяхме еднакви, особено пък ако всички бяха като него. Сухи крака и рамене, сър, всеки селянин се моли все за това! И аз като рязах зелки една зима, сър, ама зима студена като благотворителност и с такъв пороен дъжд, че капките трябваше да се редят на опашка за да паднат на земята. Благославях името му тогава аз, от все сърце го благославях, дори и да е било истина онова дето разправят за онези момичета, на които, както чух всъщност им било харесвало…
- Всичко това много хубаво, - намеси се Ваймс - но това не оправдава всичките онези тъпи, нагли…
Този път беше ред на Уиликинс да прекъсне господаря си:
- И освен това летателната машина, разбира се. Покойният брат на милейди хвърли много труд по проекта, но така и не я отлепи от земята. Да лети без метла или друга магия, това бе стремежът му, но за съжаление падна жертва на кризмена епидемия, горкият младеж. Като стана дума, в детската има модел на машината. Задвижван от ластици.
- Сигурно са останали много след Рамкин Гумата, освен ако не е бил прекалено чистник,- изкоментира Ваймс.

Екскурзията продължи покрай нещо което някой поет сигурно щеше да нарече изкласили жита и през ливади пълни с нещо, което Ваймс реши да нарече говеда. Заобиколиха едно ха-ха , гледаха да не се приближават до едно хо-хо и напълно пренебрегнаха едно хе-хе. После изкачиха полегатата пътека до един хълм с букова горичка, от който можеше да се види практически всичко, включая несъмнено края на света, само че за това вероятно трябваше да не ти се пречкат пред очите разни букови дървета. Беше възможно дори да се зърне пушилката вдигаща се нависоко и нашироко от град Анх-Морпорк.
- Това е Бесилния Хълм, - обясни Уиликинс докато Ваймс си поемаше дъх, - И най-добре да спрем дотук, - добави той като доближиха върха - освен, разбира се, ако не искате да обясните на младежа, какво е бесило.
- Ама наистина? - изгледа въпросително слугата си Ваймс.
- Е, както казах, това е Бесилния Хълм. Как мислите, защо ли са го нарекли така, сър? „Черния Джак” Рамкин веднъж като се напил като мотика, за съжаление се оказал в грешка като се е хванал на бас с едно от също толкова натрясканите си приятелчета по чашка, че могъл да види пушека от града от своето имение. Земемерът, който трябвало да изпробва хипотезата, казал, че на хълма не му стигали десет метра височина. Като се спрял само колкото да се опита да подкупи земемера и впоследствие като не успял да го нашиба с камшик, той мобилизирал всички годни за работа мъже от своето имение, а и от околните също, и ги пратил да издигнат хълма по-висок на споменатите десет метра, - едно наистина амбициозно начинание. Излязло му цяло състояние, разбира се, но сигурно всички семейства в окръга се сдобиха с топли зимни дрехи и нови обувки от заплатите. Което го направи много популярен и, разбира се, той спечелил баса.
- Някак все си мисля, че се сещам за отговора, - въздъхна Ваймс, - но все пак ще попитам: за колко беше басът?
- Два галона бренди, - обяви тържествуващо Уиликинс - Които той изпи наведнъж както си беше застанал точно на ей това място, под ликуващите викове на насъбралите се трудови маси, след което, съгласно легендата, се катурнал и търколил чак до подножието на хълма, под още по-ликуващи викове.
- Дори докато бях още пиянде, не мисля че щях да се оправя с два галона бренди, - замисли се Ваймс - Та това са дванадесет шишета!
- Е, накрая, предполагам повечето му е отишло в гащите, по един или друг начин. Имало е и много други като него, дори и да…
- Отишло в гащите! – изкрещя младия Сам и се разтресе от любопитния дрезгав смях на шест-годишно дете, което си мисли, че е чуло нещо непозволено.
А комай и работниците викали ободрително на дъртото пиянде са си мислили същото. Да викаш за някой, който изпива на раз годишна надница? За кой им е било?
- В страната хората не са толкова префинени като в града, г-н командир, - като че прочете мислите му Уиликинс. - Тук те обичат всичко да е право и здраво, а пък Черния Джак си беше прав и здрав колкото ти душа иска. Ето защо го харесваха: защото с прости очи се виждаше кое как е, нищо че неговите очи се позамъгляваха. Обзалагам се, че те се фукаха с него по всичките Графства. Направо си ги чувам: „Нашето пиянде лорд може да надпие вашите пияндета лордове от раз когато си ще”, и ще се пукат от гордост. Не ще и дума, вие сте си мислели че правите каквото трябва, като се ръкувахте с градинаря, но само объркахте народа. Те не знаят какво да си мислят за вас. Обикновен човек ли сте или господар? Голяма клечка ли сте или един от тях? Защото, г-н командир, за тях не може да си и двете наведнъж. Против природния ред ще е. А провинцията хич не обича и загадките.
- Загадка в гащите! – провикна се младия Сам и се запревива на тревата от преизобилен хумор.
- То и аз не знам, какво да мисля за мене си, - оплака се Ваймс, вдигайки сина си и следвайки Уиликинс надолу по склона – Сибил обаче знае. Тя ми насрочи всякакви балове, танци, обеди, и, о да, соарета и матинета, - завърши той с тона на човек генетично програмиран да не вярва на никоя дума с ударение на последното „е”, - Сиреч тая работа в града някак си се ядваше. Ако преценях, че ще е скучно до побъркване, си уреждам да ме повикат за нещо спешно и готово. Е, поне така беше, докато Сибил не разкри схемата. Ужасно нещо е това, когато подчинените ти приемат заповеди от жена ти, от мен да знаеш.
-Да, г-н командир. Тя инструктира кухненския персонал да не приготвя сандвичи с бекон без нейно пряко и изрично потвърждение.
Ваймс примигна като от удар.
- Ти нали носиш готварското комплектче, а?
- За съжаление милейди е наясно за готварското комплектче, г-н командир. Тя забрани на кухнята да ми отпуска бекон освен ако заповедта не изхожда директно от нея.
- Честна дума, тя е лоша досущ като Ветинари! Откъде успява да научи всичко това?
- Всъщност, г-н командир, не мисля че научава нещо, не и в смисъл на истинско разузнаване. Тя просто ви познава. Да го кажем може би – доброжелателна подозрителност. Да вървим, г-н командир. Подочух, че за обяд ще има пилешка салата.
- Аз ям ли пилешка салата?
- Да, г-н командир, милейди казва, че ядете.
- Тогава значи ям, - предаде се Ваймс.

Вкъщи на Скун Авеню Ваймс и Сибил обикновено ядяха заедно по веднъж на ден, в кухнята, където винаги ставаше приятно задушевно. Сядаха насреща на достатъчно дълга маса, че да събере огромната колекция на Ваймс от шишенца и гърненца със сосове, горчици, мезета и, разбира се, люти чушлета (понеже Ваймс се придържаше към принципа, че никое бурканче с лютивина не е истински празно, докато не го поостържеш достатъчно основателно с лъжица.)
В Имението не беше така. Първо на първо тук храната беше твърде много. Ваймс не беше вчерашен, нито пък оняденшен, така че се въздържа от коментари.
Уиликинс сервира на Ваймс и Лейди Сибил. Строго погледнато това не влизаше в задълженията му, когато не бяха вкъщи в града, но пак строго погледнато повечето джентълмени на служба при джентълмени не държаха боксове в перфектно скроените си фракове.
- И какво си правихте тази сутрин, момчета? – попита бодро Сибил, когато чиниите се изпразниха.
- Видяхме миризливия човек с костите! – съобщи младия Сам – И той беше целия в брада, но вонеше! И още намерихме миризливата ябълка, която е като ако!
Умиротворението на лейди Сибил никак не се измени:
- И после слязохте по гърбавото хълмче, нали мами? А видяхте ли ха-ха, хо-хо и хе-хе?
- Да, но там е пълно с кравешко ако! Аз стъпих в него!
Младият Сам зачака възрастен отговор, и майка му отговори:
- Е хубаво, нали си имаш новите ботуши за на село? Те са точно за стъпване в кравешко ако. – личицето на младия Сам грейна в невъобразима радост, когато майка му продължи – Дядо ти винаги ми казваше, че ако видя голяма купчина тор в полето, да я поразритам, че да се пръсне поравно, така че всичката трева да расте хубаво, - тя се усмихна виждайки изражението на Ваймс и поясни, - Вярно е, скъпи. Торенето е важна част от земеделието.
- Стига той да разбира, че не бива да подритва калта като се върнем в града, - изръмжа Ваймс – Някои от онези боклуци сами могат да ритат.
- Той трябва да познава земята. Да научи, откъде идва храната и как се добива. Това е важно, Сам!
- Разбира се, скъпа.
- Това беше твоят натегнато служебен глас, Сам, - лейди Сибил му хвърли поглед, какъвто може да хвърля само съпруга.
- Да, но не виждам защо…
Сибил го прекъсна:
- Един ден младия Сам ще притежава всичко тук и бих искала да има някаква представа за имота си, също както бих искала ти да се поотпуснеш и да се наслаждаваш на почивката си. А аз след малко ще заведа младия Сам в стопанството към Имението, да види как се доят кравите и да съберем малко яйца, - тя стана – Но първо ще го взема до криптата да види предците си, - тя забеляза паникьосаното лице на мъжа си и бързо поясни, - Всичко е наред, Сам, те не бродят неприкаяно; всъщност си седят кротко в доста скъпи саркофази. Защо и ти не дойдеш с нас?
Смъртта не беше непозната на Ваймс, нито пък той на нея. Това което не понасяше, бяха самоубийствата. Най-вече обесвания, защото трябваше да си твърде самоубийствен за да скочиш в река Анх, не на последно място защото ще отскочиш няколко пъти преди да пробиеш кората. И всички те трябваше да бъдат разследвани, просто в случай, че се окажат предрешени убийства , а докато г-н Трупър, настоящият градски палач, можеше да пусне на някого една дължина до безкрайността толкова бързо и гладко, че някои може би дори не се усещаха какво става, Ваймс твърде често беше виждал какво правеха разни аматьори.
Фамилната крипта на Рамкинови му напомни за градската морга след работно време. Беше претъпкана; някои гробове бяха подредени начорчек, като рафтовете на моргата, но имаше надежда че нямаше да се вадят с плъзгане. Ваймс наблюдаваше с безпокойство как жена му внимателно развежда сина им от табела до табела, четейки имената и обяснявайки по нещичко за всеки покойник и усещаше студената бездънна дълбина на времето около него, като че ли лъхащо от стените. Какво ли ще е за младия Сам да знае имената на всички тези дядовци и баби векове наред? Ваймс не знаеше дори баща си. Мамчето му беше казало, че той бил прегазен от каруца, но Ваймс подозираше, че това ще да е било сигурно каруцата на някой пивовар и го е „прегазвала” по малко всяка година. О, да не забравяме Каменоликия, кралеубиеца, който сега беше реабилитиран и имаше статуя, по която никога не никнеха графити, защото Ваймс беше дал да се разбере, какво ще се случи на нарушителя.
Да, но Каменоликия беше точка във времето, нещо като истински мит. Нямаше линия от него до Сам Ваймс, а само болезнена празнота.
И все младият Сам някой ден ще бъде херцог, а това беше мисъл, за която си струваше да се държиш. Той ще порасне без да се тревожи, кой е и какъв е, защото ще знае, а влиянието на майка му може би просто ще надделее над страхотната спирачка от това Сам Ваймс да ти е баща. Младия Сам ще може да хване света за където си трябва. А за тази работа ти трябва увереност в себе си, докато куп (явно) смахнати, но интересни предци може само да впечатли човека от улицата, а Ваймс познаваше доста улици, а и доста хора.
Уиликинс не беше казал цялата истина до край. Дори и градските хора обичаха да има някой с характер, особено ако е по-гаден и достатъчно интересен да добави малко материал към безкрайния шантав цирк, каквото си представляваше животът по улиците на Анх-Морпорк. И докато да имаш пияница за баща беше социален недостатък, то да имаш пра-пра-прадядо, който да може да изпие толкова бренди, че пикнята да му стане огнеопасна, а после, съгласно Уиликинс, да си иде вкъщи за обяд от есетра, последвана от печени диви гъски (с подходящите вина), а после да играе на оседлана шунка с приятелчетата си до зори, като си спечели обратно загубените по-рано залози… Е, обичат си хората такива неща и такива хора, които сритват света отзад и го псуват като за световно, обичат си ги хората и това е. Всеки можеше да се гордее с такъв прадед, нали?
- Мисля че… ще ми се да се поразходя малко, - каза Ваймс, - Нали знаеш, да се огледам, да поръчкам тук-там, да и хвана цаката на тая ми ти провинция както аз си знам.
- Добре ще е Уиликинс да те съпровожда, скъпи, - не закъсня с напътствието си Сибил – Просто за всеки случай.
- За какъв случай, скъпа! Да не би да не обхождам градските улици всяка нощ? Не мисля, че ми трябва бавачка за малко поразтъпкване в градината, или как? Нали се опитвам да уловя духа на нещата. Ще огледам маргаритките да установя, дали ме изпълват с радост, или каквото там им се полага да вършат, ще си отварям очите да не изпусна много редкия чинков гмурец и ще наблюдавам полета на къртиците. Аз нали четох природолюбителските бележки във вестника вече от няколко седмици. Мисля че ще се оправя сам, скъпа. Командирът на Стражата не го е страх да се опетни от петнистия мухолов!
Лейди Сибил беше научила от опит, кога е мъдро да не спори, така че се задоволи с прощалното:
- Ще се постараеш ли поне да не обидиш някого, скъпи?

