По пътя

на живота човек се натъква на всякакви прозрения, но преди това на противоречия.
Понеже се оказа, че не мога да пиша и в клуб Ошо, а не само в йога, та тук да си запиша прозрението.
и то е
че "непривързването" е всъщност непознато за повечето от духовнотърсещите хора. Реално те отиват в безразличието. Как се получава това си мислех тези дни. Ами много просто /или ми се вижда просто, защото съм зациклила точно на това обяснение/- хващат и разрешават проблема си с мозъка и паралелно се отказват от емоционалната част. И това води до отдалечаване и накрая безразличие. Мисля си, че това е недомислена работа. Нещо не е както трябва. Не може човек да стане безразличен към хората, родината си и т.н. неща, които му носят сила и енергия.

непривързването е част от достиженията, които духовно търсещите правят.Само че една голяма част от тях достигат непривързването като безразличие. Всъщност и аз съм си казвала, че не е наред, не е наред нещо дадено ти от Бога ти да го изрежеш и да се откажеш от него, но пък всеки си прави своя избор.И все още се питам къде е тънката граница между непривързване и безразличие.

мисля, че границата е трудно уловима, но пък крайният резултат е видим с просто око. със сигурност се вижда от страни, но пък кой ли пита страночностоящите при наличие на безразличие вече.

а! случайно надникнах тук и те видях
Ошо е страхотен клуб, много го харесвам и чета, но просто не ми се говори с никого, пиши на модератора за достъп, много интересни хора са там

за непривързването....
много точно си хванала същественото - непривързването е безразличие /и аз така го виждам/
как ще си отвързан от нещо като има какво да те тегли към него

а защо човек трябва да е непривързан се питам и кому и за какво е нужна тази гола свобода
кое е това дето би си струвало след като си откъснал от себе си всичко което обичаш
самият ти
айде бе, луда работа :)

Ами за какво им е тази свобода... аз си го обяснявам така: всичко е заради енергията. Човек като е привързан, като се отдалечи /загуби, дистанцира от нещо/някого/- той страда. А страданието е един вид изтичане на енергия. Оубаче... тук идваме в едно противоречие. Значи страданието ни е необходимо- без него няма движение напред. Има само застой и съответно, понеже няма застой в природата, движението е с посока назад. Та така- хем ни трябва страданието, хем не ни трябва. А де..
Но в непривързването има нещо неразбрано. Няма как като хора да не сме привързани още със зачеването към редица енергийни канала- семейство, роднини, махала, град, държава... планета. вярно е луда работа. лошото е, че човек лесно влиза в заблуждения и така спъва развитието си. поне аз така ги виждам нещата.

Не знам Кафе, силно съм разколебана за ползата от всякакви учения, духовни развития и пр. Докато бях в относително равновесно душевно състояние, йога упражненията и медитацията страшно ми помагаха и ме държаха стабилна. Сега дори мисълта за тях ме ядосва, тъй като съм разлюляна и несигурна.
Във всички тези книжки пише, че страданието развива. Може. Мен лично ме прави по-лоша.

Не е безразличие -това е да усещаш всичко в по - голяма пълнота и изострени сетива, но нищо да не те задържа, а и ти реално да не изпитваш копнеж по него. Радваш се, наслаждаваш се, и всеки миг си способен да се отдалечиш, без драми и страдание.

