Раздвоение

Не точно. Но ми е интересно как е при вас.
Аз имам едновременно много силно доминиращи емоции и много силно доминиращ разум. Обикновено е едното от двете. При мен са някак независими едно от друго. Да, разумът все пак се стреми да живея така, че по възможност повече позитивни емоции да ми се случват. Но все пак.... Каквото и да става имам две аз - едното е това, което все пак изпитва нещо, другото - това, което наблюдава. Безпристрастно почти. Понякога се съчетават - особено в спектъра на гнева, когато нещо е очевидно несправедливо, когато има голямо противоречие. Но мога едновременно, имам предвид не просто разумът да е безпристрастен наблюдател - когато на мен ми се случва нещо, което е свързано със силни емоции, умът ми все пак не мисли непременно на моя страна - мисли като за пешки на шахматна дъска за участниците - включително мен. Включително в състезания - умът ми по-скоро претегля кой най-много се е старал, кой най-много ще страда, ако не спечели, кой най го иска, кой най-заслужава.... едновременно с това аз си се състезавам, давам си всичко от себе си, но не е непременно самата аз да "гласувам" или "скандирам" за себе си.... Малко като две отделно функциониращи системи са.

Имам предвид - доколко са ви съгласувани емоциите и мислите? Така ли е по принцип? Защото познавам много хора, при които не е. Всъщност не познавам някой, на когото собственият му ум му казва "нищо лично". Малко е все едно аз самата съм двама човека или две същества - едното, което си живее живота и другото, което просто е свързано с първото, но е и някак отделно и не твърде привързано... към самата мен. Т.е. то пак съм аз. Ха-ха-ха я да видя кой ме разбира и има ли такъв. Иначе процесът е на стремеж към непостижимото пълно сливане предполагам. Нещо като мета секс със себе си. Ама не ми се получава. Или когато ми се получава е малко агресивно, хахаххаха. Е, тук вече прекалено минах зоната на комедията и ще спестя последвалия моно.... диалог.



- Vous jouez avec votre vie!
- Et alors?! Il faut bien jouer avec quelque chose!

Ами мен твърде често ме владеят емоциите... Доста им робувам между другото - често разумът е наритан в ъгъла от емоциите и си трае там... Ето - осъзнавам примерно че ме е страх от нещо - емоцията да се противопоставя на страха и да не му дам нужната сила ме завладява - резултат - предизвиквам конкретно страха си в ситуация - която често пъти може да бъде застрашаваща животът и здравето на тялото ми... Естествено - разумът се опитва да ми каже доста неща в подобен случай - но както казах бива наритан в ъгъла да си трае

При пристрастеностите ми е същото - емоциите са тези, които взимат връх... Пример: Не пуша 6 години - отивам в Турция на почивка - както лежерно си почивам на шезлонга, под дебелата сянка и играя табла със снаха ми и си пия бирата или нещо си там... в един момент ме завладява емоцията - ама напълно... да си запаля една цигара... Подчинявам се - отивам, купувам си цигари и провалям 6-годишен труд

Може би това е нещо върху което да работя - да балансирам емоциите и разума - да позволя все пак на разума отвреме навреме да взима връх... Определено трябва да помисля по въпроса...

Благодаря за темата...

Като откриеш себеподобни, какво ще ги питаш?

Колкото повече ми е важно нещо, толкова повече умът отстъпва на емоциите, вместо да е обратното.Струва ми се, че по-често се противопоставят. Доминира едното или другото, но не едновременно ... или в момента не се сещам за такава ситуация. Да, умът все пак взима участие в доставянето на положителни емоции, дотолкова доколкото на него си му харесва и понякога в разрез с разумното за здравето на тялото. Емоциите най-често са резултат от външен дразнител - нещо се случва извън мен и аз се вълнувам. Умът ми е отшелник, отдал се на себе си.

Да, понякога имам чувството, че емоции и ум са нещо трето, различно от мен самата, но не бих казала, че са обективни заради това. Разбира се това е една илюзия. За да има единство трябва непрекъснато да се контролират. Това може да бъде крайно изтощително докато човек се научи да го прави. Така е с всяко нещо.

Но ти, макар да не те познавам в реала, ми се струваш доста чувствителна и емоционална. Вероятно тук даваш изява най-вече на емоците, като повечето от нас, междувпрочем. За емоциите ти с положителност мисля, че са силни. Поетична душа си. Намирам прилика със себе си в това.