След десет минути ходене Ваймс вече се беше загубил. Не физически, а метафорически, духовно и перипатетически. Това което лъхаше от живите плетове беше някак си без плът в сравнение с яката градска воня и той нямаше ни най-бледа представа, какво ли шумоли в храсталака. Разпозна юници и бичета, понеже често беше минавал през квартала с кланиците, но тези тук не бяха пощурели от страх и го зяпаха внимателно докато минаваше, като че ли си водеха подробни бележки. Аха – ето какво било! Светът тук бил наопаки! Той беше ченге, винаги е бил ченге и ще си умре като ченге. Човек никога не спира да е ченге, а в града ченгето ходи повече или по-малко невидимо, освен за онези хора, чиято работа е да забелязват ченгета и чийто поминък зависи от това да засекат ченгето преди ченгето да ги засече тях. В града си в една или друга степен част от пейзажа докато писъкът или звънтежът на счупеното стъкло или шумът от престъпни стъпки не те изкара на преден план.
Тук обаче всичко наблюдаваше него. Някакви неща сновяха зад плетищата, хукваха да бягат или просто шумоляха подозрително в шумата. А той беше чужденецът, досадникът, не беше добре дошъл тук.
Той зави още веднъж и се озова в селото. Още преди някое време беше зърнал комините, но сокаците и пътеките се оплитаха както им дойде, губеха се в храсталаците и горичките, които правеха сенчести тунели (което беше добре дошло) и пращаха по дяволите чувството му за посока (което не беше добре дошло).
Вече беше загубил всякаква ориентация и го измъчваше жега и скука, когато излезе на дълга прашна уличка с колиби със сламени покриви от двете и страни, която водеше до голяма сграда, която очевадно си личеше че е кръчма, особено по тримата старци седнали на пейката отвън и втренчени в идещия Ваймс с надеждата той да е от онзи вид мъже, който би черпил други мъже по бира. Дрехите им изглеждаха като че бяха ковани. После, когато той наближи, единият каза нещо на другите двама и всички скокнаха допрели пръсти до полетата на шапките си. Единият рече: „Брутраша тлост”, което Ваймс разшифрова след известен размисъл. Имаше още и леко но многозначително потупване на празните халби, с намека че това са именно празни халби и следователно аномалия изискваща спешно поправяне.
Ваймс знаеше, какво се очаква от него. В Анх-Морпорк всяка кръчма си имаше някакъв еквивалент на трима дядовци седнали на припек пред входа и винаги готови за раздумка с непознати за доброто старо време, т.е. за когато в халбите, които те гушкаха, все още е имало бира. А традицията бе да ги напълниш с най-евтиното пиво, да си получиш „Ами, благодарство, добри ми сър” и добра вероятност за мехурчета информация кой къде е бил забелязан да върши какво именно, все мливо за полицейската мелница.
Но израженията на тези тримата се промениха, когато единият припряно зашепна нещо на приятелите си. Те се свиха на пейката си като че мъчейки се да останат незабелязани, но все така стискайки празните си халби, защото, ами, знае ли човек. Табела над вратата провъзгласяваше, че това е „Гоблинската глава”.
Срещу кръчмата имаше широка, както му казват, тревна площ. Пасяха я няколко овце, а в далечния край бяха струпани някакви дървени неща като ракитови плетове, за чието предназначение Ваймс не можеше да се сети. Но с понятието „селска морава” той все пак беше запознат, макар досега да не беше виждал такава. Анх-Морпорк не си падаше много по треви.
Кръчмата вонеше на вкиснала бира. Което можеше да послужи като стена срещу изкушението, въпреки че Ваймс вече беше чист от години и от време на време можеше да издържи срещата с някое шери на някой прием, защото той и без друго не ги харесваше тези бълвочи. Е, миризмата на престоялата бира имаше същият ефект. На мизерната светлина процеждаща се през прозорчетата Ваймс успя да различи възрастен мъж зад бара усърдно търкащ една халба. Човекът вдигна поглед към Ваймс и му кимна – онова основополагащо кимане, което навсякъде значи: „Видях те, и ти ме виждаш, а какво ще стане нататък, зависи от теб”, макар че някои кръчмари умеят да добавят към кимването и нюанса, че някъде под тезгяха би трябвало да има две стъпки дълга оловна тръба, в случай че на другата страна и хрумне да започне нещо шантаво, тъй да се каже.
- Имате ли нещо, което да е без алкохол? – попита Ваймс.
Барманът много внимателно окачи халбата на една кука над бара, след което се вгледа право във Ваймс и рече без капка омерзение:
- Ами, виждате ли, господине, на това нещо тук му се вика кръчма. И на хората им става бая криво, ако липсва алкохолът, - той побарабани малко с пръсти по бара и продължи неуверено, - Иначе жена ми прави чукундур-бира, ако това ви е по нрава?
- За чукундури?
- Не. От чукундури, ще рече от червено цвекло. Един такъв зеленчук. Полезен е против разстройство.
- Е, аз май съм от тея, които не е добре да се разстройват, - каза Ваймс, - Дай ми една… не, хайде да е половинка, моля.
Последва още едно кимване и човекът излезе за малко за да се върне с голяма чаша препълнена с червена пяна.
- Ето, - той я остави предпазливо на бара, - В калай не го сипваме, щото прави нещо на метала. Тази е от заведението, сър. Аз съм Джимини, собственикът на „Гоблинската глава”. С ваше позволение, знам кой сте. Щерка ми е слугиня в голямата къща, а пък аз се отнасям с всекиго еднакво, понеже щото един кръчмар е приятел на всеки мъж с парички в джоба си, а ако се случи на кеф, може би дори и на тези, които временно се окажат без пукнат грош, което обаче за момента изобщо не важи за онези тримата байовци отвън. Кръчмарят, значи, вижда всеки човек след по няколко чашки и не вижда що да прави разлика.
Тук Джимини подмигна на Ваймс, който протегна ръката си с думите:
- Значи ще ми е много драго да се ръкувам с републиканец!
Ваймс беше запознат тая ритуална реч. Всеки мъж свещенодействал зад бара се мисли за един от най-великите мислители на света. И беше благоразумно да се отнасяш с него като с такъв. След ръкостискането той добави:
- А това сокче си го бива. Доста остро.
- Да, сър, жена ми слага в него люти чушлета и семе от целина, за да си мисли човек че пие нещо с яки кости в него.
Ваймс се облегна на бара, необяснимо защо умиротворен. По стената зад бара бяха накачени глави на мъртви животни, най-вече от ония с разни разклонени рога или бивни. Но за негов шок в мъждивата светлина той зърна и глава на гоблин. Аз съм в отпуска, помисли си той, а и това сигурно е станало преди много време, древна история някаква. И той заряза тая работа.
Джимини се зае с десетките дребни задачки, които един барман винаги ще си намери, като от време на време хвърляше по някой поглед на единствения си клиент. Ваймс помисли малко и рече:
- Що не черпите по една онези тримата отвън, господин Джимини, и им капнете по малко бренди, та да усеща човек, че пие нещо?
- А, говорите за Дългия Том, Късия Том, и Том Том, - Джимини взе няколко чаши,- Свестни момчета, тризнаци между другото. Не е да няма полза от тях, но, да го кажем, в главите им има само по третинка мозък, а и тоя един мозък поначало не е бил от най-добрите. Но пък са много добри, като се стигне до плашене на гарги.
- И всичките се казват все Том?
- Точно така. То това си им е нещо като семейно име, видите ли, както и татко им също беше Том. Може би това е да им спести объркване, щото те иначе лесно се объркват. Е, сега точно са малко на сухо, вярно си е, но ако им възложите някаква работа, дето им е по силите, ще си я направят най-съвестно и няма да спрат докато не им кажете. Просяци у нас на село, имайте предвид, няма. Все ще се намерят задачки за вършене. С ваше позволение, сър, от брендито ще им капна съвсем по мъничко. Че на тях не им трябва твърде много объркване, ако ми схващате намека.
Кръчмарят постави халбите на поднос и изчезна в ярката дневна светлина навън. Ваймс бързо се шмугна зад бара и пак излезе без да се задържа. Няколко секунди по-късно той вече се облягаше безгрижно на бара, когато три лица надзърнаха през отворената врата, примигвайки напрегнато. Три палеца се вдигнаха в чест на Ваймс и лицата пак се изгубиха, сигурно за в случай, че той вземе да гръмне или да му пораснат рога.
Джимини се върна с празен поднос и се усмихна бодро на Ваймс:
- Е, спечелихте си приятели тук, сър, няма защо заради мен само да висите тук. Със сигурност имате куп работа за вършене.
Ченге, помисли си Ваймс. Видя ли полицейска палка, няма как да я сбъркам. То нали това си е мечтата на ченгето - да зареже улиците и да върти някъде кръчмичка. А понеже като си бил ченге си оставаш ченге, знаеш какво става наоколо. Е, аз те знам какъв си, а ти не знаеш, че знам. А от моя гледна точка това си е резултат. Внимавай в картинката, г-н Джимини. Знам, къде живееш.
Ето че в далечината се чуха тежки бавни стъпки приближаващи се насам. И Ваймс видя местните да идват с работните си дрехи и понесли нещо, на което повечето хора ще му викат „селскостопански инвентар”, но Ваймс ги определи наум като опасно оръжие. Групата спря оттатък вратата и се дочу шепнене. Тримата Томовци очевидно предаваха последните новини, които изглежда бяха посрещнати или с неверие или с насмешка. Накрая, уви, се стигна до някакво решение.
Селските маси влязоха и умът на Ваймс им даде номера за по-добра отчетност. Образец номер едно беше възрастен мъж с дълга бяла брада и, майко мила, с дочена рубашка. Тея неща наистина ли се носят бре? Както и да се е казвал, сигурно му викат „Дядо”. Той свенливо докосна с показалец челото си и отметнал с това козируването се отправи към бара. Носеше голяма кука - гадно оръжие. Образец номер две беше с лопата, която ставаше за брадва или тояга, ако човек си знае работата. И той беше по нещо си дочено, не погледна Ваймс в очите, а поздравът му беше по-скоро като неохотен мах с ръка. Образец номер три, с кутия за инструменти в ръка (страховито оръжие при правилен замах), се шмугна набързо покрай Ваймс и почти не го погледна. На вид беше младок и леко хърбав, но все пак с тея кутии може да се постигне мощен удар. Следващият беше пак възрастен човек, този път с престилка на ковач, но без съответното телосложение, така че Ваймс го определи като налбант от конюшня. Да, точно така, както е къс и жилав, така че да му е лесно да се навре под кон. Човекът излезе с що годе приличен опит за козируване, и Ваймс не може да забележи никакви опасни издатини под престилката. Той просто не можеше да се въздържи от такива сметки – нали това правиш, когато си вършиш работата. Дори когато не очакваш проблеми, ти, ами, очакваш проблеми.
И тогава кръчмата замлъкна.
Имаше някакви несвързани разговори в близост до Джимини, но те спряха, когато влезе истинският ковач. Мамицата му. Всички аларми в ума на Ваймс звъннаха накуп, и те хич не звънтяха като звънчета. Не, те виеха. След като огледа набързо кръвнишки кръчмата, човекът се запъти към бара по маршрут, който да го доведе точно до Ваймс, или може би върху него, че дори и през него. Както и да е, Ваймс грижливо издърпа чашата си по надалеч от белята, така че неприкритият опит на мъжа „случайно” да я разлее, се провали.
- Господин Джимини, - надигна глас Ваймс, - по едно от мен за всички тези господа, моля.
Това предизвика известна доза удоволствие сред новодошлите, обаче ковачът стовари на плота ръчище като лопата, така че чашите подскочиха и рече:
- Хич не ща да пия с тези които потискат сиромасите!
Ваймс срещна погледа му и отвърна:
- Съжалявам, ама днес не си нося пресата за потискане.
Което беше тъпо, защото подхилкването от надяващите се да намажат още някое питие само доразпали каквито огньове ковачът беше пропуснал да остави на работата си:
- Кой си ти, за да се мислиш за по-добър мъж от мен?
- Не знам дали съм по-добър от теб, - каза Ваймс свивайки рамене.
Но си мислеше: изглеждаш ми като едър момък в малка общност, и си мислиш че си много як, защото си силен и металът не се промъква изотзад да те срита в ташунките. Майко мила, че ти дори не знаеш как да стоиш! Дори ефрейтор Нобс може да те просне и да те рита усърдно в чатала преди още да си усетил какво става.
Като човек боящ се, че нещо скъпо може да се счупи Джимини пъргаво довтаса и хвана ковача за ръка говорейки му:
- Хайде сега, Джетро, да не правим мазало. Негова светлост само си взема питието, право за каквото си има всеки мъж…
Това изглежда свърши работа, макар че агресията още тлееше по лицето на Джетро, както и във въздуха наоколо. Ако се съди по лицата на останалите, това представление им беше добре познато. Лошо ченге е който не може да разчете настроението в кръчма, а Ваймс сигурно можеше да напише многотомна история с приложения. Навсякъде има по някоя луда глава или побърканяк или самоук политик. Обикновено ги търпят, защото те допринасят за всенародния майтап, тъй да се каже, и хората казват за такива „Ами той си е такъв, нашичкия” и пушилката се разнася и животът си продължава нататък. Да, обаче Джетро, седнал сега на далечния край на бара и сгушил бирата си като лъв надвесен над газелата си, та значи Джетро, според скалата на рисковете на Ваймс, беше готов да експлодира. Е, разбира се светът понякога има нужда от малко взривове, стига това да не става там, където пие Ваймс.
Той усещаше, че междувременно кръчмата се пълни, предимно с други синове на земята, но също и с типове, които независимо дали са джентълмени или не, ще очакват да ги наричаш джентълмени. Носеха цветни шапки и бели панталони и не преставаха да дърдорят.
И отвън се развиваше още някаква дейност – коне и каляски изпълваха улицата. Отнякъде се чуваше чук, а жената на Джимини беше поела бара, докато съпругът и търчеше натам-насам с подноса. Джетро си седеше в ъгъла като човек очакващ своя час и ако Ваймс обърнеше очи към него, го поглеждаше на кръв, а може би и на гной и прочее мазало.
Ваймс реши да погледне през мърлявия прозорец. За съжаление обаче кръчмата беше от оня най-противен вид, сиреч живописна, което ще рече че прозорецът се състоеше от малки кръгли стъкла в оловна решетка. Те бяха да пускат светлина вътре, а не да гледаш през тях, понеже пречупваха светлината толкова хаотично, че тя направо се разбрицваше. През някое от стъкло се виждаше може би овца, която обаче приличаше на бял кит, но само докато не помръднеше, когато ставаше на гъба. Или пък минаваше човек без глава, докато не преминеше до друго стъкло, където се сдобиваше с огромно око. Младият Сам щеше да се прехласне, баща му обаче реши да си спести това зрелище и да излезе под открито небе.
Аха, помисли си той, някаква чекиджийски спорт.
Така значи.
Ваймс недолюбваше спортовете, защото те водят до тълпи, които пък водят до повече работа за ченгетата. Тук обаче той всъщност не беше ченге, нали така? Усещането беше странно, така че той излезе от кръчмата и стана невинен минувач. Не можеше да си спомни, някога да е бил такъв досега. Усещаше се… уязвим. Приближи се до най-близкия човек, забиващ някакви колове в земята и попита:
- Ей, какво става тук? – но осъзнава, че го каза като ченге, а не като обикновен гражданин, така че добави, - Ако нямате нищо против да ви попитам?
Човекът направо скокна. Беше един от ония с цветните капи.
- Виждали ли сте досега игра на каръкет, господине? Това е играта на всички игри!
Цивилният гражданин Ваймс се постара колкото можа да се покаже петимен за повече безценна информация. Съдейки по ентусиазираната усмивка на информатора си, той щеше да научи всичко за правилата на каръкета, независимо дали го иска или не. А пък не е да не беше попитал първи все пак…
- На пръв поглед, господине, каръкетът може и да изглежда като поредната игра с топка, където две страни си съперничат в задачата да вкарат топката във вратата или друг вид позиция на противника посредством ръка, бухалка или друг уред. Каръкетът обаче е изобретен по време на мач по крокет в Богословския Колеж Свети Онан в Бут-насред-Ръжта, когато новопосветеният жрец Джаксън Филдфеър, понастоящем Куирмският епископ, хванал бухалката си в две ръце и вместо да чукне лекичко топката…
Оттам нататък Ваймс се предаде. Не само защото правилата на каръкета бяха и сами по себе си неразбираеми, но и защото извънредно ентусиазираният младеж позволи на ентусиазма си да отнесе всякаква мисъл за нуждата да се обясняват нещата в разумен ред, поради което потопът информация беше постоянно изпъстрян с извинителни вмятания от рода на „Извинявайте, трябваше по-рано да обясня, че втори конус не е разрешен повече от веднъж за рунд, а в редовен мач може да има само едно катурване, освен ако, разбира се, не става дума за кралски каръкет…”
Ваймс умря… Слънцето падна от небето, гигантски гущери превзеха света, звездите гръмнаха и изгаснаха и всяка надежда изтече с гъргорене в канализацията на забравата. И газ изпълни твърдта небесна и се самозапали и ето че се яви ново небе, този път със стопанин мераклия, и нов диск и, о чудо, а кой знае, може пък и наистина, животът изпълзя от морето на сушата, или може би не, защото е бил сътворен от боговете (това всъщност зависи от наблюдателя), и гущерите се превърнаха в не толкова люспести гущери, или може би не, а после гущерите станаха на птици, гъсениците станаха на пеперуди, а един вид ябълки стана на банани, и вероятно един вид маймуна падна от клона и осъзна, че животът е по-готин, когато не ти се налага все да висиш на нещо и след само няколко си милиона години еволюира до панталони и гиздави шапки на райета, а най-накрая изобрети и играта каръкет и ето го пак, по вълшебен начин прероден, леко замаяния Ваймс застанал на селската морава и зяпнал ухилената физиономия на един фен.
- Е, това е страхотно, много ви благодаря, - съумя да проговори накрая той, - А сега се надявам да се насладя на играта.
В който момент тъкмо аха да дойде времето за една кратка разходка до вкъщи, и го изненада един неприятно познат му глас из-зад гърба му:
- Ей ти, на теб ти говоря бе, ти! Ти да не си Ваймс?
Това беше лорд Ръст, стар познайник от Анх-Морпорк и неукротим стар войн, без чиято уникална представа за стратегия и тактика няколко войни нямаше да бъдат толкова кърваво спечелени. Сега той беше в инвалиден стол, от новомодния вид, бутан от мъж, чийто живот беше, съдейки по характера на милорд, най-вероятно непоносим.
Омразата обаче обикновено не живее дълго без подхранване и в последно време според Ваймс този образ вече не беше нищо повече от титулуван идиот, докаран до безпомощност от дъртозата, макар и все още обладаващ дразнещ цвилещ глас, който ако се впрегне както трябва можеше да се използва да реже дърва. Лорд Ръждю вече не беше проблем. Оставаха му още само няколко години и той щеше да ръждяса навеки. И някъде вдън закоравялото си сърце Ваймс все още беше запазил леко полу-възхищение към сприхавия стар касапин с неговото незалязващо самомнение и абсолютна готовност да не си променя мнението за нищо на света. На факта че омразният полицай Ваймс вече е станал херцог и следователно по-аристократичен от самия Ръждю, дъртакът беше реагирал просто приемайки, че ей такова животно просто нема. Според Ваймс пък лорд Ръждю беше опасен палячо, но пък, и тук идваше мъчната част, невероятно макар и самоубийствено смел такъв. Това щеше да го направи абсолютен пич, ако не бяха самоубийствата на нещастните глупаци, които го следваха в боя.
Очевидците казваха, че това било нещо невъобразимо – Ръждю ще препусне в галоп направо в устата на смъртта начело на войската си, без никой да го види да потрепне, и все пак стрелите и боздуганите никога не го улучваха, докато неизменно уцелваха мъжете точно зад него. Присъстващите (или по-точно тези, които предпазливо надничаха из-зад подходящо грамадни скали) единодушно свидетелстваха за това. Може пък той да беше способен да пренебрегва и насочените към него стрели. Да но възрастта не може да бъде толкова лесно отсвирена, така че старецът, макар и все тъй нагъл, сега изглеждаше спаружен.
Крайно необичайно за него Ръждю се усмихна на Ваймс и рече:
- За пръв път да те видя насам, Ваймс. Сибил да не е рекла да се върне към корените си, а?
- Тя иска Младия Сам да си поизкаля малко ботушите, Ръждю.
- А браво на нея, а! На малкия ще му е само от полза и ще стане той мъж, а!
Ваймс не разбираше откъде са дошли тези гръмки „а!”-та. В крайна сметка, размисляше той, каква полза от туй да крещиш „А!” без никакъв забележим повод? Що точно „а”? А-тата бяха като колци забучени в разговора, но за кой дявол, а?
- Та значи не си дошъл насам по служба, а?
Умът на Ваймс подкара толкова бързо, че Ръждю би трябвало да чуе как колелата превъртат. Проучи тона на гласа му, изражението му, този лекичък, почти неусетен, но все пак доловим намек за надежда, че отговорът ще е “не”, и му представи за одобрение заключението, че може и да не е зле да пусне в кокошарника едно такова мъничко порче.
- Ами, Ръждю, - засмя се той, - Сибил ми натякваше да дойдем тук още откакто се роди Младия Сам. А тази година тя тропна с крак, а заповед от съпругата май си се брои служба. Бъ!
Мъжът бутащ огромната инвалидна количка се помъчи да прикрие усмивката си, особено когато Ръждю реагира с объркано: - А?
Ваймс реши да не продължава с „Въ!”, а вместо това подметна небрежно:
- Е, нали знаеш, лорд Ръждю. Полицаят ще намери престъпление навсякъде, където реши да потърси достатъчно упорито.
Усмивката на Ръждю не увехна, но леко се пресече, когато той рече:
- Аз на ваше място бих послушал съвета на добрата ви госпожа, Ваймс. Не мисля, че ще намерите нещо достойно за хъса ви тук!
Нямаше никакво „а” и липсата му някак-си подчерта посланието.

Ваймс винаги си беше знаел, че е добре да дадеш на по-тъпите части на ума нещо за вършене, та да не се месят в истинската работа на по-важните. Така че той погледа първия си каръкетен мач за почти цял половин час, докато вътрешната аларма не го подсети, че скоро трябва да се върне в Имението за да чете на Младия Сам (може би книга, която а дано такъв късмет, да не споменава ако на всяка страница) и да го сложи да спи преди вечеря. Навременното му завръщане му спечели одобрително кимване от Сибил, която колебливо му връчи нова книга за четене на Младия Сам.
Ваймс погледна корицата. Заглавието беше „Светът на Акото”. Когато излезе от полезрението на жена си, той предпазливо я прелисти. Добре де, може и да трябва да приемеш, че светът се е придвижил напред и че в днешно време вълшебните приказки сигурно не са за блещукащи същества с крилца. Докато отваряше страница след страница, му просветна, че който и да е написал тази книга, определено е знаел, какво ще накара хлапета като Младия Сам да се превиват от смях до поболяване. Онази част за плаването по реката насмалко не накара и него да се разсмее. Но пък разпръснати между приказките за лайна имаше и наистина интересни неща за септичните ями, за извозвачите и кенефочистачите и как кучешкото цвъкано се използва за щавенето на най-добрите кожи, и други неща, които на човек никога няма да му хрумне, че ще поиска да узнае, но научи ли ги веднъж, някак-си запецваха в паметта. Очевидно книгата беше от авторката на „Пиш”, а ако дадяха на Младия Сам да гласува за най-добрата книга на всички времена, щеше да спечели точно „Пиш”. Въодушевлението му може би беше даже допълнително разпалено, защото кой знае откъде взела се палава мисъл беше накарала Ваймс да озвучава съответното напъване.
По-късно, след вечеря Сибил го разпита, как му е минал денят. Особено я заинтересува, когато той спомена, че е поспрял да погледа каръкет.
- О, но те още ли го играят? Това е чудесно! Как мина?
Ваймс остави ножа и вилицата си и някое време се загледа замислено в тавана, след което докладва:
- Е, някое време разговарях с лорд Ръждю, а после, разбира се, дойде време да си тръгвам за Младия Сам, но съдбата облагодетелства жреците, когато техният нападател успя да обърне няколко от селяните възползвайки се хитроумно от препятствието. Имаше няколко оплаквания до съдията защото при това той си строши бухалката, но според мене отсъждането на съдията беше съвършено коректно, особено след като селяните прилагаха преса, - той си пое дълбоко дъх, - Когато играта бе подновена, селяните не успяха влязат във форма, но за известно време надеждите им се възвърнаха, когато една овца влезе на полето и жреците предполагайки, че ще има прекъсване, се отпуснаха, така че Дж. Хигинс вкара великолепна балтия между краката на нарушилото правилата тревопасно…
Най-накрая Сибил го спря, когато осъзна, че храната съвсем ще изстине и възкликна:
- Сам! Как успя да станеш такъв експерт по благородния спорт каръкет?
- Моля те, не питай, - въздъхна той вземайки отново приборите. А по това време едно тихичко гласче в главата му казваше: „Лорд Ръждю ми казва, че тук нямало нищо като за мене, а? Майко мила, значи най-добре да проуча, какво е това нищо, а!”
Той си прочисти гърлото и попита:
- Сибил, ти наистина ли я погледна тази книга, която чета на Младия Сам?
- Да, скъпи. Фелисити Бидъл е най-прочутата детска писателка на света. И е отдавна на върха. Тя написа „Мелвин и Грамаданския Цирей”, „Джефри и Случаят с Чудните Възглавнички”, „Малкото Патенце, Което си Мислеше че е Слон”…
- А писала ли е за слон, който си е мислел, че е патенце?
- Не, Сам, защото това щеше да е глупаво. Ах да, тя написа още „Дафни и Нособъркачите”, а нейната „Огромният Проблем на Гастон” ѝ спечели наградата Гладис Х.Дж. Фергюсън, петата поредна в списъка и. Тя, разбираш ли, запалва децата да четат.
- Да, - възрази Ваймс, - но да четат за ако и малоумни патета!
- Сам, това е част от общата ни човешка природа, така че не бъди толкова тесногръд. Сам сега е момче от страната и аз съм много горда с него, а той обича книги. Това е най-важното! Освен това г-ца Бидъл спонсорира стипендии за Куирмския Колеж за Млади Дами. Тя вече ще да е доста заможна, но чух, че е взела фермата „Ябълкова градина”, която почти се вижда от тук, на склона на хълма, и аз смятам че е редно, разбира се ако ти не възразяваш, да я поканим тук в Имението.
- Разбира се, - не възрази Ваймс, макар че невъзразяването му беше изцяло поради начина, по който жена му беше формулирала въпроса си и поради финия подтекст, че поканата за г-ца Бидъл вече е решен въпрос.

Да, да, да! Тенкю!