La petite Mort

Някъде бях чела, че Евангелието се чете тогава, когато на човек му е тежко.
Иначе те разбирам. Много хора възприемат духовните занимания като ъпргейдване по план или от своево рода скука да речем. Не от нужда. Затова и при първата тежест се чудят, от какъв зор се занимават с тях. Е, да ама при мен не се тръгна от весело настроение и затова и съм намерила голяма опора в думите на определени хора. И скоро бях и на един т.нар курс и просто съм потресена за енти път, колко много базисни неща не знаем хоата и как се оставяме беззащитни. Обаче моята мнителност към религиозните си остана. хахаха Всеки един, с когото съм влязла в контакт го поставям на тест, който сам си зададе. И се оказва, че голямо разминаване между дела, думи и схващания има. Толкова много се стараят хората да се замаскират и от себе си и да се изкарат много духовни, а са такива лъжци на дребно. Но и с тази гледка се свиква.
Аз се отнесох малко в размисли.
Та мисълта ми е - не си губи времето с чудене, а ги остави нещата така, както са и не се занимавай до момента, в който не получиш импулс да се занимаваш. Ще получиш импулси всякакви- едни ще са от любопитство, други от тъга по изгубеното време в опити, но това не се брои. Когато ти стане истински тежко- тогава ще се породи издълбоко този имрулс, който има значение.
И аз така важно се изказвам, ама понеже си вярвам- затова. Шегата настрана- наистина го мисля това горното.
та- споко.

Аз на теория не ги оспорвам нещата. Практиката ме вкарва в съмнение за успеха на начинанието от човешкият индивид на този етап.

Еее, случва се, когато най - малко го очакваш, и някак май е различно от очакванията... но тогава вече е без значение. Поне така мисля.

La petite Mort

Предварително моля за извинение, че се намесвам.Поводът да го направя, е това:
"Обаче моята мнителност към религиозните си остана. хахаха Всеки един, с когото съм влязла в контакт го поставям на тест, който сам си зададе. И се оказва, че голямо разминаване между дела, думи и схващания има. Толкова много се стараят хората да се замаскират и от себе си и да се изкарат много духовни, а са такива лъжци на дребно."

Хем съм съгласна, хем не. Смятам себе си за вярваща в рамките на нормалното, и се старая да спазвам моралните правила и Божиите заповеди, да не вредя на никого и да съм полезна с каквото мога. Но винаги съм изпитвала подозрение към хора, които парадират с религиозността си и обясняват колко силно вярващи са и как, видиш ли, другите, дето не говорят нонстоп за Бог и религия, са едни заблудени души. /Това лично на мен са ми го казвали, и то ми го е казвал много млад човек, почти дете/. Това, с което не съм съгласна обаче, е да се поставя знак на равенство между духовността и религиозността. За мен духовността е свързана по-скоро с това, да си отворен към света, да възприемаш нови идеи, нови мисли, нови неща, да научаваш по нещо от всичко около себе си, да можеш да се наслаждаваш на хубавото около теб - и природното, и създаденото от човека; духът ти да е готов за нови възприятия, да си жаден за нови неща. И да умееш да възприемаш света около себе си по всякакъв начин, с всички сетива, с душа и сърце. Другото е... просто религиозна вяра, която е нещо прекрасно, когато е искрена и не се натрапва на другите.

ами аз общо казах "религиозни". има разлика, разбира се. аз говорех по-специално за тези, с които имам все пак някакъв контакт. просто прекалено силно искат да получат резултати и потвърждения и като малките деца си доизмислят картинката, в което вкарват и другите в заблуждения.
но съм виждала и откровено лоши хора, които иначе са много религиозни, но това е друга тема.
и друго да добавя. не винаги говоренето на тема религия и духовност е парадиране. аз съм свикнала да говоря на такива теми, защото съм търсещ човек. просто тази тема ме влече и си я премислям и доста съм се ангажирала. но нито парадирам със знание, нито с моралност. напротив- аз съм много неморална според канона.

то и аз така си мисля, че би могло да се случи- когато най-малко очакваш.

Съгласна съм. Аз само споделях наблюдения и, да, точно за такива хора става дума; хора, които в отдадеността си на религията отиват твърде далече и както казваш ти, си "доизмислят картинката"... и смятат всички останали за заблудени.
Да, разбира се, че не винаги е парадиране, не съм искала да кажа това; просто познавам хора, които във всеки - ама абсолютно във всеки - разговор, независимо на каква тема е, гледат непременно да вметнат колко са религиозни, вярващи и т. н. А лично на мен ми се е случвало да ми заявяват, че съм заблудена, езичница и не знам каква още, защото се интересувам от митология. ЕИто за такива неща говоря - за такова "потъване" във вярата и бясно отричане на всякакви вълшебни приказки, митове, фолклор... тоест на цялата тази съкровищница, на която се крепи такава голяма част от литературата и изкуството - защото били "дяволски", "греховни" и т. н.