Е, щом разграничаваш гласа на разума и гласа на емоциите, въпрос на време и желание е да ги синхронизираш. Ако искаш, де. :)))

La Gloria

Каквото и да става имам две аз

само две ли?

Ами как да ти кажа
При мен чувствата следват Разума.
Нищо,че и няколко пъти да ми се е случвало разума ми да е по ''емоционален'' от емоциите

Във всяка десятка има нула

аз го разбирам,
бих го написала по подобен начин

Всъщност не познавам някой, на когото собственият му ум му казва "нищо лично"
аз уж познавам един, но съм забелязала, че когато нещо го жегне, не му отърва/което на практика означава, че го е приел лично/ той сякаш се отдалечава, млъква,
и подозирам, че изчаква да обработи рационално емоцията и да да я обезсили, което според мен си е доста добра практика...
аз все още не съм се научила да броя до 10, 100 и 100 000, за да не се налага да ми казват, че ми е къс фитила
ама имам напредък малък де..., преди много повече ме владееха емоциите

Сън ли на разсънване сънувам?
Нов ли е наистина светът?;-)

Не знам, би трябвало да си много объркана с тия две системи, а не изглеждаш така.
Но може и да не те разбирам правилно, тъй като процесорът ми е зает с моите си въпросителни и така да се каже е блокирал в невъзможност да обработи инфото. Не че данните са много, просто липсва нещо съществено, за да се сглоби картинката. Та чакам го да се появи.

го чакаш това същественото ? Че вече година това правя, но нищо не се случва.

Хм, за различни неща май си говорим. На мен ми липсва някаква информация от външния свят, а не от вътрешния, както е твоя случай.

Целия човешки живот е раздвоение,както и правене на каквото трябва,за да е уж по-добре.
Аз имам едни мисли,едни чуства и нагласи,и съвсем друга реалност.
Всеки ден се налага да правя малки и големи компромиси със себе си,азът си и това което смятам че е правилно,за да е добре за семейството около мен.
Ако исках да направя каквото трябва,отдавна щях да съм безработен курсист ,по някакви преквалификации,със някаква илюзорна светлина в тунела.
Не вярвам на обещанията на хората и институциите вече.
Както и не вярвам на политиците.
Но днес отидох да гласувам за дясна партия тук в Норге,понеже ми писна от ляви партии и леви резби последните 4,8 години.
Циганизираха Норге,вдеигнаха всичко двойно,вече болнични се чакат с месеци за изплащане и регистриране..така се намаляват болните ..със замах и геноцид.
Писна мни да чакам по половин година за час за очен за детето например,и да няма частни клиники и алтернативи.
Писна ми и да гледам в прехвалената Норге,със прехвалерната и социална политика,как вечно БОЛЕН,ЗДРАВ НОСИ..и работещите с проблеми от здравно естество като мен,хранят армия от безработни търтеи,и родилки със забрадки на конвейр.
Затова гласувах за дясна партия която обещава да затвори границит5е за третия свят и навлеците тук,ако ще и аз да не съм норвежец.
Вече съм норвежец по статут и паспорт.
И нон стоп съм бачкал и съм плащал дан тук.
Надявам се десните партии да спечелят и да му заврат интернационала на Столтенгерг някъде където слънце не огрява.
На хората им става все по-ясно защо Брейвик се разстреля като за световно преди години.
Всяко прекалено нещо му идва края един ден.
Живота е едно постоянно раздвоение,дуалити..но важното е да си на правилната страна.
На тези на които им е писнало от псевдо-прогреси!!

Когато фактите говорят и боговете мълчат!Не оставaй длъжен никому!

М, имаше период, в който явно нещата бяха доста синхронизирани при мен, направо си беше екстра, разума и емоциите едно към едно вървяха. И после кво стана не знам. Изведнъж поеха контрола емоциите, ама направо ужасно стана, не можеш да се вразумя, ужас. Сега като се сетя, направо ако го нямаше разума става опасно, отивах в посока, в която ще да е голяма мъка. И тогава разума лека по лека започна да печели играта. Сега ми е добър съветник. :) Не мога да кажа, че винаги е очевидно, но му вярвам. Единственото тежко е, че понякога емоциите се опитват да ме объркат и то така, че да не успея да размисля напълно разумно, малко като страничен наблюдател какво се случва - а ми се иска, ама...