Благодаря! :)

*ба бъ** дир* бля
св. св. електрон и неговите протони
чукча-читател

Тази нощ Ваймс спа много по-добре, отчасти защото усещаше, че някъде наоколо във вселената само чакаше да бъде разчоплена една улика. За което разчопляне пръстите вече го сърбяха.
Сутринта, както беше обещал, той изведе Младия Сам на езда. Ваймс можеше да язди, но мразеше да го прави. Въпреки това да паднеш по глава от гърба на пони си беше умение, което всеки млад мъж трябва да усвои, ако не за друго, то за да придобие решимостта никога повече да не прави така.
Остатъкът от деня обаче не мина добре. Ваймс, изпълнен с подозрения, беше фигуративно, а насмалко и буквално замъкнат от Сибил при нейната приятелка Ариадна - дамата която бе благословена с шест дъщери. Фактически, когато със Сибил ги въведоха шарената басмена гостна, налице имаше, поне видими, само пет. Беше им представен като „Скъпия ни Доблестен Командир Ваймс” - той мразеше подобни шибани лигавщини, но под доброжелателния но бдителен поглед на Сибил не посмя да си изкаже мнението, поне не и с тези думи. Така че той се хилеше и търпеше, докато те пърхаха около него като огромни молци, и едва успяваше да отказва разни курабийки и чаши чай, който щеше да е добре дошъл, ако на вид и вкус не беше като в каквото се превръща свестният чай малко след като го изпиеш. Колкото до Ваймс, той обичаше чай, но чаят не е чай ако преди да го изпиеш можеш да видиш дъното на чашата.
По-лош и от почерпката беше разговорът, който се въртеше все около бонета - тема, непознаването на която той считаше не само за късмет, а и гордо достижение. А и проклетите му бричове го стягаха, да им се не види простотиите, но пък Сибил беше настояла. Според нея той изглеждал в тях много елегантно, като джентълмен от страната. На Ваймс му остана само да предполага, че джентълмените от страната имат различно устройство по чаталната част.
Освен него и лейди Сибил в числото на гостите беше и един млад омниански курат, мъдро облякъл просторна черна роба, която сигурно не причиняваше затруднения в слабините. Ваймс нямаше представа защо бе тук младият мъж, но може би госпожиците се нуждаеха от някого, когото да заливат със слаб чай, подозрителни курабийки и безмозъчни чуруликащи брътвежи, когато не им паднеше някой като Ваймс. А май когато въпросът за бонетата поизчерпа свежестта си, им останаха само темите за завещания и изгледи за скорошни балове. Така че като се има предвид слабата му издръжливост в дамска компания, нарастващото раздразнение от чая с цвят на пикня и от празния като шише останало след сериозен пияница разговор, неизбежно беше Ваймс да се произнесе:
- Извинявайте че ви питам така направо, госпожици, но какво точно правите… в смисъл, какво правите за да живеете?
Този въпрос предизвика пет броя искрено недоумяващи погледи. Ваймс не можеше да каже коя от дъщерите коя е, с изключение на Емили, която определено засядаше в паметта (а сигурно понякога и в рамките на вратите) и която сега проговори с тон като че леко поизгубила почва под краката си:
- Искрено моля за извинение, командире, но не мисля че разбирам смисъла на вашия въпрос?
- Имах предвид, от какво си вадите хляба? Имате ли някаква работа? Какво бачкате? Какво можете да работите? - Ваймс не можеше да забележи никакъв намек от Сибил, защото не виждаше лицето и, но майката на момичетата го гледаше с радостно въодушевление. Е добре де, като е гарга да е рошава, - Значи, госпожици, как си пробивате пътя в света? Как си печелите издръжката? Ако не броим бонетата, умеете ли нещо? Като готварство например?
Друга дъщеря, сигурно Мейвис (не че Ваймс беше сигурен), прочисти гърло и каза:
- За щастие, господин командир, за тази задача имаме прислуга. Ние, разбирате ли, сме аристократки? Би било съвсем, наистина съвсем немислимо да се захванем със занаят или търговия. Какъв скандал! Това просто не се прави.
Към момента очевидно се оформи съревнование кой кого пръв ще шашардиса летално. Но Ваймс все пак съумя да продължи:
- Вие нямахте ли сестра в дърводобивния бизнес?
Изумително, че нито майка им нито Сибил досега не допринесоха с нищо към разговора. Ето че поредната сестра (може би Аманда?) понечи да заговори. За кой им е да носят тези глупави префинени фусти? Не можеш да се надяваш да свършиш свястна работа в толкова тънко облекло.
- Опасявам се, - заобяснява предпазливо Аманда (в случай че беше тя) - че сестра ни, може да се каже, опозори семейството ни, ваша светлост.
- Какво, задето се е хванала на работа ли? Че защо?
Още едно от момичетата (към този момент на Ваймс те съвсем му се омешаха) поясни:
- Ами, командире, тя сега няма надежда за добър брак… ъ, не и за джентълмен.
Тук нещата съвсем се оплетоха, така че Ваймс попита:
- Кажете ми, дами, какво е джентълмен?
След като се посъвещаваха шепнешком, една от дъщерите се самопожертва да отговори, много смутено:
- Според нашето разбиране джентълмен е мъж, който няма нужда да си цапа ръцете с труд.
Казват, че адамантият е най твърдият метал, но и той можеше да бъде огънат около търпението на Ваймс, когато той отсъди:
- А, безделник значи. И как възнамерявате да си уловите такъв джентълмен, моля?
Дъщерите изглеждаха, сякаш бяха възприели това „моля” като подкана за молитва.
- Виждате ли, командире, - измънка една от тях, - милият ни покоен баща не бе облагодетелстван от щастие в паричните дела, така че се опасвам, че до смъртта на пра-леля ни Мариголд, от която очакваме благоразположение, уви няма да се намерят пари за зестра за никоя от нас.
Небесата затаиха дъх докато понятието „зестра” бъде обяснено на Сам Ваймс, а по прозорците се натрупа лед, докато той задъхано го обмисляше.
- Госпожици, - каза накрая той след прочистване на гърлото, - решението на вашия проблем според мен ще е да размърдате вашите доста привлекателни задни части, да излезете в света и да си проправите сами пътя в него! Зестра? Искате да кажете, че на някой мъж трябва да му се плати, че да се ожени за вас? В кой век си мислите че живеете? Само на мен ли ми се струва, или това е най-адски тъпото нещо, което можете да си въобразите?
Той погледна хубавата Емили и си помисли „Да пукна, мъжете ще се редят на опашка да се бият за теб, муцинка. Как може никой досега да не ти го е казал? Финес, ала бала, хубаво, но и от практичността има някаква файда. Излезте в света и нека светът ви види и той може да намери нова дума в речника си, като например „Уоу!”. На глас той продължи:
- Честна дума, пълно е с професии като за млада дама, която умее да си опича акъла. Безплатната болница „Лейди Сибил” например винаги търси свестни момичета за сестри. Добра заплата, доста приятни униформи и чуден шанс да сграбчите някой способен млад доктор, с перспектива да се издигне, особено ако и вие му дадете начален тласък. Да не говорим, че като сестри ще разполагате с изумително обширна колекция от забавни и скандални случки за това какво хората си… Може би не му е сега времето, но все пак, съществува и възможността за издигане до старша сестра, ако достигнете съответното тегло. Извънредно отговорна длъжност, много полезна за обществото като цяло и даваща в края на всеки дълъг ден удовлетворението, че сте дали нещо добро на света, - Ваймс огледа розово-белите личица обмислящи скока в неизвестното и продължи, - Разбира се, ако не щете да зарязвате бонетата, то Сибил и аз имаме един приличен имот на Стара Обущарска в големия град, който имот сега е празен. Традиционно мъчен район, но пък сега там почват да се нанасят напредничаво мислещи тролове и вампири, а тежкият долар и мрачният долар съвсем не са за пренебрегване, особено като се има предвид че дават по много от доларите си за това което искат. А е доста цивилизован район. Хората направо си оставят столове и маси на калдъръма и понякога даже не им ги крадат. Може и да ви го дадем под наем, безплатно за първите три месеца докато видите кое как е, а после може би ще е добре да научите що е наем, ако не за друго, то заради вашето собствено самоуважение. Да ви кажа, госпожици, самоуважението е нещо, което получавате, когато не ви се налага да си губите времето в чакане, кога някаква богата баба ще хвърли петалата. Как ви се струва?
Ваймс сметна за добър знак, че момичетата се спогледаха с каквото можеше да се нарече само „главозамайваща почуда от изгледа да не са вече съвършено безполезни украшения” и добави:
- И каквото и да правите, престанете да четете пустите му тъпи любовни романи!
Имаше обаче и огнище (или може би камина) на съпротива срещу революцията. Едно от момичетата беше застанало собственически до курата. Тя погледна непокорно Ваймс и заяви:
- Моля ви, не ме смятайте за твърде вироглава, но аз по-добре да се оженя за Джереми и да му помагам в служението му.
- Хубаво, хубаво, - съгласи се Ваймс, - и вие двамата се обичате, а? Казвайте де, - те и двамата кимнаха зачервени от смущение, следейки с по едно око майката на момичето, чиято (на майката) широка усмивка подсказваше, че това би било определено добре дошло, - Е тогава, предлагам да действате, а вие, млади момко, ако послушате съвета ми, по-добре си намерете по-добре платена работа. Тук аз няма как да ви помогна, но нали в наши дни е бъкано с разни религии, та на ваше място бих впечатлил някакъв там епископ със здравомислието си, което за един свещенослужител е над всичко… Добре де, почти над всичко, като не забравяте, че има път нагоре в кариерата… Добре де, в случая с религията май не чак до най-отгоре де, - Ваймс се замисли за момент и добави, - Но може би най-разумното, дами, ще е да се поогледате докато не си намерите някой момък, способен да постигне успех, пък не е важно дали е знатен или не. И ако той ви устройва, застанете зад него, подкрепяйте го като стане нужда, изправяйте го като се попрепъне и изобщо бъдете наблизо когато му потрябвате, пък и се погрижете и той да е наблизо когато ви дотрябва на вас. Така че като се хванете и двамата яко, може и да се получи. Поне веднъж досега със сигурност се е получило, нали така, Сибил?
Сибил избухна в смях и шашнатите момичета закимаха послушно, все едно наистина бяха разбрали. Ваймс обаче с благодарност долови леко подбутване от лейди Сибил, което будеше надежда, че може и да не му се наложи да плати твърде много задето си каза каквото му беше на ума пред тези саксийни цветя. Той се озърна, като че гледайки какво да доизглади за последно.
- Е, това е то значи, нали?
- Прощавайте, командире? - на Ваймс му се наложи някое време да се оглежда докато установи, откъде иде този глас. Въпросната дъщеря не беше проговорила досега, а само от време на време драскаше нещо в бележника си. Сега тя се беше втренчила в него с поглед някак си по-буден от тези на сестрите и.
- Да помогна с нещо, госпожице? И защо не ми кажете как се казвате?
- Джейн, командире. Аз възнамерявам да бъда писателка. Бих ли могла да се поинтересувам за вашите възгледи, дали това би било приемлива кариера за една млада дама?
Джейн, мислеше си Ваймс, онази особената. Вярно си беше особена. Също толкова свита като другите сестри, но като я гледаш, оставаш впечатлението, че прозира направо през теб, четейки и мисли и всичко. Ваймс се облегна на стола си, лекичко като че отстъпвайки и рече:
- Ами, не може да е чак толкова мъчна работа, както всички думи трябва вече ще да са измислени, така че тук може да се поспести от време, в смисъл че ще ви остане просто да ги подредите по-иначе, - това изчерпваше познанията му в литературните изкуства, но той все пак добави: - А за какво смятате да пишете, Джейн?
- Ами, командире, - смути се момичето, - в момента работя над нещо като роман за сложностите на личните отношения с техните надежди, мечти и недоразумения, - тя се изкашля нервно, като че извинявайки се.
Ваймс присви устни.
- Да. Звучи общо взето добре, госпожице, обаче аз лично няма как да ви помогна с това… Макар че на ваше място, туй просто ми хрумна ей така от никъде, бих вмъкнал повечко битки, трупове задръстващи гардеробите… и може би някоя война, примерно, като нещо като фон?
- Забележителна идея, командире, - кимна неловко Джейн, - с многообразни преимущества, обаче като че ли така отношенията биха останали малко на заден фон?
Ваймс обмисли това съображение и се изказа:
- Е вярно, май сте права, - след което кой знае откъде, сигурно от някоя дълбока бърлога, изскочи една мисъл, също както беше изскачала и преди, например в кошмарите му, - Чудя се, дали някой автор досега се е захващал с отношенията между преследвача и преследвания, между полицая и тайнствения убиец? Пазителят на закона, който понякога, за да си свърши работата, трябва да мисли като престъпник, и може би, примерно, ще е неприятно изненадан, колко го бива в това мислене. Просто едно хрумване, нали разбирате, - завърши окаяно той, чудейки се, откъде по дяволите ще да е дошло това. Може пък особената Джейн да го е изтеглила от ума му, а може пък даже да успее да го разреши, примерно.
- Някой ще иска ли още чай? - изчурулика бодро Ариадна.
Лейди Сибил се беше смълчала по пътя им вкъщи в каретата, така че Ваймс реши да стисне зъби и за изтърпи каквото има да се изтърпява направо сега. Че Сибил нещо се беше замислила, а това винаги беше обезпокоително.
- Загазих ли, Сибил?
Жена му го изгледа неразбиращо за миг, след което го успокои:
- Заради това, че каза на тези стайни цветенца да престанат да мечтаят за живот, а да излязат да си направят такъв ли? Не, за всичко свято! Ти направи всичко, което очаквах от теб, Сам. Както винаги. Бях обещала на Ариадна, че няма да я подведеш. Тя е позакъсала с приходите, така че ако ти не си беше казал тежката дума, мисля че щеше да и се наложи след някое време да ги изпъди с метлата. Не, Сам, просто се чудя, какво става в тази твоя глава, това е. Искам да кажа, знам, че според някои да си полицай е само професия като другите, но не и за теб, нали? Много се гордея с теб, Сам, и не бих искала да си различен, но понякога малко се тревожа. Както и да е, браво на тебе! И горя от интерес да видя, какво ли ще напише младата Джейн.

Заждалис, както казват руснаците!
Благодарско!

и по този повод - Честит Рожден Ден на Тери Пратчет:
[линк]

