Гордостта

казват била най-големият грях...
Какъв нюанс давате на тази дума...- аналог с горделивост, достойнство, изобщо как я интерпретирате?
Пускам темата във връзка с конкретна случка, която ме касае...
Поне при мен това чувство за "достойнство", ако по някакъв начин е накърнено, може да доведе до дългосрочна обида- само ако е от някой, на когото много държа...Така се почувствах обидена на един от най- добрите си стари приятели и му се сърдя вече 4 години Вчера бях на път да му вдигна телефона. Той периодично звъни за да поиска извинение, но не успях да се накарам...
Естествено задавам си въпроса дали имам цял живот време да се сърдя...Естествено знам, че това е незряло и ненужно, но си е моя слабост, с която не съм се справила още...
Достатъчно е човек да се замисли над думата "преходност", за да си даде сметка колко ненужни са и гордост, и обида и ред други терзания...Когато отидеш на гробища напр. виждаш ясно, че "Всичко е суета"...Виждаш го и когато по улицата срещнеш баба с внуче...Детското лице задължително ще остарее ако има този късмет...Толкова голяма част от дилемите ни са напълно излишни, но...
Кога чувствате гордостта си накърнена? Обиждате ли се? Какво мислите за гордостта изобщо?

Изпитвам ужасно любопитство каква точно е била ситуацията, за да продължава той 4 години да те търси, а ти 4 години да не вдигаш.


Иначе по-скоро с достойнство я асоциирам, не мисля, че е нещо лошо, хубаво е все пак да я има в някаква степен, чак пък съвсем без... Може би твърде показна, твърде самоцелна, твърде накърняваща другите качества в човека... Или ако го кара да прави неща, от които е нещастен.....


- Vous jouez avec votre vie!
- Et alors?! Il faut bien jouer avec quelque chose!

Иначе забравих да пиша при мен - като малка като се скараме с приятелка, обикновено аз не звъних, чаках - когато тя се обади, тогава. Но си вдигах телефона, де...

Сега, не знам. Понякога лъжа, преструвам се... или използвам сарказъм, за да намекна... това вероятно оттам идва.


- Vous jouez avec votre vie!
- Et alors?! Il faut bien jouer avec quelque chose!

Не ми се влиза в детайли, но най-общо показа нелоялност, каквато никога не съм очаквала...Беше в ситуация между чук и наковалня и избра лесния начин...Той знае, че направи гаф. Много пъти търси контакт с мен- включително и чрез другите ми приятели...Всъщност ако не му вярвах толкова, едва ли щях да му се сърдя много
Т.е ти по-скоро я свързваш с достойнство...

това, коeто описваш според мен няма нищо общо с гордостта ...

ти оценяваш ситуацията, сиреч това, което той е направил, като престъпление срещу тебе, също така вярваш че за конкретното престъпление се полага задължително конкретно наказание, а именно да прекъснеш контакта с него ...

щом обаче това ти носи страдание, значи нещо в системата ти от вярвания куца

Според мен има...В случая не става въпрос за наказание от желание за отмъстителност, а за обида, тъй като лоялността му към МЕН, не е била такава каквато очаквам...
Не ми носи страдание, но ми причинява дискомфорт...
Какво мислиш за гордостта?

За мен, има голяма разлика между гордост, достойнство и обида.
Не съм горделива, да накърняват достойнството ми не позволявам и не прощавам, обидчива съм, но прощавам зависи какво и на кого и пред кого е изречена обидата.

обидчива съм, но прощавам зависи какво и на кого и пред кого е изречена обидата.

Това в каква посока води?

Гордост - чест. Това ми е асоциацията.
Имам някакви принципни положения, над които съм се заинатила. Но не много сериозно. Обикновено, когато съм в пиковия момент и афектирана - дума не може да става за компромиси. Голяма сръдня. После времето уталожва нещата, но забелязвам, че има някакъв реваншизъм у мен. Т.е. - тренирам го, от известно време.
Може би - не точно реваншизъм, но просто искам да стане ясно, че нещата не се получават така, особено между приятели. Не успявам много, обаче - когато ми поутихнат емоциите - склонна съм на отстъпки. Зависи колко ми е скъп човекът и какви усилия полага.
Но зависи от хората. Понякога нещо просто се пречупва, вътрешно и не мога да ги видя със същия поглед, колкото и да опитвам, появява се някаква безшумна, но голяма дистанция. Обиждам се, да. Не винаги от нещо казано или направено - понякога поглед, жест, интонация - ме засяга вътрешно. Май му викат тънкообидност, но не точно - аз не се нацупвам, но вътрешно е все едно да те шибнат, когато си мислиш, че ти подават ръка и.. се отдръпваш. И духаш пръстите.

И вече ти е минало, но ти е трудно да му го покажеш и да вдигнеш, след като толкова дълго си устояла да не го направиш?