а то и аз вярвам, че митовете и легендите са просто предаване на забравеното минало на човечеството.

Да, мога да приема подобно виждане за тях - имах предвид, че съм попадала на хора, които ги смятат направо за вредни и смятат, че четенето на подобни неща е едва ли не грях и че все едно, четейки подобни неща, "отстъпват" от религията. Един вид: "Аз съм вярващ/а и е грешно да чета такива неща". Все едно запознаването с митологията или фолклора на даден народ може да им разколебае религиозните вярвания...

Не съм се занимавала от скука, нито от веселие. От дете имам интерес както към това което е вътре в човека, така и към което е извън него. Може би даже ми е потребност. Както сега е модерно да се казва, търсещ човек съм и аз :) Ядосвам се, защото не намирам отговорите, и защото не успявам да стана спокоен, уравновесен и щастлив човек. Това ме прави и толкова подозрителна към чуждия опит, което вече не е хубаво.
Но за импулсите, права си, истински са нещата които идват само издълбоко отвътре. Когато ги уловя ги следвам и им се доверявам, но трудно ми е улавянето

Това ме прави и толкова подозрителна към чуждия опит, което вече не е хубаво.
И защо пък да не е хубаво това, да се съмняваш в чуждия опит и думи?! Аз пък винаги си имам едно на ум и не хващам вяра на 100% на нищо, докато не го проверя. И това, което не мога да проверя, го оставям в базата данни за проверка на по-късен етап. Нямам бърза работа. Има хора, които си измислят съзнателно, но има хора, които са заблудени и то много и то от години. Както се казва- по делата ще ги познаете. Нищо не приемам аз за чиста монета. Съвети съм искала и ще искам, но аз съм тази, която решава, кое е за мен и кое-не. И от гоненето на щастие и смирение съм се отказала, да ти споделя. Мислих, наблюдавах и стигнах до прозранието, че смирение няма. Има само спокойствие и тишина от време на време и дотам. Също така съм се отказала от т.нар. приемане на самия себе си до тая степен, в която да не ти пука от нищо. Щото по тая логика- циганите трябва да са най-щастливите хора. Ама не искаме да живеем като тях, нали.
Уравновесените хора, естествено уравновесените, не носят белезите от детството. Освен това са постигнали повече неща, с които те са доволни и това ги прави уравновесени. Уравновесяването не е нещо, дето можеш да си го самовнушиш, нито е по команда. Щом сме неуравновесени, значи има какво да учим още и то много, за да наваксаме. Тогава ще си дойде това качество естествено. Защо ми е да съм равновесна и така да си спъвам развитието?! Ами нали точно от недоволството в мен аз се импулсирам да уча нещо, а не да блея и да съм доволно свинче. Регистрирам защо съм такава и търся отговорите в мен за мен. Проба-грешка и така. Всъщност това с регистрирането е даже забавно и увлекателно и въобще не затормозява. Даже напротив- докато се саморазглеждам се успокоявам.

Ошо за разлика от Кастанеда си струва да се чете и гледа и слуша.
Безразличието, може да се отъждестви и с примирение. И в двата случая губещия си ти (не говоря конкретно). Друго нещо е търпението. Иначе можеш да станеш безразличен към много неща, и това не означава че нещо не е наред. Просто тези неща нямат касателство спрямо теб и така. Нещо не мога да схвана, мъдруваш ли или просто нещо те притеснява за теб самата.

разликата е много ясна. Безразличието означава да не ти пука. Непривързанноста означава, да се грижиш за нещо, да се отнасяш с възможно най-голямо старание и разбиране към това нещо, но когато го изгубиш или то не е вече "твое" или около теб, да не страдаш. При безразличието на теб не ти пука дори когато е твое или те заобикаля.