На следващия ден Ваймс изведе малкото си момченце на риба. Донякъде го притесняваше пълното му невежество в това изкуство. На Младия Сам обаче май не му пукаше. Той си беше намерил рачило в щедрото изобилие на детската и сега го размяташе из плитчините, гонеше раци и понякога почти се вкоченясваше взирайки се в разни неща. Веднъж като му мина шока, Ваймс забеляза, че Младият Ваймс правеше това с преголямо удоволствие, а веднъж посочи на любящия си баща някакви гадинки в потока „като насекоми увити в дрехи от мънички камъчета”, което Ваймс след кратко разследване установи че си е самата истина. Така че Сам Ваймс остана от риболова по-доволен дори от сина си, на който всъщност, както сподели самият той на връщане за обяд, му се искало да види дали рибите пикаят - въпрос, която никога в целия му живот не бе занимавал Сам Ваймс, но очевидно бе от голяма важност за сина му. До такава степен, че по пътя за вкъщи трябваше да бъде възпиран от връщане до потока за да види, дали те ще излизат от водата да си свършат работата, защото иначе пфу каква гадост!
Сибил беше обещала на Младия Сам още едно ходене до стопанството следобеда, така че Ваймс беше оставен да върши собствената си работа, или по-скоро каквато там работа можеше да се намери за едно ченге по задрямалите дворища. Ваймс беше старо куче от улиците. И нямаше представа какво ще да е старо куче от дворищата, може би ще да включва претрепване на хермелини или други такива гадинки, или да можеш да познаеш дали нещото казало „му” е бик или крава без да се навеждаш под него.
Та значи, докато обхождаше просторните поля на изморените си крака, мечтаейки си да имаше малко паваж под нозете му, той пак усети онова смъдене. Същото, което изправя космите по тила на ченгето, когато рефлексите му подсказват, че се случва нещо, което не бива да се случва и което направо си проси да се стори нещо по въпроса.
Да но тук има и друго ченге, нали така, стар копой в пенсия, да обаче нали няма такова нещо като бивше ченге. Той се усмихна. Май беше време да се отбие по на приятелска чашка с г-н Джимини.
В „Гоблинската глава” по това време на деня нямаше клиенти освен постоянното присъствие на тройката на пейката отвън. Ваймс седна на бара с чаша от чукундур-бирата на г-жа Джимини и се наведе поверително към бармана:
- Та значи, г-н Джимини, какво има тука като за едно старо ченге?
Джимини отвори уста, но Ваймс го прекъсна:
- Палисандрова палка, Псевдополиската градска стража? Знам, че съм прав. То не е престъпление. То си е мечтата на ченгето, а как да не вземеш вярната палка със себе си, за да ти помага ако клиентът не държи на пиене и не разбира от намек, - Ваймс се облегна с лакът на барплота и забърника в една малка локвичка разлята бира, - Ти оставяш службата, да, обаче тя не ще да те остави, нали така? А пък ако въртиш кръчма, е, още повече не те оставя, понеже чуваш какво ли не, неща за които не правиш нищо, защото нали вече не си ченге, да ама все пак си. И то те човърка някъде в душата ти, че наоколо стават нередни неща. Дори и аз го усещам. Полицейски нюх. Надушвам го. През ботушите си го долавям. Шашми и лъжи, г-ни Джимини, шашми и лъжи.
Джимини подчертано избърса с кърпа разлятото и отговори като че ей така между другото:
-Знаете ли, командир Ваймс, тук на село нещата са различни. Хората си мислят, че в провинцията можеш да залегнеш. Да ама не. В града си само един от тълпата. А на село хората те гледат зорко докато си им пред очите, ако ще само щото им е скучно. Та както казахте, аз вече не съм ченге. Нямам си значка, а и ищях нямам. А сега, ако не възразявате, имам си работа за вършене. Ей скоро ще се напълни с клиенти. Внимавайте къде стъпвате, ваша светлост.
Ваймс обаче не го пусна да се измъкне:
- Интересна работа, г-н Джимини: знам че имате аренда за тази кръчма, ама колкото и да е странно, аз все пак съм ви хазяин. Извинявам се за което, но преди да дойда тук, разгледах картата и какво да видя: кръчма на земята ми, и вари го печи го, това значи че съм ви хазяин. Вярно, не е много републиканско от моя страна, но все пак се чудя, г-н Джимини, да не би на някои по тия места да не им се нрави чак толкова, че в това тихичко скривалище е цъфнал Командирът на Градската Стража, ммм? - а пред вътрешния му взор премина образът на бедния стар лорд Ръждю как най-простодушно му казва, че тук не се случвало нищо интересно за него.
Изражението на Джимини беше замръзнало, но Ваймс, познаващ добре тази игра, забеляза лекото потръпване, което дешифрирано означаваше: «Да, но аз няма да кажа нищо, а и никой няма да може да докаже, че съм премълчал нещо. Дори не и ти, приятелю.» По-нататъшното обсъждане по въпроса беше прекъснато от селскостопанските труженици започнали да влизат един по един да отпразнуват края на въпросния труд за този ден. Този път в очите им имаше по-малко подозрителност и те кимаха на Ваймс по пътя си за бара, така че той си седеше гушнал халбата си чукундуров сок с подправки и просто се наслаждаваше на мига. Който миг беше само един миг, докато в кръчмата не влезе с разпасана походка ковачът и не се завтече право към него.
- Седнал си на мойто място!
Ваймс се озърна. Беше седнал на пейка не отличаваща се по нищо от всички останали в помещението, но той допусна възможността да имаше нещо си там мистично в заеманата от него в момента, така че си взе чашата и се премести. И тъкмо да седне, ковачът пак се обади:
- И това място също е мое, чаткаш ли?
Майко мила, ето ти я увертюрата и началото на пиянски бой, а Ваймс в никой случай не беше начинаещ тук, докато ковачът го гледаше като че е петимен да цапардоса някого, и с голяма вероятност предполагащ, че от Ваймс би излязъл идеален кандидат.
Той усети лекичък натиск от собствения му месингов бокс в джоба му. Ваймс малко беше поспестил от истината, когато обеща на жена си, че няма да взема оръжия за отпуската си. Обаче имаше оправданието, че боксът е не толкова оръжие, колкото средство да подсигури оцеляването му. Можеше да се нарече защитно средство, нещо като щит, тъй да се каже, особено ако ти се наложи да предприемеш защитата още преди да те нападнат. Той се изправи.
- Господин Джетро, ще съм ви благодарен ако бъдете така добър да изберете, кой е вашият стол за тази вечер, благодаря ви предварително, след което възнамерявам да се насладя на питието си в мир.
Обаче който и да е казал, че благата дума укротявала гнева, никога не е работил в бар. Ковачът видимо повиши температурата си до приблизително тази на пещта си.
- Не съм ти аз никакъв Джетро, и дума да не става. Можеш да ме наричаш господин Джеферсън, чуваш ли?
- А ти можеш да ме наричаш Сам Ваймс.
Джеферсън много подчертано остави питието си на бара и се запъти към Ваймс.
- Знам си аз, как да те наричам, господинчо…
Ваймс усети гладкия метал на допълнителните си кокалчета, полирани от много години търкане в пръстите му, а да не споменаваме, и в някое друго чене. Когато той бръкна в джоба си, боксът почти сам скочи в ръката му.
- Да прощавате ваша светлост, - намеси се Джимини леко отблъсквайки Ваймс от пътя си и заговори на ковача, - Айде сега, Джетро, за кой ти е това, а?
- Ваша светлост ли? - криво се усмихна Джетро - Няма пък да ти казвам така! Няма да ти ближа ботушите като другите! Довтасваш тук, командориш всичко наред, като че ли всичко тук е твое! Това е то, нали? Всичко тук си е наистина твое! Всичките тези земи на един само човек! Не е редно това! Я ми кажи, как стана така? Хайде давай де, кажи ми!
- Е, не че съм експерт, - сви рамене Ваймс, - но както разбрах, предците на жена ми са се били с някого за имота.
Лицето на ковача грейна от злорадство и той хвърли настрана кожената си престилка.
- Ами хубаво тогава. Няма проблем. Така се правело значи, а? Става. Виж какво ще направя сега, аз ще се бия с теб за тези имоти, тук и сега. И да ти кажа ли какво ще направя? Ще се бия с теб с една ръка завързана зад гърба ми, понеже щото си малко по-нисък от мен.
Ваймс дочу тихичко изтропване на дърво зад себе си - звукът от един барман вадещ скришом две стъпки дълга палисандрова палка от уставното и място под бара. Джетро май също го беше чул, защото извика:
- А, без такива, Джим. Щото нали знаеш, че ще ти я измъкна от ръцете преди да се усетиш, а този път ще ти я завра където слънцето не свети.
Ваймс огледа остатъка от клиентелата, които забележително успяваха да наподобят каменни статуи.
- Виж, - каза той, - изобщо не ти е в интереса да се биеш с мен.
- Интересно ми е и още как! Ти сам си го каза. Някакъв там прадед е спечелил всичко това с бой, нал’тъй? Кой е казал, че трябвало да спрем дотук?
- Бърли и Силен-в-ръката, сър, - обади се учтив, но все пак мразовит глас из-зад мъжагата, за потрес на Ваймс този глас беше на Уиликинс, - Аз не съм жесток човек, сър, тоест няма да ви прострелям в корема, но пък ще ви накарам да осъзнаете, колко оптимистично сте взимали досега като даденост пръстите на краката си. Не, моля ви, не правете резки движения. Че арбалетите «Бърли и Силен-в-ръката» са известни с особено чувствителния си спусък.
Ваймс отново задиша, когато Джетро вдигна ръце. Някъде посред всичката ярост трябва да имаше останало зрънце самосъхранение. Все пак ковачът го изгледа на кръв и рече:
- Налага се да ни пази наемен убиец, а?
- Фактически, сър, - отвърна гладко Уиликинс, - длъжността ми при Командир Ваймс е джентълмен на служба при джентълмен, а арбалетът ми трябва, защото понякога чорапите му са доста буйни, - той хвърли един поглед на Ваймс и се поинтересува, - Някакви разпореждания, командире? - след което кресна, - Не мърдайте, господине, защото, доколкото знам, един ковач има нужда от две ръце за да работи, - той пак се обърна към Ваймс, - Извинете ме за намесата ми, командире, но познавам ги аз такива като него.
- Уиликинс, аз бих казал, че и ти си такъв като него.
- Да сър, благодаря ви сър, а аз не бих се доверил на мене си и ей за толкова, сър. Познавам аз изпечения гадняр, само като го погледна. Нали си имам огледало.
- А сега искам да оставиш тази проклетия, Уиликинс. Хората могат да пострадат! - рече официално Ваймс.
- Да, сър, точно това би била целта ми. Не бих могъл да се изправя пред нейна светлост, ако ви се случи нещо.
Ваймс обърна поглед отново към Джетро. Цирей за изрязване. Но и не можеше да вини момъка. Не че и той самият не беше мислел така, и то много пъти.
- Уиликинс, - разпореди се той, - моля, остави тази гадост бавно и внимателно и извади бележника си. Благодаря. А сега ще помоля да пишеш, диктувам: „Аз, Самюъл Ваймс, общо взето без да искам Дук на Анх, желая телом и дуком, ха-ха, да уредя нещата с моя приятел Джетро…” Как ти беше пълното име, Джетро?
- Виж сега, господинчо, няма да…
- Питах те за проклетото ти име, господинчо! Джимини, как му беше презимето?
- Джеферсън, - отговори кръчмарят стискайки палката си като дете плюшеното си мече, - Но вижте, ваша светлост, не може да…
Ваймс го пренебрегна и продължи:
- Та докъде бях стигнал? А да: „с моя приятел Джетро Джеферсън в приятелски честен бой за собствеността на Имението и околностите му, каквито и да са те, дявол да ги вземе, тоест да ги вземе този от нас, който пръв каже „предавам се”, а в случай че аз кажа горното, няма да последват никакъв вид санкции или репресии към приятеля ми Джетро, нито към моя служител Уиликинс, който ме умоляваше да не встъпвам в това дружеско юмручно съревнование.” Готов ли сте, Уиликинс? Давам ти даже извинителна бележка за невлизане в затвора за пред милейди, ако ме понасинят. А сега давай тук да подпиша.
Уиликинс с нежелание му предаде бележника с думите:
- Не мисля, че това ще свърши работа за пред милейди, сър. Вижте, не е редно херцозите да се… - гласът му повехна пред лицето (широко ухилено) на Ваймс.
- Щеше да кажеш, че не било редно херцозите да се бият, а Уиликинс? Е, ако щеше, аз пък щях да ти отговоря, че думата „херцог” абсолютно си значи, че от тях се очаква да се бият.
- Добре де, сър, - не мирясваше Уиликинс, - но може би ще е редно да го предупредите…?
Прекъснаха го обаче клиентите на кръчмата, които хукнаха презглава в селото и оставиха Джетро сам и в потрес. Полуобърнат към него, Ваймс се озърна назад към Уиликинс и подметна:
- Може би ще ти се стори, че си запалвам пура, Уиликинс, но в този случай, струва ми се, нещо ще да те е подвело зрението, разбрахме ли се?
- Да, и както стана дума, нещо и пооглушах временно, командире.
- Браво на тебе. А сега що не излезем навън където и въздухът е по-свеж и стъкларията е по-мълко?
Джетро изглеждаше като човек загубил почва под краката си, но още не разбрал как да падне.
Ваймс запали пура и се наслади, ако ще само за миг, на забранения плод. После предложи кутията на ковача, който отказа без думи.
- Много здравословно от твоя страна, - каза Ваймс, - Та значи, най-добре да ти кажа, че поне по веднъж седмично, дори и в наши дни, ми се налага да се бия с хора, опитващи се да ме убияг с какво ли не от мечове до столове, а в един отделен случай с много едра сьомга. Може и да не са искали точно да ме убият, но се опитваха да ми попречат да ги арестувам. И виж, - той посочи с ръка околността изобщо, - всичкото това… това де, се случи просто така, независимо дали го исках или не. По занаят аз съм просто ченге.
- Ъхъ, - изръмжа намръщено Джетро, - тъпкал си в лицата потиснатите народни маси!
Ваймс беше свикнал с такива неща, така че не го прие навътре:
- В наши дни не мога да тъпча хората в лицата, щото потискаторът ми пречи. Добре де, това не беше много смешно, признавам си.
Народът междувременно се стичаше пак към селската морава. Сред тях и жени и деца. Май клиентелата на кръчмата беше свикала всичко живо.
Ваймс се обърна към Джетро:
- По правилата на маркиз Фантайе ли ще го караме?
- Тея пък какво са? - попита ковачът махайки с ръка на прииждащите орди.
- Боксовите правила на маркиз Фантайе, - поясни Ваймс.
- Щом като са писани от маркиз, не ща и да чувам за тях!
Ваймс кимна.
- Уиликинс?
- Чух това, сър, го отбелязах в бележника си: „отказва Фантайе”.
- Е тогава, г-н Джеферсън, - рече Ваймс, - предлагам да помолим г-н Джимини да даде начало?
- Искам лакея ти да запише в книжката си, че мойто мамче няма да бъде изхвърлена от къщата си, каквото и да стане, разбрахме ли се?
- Дадено, - съгласи се Ваймс, - Уиликинс, моля ви запишете декларация, че старото мамче на г-н Джеферсън няма да бъде изхвърлена от къщата си, бита с тояги, окачена на позорен стълб, нито малтретирана по какъвто и да е друг начин, ясен ли съм?
Уиликинс, безуспешно мъчещ се да скрие усмивката си, наплюнчи молива и се захвана усърдно да пише. Ваймс, без толкова показност, си направи мислена бележка, гласяща: „Яростта на този момък изстива. Той се чуди, дали няма наистина да бъде претрепан. Още не съм отбелязал нито удар, дори не съм замахнал, а той вече се готви за най-лошото. Разбира се, правилното е да се готвиш за най-доброто.”
Тълпата нарастваше с всяка секунда. Докато Ваймс се озърташе, някакви хора се зададоха понесли много възрастен мъж върху дюшек, напредъкът им ускорен от насладата, с която той ги налагаше по задните части с бастуна си. От задните редове на навалицата майки вдигаха дечицата си да виждат по-добре, а, без някой да забележи, всеки човек беше въоръжен. Беше като селско въстание, само че без самото въстание и с много почтителни селяни. Мъжете козируваха, щом Ваймс погледнеше в тяхна посока, жените правеха реверанси или поне се поклащаха нагоре-надолу, смущаващо извън синхрон, като трепета на педалите на орган.
Джимини приближи Ваймс и ковача предпазливо и, съдейки по влажния блясък по лицето му, много разтревожен.
- Ами такова, господа, мен ако ме питате, аз най-добре да го разглеждам това като лекичка демонстрацийка на юмручен бой, дружеско съревнование по сила и ловкост, както кой ли не прави в летните вечери, а накрая всички си остават приятели, правилно? - погледът му беше умолителен, - А когато си го изкарате до насита, по една пълна халба ще чака всеки от вас на бара. Моля ви, само не чупете нищо, - той извади възголяма кърпа от джоба на жилетката си и я вдигна във въздуха, - Когато това докосне земята, господа…,- обяви той и се изнесе много чевръсто.
За миг парчето плат като че ли пренебрегна гравитацията, но в момента когато то докосна земята, Ваймс вече държеше в две ръце вдигнатия ботуш на ковача, наведе се към него и му каза много тихо:
- Малко подранихме, а? И какво спечелихме? Чуваш ли ги, как се кикотят? Този път, от мен да мине, ще ти се размине.
Той го блъсна пускайки му крака, от което Джетро залитна. Ваймс почувства известно удовлетворение, че мъжагата се изложи толкова рано, но ковачът се стегна и се втурна към него, но внезапно се спря, вероятно защото видя, че Ваймс му се хили.
- Правилен отговор, мойто момче, - ободри го Ваймс, - Току що си спести адска болка в неназоваемата ти работа.
Той сви юмруци, вдигна ги пред лицето си и подкани с лявата си ръка шашнатия си противник да приближи. Човекът му скочи замахвайки, но получи ритник в коляното, което го просна на земята. След което Ваймс го вдигна, което пак го просна на земята, но този път метафорично.
- Какво ли те накара да си въобразиш, че ще се боксирам, а? Това, което ние професионалистите наричаме подвеждащи движения, ето какво. Иска ти се да влезеш в клинч, а? На мен щеше да ми се иска, ако бях едър тип като теб, да ама на теб сега няма да ти стане, - Ваймс поклати скръбно глава, - Трябваше да се съгласиш на маркиз Фантайе. Струва ми се че на много гробове е издялано все това.
Той пафна едно хубаво с цигарата. Пепелта още не се беше оръсила. Вбесен до крайна степен Джетро се хвърли срещу Ваймс и получи лек удар в главата, едновременно с яко коляно в стомаха, което му изкара целия въздух. И се стовари на земята ведно с Ваймс в качеството му на диригент на целия оркестър. Ваймс се постара да се приземи отгоре, откъдето се наведе и прошепна в ухото на Джетро:
- Да видим сега, колко ти сече умът. Дали си мъж можещ да контролира нрава си? Щото ако не си, аз ще те разкрася с такъв нос, че ще трябва да си окачваш носната кърпичка на пръчка. Дори и за миг не си помисляй, че няма да съм способен да го направя. Но ми се струва на мен, че един ковач все ще знае кога да охлади метала, а пък аз ти давам шанса поне да стовариш херцога на земята пред всичките ти приятели. Така че сега ще станем и ще си стиснем ръцете като джентълмени, каквито и двамата не сме, а народът ще ни ръкопляска и ще отиде в кръчмата да се налива радостно с бира, с която аз ще ги черпя. Разбрахме ли се?
Последва задавено „Да” и Ваймс се изправи, хвана ръката на ковача и я вдигна високо, което причини леко объркване, но не задълго, понеже той провъзгласи:
- Сам Ваймс ви кани всичките на по едно питие в заведението на г-н Джимини!
И всички отметнаха недоумението за да сторят място за бира. Множеството се втурна към кръчмата и остави ковача и Ваймс сами, ако не се брои Уиликинс, който ако поискаше можеше забележително умело да не се брои.
- Ковачите трябва да разбират и от темперамент, - продължи Ваймс, когато народът се изнесе кръчмопосочно, - Понякога изстиналото е по-добре от горещото, и говоря не само за бира. Аз не знам нищичко за вас, г-н Джеферсън, но Градската Стража има нужда от хора, умеещи да се учат бързо и като гледам, скоро можете да се издигнете до сержант. А и като ковач ще сте ни от полза. Чудна работа, колко очукана може да стане бронята докато потъпкваш горките сиромаси.
Джетро сведе поглед към ботушите си:
- Добре де, можеш да ме биеш в честен бой, обаче това не значи че си прав, ясно? Изобщо не знаеш как е!
Откъм кръчмата се чуваха звуци на всенародно веселие. Ваймс се чудеше, колко ли оплетено ще излезе това дребно сборичкване. Той се обърна отново към ковача, който не беше помръднал.
- Чуй ме добре, бе смотан млад тъпунгер, аз не съм се родил със сребърна лъжица в устата! Като дете не съм виждал други лъжици, освен дървени, и само ако много ти провърви, в тях имаше ядлива храна. Аз бях улично хлапе, схващаш ли? Ако се бях изръсил тук, щеше да ми се стори самият рай, с храна припкаща към теб изпод всеки плет. Но станах ченге, защото плащаха, и попаднах на свестни ченгета, които ме научиха, какво е да си ченге, защото, повярвай ми, господинчо, всяка нощ се будя от мисълта, как можех да стана нещо друго. А после си намерих добра жена и ако бях на твое място, хлапе, щях да се надявам и аз да си намеря такава. Така че се постегнах и един ден лорд Ветинари (чувал си за него, нали, хлапе?), е, та на него значи му потрябва човек, който да върши работа, а пък титлата отваря някои врати, така че да не ми се налага да си ги отварям буквално с ритник, и знаеш ли какво? Ботушите ми с годините са газили в толкова престъпления, че сега те ме водят самички, така че усещам, че тук наоколо има нещо за яко ритане. И ти също го знаеш, надушвам го в теб. Кажи ми, какво е то.
Джетро все така си гледаше в ботушите и не каза нито дума.
- Чудя се, командире, - прочисти гърло Уиликинс, - може пък да помогне да си побъбря с младежа от, да го кажем така, от не толкова възвишена позиция? Що не вземете да хвърлите един поглед на красотите на местната местност?
Ваймс кимна:
- Защо не, щом мислиш, че ще подобри нещата.
И той се отдалечи да изследва със значителен интерес живия плет от орлови нокти, докато Уиликинс с лъскавите си обувки на джентълмен на служба при джентълмен и безупречното си сако се доближи до Джетро, сложи си ръката на рамото му и рече благо:
- Това дето съм го опрял в гърлото ти е кама, ама не такава която завършва на сутра-мутра, а баш кама, върха на желязото, тъй да се каже. Ти си ми едно идиотче, а пък аз не съм командира и ще видиш какво е да опре ножа до кокала, само да ми мръднеш. Схвана ли? Недей да кимаш! Добре, учим се, нали? Та значи, момчето ми, на командира му имат вяра Диамантния крал на троловете и Нисшия крал на джуджетата, който само думичка да каже и твоето пъпчиво туловище ще го милват множество въртеливи секири. Вяра му има лейди Марголота Юбервалдска, която вярва наистина на малцина, а също и лорд Ветинари Анх-Морпоркски, който не вярва изобщо на никого. Схвана ли? Не кимай! А пък ти, малкия, имаш проклетото нахалство да се съмняваш в думата му. Аз, дето съм разбран човек, такова нещо и мен ме изкарва от кожата, от мен да знаеш. Разбра ли ме? Питам, разбра ли? А, добре, сега може да кимнеш. Между другото, млади момко, внимавай кого наричаш лакей, ясно? Че някои хора от такова нещо може да се докачат, и то насилствено. Да те открехна, момко: познавам командира, а ти се сети за старата си майчица и какво може да и се случи, та затова няма да ти пратя букет за гушкане, щото в сърцето си съм един такъв чувствителен.
Камата на Уиликинс изчезна внезапно, както беше дошла, а в другата ръка на джентълмена на служба при джентълмен се появи четчица, с която той изчетка яката на ковача.
- Уиликинс, - обади се от разстояние Ваймс, - защо сега ти не се разходиш малко, ако обичаш.
Когато слугата се подслони под една сянка по-надолу по уличката, Ваймс каза:
- Прощавай за това, всеки мъж си има гордост. Това го имам предвид. Ти също го имай предвид. Аз съм ченге, полицай, и нещо тук ме човърка. И ми се струва, че ти имаш нещо, което искаш да науча, и то не е само кой е най-голямата работа тук, прав ли съм? Нещо лошо се е случило и това направо те съсипва. Е?
Джетро се приведе към него и прошепна:
- Мъртвешкия шубрак, навръх хълма. В полунощ. Няма да чакам дълго.
След което ковачът се обърна и си тръгна без да поглежда назад.

Ваймс си запали нова пура и се запъти към дървото, под което Уиликинс май се наслаждаваше на пейзажа. Като видя Ваймс той се изправи и каза:
- По-добре да вървим, сър. Вечерята е в осем часа, а милейди ще желае да сте изтупан. Тя залага много на това да сте подходящо изтупан, сър.
- Не и официалния клин? - изстена Ваймс.
- За щастие не е той, сър, не и в провинцията. Обаче милейди много подробно ме инструктира относно донасянето на вечерния костюм в сливов цвят, сър.
- Тя казва, че с него съм бил голяма скица, - оплака се Ваймс, - Ти мислиш ли, че ме прави скица? Аз от този вид хора, които са като за скица ли съм, какво ще кажеш?
Птички се разчуруликаха от един нисък клон на дървото.
- Бих казал, че по-скоро сте от вида хора като за моментна иконография, сър, - успокои го Уиликинс.
Те тръгнаха за вкъщи, за някое време в тишина, което ще рече, че нито един от двамата не проговори, а местната фауна пееше, бръмчеше и пищеше, и така докато Ваймс не издържа и каза:
- Ще ми се да зная, какви пусто да опустее са тези неща.
Уиликинс наклони глава настрани за малко и отсъди:
- Паркинсоново коприварче, дълбокогърлено жабарче и обикновено колебливче, сър.
- Ама ти знаеш?
- О да, сър. Често посещавам мюзик-холове, сър, а в програмата им винаги има по някой имитатор на птици или животни. Та малко по малко, запомня се. Освен това знам седемдесет и три селскостопански звука. Любимият ми е звукът от селянин, чиято обувка е потънала в калта, която той се е опитвал да обиколи, но няма къде да стъпи с останалия си само по чорап крак, освен в същата тази кал. Страшно забавно, сър.
Те стигнаха дъгата алея за Имението и чакълът заскърца под нозете им. Ваймс сподели полугласно:
- Уредих си среща с младия г-н Джеферсън в полунощ в шубрака на Бесилния хълм. Има да ми казва нещо важно. Напомни ми, Уиликинс, какво беше шубрак?
- Нещо между група дървета и малка гора. Строго погледнато това на върха на Бесилния хълм е букак. Което просто значи, ами, малка букова горичка на върха на хълм. Помните ли Лудия Джак Рамкин? Типа, който го е вдигнал десет метра по-висок с цената на страшни разходи? Той е посадил буките на върха.
На Ваймс му харесваше пращенето на чакъла; то щеше да заглуши разговора им.
- Говорих с ковача без да има, бих се заклел, някой наоколо да ни чуе. Но това тук е провинцията, нали, Уиликинс?
- Зад живия плет зад вас имаше един човек слагащ примки за зайци, - отговори Уиликинс, - Напълно нормална дейност, макар че според мен му отне излишно много време.
Те попращяха още малко по алеята и Ваймс каза:
- Кажи ми, Уиликинс: Ако един човек си е уредил среща с друг човек в полунощ на място наречено Мъртвешкия шубрак или Бесилния хълм, какво ще сметнеш за най-разумни мерки от негова страна, като се има предвид, че жена му му е забранила да си носи оръжия в провинциалната им къща?
- Ами, сър, - кимна Уиликинс, - като се има предвид принципът ви, че всичко е оръжие, ако решиш да мислиш за него така, бих посъветвал въпросния човек, да види, дали някой негов съгражданин не се е сдобил, например, с ключовете от шкаф съдържащ комплект отлично наточени ножове, идеални за близък бой. А лично аз бих включил и допълнителна поръчка за тел за рязане на сирене, сър, съгласно убеждението ми, че единственото важно нещо в боя до смърт е смъртта да не е ваша.
- Не може да нося тел за рязане на сирене, бе човек! Друг може и да може, но командирът на Стражата не!
- Именно, господин командир, така че бих ли могъл да препоръчам вашия джобен бокс, алтернативата за джентълмени? Знам че никъде не пътувате без него, сър. Защото наоколо се размотават някои много гадни хора, а знам, че вие сте един от тях.
- Виж, Уиликинс, не ми се иска да те въвличам в това. В крайна сметка това е само една разходка.
Уиликинс махна несъгласно с ръка:
- Няма да ме оставите извън тази работа дори за кофа уиски, сър, защото този случай гъделичка и моя интерес. Ще ви оставя подборка от върхове на желязото в гардеробната ви, сър, а самият аз ще ида до горичката половин час преди вашия условен час с моя верен лък и сбирка от любимите ми играчки. Нали е почти пълнолуние, небето е ясно, ще е пълно със сенки, та аз ще съм в най-тъмната от тях.
Ваймс го погледна за миг, след което каза:
- Може ли да допълня това предложение, ако обичаш? Защо не се настаниш във втората по тъмност сянка един час преди полунощ, та да видиш, кой ще кацне в най-тъмната сянка?
- А да, ето защо вие командвате Стражата, сър, а не аз, - в гласа на Уиликинс за пълен шок на Ваймс се усещаше намек за просълзяване, - Чувате вие духа на улицата, нали така, сър?
- Тук няма улици, Уиликинс! - сви рамене Ваймс.
- Веднъж улично момче, значи си улично момче завинаги, - поклати глава Уиликинс, - И в нужда винаги се познава. Майка и баща си отиват, стига изобщо да сме ги имали де, но Улицата, тя, сър, Улицата ни пази. Стане ли нужда, тя ни опазва живи.
Уиликинс избърза пред Ваймс и позвъни на вратата, така че когато Ваймс се качи по стъпалата, един лакей вече му беше отворил вратата.
- Ще ви остане достатъчно време да слушате, как Младия Сам ви чете, сър, - добави Уиликинс докато се качваха по стълбището, - Голяма работа е това четенето, ще ми се и аз като хлапе да го бях знаел. Милейди ще бъде в будоара си, а гостите ще запристигат след около половин час. Трябва да вървя, сър. Че имам да уча тоя тлъст жабок иконома на маниери.
Ваймс се присви от неприятно предусещане.
- Не ти е разрешено да душиш икономи, Уиликинс. Сигурен съм че го прочетох в някаква книга по етикеция.
Уиликинс го изгледа с престорено възмущение:
- Не бих използвал душене, сър, - той отвори вратата към гардеробната на Ваймс, - той обаче е сноб от висша класа. Никога досега не съм срещал иконом който да не е. Само ще му дам един ориентиращ урок.
- Е, той нали е икономът, а това е неговата къща, - възрази Ваймс.
- Не, сър, това е вашата къща, а понеже аз съм вашият личен камериер, то съгласно неумолимите закони на обслужващия персонал, аз имам старшинство пред всичките мързеливи копелета до един! Ще им покажа аз на тях как е то у нас в реалния свят, сър, хич не се безпокойте…
Прекъсна го силно тропане по вратата, последвано от решително тракане с бравата. Уиликинс отвори вратата и Младия Сам влезе с тежка стъпка и обяви:
- Четене!
Ваймс вдигна сина си и седна с него на стола.
- Как мина деня ти, момчето ми?
- Знаеш ли, - докладва му резултатите от стриктно изследване Младия Сам, - че кравите правят страшно голямо пльокащо ако, а на овцете акотата са малки, като бонбонки.
Ваймс се помъчи да не гледа към Уиликинс, който се тресеше от сдържан смях. Самият той съумя да съхрани сериозно изражение и да коментира:
- Ами разбира се, нали овцете са по-малки.
Младия Сам обмисли това и продължи:
- Акото на кравите прави „Пльос!”. Защо не казаха това в „Къде е моята крава?” - гласът на Младия Сам издаде известно раздразнение от факта на укриването на толкова важна информация, - Мис Фелисити Бидъл нямаше да го пропусне това.
- Обзалагам се, че няма, - въздъхна Ваймс.
Уиликинс отвори вратата
- Е, аз ще ви оставя с това, господа, ще се видим по-късно, сър.
- Уиликинс? - викна го Ваймс, когато той хвана ръчката на вратата, - Струва ми се, че смятате, че моя бокс не го бива колкото вашия. Така ли е?
Уиликинс се усмихна:
- Вие изобщо не сте се съгласявали дори и с идеята за боксовете с шипове, нали, сър? - и той грижливо затвори вратата зад себе си.
Младия Сам в последно време вече винаги си четеше сам, което беше голямо облекчение. За щастие трудовете на мис Фелисити Бидъл не се състояха единствено от вълнуващи описания на ако във всичките му разновидности, обаче продукцията й в малки томчета за деца младша възраст беше и непрекъсната и много популярна, поне сред децата. Това тя го бе постигнала, защото внимателно бе изучила аудиторията си, така че Младият Сам се превиваше от смях над „Пиш-команда”, „Войната със Сополените Гоблини” и „Джефри и страната на Акото”. За момченца на определена възраст тези книги наистина напипваха кашкавото. В момента той се кискаше и превиваше през страниците на „Момчето което не знаеше как само да си чопли пришките”, абсолютен хит за момче тъкмо навършило шест години. Сибил изтъкваше, че тези книги обогатявали речника на Младия Сам, и то не само по клозетната тематика. И наистина, той с известно окуражаване, вече започваше да чете и книжки, където изобщо никой не ходеше по нужда. Което, като си помислиш, също беше невъобразимо.

