"Висящото кафе"

"Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
- Пет кафета. Двете са за нас и три "висящи".
Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
- Какви са тези "висящи" кафета?
Отговаря ми:
- Почакай и ще разбереш.
След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета - плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
- Трите са за нас, а четирите "висящи".
Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
- Имате ли "висящо" кафе?"

Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Там оставяли в заведенията, по този начин не само кафета, но и храна. Вече е напуснала границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят.

"Висящото кафе" - Тонино Гуера, разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи може да докара сълзи на всяко лице.

РЕЧН. НА СЪКР. В БЪЛГ. ЕЗ.

Ричър седна от другата страна на касата и сервитьорката студентка дойде при него. Ричър наведе глава — универсалният жест, който изразява думите: „Искам да поговорим насаме.“ Сервитьорката пристъпи по-близо и също наведе глава към него, като конспиратор.

— Онова момиче — каза Ричър. — Тя поръча ли си?

— Няма пари — прошепна сервитьорката в отговор.

— Попитай я какво иска. Аз ще платя.

Ричър се премести в друго сепаре, откъдето можеше да наблюдава момичето, без да го показва. Видя как сервитьорката се приближи към нея и на лицето на момичето се изписа неразбиране, после съмнение, после отказ. Сервитьорката се върна при Ричър и му прошепна:

— Казва, че не може да приеме.

— Иди пак да й обясниш, че нямам никакви задни мисли. Кажи й, че не я свалям. Кажи й, че дори не искам да говоря с нея. Просто знам какво е да нямаш пари и да си гладен.

Сервитьорката пак отиде при момичето. Този път то се съгласи. Посочи някои от нещата в менюто. Ричър не се съмняваше, че си е избрало най-евтиното. Сервитьорката се отдалечи с поръчката и момичето се извърна на мястото си и вежливо, дискретно кимна, с подчертано достойнство, а ъгълчетата на устата му малко омекнаха, сякаш всеки момент щеше да се усмихне. После отново се обърна и застина както преди.

Сервитьорката отново дойде при Ричър и той си поръча кафе. Сервитьорката му прошепна:

— Нейната сметка е девет и петдесет. Твоята е един и петдесет.

Ричър извади една банкнота от десет долара и три от един долар от пачката в джоба си и ги остави на масата.

Сервитьорката ги взе, благодари му за бакшиша и го попита:

— И кога си бил в положение да нямаш пари и да си гладен?

— Никога — отвърна Ричър. — Цял живот съм получавал храна по три пъти на ден от армията, а след като се уволних, винаги съм имал пари в джоба.

— Значи си го измисли, за да я накараш да се почувства по-добре?

— Понякога хората имат нужда от малко убеждаване.

..............

Седнал на безопасно разстояние, Ричър проследи как момичето изяде един сандвич с риба тон и изпи един шоколадов шейк. От хранителна гледна точка изборът беше много добър. Отлично съотношение на качество и цена. Протеини, мазнини, въглехидрати и малко захар. Ако се хранеше така всеки ден, щеше да стане деветдесет килограма, преди да навърши трийсет, но когато беше закъсала насред пътя, беше умно да се зареди по този начин. След като свърши, тя попи устни със салфетката, избута чинията и чашата си встрани и отново застина, неподвижна както преди. Часовникът в главата на Ричър удари полунощ, а часовникът на стената на закусвалнята закъсня с една минута. Скованият от артрит старец се измъкна от закусвалнята, а продавачът на трактори събра брошурите и си поръча още една чаша кафе.

Момичето не помръдваше. Ричър беше виждал много хора като нея — в кафенета и закусвални до автогари и железопътни гари. Стоеше на топло, пестеше енергия и убиваше време. Чакаше стоически. Ричър я гледаше в профил и си мислеше, че тя е много по-близо до идеала на Зенон, отколкото той самият. Изглеждаше безкрайно спокойна и търпелива.

Продавачът на трактори пресуши последната си чаша кафе, събра си нещата и си тръгна. Сервитьорката се оттегли в един ъгъл и отвори някакъв роман. Ричър обхвана чашата с кафе с ръка, за да не изстива.

Момичето изведнъж се раздвижи. Плъзна се настрани от сепарето и се изправи — с едно-единствено гладко и грациозно движение. Беше невероятно дребна. Със сигурност не беше по-висока от метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет килограма. Под тениската носеше джинси и евтини обувки. Застана неподвижно, с лице към изхода, после се обърна към сепарето на Ричър. По лицето й не се четеше нищо друго освен страх, свенливост и самота. Накрая взе някакво решение, приближи се на метър до неговата маса и каза:

— Ако наистина искате, можете да говорите с мен.

Ричър поклати глава.

— Не, всичко е наред.