са водещите и затова толкова често пищя тук в клуба. Сега се опитвам да влея ум и разум в постъпките си, но от много мислене не действам. Дано скоро намеря баланса, че вече ми е скучно.

Така е по принцип, така сме устроени - едната система коригира другата.

Една голяма част от знанието ни за света не се поддава на рационализация, описание и класификация, затова разполагаме с интуиция, емоции и т.н. Да се откажем да следваме разума или емоциите си, би означавало да се откажем от част от "оръжията", които са ни дадени, за да оцелеем.

Има и друго:
Когато всичко е наред, човек се чувства добре и е щастлив, креативен и интуитивен, и малко се интересува от анализ на ситуацията, логически обосновки и т.н.

Когато нещата се объркат, и започнем да се чувстваме нещастни, автоматично се включва разумът, който анализира и търси алтернативни пътища...същият ефект има и една такава непостоянна и бързо променяща се обстановка като тази, в която живеем - очевидно е, че не можем просто да се отпуснем и да се наслаждаваме на всички тези по-горе споменати удоволствия :) - трябва да сме критични, скептични и нащрек....

Има и една много хубава приказка за индианците: когато изкачвали висок връх, правели почивка през няколко крачки - изчаквали душата им да ги настигне... - горе-долу така работи всяка от двете системи - разумът е бърз, и той е острието, което прокарва път, емоциите са по-инертни, но точно те изпълват пътя със съдържание :)

Имах една позната, която казваше Мислим така, както чувстваме нещата... Когато не се чувстваме добре, заради някакви негативни емоции и начина ни на мислене е негативен, а така се чувстваме още по-зле. Затова начина да се излезе от това състояние би бил да се опитаме в този момент да премислим нещата малко по-позитивно и да бъдем по-обективни. Но разбира се е лесно така на думи, по-лесно отколкото да го направиш, когато нищо не върви :)

Кажи си, за да ти олекне. Тук никой не те познава, от какво се страхуваш ?

Не се страхувам. Наистина не ме мъчи точно нещо определено. Преди години имах депресия и това като че ли е някакво остатъчно напрежение, не знам. Много мисля, анализирам, опитвам се да разбера собствения си начин на реагиране, да обърна внимание и на чувствата си. Основно защото не искам пак да стигам до там. Както всеки човек си имам моменти, точно сега ми се насъбра много, не е едно единствено нещо...

Но това, което казва aiumi е истина: "Когато всичко е наред, човек се чувства добре и е щастлив, креативен и интуитивен, и малко се интересува от анализ на ситуацията, логически обосновки и т.н. ". Като се върна назад във времето си давам сметка, че е така. Но сега е различно и аз самата се чувствам по-добре, когато се разбирам. :)
Благодаря ти. ;)

Това все едно аз съм го писала.

Това пък е толкова хубаво - за мен не е раздвоение, а хармония, баланс. Двете половини на мозъка ти са с достатъчно връзки помежду си
Отстраненост и наблюдение, включително и на себе си, не са навредили никому. Даже мисля си - само така се живее. Особено щом емоциите ти са си налице.

Иначе това за "нищо лично", грешиш /според мен/ - доста неща са лични. Хората играят техните си игри, и когато си в полезрението им, неминуемо ти окачват някаква роля в тях, искат те и ти да играеш в тях и т н... или пък не те искат, което пак си е лично

При мен сякаш емоциите доминират. Иска ми се да е обратното, но то не пита. Ако си правя равносметка, виждам, че доста отворена съм била към хората, които съм счела за близки и харесващи ми, доста идеализъм съм вкарала. И сега си сърбам попарата... човек не трябва да се привързва твърде. Хубаво е да си дава трезва сметка, да не дава твърде много, както и да очаква твърде много /двете са свързани/... Да не говорим, че като те метнат един два пъти най-близките ти /и от мъжки, и от женски род/ започваш да не вярваш и на добронамерените. Сега примерно някой малко познат като ми прави комплимент, и заставам нащрек. Дотам съм стигнала. Друг е въпроса, че при мен е прясно, да не говорим и с натрупвания... явно дълго ще си го отработвам.