Ваймс отнесе сина си в леглото след десетина минути радостно четене и успя да се избръсне и да се премени в страховития вечерен костюм няколко минути преди жена му да почука на вратата. Отделни гардеробни стаи и отделни бани, мислеше си Ваймс… стига да имаш пари, няма по-добър начин да съхраниш щастието в един брак. Така че за да запази щастието на щастливия брак, той позволи на Сибил да нахълта размятайки фусти, каквито фусти тя носеше в преизобилно количество , да му поизглади ризата, да стегне вратовръзката му и изобщо да го приведе в надлежащ вид за посрещане на гости.
- Както разбрах, - спомена тя след това, - ти даде на ковача кратък урок по борба без оръжие, скъпи… - паузата увисна във въздуха като копринена примка за бесило.
- Тук става нещо нередно, усещам го, - измънка Ваймс.
- И аз мисля, че е нередно, - съгласи се Сибил.
- И ти ли?
- Да, Сам, но сега не му е времето. Гостите ще пристигнат всеки миг. Ще ти бъда благодарна, ако можеш да се въздържиш от мятане на който и да е от тях през рамото ти между ястията.
Това беше жестоко конско по обикновено благодушния стандарт на Сибил. Ваймс реагира, както би трябвало да постъпи в подобен случай всеки благоразумен съпруг, а именно активно да не реагира. Изведнъж от приземния етаж се дочу гълчава и шум от карети мачкащи чакъла. Сибил изпъна платната си и се отправи надолу за да бъде величествена домакиня.
Въпреки инсинуациите на жена му, Ваймс много го биваше на тържествени вечери, понеже беше изтърпял безчислени официални мероприятия в Анх-Морпорк. Трикът беше в това да оставиш другите да говорят, от време на време да се съгласяваш с тях, което ще ти остави време да си мислиш за твои си неща.
Сибил се беше погрижила тазвечершната вечеря да е непринудена. Гостите бяха предимно хора от съответната класа, живеещи в страната, но не собствено от страната. Няколко войни в оставка, един жрец на Ом, госпожица Пикингс - стара мома, съпроводена от компаньонката си, строго държаща се дама с къса коса, мъжка риза и джобен часовник и, о да, госпожица Фелисити Бидъл. Ваймс помисли, че жестоко загази когато и каза: „А да, дамата с акото”, но тя само избухна в смях и стисна ръката му с думите:
- Не се безпокойте, ваша светлост, аз щателно си го измивам след писане!
И падна голям смях. Тя беше дребна жена с онзи дребен нюанс, срещащ се у някои хора, поради който те изглеждат сякаш някак си вибрират, дори когато си стоят мирно. Човек да си помисли, че ако някакъв вътрешен предпазител случайно откаже, натрупалата се енергия така ще се освободи, че ще я катапултира през най-близкия прозорец. Мис Бидъл го ръгна в корема:
- А пък вие сте прословутия командир Ваймс. Дошли сте да ни арестувате всичките, нали?
Разбира се постоянно ти излизаха с такива простотии, когато не успееш да спреш Сибил да приеме поканата за поредната тузарска сбирка. Обаче докато г-ца Бидъл се смееше, тишина обгърна останалите гости като стоманен сейф. Всички те се мръщеха на г-ца Бидъл, а пък г-ца Бидъл се беше втренчила във Ваймс и Ваймс познаваше това изражение. Това беше изражението на някой, който има какво да поразкаже. Сега със сигурност не му беше времето да подхване темата, така че Ваймс си го отбеляза в графа „интересно”.
Каквито и да бяха опасенията на Ваймс, Имението Рамкин предлагаше адски добра вечеря и (най-важното) законите на социалните взаимоотношения повеляваха на Сибил да допусне в менюто куп неща, които нямаше да бъдат позволени вкъщи, ако Ваймс ги беше поискал. Едно е да си арбитър на вкусовете на съпруга ти, съвсем друго е да сториш това на гостите си.
От другата страна на масата един военен в оставка тъкмо беше уверяван от жена му, че, обратно на собствените му убеждения, той не бил обичал задушени скариди. Всуе мъжът немощно протестираше, че самият той мисли, че всъщност обича задушени скариди - получи само задушевния отговор:
- Ти може и да обичаш задушените скариди, Чарлз, те обаче не те обичат.
Ваймс се изпълни със съчувствие към човека, който май бе озадачен, как си е спечелил врагове сред низшите членестоноги.
- Ами, ъ, омарът дали ме обича, скъпа? - попита той без много надежда.
- Не, скъпи, изобщо не се разбира с теб. Спомни си какво стана като ни поканиха на уист при Парсли.
Мъжът изгледа стенещия под тежестта на разни вкусотии поднос и се пробва:
- А мислиш ли, че стридите ще могат някак да се разберат с мен поне за пет минутки?
- О небеса, в никой случай, Чарлз.
Той хвърли още един бегъл поглед към подноса.
- Предполагам, че зелената салата ще е най-добрият ми приятел тогава?
- Абсолютно, скъпа!
- Да, знаех си го, - мъжът хвърли поглед към Ваймс ухили му се безнадеждно и го заговори, - Казаха ми, че сте полицай, ваша светлост. Нали така?
Ваймс за пръв път го погледна както си трябва: жилав дърт войн, понастоящем оставен да зараства с трева (която сигурно е всичко, което жена му би му позволила да яде без скандал). По лицето и ръцете му имаше следи от обгаряне, а акцентът му бе от Псевдополис. Лесна работа.
- Вие не служихте ли в Леко-драконския полк, сър?
Старецът изглеждаше много доволен.
- Браво бе, човек! Малцина си спомнят за нас. Уви, само аз съм останал. Полковник Чарлз Огъстъс Даймир, чудновато име като за военен, а може и да не е чак толкоз чудно, не знам, - той подсмръкна, - Ние сме само една овъглена страница в историята на военното дело. Предполагам, че не сте чели мемоарите ми? „Двадесет и четири години без вежди”? Не? Е, не сте единственият, който не ги е чел. Познавам я и вашата госпожа от мое време. Каза ни тя, че е напълно невъзможно да се отгледат дракони достатъчно стабилни за война. И права си беше, няма хън-мън. Ние, разбира се, не престанахме с опитите, защото така се прави у нас в армията!
- Имате предвид, че се учите от грешките си чрез повторението им? - изкоментира Ваймс.
- Е, понякога и това проработва! - разсмя се полковникът, - Аз обаче все още си гледам няколко дракона. Не мога без тях. Ден без да гориш, не е ден. А и ми спестяват много от кибрит, а също, разбира се, държат настрана разни нежелани типове.
Ваймс реагира като въдичар, който след продължителна дрямка край брега, усеща как рибата клъвва:
- А, но у вас наоколо сигурно няма много такива, нали?
- Така ли мислите? Нищичко не знаете, млади момко. Само какво мога да ви разкажа…
Той внезапно млъкна. Опитът на Ваймс в съпружеството му подсказа, че човекът току-що е бил сритан под масата от жена му, която нещо не изглеждаше доволна, а съдейки по бръчките около устните й, сигурно никога не е била такава. Тя се наведе над съпруга си, който в момента приемаше още едно бренди от един сервитьор, и каза с леден тон:
- Като полицай, ваша светлост, юрисдикцията ви простира ли се в Графствата?
Още едно кръгче във водата, отбеляза си рибарят в главата на Ваймс. Самият той отговори:
- Не, мадам, моят район е Анх-Морпорк и част от околностите му. Обаче е традиционно полицаят да носи юрисдикцията си със себе си, когато е в преследване по гореща следа по престъпление извършено в неговите владения. Но разбира се Анх-Морпорк е доста далече от тук и се съмнявам, че ще мога да бягам толкова дълго.
Това му спечели смях от масата като цяло и усмивка с присвити устни от госпожа полковничката… Я да отпуснем малко корда на рибата…
- Въпреки това, - продължи Ваймс, - ако се окажа свидетел на подлежащо на арест нарушение тук и сега, ще имам правомощието да извърша арест. Подобно на граждански арест, но разбира се по-професионален. След което ще бъда длъжен да предам заподозрения на местните органи или други подходящи власти, които отсъдя че са компетентни.
Клирикът, който, както беше забелязал Ваймс с периферното си зрение, се беше заинтересувал от този разговор, се наклони напред и се намеси:
- Които вие да отсъдите ли, че са компетентни, ваша милост?
- Моята милост няма работа тук, господине. Като заклет член на Анх-Морпоркската Градска Стража ще съм задължен и отговорен да осигуря безопасността на моя заподозрян. В идеалния случай ще потърся местния арест. В града вече нямаме такива помещения, но доколкото съм чул, в повечето селски райони такива все още има, нищо че там се държат само пияници и избягали прасета.
Последва смях, а г-ца Бидъл съобщи:
- Ние имаме селски стражар, ваша светлост, и той държи прасета в ареста край стария мост!
Тя блесна с очи към Ваймс, чието изражение се вкамени.
- Той изобщо задържа ли хора там? - попита той, - Има ли си длъжностна карта? Има ли значка?
- Е, той затваря по някой друг пияница докато не изтрезнее. Казва, че прасетата май не се оплаквали. Нямам представа, какво е длъжностна карта.
Надигна се още смях, който бързо замря потънал в неумолимото мълчание на Ваймс. Когато всичко утихна, той се произнесе:
- Не бих го смятал за полицай, а докато не установя, че действа в рамките на приемлива правоохранителна служба. Според моя стандарт той не е полицай, а малко надут пъдар. В някои случаи полезен, но не и полицай.
- По вашия стандарт ли, ваша светлост? - поиска да уточни жрецът.
- Да, господине, по моя стандарт. По мое решение. На моя отговорност. Съгласно моя опит. И моя задник, ако нещата се оплескат.
- Но, ваша светлост, както самият вие казахте, тук вие сте извън юрисдикцията си, - напомни меко госпожа полковничката.
Ваймс усети разтревожеността на мъжа й, което определено не беше заради храната му. Човекът от цялото си сърце желаеше да го няма тук. Чудна работа, как хората винаги обичат да приказват с полицаите за престъпления, а не усещат какво издават нервите им. Той се обърна с усмивка към съпругата на мъжа и поясни:
- Но както вече споменах, мадам, ако едно ченге се натъкне на въпиющо престъпление, юрисдикцията му притичва към него като стар приятел. И бихте ли възразили да сменим темата? Не желая да обидя никого, дами и господа, но с годините забелязах, че на събития като това тук банкери, военни и търговци могат да си ядат вечерята най-спокойно, докато на горкото ченге все му се налага да говори за полицейски работи, които най-често са доста скучни, - той се усмихна още веднъж за да покаже колко приятелски се отнася към всички и продължи, - Извънредно скучни по тези места, както ми се струва. Ако питате мен, тази околност е спокойна като… гроб.
Плячка: едно трепване от добрия стар полковник, а и свещеникът сведе поглед към чинията си, макар че това последното надали беше нещо сериозно, защото рядко се среща жрец, който да не може да изсича искри с ножа и вилицата си.
Сибил с гласа си на великосветска домакиня разби настъпилата тишина като с ледоразбивач:
- Струва ми се, че е време за главното ястие. Което е великолепно овнешко авек изобщо никакви приказки за полицейска работа. Уверявам ви, ако оставите Сам да бъде по неговата, той ще ви цитира законите и разпоредбите на Анх-Морпорк и действащите устави за спазването на обществения ред, докато не метнете по него възглавница!
Браво, помисли си Ваймс, сега поне ще ме оставят на мира да си ям манджата. Той се отпусна, а разговорите наоколо станаха по-малко напрегнати, а отново се изпълниха с ежедневните клюки и мърморене по повод други обитатели на тези места, за затруднения с прислугата, за изгледите за реколтата и, о да, за проблемите с гоблините.
Тук Ваймс наостри уши. Гоблини. Градската стража като че ли включваше поне по един член от всеки известен двуног разумен вид, а освен тях и един Ноби Нобс. Беше станало нещо като традиция: ако ставаш за ченге, значи ставаш и за разумен вид. Никой досега обаче не беше предлагал на Ваймс да приеме на работа гоблин, по простата причина, че беше всеобщоизвестно, че те са смрадливи, канибалистични, злобни и недостойни за никакво доверие копелета.
Разбира се, всички знаеха също, че джуджетата са стиснати гадове, които ще те преметнат само стой ти гледай, че троловете малко се отличават от разбойници, а единствената обитаваща в града медуза няма и да те погледне в лицето, че на вампирите не може да им се има вяра, колкото и да ти се усмихват, докато върколаците, да си го кажем правичката, не са нищо повече от вампири не можещи да летят, а пък съседът отсреща е проклет негодник задето си изхвърля боклука през твоята стена, а пък за жена му по добре изобщо да не говорим. Но нали за да върви светът трябва да ги има всякакви. Не е като да си някой тесногръд в крайна сметка, нали в университета работи орк, който обаче си обича футбола, нали така, а можеш да простиш на всекиго, който може да вкара гол от центъра и, ами, няма що да се гевезим, я… Но без проклетите му гоблини, моля. Народът ги пъдеше, ако се мернеха в града, така че накрая те се озоваваха надолу по реката, където работеха за такива като Хари Краля в туткаления, кожарския и боклукчийския бранш. Доста път извън градските порти, а значи извън закона.
И ето че те са наблизо до Имението, както свидетелстват губещите се кокошки и котки и така нататък. Е, може и да е така, но Ваймс си спомняше как хората казваха, че троловете крадяли кокошки. Трола една кокошка с нищо не го блазни. То ще е все едно хора да ядат гипсова замазка. Е, той сега определено не спомена нищо такова.
Да, никой не казваше добра дума за гоблините, обаче г-ца Бидъл изобщо не каза нито дума. Погледът и си оставаше все така втренчен в лицето на Ваймс. Може да се разбере много нещо от една вечеря, ако му знаеш цаката и ако си полицай може да си изградиш ясна картина за това какво си мисли всеки от гостите за останалите. Всичките тези погледи. Всичките казани или премълчани неща. Тези, които са вътрешни хора и които не са. Г-ца Бидъл беше от външните, търпяха я, защото все пак има такова нещо като учтивост, но не беше точно да я приемат. Как му се казваше на това?: Не е от наште тя.
По някое време Ваймс се усети, че както мис Бидъл зяпа него, така и той гледаше все в нея. И двамата се усмихнаха, а той си помисли, че един любознателен човек би отишъл да посети дамата, която бе написала книгите които малкото му момченце толкова обожаваше, а изобщо не защото тя изглежда сякаш е готова да пропее като оперна примадона ведно с цял хор.
Г-ца Бидъл доста се мръщеше, щом станеше дума за гоблини, а от време на време някои, които той си беше отбелязал като „госпожа полковничката и компания” я поглеждаха, както се гледа дете сторило някаква беля.
И така той поддържаше благ външен изглед на примерно внимание, докато наум пресяваше местните работи. Този процес беше прекъснат от г-жа полковничката с думите:
- Между другото, ваша светлост, с най-голямо удоволствие научихме, как натупахте Джеферсън този следобед. Този мъж не може да се търпи! Много нелицеприятен човек!
- Ами, забелязах, че той не се бои да си изкаже мнението, - отбеляза Ваймс, - също както и ние, нали така?
- Но със сигурност не е възможно, ваша светлост, - обади се клирикът поглеждайки го сериозно, - точно вие да допускате, че Сульо и Пульо могат да струват колкото господаря им?
- Зависи от Сульо и Пульо. Зависи от господаря. Зависи от това, какво смятате, че струва, - отвърна Ваймс, - Струва ми се, че навремето съм бил Сульо, но като стане дума за Анх-Морпоркската Градска Стража, там аз съм господаря.
Госпожа полковничката тъкмо щеше да извади някаква реплика, но лейди Сибил се намеси ведро:
- Като стана дума, Сам, получих писмо от г-жа Уейнрайт, която се изказва много ласкаво за теб. Напомни ми да ти го покажа.
Всяко отдавнашно семейство си има шифър. В типичния случай съпругата го използва, когато и се налага в изискана компания да предупреди мъжа си, че поради бързане при преобличането или поради разсеяност, той се е оказал неуместно разкрит в областта на чатала. В случая с Ваймс и лейди Сибил всяко споменаване на г-жа Уейнрайт беше шифър означаващ: „Ако не престанеш да дразниш хората, Сам Ваймс, по-късно тази вечер ще има известни семейни разногласия.”
Този път обаче Ваймс искаше последната дума и я каза:
- Фактически, като се замисля, познавам доста издигнали се сульовци къде ли не и, позволете ми да ви уверя, те като господари често струват много повече, отколкото първоначалните господари. Единственото, което им е трябвало, е малко шанс.
- Не забравяй да ми напомниш да ти покажа това писмо, Сам!
Ваймс се предаде, а пристигането на сладоледения пудинг донякъде охлади страстите, особено при условие, че милейди се погрижи всички чаши да остават пълни (в случая с полковника това означаваше постоянно доливане). На Ваймс му се искаше още да си поговори с него, но той също беше под строги съпружески заповеди. Този човек определено имаше нещо наум, което го караше наистина много да се тревожи в присъствието на полицай. А тревожността очевидно беше заразна.
Това не беше много тузарска сбирка. Сибил беше организирала малко парти като за загрявка за нещо по-внушително, така че изключително дружески прощавания започнаха доста преди единадесет часа. Ваймс внимателно се вслушваше в полковника и благоверната му, когато си тръгваха, в неговия случай с клатушкане. Всичко което чу обаче беше едно прошепнато:
- Цяла вечер беше оставил вратата на конюшнята отворена!
- Но конят беше заспал, миличка, - беше изръмжано в отговор.
Когато благополучно приключи махането за сбогом и след последната карета, а голямата парадна порта беше твърдо затворена, Сибил каза:
- Добре, Сам, разбирам те, наистина те разбирам, но те все пак са наши гости.
- Знам. И съжалявам, но те като че ли изобщо не се замислят. Исках просто мъничко да им поразтръскам представите.
Лейди Сибил се загледа в една бутилка шери и си досипа.
- Нали не мислиш, че ковачът наистина е имал право да се бие с теб за тази къща?
На Сам му се прииска да можеше точно сега да си гаврътне едно.
- Не, разбира се че не. В смисъл, иначе няма да му се види краят. Хиляди години хората са печелили и са губили на старата рулетка на съдбата. Разбирам това, но нали разбираш, че смятам, че ако решиш да спреш рулетката, трябва да помислиш и за онези завалии, които все седят на нула.
Жена му го хвана нежно за ръката.
- Но ние дарихме болницата, Сам. Нали знаеш, колко скъпо ни струва тя. Д-р Лоун обучава всеки който покаже дарба в медицината, дори ако този някой, по неговите думи, дойде със задник провиснал от гащите му. Той дори взима на обучение момичета! За доктори! Приема на работа дори Игорини! Ние променяме света, Сам, малко по малко, като помагаме на хората сами да си помогнат. А виж и Стражата! В наши дни децата се гордеят ако баща им или дори майка им е стражар. А хората имат нужда от гордост.
Ваймс я хвана за ръката и каза:
- Благодаря ти, че беше добра към едно хлапе от Петльова улица.
Тя отметна това със смях:
- Дълго време те чаках да се появиш, Сам Ваймс, и нямам никакво намерение да те оставя да идеш зян!
На Сам Ваймс това му се стори подходящо време да и съобщи:
- Нали не възразяваш да ида да се поразходя с Уиликинс до Мъртвешкия шубрак преди лягане?
- Е, надали мога да кажа не, - лейди Сибил му се усмихна както жените се усмихват на съпрузи и малки момченца, - А там атмосферата е странна. Радвам се, че и Уиликинс е в играта. И там иначе е много приятно. Може би ще чуеш славей.
Ваймс я целуна преди да се качи да се преоблече.
- Всъщност, мила, се надявам да ми пропее един друг вид птиче.