— Благодаря ви за вечерята — каза тя.

Гласът й съответстваше на физиката. Говореше тихо и деликатно. Имаше слаб акцент, но английският все пак й беше роден език. Със сигурност беше някъде от южната част на щата Калифорния. Отборът на „Падрес“ сигурно беше от родния й град — Сан Диего.

— Имаш ли пари за закуска утре? — попита Ричър.

Тя замълча, докато се бореше с гордостта си, и накрая поклати глава.

— А за обяд? За вечеря?

Тя поклати глава.

— Имаш ли пари за мотела?

— Платих за три вечери напред. Затова нямам за храна. Взеха ми всички пари.

— Трябва да се храниш — каза Ричър.

Момичето не отговори. Ричър пресметна наум: по десет долара на ядене прави трийсет долара на ден, значи деветдесет долара за три дни плюс десет долара за други разходи или телефонни разговори, общо сто. Той извади пет чисто нови банкноти от двайсет долара, които беше изтеглил от банкомата, и ги нареди на масата. Момичето каза:

— Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.

— Тогава ще ги предадеш напред.

Момичето не каза нищо.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не съм сигурна.

— Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш.

Момичето кимна.

— Така става — каза тя.

— Значи можеш да вземеш парите.

Тя пристъпи по-близо и взе банкнотите.

— Благодаря — каза тя.

— Не благодари на мен. Трябва да благодариш на човека, който ми е помогнал едно време. И на този, който е помогнал на него. И така нататък.



Лий Чайлд, нищо за губене

Ама захарта е въгрехидрат!

Другото, с което наричат "висящото кафе" е втора цедка. И не идва от това да пуснеш 2-ри път горещата вода през машината, а от 2-те цедки на машината, с която правят еспресото - едното кафе за теб, а другото за някой нуждаещ се от тази фантастичка глътка кафе по италиански маниер.

like

също like

Ай стига бе! Като ще правиш нещо, прави го качествено! Предпочитам да оставя пари за две читави кафета, а не за н-та цедка.

прочети пак:
[линк]

много хубави есета, но са си литературни някак.

ето от живия живот.
на брат ми жена му е мил и състрадателен човек. работи чиновничка в училище. в училището има и циганчета (изпълняват квоти). някои от циганчетата са ученолюбиви и дисциплинирани според нея.

едно от циганчетата, момче на 8-9 години, редовно идвало на училище и било добро дете, но от много бедно семейство. идвало с окъсани дрешки. един ден снаха ми го взела през голямото междучасие, отвела го в близък магазин, купила му грейка, обувки, шапка и ръкавици и го накарала да си ги облече още там. детето се зарадвало много, много. после няколко дни идвало на училище с тези дрешки и обувки. после постепенно почнало да идва без шапката ръкавиците, обувките, накрая дошло и без грейката.
попитала го защо не си носи новите дрешки.
циганчето отговорило примирено и без злоба: взеха ми ги.

Забърках се, защото не пия кафе от машина. Не си бях дала сметка, че има машини, които правят по две кафета наведнъж. Извинявам се!

оообичам такива истории!! ма много!

"Висящите кафета" много напомнят на "споделеното пътуване", което беше модерно допреди 2-3 години, но май за кратко... не знам сега дали се практикува...

та, преди 2-3 години, имаше един "почин" да споделиш пътуване с нуждаещ се... примерно, тругва човек от София за Варна с колата си, обаче, му е скучно да пропътува сам 500 км. и влиза в интернет и намира подходящи места, където да преложи, споделено пътуване на някой, който не може да си плати, примерно... или пък, всеки ден някой пътува по един и същи маршрут за работа и решава, че ще му е по-весело да го сподели с други пътуващи по същия маршрут, но нямащи възможност да се придвижват със собствен транспорт, примерно...

едно време пък, овчарите имали обичай да остават заслони или колиби в планината, оборудвани за изпаднали пътници с легло от сено, някой и друг стар козяк, парче хляб и сирене, стомна с вода и наръч съчки и дърва...

още по-едно време пък, по пътищата са строели малки параклисчета, в които винаги горели запалени свещи и имало храна и вода, макар и оскъдни за Господ, ако реши да слезе преоблечен като човек на земята или в крайна сметка за някой сирот бездомник...

хубави истории, човешки...