Аз лесно се засягам, но някак си се опитвам да дам свобода на хората да лъжат, изобщо - да правят каквото преценят. Имам един приятел, който е голям лицемер, хахха. Умее го това много добре - иска и вълкът да е сит, и агнето цяло, и всички да са доволни, и той да е света вода ненапита. Моята стратегия е, че показвам, че знам как стоят нещата, но и че за мен това не е проблем, че не ми пука - т.е. не е имало причина да лъже. Интересното е, че получих извинение, но знаеш ли какво - ей така от нищото "Извинявай". Аз: "За какво?", "А, аз така обичам да се извинявам" Аз: "?", Той: "Има за какво." И наистина имаше... Та, приех извинението... Ама трудно, трудно... досега като се сетя за причината, ми става малко криво. но си мисля - всичко търпи развитие... след време, ако му се наложи да прави същия избор, сигурно няма да постъпи така... Не знам в каква връзка го разказах това.


- Vous jouez avec votre vie!
- Et alors?! Il faut bien jouer avec quelque chose!

На много близки хора ми се е случвало да прощавам, на хора които имат отвратителен стил на изказване, особено когато са в състояние на афект / за тях ми трябва време/, на хора които могат да ме направят за "смях" и съответно себе си пред други хора рядко прощавам, ако не са ми много близки.
Виж, ако горните ме помолят за помощ не мога да откажа, но не забравям обидата.

описаната ситуация говори за това че ти очакваш от другите хора във всеки момент да се държат перфектно, като ангели, висши същества или минимум прослветлени мъдреци и понеже този човек не се е държал като висше същество, а като обикновен човек, то ти си преценила че си в свещеното си право да се чувстваш обидена от постъпката му

проблемът е в нереалистичното ти очакване този човек във всеки момент да поставя личните си интереси по-долу от твоите интереси, гордостта e опит за обяснение на ситуацията с цел да прикриеш истинската причина за нелепото ти държание

Как не ви омръзна да се занимавате с глупости? Дърти ора станахте вече...

Или нас залъгваш или себе си.
Поведението ти към този човек показва пределно ясно, че ти не държиш на него и искаш да му отмъстиш за това, което ти е причинил и нищо не те интересува. Ако с този човек се случи нещо лошо ти почти няма да се трогнеш, защото той не те интересува.
При теб е не само обида, но и гордост и отмъщение. Гордост - защото държиш да демонстрираш, че ти ще дирижираш парада и всичко зависи от твоето благоволение.
Според мен си несправедлива да го третираш по този начин (ако ситуацията е точно както я описваш). Освен това се държиш незряло.
Най-правилната реакция ще е да му се обадиш, или да му вдигнеш телефона и да му кажеш: Виж, не се мъчи повече. Аз съм си решила, че не искам да комунирам с теб повече и това е - няма смисъл да ме търсиш за каквото и да било.
Достойнство е да не позволяваш да те унижават или сам да се унижаваш.
Гордост е когато смяташ хората за по-низши от теб и се чувстваш в правото си, да ги тъпчеш и унижаваш по каквито и да било начини. В момента ти унижаваш косвено този човек, като не откликваш на опита му за комуникация и не му даваш ясен отговор за поведението си. Но не е нужно да ти ги обяснявам тези неща, защото съм сигурна, че си ги знаеш.
Така че има голяма разлика между гордост и достойнство. Най-малкото едното е отрицателно качество, а другото положително

Истински ценното го нося в себе си, но слепите няма как да го видят.

Богохулството е най-големия грях не гордостта. Аз съм горд човек и се гордея със себе си.

начи преди повтаряне кой какво казва, човек трябва и да се позамисли- гордостта била най-големия! грях- ебати и глупостите

Обикновено, когато съм в пиковия момент и афектирана - дума не може да става за компромиси. Голяма сръдня.

Ами явно не е лесно надскачането...Разбирам те много добре

Няма значение каква е връзката...Хубаво е, че го разказа...
В интерес на истината и аз съм доста толерантна към хората по принцип...-Явно правя изключение само към тези, на които наистина много държа...
Горките хора

Това са въпроси ,на които и аз търся отговор вече почти цял един съзнателен живот.
Имам цял списък, така да се каже с хора,на които не мога да простя. Въпреки че знам,че ТРЯБВА да им простя.Но просто не мога. Дори изкарвам доводи В тяхна защита по въпроса защо са ме обидили. Осъзнавам,че не те са ме обидили. Те просто са казали или направили нещо в съзвучие с техните разбирания, нагласи,ценности. От което аз съм се почувствала обидена.Ни в клин,ни в ръкав. Защо например не съм избрала да остана незасегната от техните думи и действия, а съм направила себе си жертва на чуждата глупост, нетолерантност, нетактичност,липса на възпитание. Не мога ли да бъда над тези човешки слабости.Защо съм се обидила ако имам осъзнаване на всичко това. Имала ли съм право, едингоспод знае.
Но ето че цял живот съм обидена на баща ми,на брат ми, на мъжа ми,на децата ми,на шефката ми и трупам ден след ден все нови и нови попълнения в списъка.Гротескно,нали? Но просто не мога да се спра.И благодарение на това съм цял живот болна. Ако не искаш да си като мен, не разсъждавай като мен.Но не е толкова просто.
Ако когато си била дете, си имала родители,толерантни, духовни, прощаващи и ти се научаваш да бъдеш като тях. Но ако няма от къде да видиш този модел на мислене,страдаш цял живот от криворазбрано достойнство.

Не е така, както си го описал...
Все пак приемам тълкуванието ти...Всяко такова е субективно...
По принцип не ме е страх да призная слабостите си...Всъщност затова може би толкова харесвам Юнг...Никога не е криел своя слабост от пациентите си...В случая не е така.