Ето го текста досега в pdf тук: [линк]

Засега мисля да преведа заглавието като "Дъх". За да се запазят асоциациите с размирисване, надушване и полицейски нюх. Вярно, най-буквалното значение на оригиналното заглавие е "Енфие", но "snuff" значи и всякакви душещи и смъркащи неща. А ми се ще за заглавие нещо по-дъхаво.

И пак: Благодаря!

Може би нито един херцог, дори нито един командир на Градската стража досега не е намирал в гардеробната си такова нещо, каквото сега беше оставено на леглото на Сам Ваймс. На почетното място беше един косер – полезен селскостопански инструмент. Предния ден той беше видял един-два такива понесени от селяните. Той си напомни, че „селскостопански инструмент” не значи че не е оръжие. Понякога те попадаха в ръцете на уличните банди, където бяха почти толкова страшни като трол с главоболие.
Следваше палката. Собствената палка на Ваймс, която камериерът му предвидливо беше взел със себе си. Разбира се по нея имаше сребърни инкрустации, понеже това беше церемониалната палка на Командира на Стражата, тъй че изобщо не беше оръжие, ама моля ви се, няма такова нещо. От друга страна Ваймс знаеше, че не е мандраджия, следователно щеше да му е малко трудничко да обясни, защо е помъкнал една стъпка дълга тел за рязане на сирене. Така че то щеше да си остане тук, но пък ще вземе косера. Че иначе бива ли човек като си минава през собствените си лозя или градини да не може да си подкастри някое-друго клонче? Ами тази купчина бамбук, която при разглеждане се оказа броня от отделни секции, както и тази крайно непригледна бамбукова каска? На леглото имаше бележка с почерка на Уиликинс: „Другарят на лесничея, командире. И ваш също!!!”
Ваймс изръмжа и прасна бронята с палката си. Нагръдникът се сви сякаш беше жив и палката отхвърча през стаята.
Е добре, учим се докато сме живи, помисли си Ваймс. Или по-скоро живи сме докато се учим. Той се промъкна надолу по стълбите и се разтвори в нощта… която беше като шахматна дъска от бели и черни петна. Беше забравил как е извън града, където пушеците, парите и мъглите обагряха света в хиляди оттенъци на сивото. В места като това пък нещата бяха черно-бели и, ако търсиш метафора, ето ти я направо пред очите ти.
Той знаеше пътя до хълма, нямаше как да го обърка човек. Луната го огряваше като че искаше да му облекчи задачата. Собствено земеделието тук свършваше. Нивята отстъпваха мястото си на прещипови храсталаци и на трева опасана от зайци до степен, че приличаше на сукно за билярдна маса… макар че предвид, че зайците правят и други неща освен да пасат, този билярд щеше да се играе с доста малки топчета. Зайци се пръснаха когато той се заизкачва, така че той се обезпокои, дали не вдига твърде много шум. Но пък това си беше неговата земя, така че това беше не друго, а тъкмо разходка в парка. И тъй, той продължи да върви малко по-наперено следвайки единствената пътека, докато не видя на лунната светлина бесилото.
Добре де, помисли си той, нали на картата си пише „Бесилния хълм”. Какво ли не са правили навремето, нали? А ето я и металната клетка, която да държи трупа изправен, така че на гарваните да не им се налага да се навеждат. Можеш да наречеш това добро старомодно правосъдие, ако искаш да посмразиш някое друго сърце. Купчина изгнили древни кости под бесилото свидетелстваше за ефикасността на старомодното правосъдие.
Ваймс долови с космите на врата си скришно движещ се нож.
Следващия момент Уиликинс се изправи и изискано изчетка калта от дрехите си.
- О, добра работа, сър! – каза той малко хрипливо поради недостига на въздух, - Виждам, че не мога да изляза на глава с вас, командире, - той замря, вдигна ръка към носа си и подуши, - Да му се натресе, сър! Дрехите ми са целите в кръв! Ама вие не ме намушкахте, сър, нали така? Вие само ме преметнахте и ме сритахте в топките, което, ако мога да спомена, сър, бе изпълнено най-майсторски.
Ваймс също подуши. Има си начин да се надуши кръв. Тя мирише на метал. Е, някои хора казват, че металът не миришел. Да ама мирише – на кръв.
- Навреме ли дойде тук? – попита той.
- Да, сър. И жива душа не видях, - Уиликинс клекна, - Нищичко не видях. И кръвта нямаше да я видя, ако вие не ме бяхте метнали право в нея. Всичко е плувнало в нея.
Ех да имах някой Игор подръка, помечта си Ваймс. Напоследък той оставяше криминологичните експертизи на експерти. От друга страна с времето човек си развива своя си криминология, така че покрай миризмата на кръв можеше да надуши още касапница и невероятни съвпадения. На село всеки вижда всичко. Джеферсън трябваше да се срещне с Ваймс, но се наблюдаваше видим недостиг на Джеферсън и страхотен достиг на кръв при забележимо отсъствие на труп. Умът на Ваймс методично обработи това. Разбира се, ако се приеме, че даден гражданин смята потайно да съобщи на полицай някаква тайна, то е напълно възможно някой друг да не иска въпросния гражданин да каже каквото и да е. И ако въпросният гражданин бъде намерен мъртъв, то въпросният полицай, за когото е известно, че по-рано се е поспречкал с него, може да бъде разглеждан като малко нещо заподозрян, предвид обстоятелствата. И като се вземат предвид обстоятелствата, ако някой наистина искаше да достави на Ваймс неприятности, този някой щеше да остави тук и трупа на ковача, нали така?
- Намерих, сър, - докладва Уиликинс и се изправи.
- Ти какво?
- Намерих нещо, сър, напипах го на земята, тъй да се каже.
- Но тук нали всичко е плувнало в кръв, бе човек!
Това май не смути Уиликинс.
- Не ми пука за кръвта, командире, особено ако не е моята, - след малко чегъртане се появи светлина: Уиликинс беше отворил вратичката на скришния фенер, който той връчи на Ваймс и в светлината му показа нещо малко, - Пръстен, сър. Като че направен от камък.
- Какво? Имаш предвид камък с дупка ли?
- Не, сър, - въздъхна Уиликинс, - полиран е перфектно. И в него има пръст. На мен ми прилича на гоблински.
Всичката тази кръв, мислеше си Ваймс. Отрязан пръст. Гоблините не са чак толкова големи. Някой си е сторил труда да се качи тук за да убие гоблин. Ами къде е останалото от него?
Теоретично лунната светлина може да помогне за огледа на местопрестъплението. Но лунната светлина е коварно нещо, хвърля сенки, където на сенките не им е мястото, а пък се вдига и вятър. С фенер или не, тук сега не можеше да се стори много.

Щорите бяха затворени и много малко светлина гореше още в „Гоблиновата глава”. Очевидно тук действаха лицензионни закони.1 Едно добро ченге винаги трябва да е готово да провери доколко те действат. Той заобиколи кръчмата и почука на дървения плъзгащ се капак на задната врата. След малко Джимини отвори капака и Ваймс пъхна ръка в прозорчето преди кръчмарят да може пак да затвори.
- Недейте, моля ви, ваша милост, че магистратите ще ми вземат червата за жартиери!
- Които не ще и дума, ще са много шик, - каза Ваймс, - но това няма да стане, защото гарантирам, че около една трета от постоянните ви клиенти все още се наливат с опияняващи течности тук, а вероятно поне един от магистратите ще е сред тях… Не, взимам си последните думи назад. Магистратите си се наливат вкъщи, където няма лицензионни закони. Нищо няма да кажа, но ще е лош ден за занаята, ако жаден полицай не може да изкрънка нещо за пийване нощем от бивш колега, - той хвърли няколко монети на малката полица от вътрешната страна на прозорчето и добави, - Това трябва да стигне за двойно бренди на моя човек, а пък за мен за адреса на господин Джеферсън.
- Знаете ли, не можете да се държите така с мен.
Ваймс се обърна към Уиликинс:
- Не мога ли?
- Понастоящем сме в земята на феодалните закони, командире, - отговори след като прочисти гърлото си джентълменът на служба при джентълмен, - Вие притежавате земята, върху която е това заведение, обаче той има права не по-слаби от вашите. Ако си е платил рентата, вие няма да можете дори да влезете в собствеността му без неговото разрешение.
- Откъде знаеш всичко това?
- Ами, командире, както знаете, навремето изкарах две ваканции в Тръшкалника, а каквото и да казват за пандиза, там е пълно с книги за законите, понеже престъпниците много си падат по внимателното четене на дребния шрифт в законодателството, просто в случай, че се окаже, че даряването на някой от конкурентната банда с бетонни ботуши и хвърлянето му в реката вземе че се окаже някак си законно. И това знание някак си ти остава в ума.
- Но аз сега разследвам тайнствено изчезване. Ковачът гореше от желание да ме види на хълма, но когато се занесох там, нямаше нищо освен купища кръв. Джеферсън искаше да ми каже нещо, а знаеш каква воня се носи от това за едно ченге, - „Макар че аз самият да не съм толкова сигурен”, добави си наум Ваймс, - Определено е гадна.
- Това не е моя работа, шефе, - сви рамене кръчмарят.
Ваймс хвана ръката му, преди онзи да може да я издърпа и го дръпна така, че лицето му заби в дървенията.
- Не ми шефкай. Нещо се случва тук, нещо нередно. Усещам го с ботушите си, а повярвай ми, по-чувствителни ботуши досега не си виждал. Който върти селската кръчма, той знае всичко. Аз го знам и ти също. Ако не си на моя страна, значи ми пречиш, а ти знаеш нещо, виждам го в очите ти. Ако се окаже, че си знаел нещо важно за ковача, направо си плачеш да си съобщник след инцидента, с бонус опция, ако се захвана здраво с този твой инцидент, и преди инцидента, което те оставя дълбоко затънал.
Джимини се заизмъква, но хватката на Ваймс беше стоманена.
- Твойта значка тук не важи, господин Ваймс, и ти го знаеш!
Ваймс долови леката интонация на страх в гласа на човека, но старите ченгета са корави. Ако не бяха корави нямаше да доживеят до старост.
- Този път ще ви пусна, господине, - Ваймс употреби полицейския код за „скапан задник”, - Мислите си, че на законно основание нямам на какво да стъпя. Дали е така или не, но моят човек тук не е полицай и не е свикнал да си върши работата чистичко като у нас в занаята, така че можете и вие да свършите без да имате на какво да стъпите, като примерно крака. Казвам ви го това като приятел. И двамата я знаем тази игра, нали? Изглежда сте работили в бара, когато е бил убит гоблинът, а?
- Не съм знаел, че е бил убит някакъв проклет гоблин, откъде накъде? Как мога да знам, когато това не се знае дали се е случило? Моят съвет, господине, - Джимини употреби същия код като одеве Ваймс, - е сутринта да се обърнете по случая към властите. Което ще рече към младия Ъпшот, който се мисли за ченге. Вижте, аз дойдох тук да си живея след пенсията, Ваймс, което включва да продължавам да живея. Не си пъхам носа в каквото не ме засяга. Знам, че има куп неща, които можете да сторите, но знам също, че няма да ги сторите, но просто за да не си тръгнете с празни ръце, Джетро живее, като всеки ковач, в центъра на селото точно срещу моравата. Живее там със старото си мамче, така че аз не бих я безпокоил по това време на нощта. А сега, господа, най-добре да си затварям кръчмата. Че не ща да нарушавам закона.
Плъзгащият се капак се затръшна и се чу резе плъзнало се на мястото му. След малко под осветения от времето възглас „Абе вие нямате ли си къщи където да си ходите?” се чу как входната врата се отвори и уличката се изпълни с мъже мъчещи се да накарат главите си да вървят в посоката, която са хванали краката им, или обратното.
В сенките в задния двор на кръчмата, където миришеше на прогнили бъчви, Уиликинс подметна:
- Бихте ли се обзаложили, дали вашият ковач си спинка в леглото тази нощ, сър?
- Не, - отговори Ваймс, - но тази работа вони. Мисля си, че имаме убийство, но нямам тяло, или във всеки случай не и цялото тяло., - продължи той, когато Уиликинс си отвори устата, след което той се ухили, - За да бъде един случай несъмнено убийство, Уиликинс, необходимо е да липсва нещо, без което наистина не може да се живее, като например глава. Добре де, кръвта също, но тя е трудно да се събере в тъмното, нали?
Те потеглиха за вкъщи и Ваймс добави:
- Но ако може да се каже нещо добро за мъртвите е, че те си остават мъртви, добре де, в повечето случаи, така че… е, това беше дълъг ден, и дълга разходка, а и старостта напредва, ясно ли е?
- Не е ясно като за външен наблюдател, сър, - отвърна лоялно Уиликинс.
Вратата им беше отворена от прозяващ се лакей и веднага след като той си тръгна, Уиликинс извади от джоба си вмирисания отрязан гоблински пръст и го остави на масата в салона.
- Няма много нещо в един гоблин, веднъж като се свърши с главата, както се казва. Вижте, ето го пръстена. Определено изглежда каменен. Виждате ли малкото синьо мънисто? Много добра изработка, като за гоблини.
- Животните не носят бижутерия, - отбеляза Ваймс, - Знаеш ли, Уиликинс, както съм казвал и преди, от теб ще излезе адски добро ченге, ако не беше фактът, че ще излезе и адски добър убиец.
- Като бях хлапе си мислих и за Убийците, сър, - ухили се Уиликинс, - но за нещастие не бях от правилната социална класа, а освен това те си имат правила., - той помогна на Ваймс да си свали сакото и продължи, - Улицата обаче няма правила, командире, освен едно единствено, а именно да оцелееш. А скъпия ми стар татко сигурно ще се обърне в гроба, ако изобщо си помисля да ставам ченге.
- Но аз си мислех, че не знаеш, кой е баща ти?
- Точно така, сър, но следва да се вземе предвид и факторът наследственост, - Уиликинс извади малка четчица и изчетка кално петънце от палтото преди да го окачи на закачалката и продължи, - От време на време усещам, че ми липсва родител и понякога се чудя, дали да не взема да ида до гробището на Малките Богове и да се провикна: „Тате, ще ставам ченге”, за да видя кой паметник ще се размърда, сър.
Човекът все така се хилеше. Ваймс се замисли, и то не за пръв път, че той е доста необичаен джентълмен като за служба на джентълмен, особено като се има предвид, че никой от тях двамата собствено не беше джентълмен.
- Уиликинс, честна дума, на твое място вместо това бих се разходил до Тръшкалника и бих го извикал в глинения ров до бесилото.
Уиликинс се ухили още по-широко:
- Благодаря ви, сър. Няма нужда да ви казвам, че това за мен значи много. Ако ме извините, сър, ще ида да оставя сакото си в пещта за отпадъци преди да си легна.

Сибил се обърна и измърмори нещо топло, когато Ваймс се мушна в леглото до нея. Денят беше дълъг и той изпадна в онзи розов полусъзнателен ступор, който е по-добър дори от съня, почти будейки се на всеки час, когато никой не биеше звънеца на улицата отвън да обяви, че всичко е наред.
Събуди се веднъж и от звука на тежка каруца трополяща по камъни. Както беше полу-заспал, подозрението го добуди и до останалата половина. Камъни ли? Та нали навсякъде около Имението всичко беше в проклетия му чакъл. Той отвори прозорец и се вгледа в каквото се виждаше на лунна светлина. Откъм хълмовете отекваше ехо. Няколкото мозъчни клетки на нощна смяна се зачудиха какви ли селскостопански дейности ще да се вършат нощем. Гъби ли отглеждат? Дали ряпата трябва да се внася на топло да не замръзне? Дали това е онова, на което му викат сеитбообращение? Тези мисли се разтапяха в сънения му мозък като зрънца захар в чаша чай, прокапвайки и проплъзвайки се от клетка на синапс та на невротрансмитер, докато не пристигнеха на рецептора, обозначен като „подозрителност”, който, ако видите медицинска диаграма на полицейски мозък, сигурно ще е доста голяма буца, малко по-обширна от тази обозначена като „способност да се разбират сложни думи”. И той си помисли: „А да, контрабанда!” и успокоен и изпълнен с надежди за бъдещето тихичко затвори прозореца и пак си легна.