даа, много гот звучи.
докарва до сълзи от сърцето...
обаче мене май повече ме насълзява и някак не със същото белетристично чуство действителността, в която за повечето възрастни хора да си платят да пийнат готово кафе в чаша от кафене е рядък лукс и разсипия.
ами 1 чашка кафе струва 0.5-1% от целия месечен доход, след като са работили цял шибан живот.
да, да, я, я, натюрлих... социализъм, "ходили са на работа", а не наистина да вършат работа... те, онези лошите... намсикво.
политики вряк и кряк... изобщо не ме интересува тва виждане и което и да е виждане различно от вижданото през очите - коя баба ше седне да отдели пари за кафе в чаша.
като подариш букет на възрастна дама почти виждаш как се върти сметалото в главата й колко кофички кисело мляко от евтините си похабил напразно, за да й ги купиш и подариш. и трепкат сбръчканки клепки, дзън.
дрън-дрън-ярина... дрънкам
но
докато тук не започне да може 80% от населението да пие кафе в кафене като нещо нормално, а не лукс, или кощунство, или - я го па тоа, седнал крак връз крак кафе да ми сърба и т.н. - е така ше прецаквам изкуството изобщо без да ми е това целта...
ама на, така се получава, без да искам е.
подразних се неприятно.
много гот е написано, но ме дразни лично мен.
цитатът на дарксайд не ме ядосва, то е някак лично написаното, но това дразни с... абе как се казва тва? дисонанс? дисхармония.
абе все едно милионер с два големи куфара от крокодили да влезе в приют за бездомни и да поиска нощувка. и да разказва на другите пребиваващи на загасена лампа преди заспиване романтични случки от лятото... как се възхищавал на залези в една от яхтите си, ама й забраил името коя точно от всичките му е била, няма значение, нали...

това чух снощи в кварталното магазинче, ставаше дума за парче от някакъв от най-евтините салами... мъж, на около 70 г. може би си ги държеше в ръката... момичето го поогледа, той се беше понавел и съсредоточено четеше етикетите на витрината , кое колко струва, вероятно, пък му премери около 300 гр., бързо го махна от кантара, и му каза "1.43"... човека си го взе, даде парите, и извинително някак обясни "това само за тая вечер, утре ще си взема пенсията", и излезе...

Къде това???

Моето ново,зелено бизнесхоби:
[линк]

Интересно.

... Само, когато се усмихвам.

Какъв контраст между темите...

И винаги е по- приятно да се обърне внимание на "хубавото", отколкото да се отбележе "грозното".



... Само, когато се усмихвам.

подразних се неприятно.
що се дразниш вр., този пример е от Италия. Там може да е така. Тук да си чула някой да плати четири кисели млека, да си вземе само едното, а останалите да предостави на бакалина да ги даде на някой, който има нужда. м? не сме такива хора ние...

готиното нещо в италианския текст e че благотворителите не го правят лично, получателят не ги вижда, не ги познава и получава дарението когато му е удобно на него ... не е като в един разказ на О'Хенри дето беше денят на благотворителността и богаташът имаше голям зор да намери беден за да го нахрани, а беднякът беше преял и се молеше да не го срещне някой богаташ и пак да го храни ... накрая в разказа богаташът умря от глад защото беше разорен и беше пестил с дни за да може да нахрани беден, а беднякът умря от преяждане защото не можеше да откаже поредния благотворителeн обяд - очевидно О'Хенри е искал да се подиграе с благотворителността по поръчка ... в текста на Аве тя не е такава и на мен ми харесва, не се натрапва и не виждам никъде дисхармония

аз пък си спомних във филма на Капитан Петко Войвода кат му се свършиха парите, как му драснаха на дъската първата черта за едно кафе на вересия, а после той като си излезе, турчинът-собственик издебна залисията, отиде при дъската и тайно му изтри вересията ... идейният момент беше именно че го направи тайно

да бе, даже се засрамих, че го написах, ама ей ме на, написах го.
ми аз тук седя и се дразня, наистина, кво е виновен авторът.
и на бъднивечер, като си разделих последните 2 пакетчета белени орехи с една баба в плод-зеленчука преди да затвори за празниците, а тя не щеше да ги приеме... и оставих пакетчето на плота, и оставих горкия зеленчукар да се оправя с тъгата и неудобството й... пак ме беше срам.
и в това магазинче доскоро не бях влизала оттогава... ами ако ме заговори за бабата с орехите този човек... или ако ми се е разсърдил, че така го насадих, да й попива чувствата... ами ако ги е върнала и той ги е прибрал, щот кво сега да се занимава... и после ми се е ядосал на мен, че така съм му образувала размисъл... ами ако все пак е успял да я убеди да ги приеме, но се е натъжил и той баш на бъдни вечер... е такиа.
всъщност мисля, че сме такива хора. хора като хора.
просто... ами ето - виждаш ли, че е дразнещо!

не в текста дисхармония; текстът си е съвсем хубав.
абе аз си се дразня тука бе, кво сега...
охенри има и друг разказ, оня там за даровете на влъхвите. той е пак така... личен и... абе какво само се обяснявам нещо