Храната в Имението беше разкошна и изобилна и прочее (по много от всичко). Ваймс беше достатъчно голям да знае, че старшият персонал има право да яде остатъците и следователно се грижи винаги да има остатъци. Предвид това той си сипа на корем кеджери с пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил зацъка с език по този повод, но Ваймс изтъкна, че той нали в крайна сметка е на почивка, а като си на почивка не вършиш нещата както ги вършиш в другите дни. В отговор на което Сибил с криминологична прецизност отбеляза, че това би трябвало да се отнася и за полицейската работа, нали така, но Ваймс беше подготвен и каза, че ама разбира се, поради което той ще вземе Младия Сам на разходка до центъра на селото, където ще предаде подозренията си в ръцете на местния полицай.
- Ами добре тогава, - рече Сибил с подчертана интонация на неверие и добави, че той трябвало да вземе и Уиликинс със себе си.
Ето още една черта в жена му, която озадачаваше Ваймс до дън душа. Също както Сибил смяташе че Ноби Нобс, макар и да бил необработен диамант, бил добър стражар, тя си мислеше, че Ваймс ще е в по-голяма безопасност в компанията на мъж, който никога не излиза на улицата без оръжията си, и който веднъж е отворил шише бира със зъбите на един друг човек. И вярно си беше, но в същото време доста разстройващо.
Той чу звънеца на входната врата, чу как портиерът отвори, полугласния разговор последван от стъпки заобикалящи по чакълената пътека накъм задния вход на Имението. Това не беше важно, то беше само фонов шум, също както и когато лакеят дойде да прошепне нещо в ухото на Сибил. Чу я как казва:
- Какво? О, тогава мисля че е най-добре да го проводите тук, - след което вниманието му внезапно се възбуди, когато тя се обърна към него: - Това е местният полицай. Може ли да го посрещнеш в кабинета? Полицаите никога не си изтриват краката както трябва, особено ти, Сам.
Ваймс досега не беше виждал кабинета. Стаите в Имението комай нямаха свършване. Посредством указания от една от въртящите се слугини той пристигна в кабинета няколко секунди преди местният полицай да бъде въведен от лакей, който се мръщеше сякаш имаше работа с умрял плъх. Или поне това предположително беше местният полицай; приличаше по-скоро на сина на местния полицай. На седемнадесет години, прецени Ваймс, и вони на свине. Той си стоеше зяпнал, където го беше оставил лакеят.
- Мога ли да ви помогна с нещо, полицай? – попита той след някое време.
Младежът премигна:
- Ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?
- А вие кой сте? – това питане изглежда хвана младежа неподготвен, така че след някое време Ваймс се смили и му каза, - Виж, мойто момче, по устав първо ми казваш кой си ти, а след това ме питаш, дали аз съм аз, тъй да се каже. В крайна сметка, аз не знам кой си ти. Не носиш униформа, която да разпознавам, не си ми показал нито служебна карта нито значка, а и си нямаш шлем. Въпреки всичко аз ще приема, с цел да приключим този разговор преди време за обяд, че вие сте старшият полицай в тази околност, нали? Та как се казваш?
- Ъ… Ъпшот, сър, Фийни Ъпшот… ъ, старши полицай Ъпшот?
Ваймс се засрами от себе си, но това хлапе се представяше за полицейски служител, така че дори Ноби Нобс щеше да се засмее.
- Е добре, старши полицай Ъпшот, - каза той на глас, - аз съм сър Самюъл Ваймс, освен куп други неща, и тъкмо сега си мислех че трябва да си поговоря с вас.
- Ъ, това е добре, сър, защото аз тъкмо сега си мислих, че е време да ви арестувам по подозрение в причиняването на смъртта на Джетро Джеферсън, ковача.
Изражението на Ваймс не се промени. Е, и какво правим сега? Нищо – ето какво. Имаш право да мълчиш, както съм го казвал на стотици хора, знаейки каква тъпотия е това. А пък съм абсолютно сигурен в едно друго нещо – че определено не съм причинил нищо освен малко възпитателно въздействие върху проклетия му ковач, а следователно ще е много интересно да разбера, защо този пикльо си въобразява, че може да ме сгащи за тази работа.
Едно ченге винаги трябва да е готово да се учи, а Ваймс бе научил от лорд Ветинари, че никога не бива да реагираш на някоя забележка или ситуация без предварително да си решил точно какво възнамеряваш. Това имаше двойното предимство, хем да не кажеш или сториш нещо погрешно, хем значително да притесниш хората.
- Прощавайте за това, сър, но ми отне един час да изпъдя свинете и да направя ареста уютен, сър, там още мирише на дезинфектант, сър, и на свине, щом стана дума, но аз варосах стените и има стол и легло на което да можете да се свиете. О, и за да не ви доскучае, намерих списанието.
Той изгледа с надежда Ваймс, чието изражение не се промени, а само се калцира, но след надлежно дълго втренчване, Ваймс се поинтересува:
- Кое списание?
- А, сър? Не знаех, че има повече от едно. Винаги сме го имали. За свине е. Е, вече е малко поизтъркано, но свинете са си винаги свине.
Ваймс стана.
- Ще изляза да се поразходя, старши полицай. Ако желаете може да ме съпроводите.
- Съжалявам, сър, но аз ви арестувах!
- Не, мойто момче, не си, - отвърна Ваймс на път към входната врата.
- Но аз ясно ви казах, че съм ви арестувал, сър! - това беше почти хленч.
Ваймс отвори входната врата и заслиза по стълбището, а Фийни подтичваше след него. Двама-трима градинари, които иначе щяха да им обърнат гръб, при тази гледка се облегнаха на метлите си, очаквайки цирково представление.
- Какво да му се не види има на тебе, от което да видя, че си официално полицай? – запита през рамо Ваймс.
- Имам официалната палка, сър. Семейна реликва!
Сам Ваймс спря и се обърна.
- Е добре, момчето ми, щом като е официална, тогава най-добре дай да я видя, а? Хайде де, подай ми я.
Фийни стори както му беше казано. Това беше просто дребна тояга с думата „закон“ жигосана отгоре й, сигурно с ръжен. Добра тежест обаче. Ваймс я потупа по дланта си и каза:
- Ти ми даде да разбера, че си убеден, че съм вероятен убиец, и все пак ми връчи оръжието си! Не ти ли се струва неблагоразумно?
Ваймс видя как пейзажът профучава покрай него, докато самият той прелетя през терасата и се приземи по гръб в една цветна леха, където погледът му остана в небето. След малко в полезрението му изникна и загриженото лице на Фийни, малко възголемко.
- Прощавайте за това, господин командир. Лично аз в никой случай не бих ви навредил, обаче не исках да ви оставям с погрешно впечатление. Това движение в превод се казва „Един Мъж Горе После Долу Ужасно Съжалява“
Ваймс се загледа в отрязъка небе над очите му с необяснимо умиротворение.
- Виждате ли, - продължаваше момчето, - дядо ми работеше на големите кораби като млад, плавал е до Бханбхангдук и всичките останали земи, където народът е особен, а като се върнал, довел със себе си баба ми – Минг Чанг – а тя научи на това баща ми и мен, - той подсмъркна, - Тя почина преди няколко месеца, но поне научи майка ми също така и на готварство. Ку Че Ям все още е любимо лакомство тъдява, а разбира се, не е твърде трудно да се намерят съставките, както е близо до морето. Дрън Та Хън Мън не вирее много добре по тези места, но пък пакетираното Шас Трас Ням Хуа си расте отлично. А, цветът на лицето ви се възвръща, сър, както много се радвам да видя.
С болка във всичките си стави Ваймс се издърпа до що годе изправено положение.
- Друг път не прави т'ва, ясно?
- Ще се постарая да не го правя, сър, но вие сте арестуван, сър.
- Казах ти, млади момко, че не си ме арестувал правилно, - Ваймс се изправи на крака лекичко хъхрейки, - За да осъществи законен арест, арестуващият орган е длъжен физически да докосва заподозрения същевременно ясно произнасяйки думите „Вие сте арестуван“, ето така, макар че в този момент няма нужда да уточнявате причината, поради която заподозреният е заподозрян. Докато извършваш това… - тук Ваймс заби юмрук в слънчевия сплит на момчето толкова силно, че онзи се сви на две, - … си струва да внимаваш, което ще ти трябва, момчето ми, ако смяташ да арестуваш мен, което, трябва да отбележа, все още не си сторил, което е жалко, защото ако беше, сега щеше да имаш чистичко обвинение срещу мен за съпротива при арест, както и за нападение над служител на реда при изпълнение на служебния му дълг. При уговорката, че нищо в теб досега не ме води до заключението, че си наистина полицай.
Ваймс поседна на един подръчен (уви, близко под ръката) камък и загледа как Фийни започва да се разгъва.
- Аз съм Сам Ваймс, млади момко, така че не ми излизай на мен с тези самоделни шас-тряс гадости, разбрахме ли се?
Сега гласът на Фийни прозвуча като затихващо хъхрене:
- И един ден някой ще ви каже: „Знаете ли кой съм аз, бе полицай?“, на което вие ще отговорите: „Да, господине, или ако е такъв случаят, госпожо или госпожице, вие сте лицето, което в момента разпитвам във връзка със споменатото престъпление“, или подобна фраза, която не бива да включва изрази като „Ей сега ти таковах таковата“ или „Като ти фрасна една, само на важни клечици ще ми станеш“. Игнорирайте, но без да ги забравяте всички отправени към вас заплахи. Законът е един и неизменен. Него не го интересува кой е еди-кой-си, а понеже в момента вие в много съществен смисъл сте Закона, значи и вас не ви интересува.
Ваймс го зяпна с отворена уста, а Фийни продължи:
- Рядко получаваме тук „Вестника“, обаче преди година купих едни лекарства за свине, а те бяха завити във „Вестника“, та видях там вашето име, като говорихте какво е да бъдеш полицай. Накара ме да се почувствам много горд, сър.
Ваймс си спомняше онази реч. Трябваше да я напише за церемонията по завършването на някакви новообучени полицаи от Стражарското Училище. Беше загубил часове докато я докара, допълнително затруднен от факта, че за него всеки вид литература беше във всеки един смисъл затворена книга. Беше я показал на Сибил и я бе попитал, дали според нея да не намери някой, който да я поошлайфа, а тя го беше потупала по главата и казала:
- Не, скъпи, защото тогава ще изглежда като написана от някого за някого другиго, докато сега чистият Ваймс прозира оттук като сияен светлик.
Това доста го беше ободрило, понеже дотогава не му се беше случвало да е сияен светлик.
След малко обаче сърцето му посърна, когато потокът на мислите му беше прекъснат от много учтиво покашляне и гласа на Уиликинс:
- Извинете ме, командире, сметнах, че сега е тъкмо подходящото време да представя на младия джентълмен моите приятели господата Бърли и Силен-в-ръката. Лейди Сибил няма да е доволна да научи, че сте арестуван, сър. Опасявам се, че би могла да стане малко… язвителна, сър.
- Ти си един проклет глупак, бе човече! – възвърна гласа си Ваймс, - Остави тази проклетия! Как може да я държиш на толкова лек спусък? Остави я веднага!
Уиликинс мълчаливо остави бляскавия арбалет на парапета на стълбището като майка слагаща бебето си да спи. Чу се едно джънг и на петнадесетина метра нататък едно мушкато бе обезглавено. Това остана незабелязано от никого освен от мушкатото и от една дрипава фигура криеща се в рододендроните, която си каза „Закуска!“ но решително продължи да зяпа Ваймс.
Застиналата сцена на потрес бе прекъсната от лейди Сибил, която умееше да ходи много тихо като за толкова едра жена:
- Господа, какво става тук?
- Този младеж, твърдящ, че бил местният полицай, иска да ме задържи под стража по обвинение в убийство, миличка.
Между съпруг и съпруга бе разменен поглед, заслужаващ статуса на телепатия. Сибил изгледа строго Фийни:
- А, значи вие, предполагам, трябва да сте младият Ъпшот. С голяма мъка чух за смъртта на баща ви, а се надявам, че майка ви се оправя добре. Като момиче и ходих на гости. А път вие искате да арестувате мъжа ми, така ли?
Фийни облещил очи успя да продума само едно непрофесионално:
- Ами да, госпожо.
Сибил въздъхна и строго нареди:
- Е добре тогава, мога ли да се надявам, че това може да бъде направено без по-нататъшни поражения сред зеленчуците? – тя се обърна към Ваймс: - Той в затвора ли ще те води? – и после пак обърна вниманието си към Фийни: завалията сега гледаше в дулото на топ зареден с хилядагодишната самоувереност на висшата класа, - Той ще има нужда от чисти дрехи, полицай. Ако ми кажете, къде ще го отведете, а вие ще ми го кажете, аз лично ще занеса там подходяща премяна. Ще трябва ли да им пришия черните райета, или това се получава автоматично? И ще ви бъда много благодарна, ако той се върне по времето за чай, защото ние очакваме гости.
Лейди Сибил пристъпи крачка напред, а Фийни отстъпи крачка назад за да избегне яростта на надвисващия й бюст.
- Ще ми позволите ли, - продума тя, - да ви пожелая най-добър късмет във вашето начинание, млади момко. Защото ще ви трябва. А сега моля да ме извините. Ще трябва да вървя да говоря с готвачката.
Тя величествено се оттегли оставяйки не можещия да повярва Фийни зяпнал след нея. Тогава вратата, която тъкмо се беше затворила зад нея се отвори пак и тя рече:
- Вие все оче ли сте ерген, млади момко?
- Да, - измънка Фийни.
- В такъв случай сте поканен на чай, - каза ведро тя, - Ще дойдат някои млади дами, които са извънредно добра партия и съм сигурна, че ще бъдат много въодушевени да се срещнат с млад мъж, готов да танцува на самия ръб на пъкъла. Носи си шлема, Сам, в случай че има полицейска бруталност. Уиликинс, елате с мен. Искам да си поговоря с вас!
Ваймс остави тишината да смразява каквото има да се смразява. След твърде много такова смразяване, Фийни се обади:
- Съпругата ви е много забележителна жена, сър.
- Идея си нямаш, - кимна Ваймс, - А сега какво смятате да правите, господин старши полицай?
Хлапето се заколеба. Това е то Сибил. Само като ти говори спокойно и уверено, може да те накара да повярваш, че светът се е обърнал наопаки и се е стоварил на главата ти.
- Ами, сър, смятам, че трябва да ви отведа пред магистратите, нали?
Ваймс си отбеляза въпросителното знакче.
- Кой ти е началникът, Фийни?
- Гореспоменатите магистрати, сър.
Ваймс тръгна надолу по стълбището, а Фийни заподтичва подире му. Ваймс изчака докато момчето тръгна в пълен бегом и внезапно застина на място, така че Фийни се блъсна в него.
- Твоето началство е законът, старши полицай, и недей забравя това. Всъщност една от работите на съдебните власти е да не ти дават да го забравяш! Дал ли си клетва? Какво гласеше тя? На кого се закле?
- О, това си го спомням добре, сър. Тя беше към магистратите, сър.
- Тя… беше… към… кого? Заклел си се да се подчиняваш на магистратите? Те не могат да те накарат това!
Той се спря. Спомни си, че в провинцията винаги все някой те наблюдава, помисли си той, а сигурно и те подслушва. Фийни го гледаше шокиран, така че Ваймс каза:
- Отведи ме до ареста си, хлапе, и ме заключи там. А като си почнал, заключи и тебе с мен. Не припирай, не задавай въпроси и си затваряй устата, освен ако не искаш да си кажеш реплики от рода на „А сега ти се такова таковата, негодник мръсен.“ и прочий боклук от сорта. Защото, млади момко, сигурен съм, че някой здравата е загазил и съм сигурен, че този някой си ти. Ако имаш ей толкова акъл, ще си траеш и ще ме заведеш в ареста ти, нали така?
Ококорил очи, Фийни кимна.

Изкараха си една приятна разходка до ареста, който се оказа на едно кейче до реката. Наоколо се въргаляше всякакъв полу-мореплавателен боклук, какъвто може да очаква човек, а имаше и вдигащ се мост, изглежда за да позволява преминаването на по-големите гемии. Слънчице грееше и нищо не се случваше, по един такъв мързелив начин. А ето го и прословутия арест. Приличаше на гигантска каменна пиперница. По нея растеше някакво цъфнало увивно растение, а до вратата вързана с верига имаше огромна свиня. Като ги видя да идват, прасето се изправи на задни лапи и малко олюлявайки се запроси.
- Това е Тъпкачко, - представи го Фийни, - Баща му е глиган, а майката я хванала изненада. Виждате ли тези глиги? Никой не ми създава ядове щом заплаша, че ще отвържа Тъпкачко, нали така Тъпкачко?
Той се шмугна зад ареста и веднага се върна с кофа помия, в която Тъпкачко се опита да се зарови издавайки мощни удовлетворени звуци – също толкова мощни, като стана дума, колкото и глигите му. Ваймс тъкмо зяпаше последните, когато любезно изглеждаща жена с престилка излезе суетливо от покрита със слама къща, спря щом зърна Ваймс и приклекна в реверанс. След което погледна с надежда Фийни:
- Кой ще да е този фин джентълмен, сине?
- Това е командир Ваймс, мамо… Нали знаеш, херцогът.
Последва пауза в която жената очевидно гореше от желание да беше с по-добра рокля, прическа и обувки и да беше измила клозета, кухнята, килера, да беше прекопала градината, да беше боядисала предната врата и изчистила вътрешната страна на покрива. Ваймс предотврати изкопаването на дупка в земята от притесненото и връткане като протегна ръка с думите:
- Сам Ваймс, госпожо, много ми е драго да се запозная с вас, - но това само я накара да хукне в паника към къщата.
- Мама много си пада по аристокрацията, - сподели Фийни докато отключваше вратата на ареста с неправдоподобно голям ключ.
- Че защо? – искрено се шашна Ваймс.
В ареста беше относително уютно. Вярно, свинете бяха оставили след себе си уханна памет, но за едно момче от Анх-Морпорк това си се броеше за чист въздух. Фийни седна до него на прясноизстърганата пейка:
- Ами, сър, когато дядо ми е бил млад, лорд Рамкин му дал цял половин долар задето му е отворил портата, само за да мине на път за лов. Според татко дядо казвал: „Нито един от лицемерните тарикати дето не спират да дрънкат за правата на човека не ми е дал и четвърт фартинг, така че аз съм твърдо за лорд Рамкин, който ми даде цял половин долар докато беше киркан като фирка, а после като изтрезня изобщо не си го поиска обратно. Ей на това му викам аз джентълмен!“
Ваймс се сгърчи наум, знаейки че предполагаемо щедрият дърт пияница ще да е имал повече пари, отколкото може да си представи човек, а ето че един трудов човек най-мизерно е благодарен на стария майстор-пикльо за дребно подаяние. В душата си той се озъби на покойника. Но частицата от него, която от години бе женена за Сибил, му подшушна: „Но той не е бил длъжен да дава на човека каквото и да е, а в онези дни половин долар сигурно са били повече, отколкото онзи човечец е могъл да си представи!“. Веднъж Сибил при една от много редките им разправии, го бе изненадала като изтърси: „Добре, Сам, но семейството ми е пробило в живота, намерило е тъй да се каже първоначалния си капитал, чрез пиратство. Това трябва да ти хареса, Сам! Добър честен физически труд! И виж до къде доведе това! Твоят проблем, Сам Ваймс, е че си решен да водиш класова борба със самия себе си.“
- Нещо не е наред ли, командире? – обезпокои се Фийни.
- Нищо не е наред, - отсече Ваймс, - Първо на първо, никой полицай не се кълне във вярност на цивилните власти, а се кълне във вярност на закона. Е, политиците могат да променят закона и ако на ченгето не му изнася, може да напусне, но докато е на длъжност, неговата работа е да действа съобразно със закона, както е писано черно на бяло, - той се облегна на каменната стена, - Не може да се кълнеш да слушаш разни магистрати! Ще ми се да видя, под какво точно си се подписал…
Ваймс млъкна, защото малкият метален капак на вратата на ареста се плъзна настрани и разкри майката на Фийни, от притеснена по-притеснена.
- Аз направих Пат Ка Лап с червено цвекло и картофки, Фийни, ще има също и за херцога, ако той снизходително благоволи да се почерпи?
Ваймс се доближи до момчето и прошепна:
- Тя знае ли, че си ме арестувал?
Фийни потръпна.
- Не, и моля ви се сър, моля ви, недейте да и казвате, защото иначе повече никога няма да ме пусне вкъщи.
Ваймс отиде до вратата и каза в отвора:
- Вашето гостоприемство ще бъде чест за мен, госпожо Ъпшот.
От другата страна се чу притеснен кикот, след което майката на Фийни се окопити достатъчно да каже:
- Много съжалявам, че нямаме сребърни чинии, ваша светлост!
Вкъщи Ваймс и Сибил ядяха в прилични глинени съдини – евтини, практични и много лесни зза миене. На глас той рече:
- И аз също съжалявам, че нямате сребърни чинии, госпожо Ъпшот. Що не ви пратя един сервиз.
От другата страна на прозорчето се чу някаква топурдия, а по същото време Фийни възкликна:
- Моля? Да не сте полудели, сър?
Е, тови би помогнало, помисли си Ваймс.
- Проклетите му сребърни чинии в Имението ги имаме със стотици, момчето ми. Никаква файда от тях, храната в тях изстива и почерняват само да им обърнеш гръб. Май сме претрупани и със сребърни лъжици. Ще видя какво мога да направя.
- Не може ни сторите това, сър! Мама се страхува да държи ценни неща вкъщи!
- Имате ли много кражби в района, старши полицай? – Ваймс подчерта последните две думи.
Фийни отвори вратата, взе под ръка майка си, която изглежда беше зашеметена от изгледа да притежава сребърни прибори, и я подбутна накъм къщата, отвръщайки на Ваймс през рамото й:
- Не, сър, поради защото никой си няма нищо за крадене. Мама винаги ми е казвала, че с пари не можеш да си купиш щастие, сър.
Да, помисли си Ваймс, мойта майка също казваше така, но беше достатъчно доволна, когато и дадох първата си заплата, защото така можехме да ядем манджи с месо в тях, нищо че не знаехме от какво е месото. Това е то щастието, нали? Ум да ти зайде от лъжите, които сами си казваме…
Когато изчервената г-жа Ъпшот се оттегли да донесе манджата, Ваймс подметна:
- Между нас да си остане, старши полицай, но вярваш ли, че съм виновен в убийство?
- Не, сър! – незабавно ревна Фийни.
- Каза това твърде бързо, момко. Само да не ми кажеш, че това било инстинктът ти на ченге? Защото аз останах с впечатлението, че не си бил ченге задълго, а и докато си бил, не ти се е струпвала много работа. Не че съм специалист, но ми се струма, че свинете рядко се опитват да те лъжат.
Фийни си пое дълбоко дъх.
- Ами, сър, - разказа той спокойно, - дядо ми беше стар печен хитряга и можеше да чете хората като по книга. Та той ме вземаше на обиколка из околността, сър, да ме запознае с разни хора, а докато те минаваха покрай нас, ми разказваше разни неща за тях, като например за онзи мъж, който бил хванат in flagrante delicto с обикновена домашна птица…
Ваймс слушаше с отворена уста, как това розоволико гладкобузесто момче му говори за този мил благоуханен пейзаж сякаш го обитаваха дяволи от най-противния кръг на пъклото. Пред него се разкри криминална сводка като куп мръсно-премръсно бельо: никакви сериозни убийства, само гаднярщина, простотия и всичките престъпления на човешката немарливост и глупост. Естествено където има хора, има и престъпления. Просто това изглеждаше толкова не на място в този муден свят на широкине простори и пеещите птички. Но все пак той нали го беше подушил веднага щом стъпи тук, а сега направо затъна в него.
- Идва ти усещането, - продължаваше Фийни, - Така ми каза дядо ми де. Каза ми да си отварям очите и ушите и да държа под око всеки човек. Един полицай не може да е добър, ако някъде в него няма гаднярска жилка, която да ти каже да речем „Този човек крие нещо“ или „Този човек е много по-изплашен отколкото би трябвало“, или „Този пък се претрепва да се прави на непукист, защото отдолу е едно кълбо нерви“. Все ще ти се обади усещането.
Ваймс предпочете да прояви възхищение вместо потрес, но не и твърде силно възхищение:
- Хубаво, господин Фийни, като гледам, дядо ти и баща ти са го рекли съвсем правилно. Та значи предавам правилните сигнали, нали така?
- Съвсем не сър, нищо подобно, сър. Дядо ми и баща ми понякога ставаха такива. Напълно безизразни. Това притеснява хората., - изведнъж Фийни се вслуша в нещо и каза, - Един момент само, сър, мисля че си имаме малък проблем...
Вратата на ареста зейна с дрънчене когато старши полицай Ъпшот заобиколи ниската постройка. Нещо изквича и после изведнъж Ваймс, както си седеше кротичко вътре, се оказа затрупан с гоблини. Всъщност гоблинът беше само един, но като те спипат натясно и един гоблин е повече от достатъчен. Като начало страшно вонеше, и не беше само начало, защото не свършваше и като че пронизваше целия свят. И все пак не беше заради вонята, макар че небесата знаеха че те вонят с цялата смрад, която можеше да излъчи едно органично същество, но пък всеки вървял по улиците на Анх-Морпорк е повече или по-малко имунизиран към миризми, а в последно време се появи даже процъвтяващо тъй да се каже хоби – колекциониране на вони,2 а Дейв от „Карфичния и марков магазин на Дейв“ пак разшири афиша над дюкяна си. Не може да вкараш тази воня в бутилка (или в каквото там го вкарват колекционерите), защото своеобразният мирис на гоблин не е толкова миризма, колкото усещане, а именно усещането, че зъбният ти емайл се изпарява, а каквато и броня да носиш – скоростно ръждясва. Ваймс цапардоса нещото, но то се задържа с ръце и крака врещейки с нещо, което теоретично бе гласът му, но звучеше като чувал ореки по който подскачат с два крака. И все пак то не го нападаше – освен ако не го разглеждаш като биологично оръжие. То се беше вкопчило в него с краката си и размахваше ръце и Ваймс едва-едва спря Фийни да не го халоса с официалната си палка, защото, веднъж като се съсредоточиш, се забелязваше че гоблинът използва думи, които бяха: „Дивост! Дивост! Искаме само с правил дивост! Молим! Молим за с правил дивост! Да? С правил дивост!“
Фийни от своя страна крещеше:
- Смрадльо, келешче мръсно, казах ли ти аз, какво ще ти направя, ако пак те видя да крадеш от помията на прасетата? - той погледна към Ваймс като че за подкрепа, - От тях се хващат ужасни зарази, сър!
- Престани да подрипваш с това проклето оръжие, бе момче! – после Ваймс обърна поглед надолу към гоблина извиващ се в хватката му и му каза, - А пък ти, пикльо, спри тази патардия!
Стаичката се смълча, ако не се броят заглъхващите напъни „Ама те ядат собствените си бебета!“ от страна на Фийни и „С правил дивост!“ от гоблина простичко и точно наречен Смрадльо. Вече без паника гоблинът посочи с нокът лявата китка на Ваймс, погледна го в лицето и се примоли:
- С правил дивост?
Лапата го подръпна за крака.
- С правил дивост?
Съществото докуцука до вратата, погледна намръщения старши полицай и пак се обърна към Ваймс с изражение пронизващо лицето ти и произнесе много натъртено:
- С правил дивост? Господин Поо-лиц-аай?
Ваймс извади кутията си за енфие. Едно може да се каже за тази кафява работа: цялата церемония, през която трябва да минеш за да вземеш една щипка, ти дава повече време за мислене отколкото запалването на пура. Освен това привлича хорското внимание.
- Е значи, старши полицай, - рече той, - ето ви лице, искащо справедливост. Какво ще сторите по въпроса?
Фийни изглеждаше несигурен и потърси убежище в сигурните неща:
- Това е един мръсен гоблин!
- Често ли ги виждаш покрай ареста? – запази тона си мек Ваймс.
- Само Смрадльо, - Фийни изгледа накриво гоблина, който му изплези червейоподобния си език, - Винаги се мотае наоколо. Останалите знаят какво се случва, щом ги хванем да крадат по тези места!
Ваймс погледна гоблина и от пръв поглед разпозна зле зарастнал счупен крак. Той заобръща в пръстите си кутията от енфие без да поглежда младежа.
- Но сигурно един полицай би се зачудил, какво ще да се е случило, че окаяна твар като тази тук да иде право при закона и да рискува да бъде осакатена… отново?
Това беше скок в тъмното, но, пусто да опустее, той толкова често беше скачал така, че тъмното му беше като трамплин.
Под китката го засърбя. Той се опита да го пренебрегне, но само за миг пред него се яви прокапваща пещера и никаква друга мисъл освен ужасяваща безкрайна мъст. Той примигна, гоблинът пак го подръпна за ръкава, а Фийни започна да се ядосва.
- Не аз го направих! Нито съм го видял как се случи!
- Но знаеш, че се случва, нали?
И Ваймс пак си спомни мрака и жаждата за мъст, фактически самата мъст добила съзнателност и глад. А малкото келешче го докосна по тази ръка. Всичко се върна, а му се искаше да не беше, защото макар че всички ченгета трябва да имат в себе си по малко от злодея, никое ченге не бива да се разхожда с частица от демон във вид на татуировка.
Фийни поизгуби гнева си, защото сега го хвана страх.
- Епископ Жупел казва, че те са бесовски и безочливи твари, създадени като подигравка към човешкия род, - заяви той.
- Не знам за разните му там епископи, - каза Ваймс, - но тук става нещо, и ми се обажда усещането, заобажда ми се още откакто стъпих тук, и ми се обажда на моята земя. Чуй ме сега, старши полицай. Когато задържаш заподозрян, трябва да си сториш труда да го попиташ, дали го е направил, а ако той каже че не, да го питаш, дали може да докаже невинността си. Схващаш ли? Длъжен си да питаш. Ясно? А моите отговори са, в съответния ред, не по дяволите и да по дяволите!
Малката ръка с големите нокти пак задраска по ризата на Ваймс:
- С правил дивост?
Добре де, помисли си Ваймс, а пък си мислех, че бях мек с хлапето досега.
- Старши полицай, нещо не е наред и ти знаеш, че не е наред, а си сам-самичък, така че най-добре си привлечи на помощ някой, за който знаеш, че може да му се вярва. Накой като мен, примерно, в който случай аз ще съм заподозреният, който след като излезе под гаранция в размер едно пени, - тук Ваймс връчи на изумения Фийни наполовина корозирал меден диск, - е бил помолен да съдейства на вашето разследване и прочее. Което ще си е съвсем пригледно, направо кукличка и в съответствие със стандартната полицейска процедура, която, момчето ми, аз съм я писал, така че най-добре ми повярвай. Не че аз съм законът, никой полицай не е законът. Поличаят е само човек, но когато се събужда сутрин, законът му е будилникът. Досега бях мил и любезен с теб, но да не мислиш, че наистина ще взема да прекарам нощта в кочина? Време е да станеш истинско ченге, момко. Направи каквото трябва, пък бумащината я нагласи после, както правя аз, - Ваймс погледна надолу към настойчивия малък гоблин, - Добре де, Смрадльо, води.
- Но старата ми майчица тъкмо идва с обяда ви, господин командир! - изхленчи Фийни и Ваймс се поколеба. Не е работа да бъде разстройвана една стара майчица.
Време беше да се извади от нафталина херцогът. Обикновено Ваймс не прекланяше глава пред никого, но сега се поклони на госпожа Ъпшот, която насмалко не изпусна подноса си от екстатично смущение.
- Умирам от срам, скъпа ми госпожо Ъпшот, че се налага да ви моля да притоплите за мен за малко по-късно вашия Ку Че Ям, защото вашият син, гордост за униформата си и за отгледалите го родители, ме помоли да му съдействам в дело от значителна важност, което дело може да бъде поверено само на безукорно честен младеж, като това ваше момче.
Докато жената замалко не се разтопи от гордост и блаженство, Ваймс издърпа младежа навън.
- Сър, ястието се казва Пат Ка Лап. Само в неделя имаме Ку Че Ям. С пюре от моркови.
Ваймс се обърна и топло стисна ръката на г-жа Ъпшот с думите:
- Нямам търпение да го опитам малко по-късно, мила ми госпожо Ъпшот, но ако ме извините, синът ви е много стриктен в полицейските си задължения, както съм сигурен че добре знаете.

Полковник Чарлз Огъстъс Даймир още преди много време, с опита си на дългогодишен стратег, бе решил да остави Летиция да си я кара както тя си знае. Това му спестяваше куп неприятности и му позволяваше да си се ровичка в градината, да се грижи за драконите си и от време на време да ходи за пъстърва – занимание което той обичаше. Той вземаше под аренда половин миля от потока, но за нещастие в последно време му беше трудно да бяга достатъчно бързо. В днешни дни прекарваше много време в библиотеката работейки над втория том от мемоарите си, гледайки да не се пречка на жена си и да не се въвлича в нищо.
До този момент беше напълно доволен, че тя е поела поста председател на магистратите, защото така цели часове наред я нямаше вкъщи. Той никога не е бил от онези, дето мислят в категориите добро и зло или виновен и невинен. Той се беше научил да мисли в категориите нас и тях и убит и още не убит.
И следователно той не слушаше групата седнала край дългата маса от другата страна на библиотеката, разговайки тревожно, но не можеше да не дочуе по нещичко.
Тя беше подписала онзи проклет документ! Той трябваше да се опита да я разубеди, но нали знаеше как щеше да свърши това. Командир Ваймс! Добре де, според всички сведения човекът си е от припряните и може и да се е посбил с как-му-беше-името, ковача де, който по свой си начин беше свестен тип, малко гореща глава разбира се, но нали завчера беше направил адски добър драконски остен за напълно приемлива цена. А пък Ваймс? Не е убиец, това е сигурно. Тези неща се научаваш да ги разбираш в армията. Убийците не изкарват дълго. Виж, да убиваш по задължение беше съвсем друга работа. Летиция обаче беше послушала онзи непоносим адвокат и те всичките се бяха съгласили да подпишат просто защото оня мръсник Ръждю го беше поискал.
Той отвори броя на „Зъб и пламък“ за този месец. От време на време някой понижаваше глас, а той не можеше да не си помисли, че това е доста оскърбително, предвид че седиш в библиотеката на свой човек, особено пък без да си попитал за мнението на своя човек. Но той не протестираше. Отдавна се беше научил да не протестира, така че държеше погледа си фокусиран все така в притурката за пламеспирачните инкубатори, държейки я пред себе си като талисман срещу злото. Обаче сред думите, които не чу бяха:
- Той, разбира се, се ожени за нея само заради парите и, знаете ли, - това беше гласът на жена му.
- Аз пък чух, - последва друг глас, - че тя тогава била отчаяно зажадняла да се омъжиза когото и да е.
Чудновато острият тон на този глас разкриваше, че той беше на госпожица Пикингс, за която полковникът не можа да не отбележи докато се взираше навъсено в една реклама на цяла страница на асбестови драконарници, че самата тя изобщо не е бързала да си намери съпруг. Полковникът се придържаше към убеждението „живей и остави другите да живеят“, освен това, честно казано, ако на една мадама и се иска да ходи с друга мадама, която носи риза и врътовръзка, обяздва коне и има лице като булдог лочещ оцет от тръни, това си е напълно нейна си работа. В крайна сметка, каза си той, ами стария „Бифи“ Джексън“, а? Който всяка вечер в офицерската столова обличаше рокля и ползваше твърде цветист афтършейв като за свое момче, но призовеше ли го тръбата на бой, се сражаваше като същински демон. Чудно нещо е този свят.
Той пак се опита да намери докъде беше стигнал, но беше прекъснат от много преподобния Мишокър. Никога не се беше разбирал с падретата. Че за какво ли?
- Намирам за много подозрително, че семейство Рамкин са цъфнали тук след толкова години в града, а вие? Четох за Ваймс във вестниците. Той не е от хората за които да си помислиш, че просто така ще си вземе почивка.
- Според Гравидни го наричат „териерът на Ветинари“, - обади се Летиция.
От другата страна на масата съпругът й заби нос още по-дълбоко в списанието за да не се разкиска. Гравидни! Кой би нарекъл синчето си Гравидни? Не и който изобщо някога е развъждал дракони или риби, сто на сто. Естествено, съществува и такова нещо като речник, но старият лорд Ръждю не беше от хората, които биха отворили книга, ако може да не я отваря. Полковникът се помъчи да се потопи в една статия за лекуването на зигзагообразно гърло при по-стари самци, а жената на неговото сърце продължи:
- Е, на нас тук не ни трябват глупостите на Ветинари. Очевидно на негова милост му доставя немалко удоволствие да позволява на Ваймс да се изцепва посред дворците на могъщите. Очевидно Ваймс не почита висшестоящите. Всъщност тъкмо напротив. И по всичко изглежда, той е готов да нападне от засада един приличен трудов човек.
Чудна работа, помисли си полковникът, за пръв път да я чуя да нарече ковача иначе освен „проклетият досадник“. Струваше му се че разговорът около масата е натегнат като между новобранци в навечерието на първата им битка. Той си каза наум: „Значи вече има заповед за арест на командир Ваймс, героя от Кумската долина (ама адски добро изпълнение! Картинка! Мир в наше време между братята троли и братята джуджета и прочее. Крайно време беше! Че се нагледах на касапници.), а сега ще му съсипете професията и репутацията само защото онзи мазник с име като бременна жаба ви е подмамил да го сторите.“
- Доколкото разбирам насилието му е в природата, - каза, абе, как му беше името?
Във всеки случай калпав човек, поне според полковника. Купил си бе голяма вила до Нагорнище, от блюдолизците на Ръждю. Май никога не е работил нищо. Как му беше името, а да, Еджхил, хич не е човек на когото да вярваш колкото да му обърнеш гръб, нито колкото да стоиш с лице към него, те обаче и него го приеха в съзаклятието.
- И той е просто едно улично гаменче, а също и пияница! - възкликна Летиция, - Какво ще кажете за това?
Полковникът старателно си гледаше списанието, премълчавайки отговора си „На мен ми звучи направо прекрасно, скъпа моя. Когато аз се жених за теб, всичко което получих беше обещанието за половин дял в павильончето за риба с картофки на баща ти, и то когато изляза в отставка, а и това не получих.“
- Всеки знае, че родоначалникът на семейството му е убил крал, така че не виждам, как Ваймс би се притеслил от убийството на един ковач, - отбеляза достопочтеният Амброуз.
С този работата беше мътна. Имаше нещо общо с превози по море. Изпратен тук от града да се покрие заради нещо си свързано с някакво момиче. А полковникът, който имаше много време за мислене,3 преди време се зачуди, как в наше време с цялата му модерност някой може да бъде изгонен от града заради момиче. И инстинктът му подсказа, че сигурно става дума по-скоро за възрастта на момичето. След като известно време мътеше тази мисъл, полковникът писа на старата си дружка „През-ден-наряд“ Робинсън, който поназнайваше туй онуй за това онова, та малко по малко беше станал някаква политическа клечка в двореца. Та значи той отправи запитване, тъй да се каже, до другаря си, когото веднъж бе извлякъл в безопасност преметнат през седлото му преди клачските ятагани да го докопат, и получи в отговор кратка бележка с нищо повече от „Да, наистина, малолетна, потулено с големи разходи на средства.“ След което полковникът много се постара повече никога да не стиска ръката на копелето.
Щастливо не знаещ за мислите на полковника, достопочтеният Амброуз, който винаги изглеждаше възголям за дрехите си (дрехи по мода по-подхождаща за някой двадесетина години по-млад от него) се подсмихна злорадно:
- Откровено казано мисля, че правим само добро на света. Казват, че той покровителствал джуджета и всякакви други нисши форми на живот. От такъв като него човек може да очаква всичко!
Да, човек като теб може, добави наум полковникът.
- Но ние не сме сторили нищо лошо... Нали? - не се удържа госпожица Пикингс.
Полковникът обърна поредната страница и я изглади с армейска прецизност. Като си мислеше: „Ами да, всички вие прикривате контрабанда, стига само да я вършат правилните хора, тоест от своя приятелски кръг, а пък ако не са такива, ги глобявате яко. Прилагате един закон за бедните, а съвсем никакъв за богатите, миличка, защото бедните са толкова досадни.
Не щеш ли изведнъж усети, че го гледат. Ужасно нещо е това – брачната телепатия.
- Нищо лошо не се е случило, нали всички го правят, - каза жена му.
Главата и пак се обърна, когато съпругът и обърна още една страница вперил поглед в текста, а наум колкото се може по тихо мислейки си: „А да не говорим за онзи... инцидент преди няколко години. Лоша работа. Много лоша. Не е добре бебета от който и да е вид да бъдат отнемани от майките им. Лоша, ама лоша работа. И всичките го знаете и то ви тормози, и правилно че ви тормози.
Стаята пак се смълча за миг, след което госпожа полковничката продължи:
- Няма да има никакви проблеми. Младият лорд Ръждю ми обеща, че няма. В крайна сметка ние сме в правото си.
- Според мен виновен е онзи жалък ковач, - обади се г-ца Пикингс, - Той не престава на напомня всичко онова на хората, той и онази проклета драскачка.
- Нямам представа за какво говорите, г-це Пикингс, - засуети се г-жа полковничката, - Нищо незаконно не се е случвало тук, - главата й пак се извъртя към мъжа й и тя попита остро, - Ти добре ли си, скъпи?
За миг той изглеждаше, като че отговорът е „не“, но после полковникът се окопити и отвърна:
- А, да, мила. Всичко си ми е наред. Всичко.
Но мислите му продължиха: „Ти си съучастничка в, няма как да го кажа по-меко, циничен опит да се съсипе кариерата на един много добър човек.“
- Чух те да кашляш, - това прозвуча като обвинение.
- А, просто е малко прашно или нещо такова, скъпа, иначе съм си наред. Съвсем наред, - и тогава той стовари списанието върху масата, изправи се и заговори, - Още когато бях само курсант, скъпа, едно от първите неща които научих, мила моя, беше никога да не си издавам позицията с безразборна стрелба. Мисля, че знам що за човек е този ваш командир Ваймс. Младият лорд Ръждю може и да е в безопасност, с всичките му пари и връзки, но много се съмнявам, че това важи и за вас. Кой знае, какво щеше да стане, ако не бяхте припирали толкова. Че какво толкова, някаква си контрабанда? А вие взехте и дръпнахте дракона за опашката и страшно го ядосахте!
Когато жена му възстанови дар-слово, тя възкликна:
- Как смееш, Чарлз!
- О, колко му е да смея, скъпа, - усмихна се радостно полковникът, - Мъничко контрабанда може и да е дребна работа, но не и когато се предполага, че отговаряш за спазването на закона. Изумително, как никой от вас не го е схванал това. Ако ви е останал някакъв ум, дами и господа, без никакво отлагане ще обясните на негова светлост цялата злощастна афера с гоблините. В крайна сметка нали вашето приятелче Гравидни я извъртя. Единственият ви дребен проблем е, че вие му позволихте да стори това, доколкото си спомням, без нито думичка против.
- Но то не беше незаконно, - отвърна хладно жена му.
Мъжът и не помръдна, но в някакъв неизразим смисъл изведнъж като че се извиси.
- Мисля, че нещата малко се пообъркаха. Вие, виждате ли, мислехте за нещата като законни или незаконни. Е, аз съм само един военен, и то не особено добър, но според мен вие толкова се грижехте за законното и незаконното, че изобщо не помислихте дали то е редно или не. А сега, ако ме извините, ще ида до кръчмата.
- Но, съкпи, - каза на автомат жена му, - нали знаеш, че с пиенето не се понасяте.
Полковникът целият разцъфна в усмивка.
- Тази вечер възнамерявам да си оправя отношенията с пиенето и да стигнем до пълно разбирателство.
Останалите магистрати обърнаха погледи към г-жа полковничката, която гледаше мъжа си на кръв.
- По-късно ще си поговоря с теб още за това, Чарлз, - изръмжа тя.
За нейна изненада усмивката му не помръкна.
- Да, мила, подозирам, че ще е така, но май ще излезе, че няма да те слушам. Приятна вечер на всички ви.
Със щракане вратата се затвори след него. Трябваше да е трясък, но някои врати изобщо не разбират какво изисква моментът.

И пак - благодаря!