Forever Love

Ша разкажа нещо за любовта и щастието. Без екзотична терминология и без да спестявам грозните детайли. Предварително са извинявам, че ша скапя предпразничното настроение. Оправяйте се.

Имах куче. Бяхме страхотни приятели и в продължение на 7 щастливи години живяхме като в приказка. Луда и прекрасна любов – без думи, без фльонги. Почти не се разделяхме – заедно ядяхме, заедно спяхме, заедно тичахме сутрин, забавлявахме се по цял ден; когато бях заета, той също си намираше занимавки или просто мързелуваше някъде наблизо; а когато ме нямаше, лежеше до портата и чакаше да се върна.

Глезех го и много се грижех за него. Мъкнех му играчки, водех го навсякъде, тъпчех го със всякакви вкусотии, деляхме всичко. А кучо, като всички останали от неговия вид, беше голям лакомец и при най-лекото издрънчаване на чиния или хлопване на вратата на хладилника се понасяше с размахана опашка да провери какво ще се смила. Знаех, че не е никак хубава идея да се тъпчат животини с човешки, напудрени и напиперосани храни – особено за такива от чиста порода това е всеизвестно правило, но години наред нищо му нямаше и бях спокойна. Докато не се оказа, че му има – наместо да тича и да скача, започна да се мотае вяло, да се залежава и да пие много вода. Не беше одъртял още – имаше повече от половин живот пред себе си – имаше проблем.

Ветеринарката беше категорична – нарушен метаболизъм и диабет. Почти й се изсмях като го чух за първи път: само до няколко седмици преди това гадината беше в чудесна форма. Оказа се, че нещата са далеч от майтап и последва специална храна и инсулин на инжекции – една сутрин, една вечер. Последното означаваше и ежедневна двуразова схватка с 44-килограмовия дзвер, докато успея да го заклещя така, че да не шава за 5 секунди. За седмица-две успя да се наплаши и при всяко посягане се дърпаше, щото не знаеше дали ще го погаля или ще му забода игла във врата. Но отново беше свеж и жизнен, отново тичахме и играехме.

Тъкмо взехме да свикваме с горните неуредици и си казах "какво пък"... и една сутрин отказа да яде. Не яде и вечерта. На следващия ден само пиеше вода и повръщаше разлагащи се късове от собствения си стомах. Последвалата нощ я прекарахме на пода в стаята – той лежеше в полусъзнание, обезводнен, слабеещ, с кръвясали очи и гниещи органи от буквално несъществуващия вече метаболизъм; а аз седях, гледах го как бере душа и нищо не можех да направя. Никой нищо не можеше да направи. На следващия ден вече го нямаше.

Дотук доведе онова, което наричаме "обич". Защото обикновено така се обичаме един друг. Така обичаме и себе си. Доставяме си удоволствие, чувстваме се добре, караме другите да се чувстват добре, радваме се, "грижим" се и си мислим, че ако правим някого доволен и щастлив, то това е не само достатъчно, а и най-сигурния признак, че го обичаме. Рядко, или никак, не се замисляме дали наистина всичко, което правим "от обич", е най-доброто; как то се отразява за дълъг период от време и от по-цялостна гледна точка. В какво конкретно следва да се изразява тая прехвалена обич и знаем ли да обичаме – или само тъй си мислим.

Аз мислех, че знам. Но очевидно съм грешала. Няма начин едновременно човек да обича и да нанася такива вреди – дори и по невнимание. Най-малко пък по невнимание – след всичките претенции за разум и осъзнатост. Следва и най-важният въпрос: дори и да имаме пълна съзнателност за възможните последствия – дали как се изразява това в действията ни. Ще задам въпроса и по друг начин: След като знаем всичко, което знаем – какво следва от тая работа?

Струва ми се особено подходящо в деня преди празника на "сърдечните трепети" човек да се замисли трезво и сериозно за тези, които правят живота му различен, които цени и е избрал да подреди най-близо до себе си – по един или друг начин – и да направи внимателен разбор на отношението си към тях. В това число и на отношението към самия себе си. Ако ще и към живота по принцип. Защото много скоро може да бъде твърде късно за поправки.

Другият повод да разкажа това, е че днес бележа една година без любимия приятел. В името на Великото Нищо ще затворя и тая страница. Колкото кофти емоции са останали – повече не ги искам и не ми трябват. R.I.P., Айс, любимо пухкаво страшилище. Благодаря ти, че беше до мен през тези години; че ме научи как не се обича и заплати за тоя ми урок най-високата цена.

BFF

Хленч, сополи, сълзиии.... Самосъжаление. Ако беше хванало гана докато го разхождаш може би нямаше да си виновна, а? Или пък се отрови пак по разходките? Само великия ти контрол над диабета ти отстъпва цялата вина за смърта на кучето ти. Ми чи то ако е тъй то било лесно... еий ти кака озоматли и решаваме проблема с болеста. По товоята логика винаги когато кучето ти умре ти ще си изцяло виновна защото е имало начин да избенеш обстоятлствата за смърта му, и това ще е истината... Друга е работата с поемането на отговорност за действията ни. Но за теб ни стана ясно че не си поела отговорноста за радоста с която си дарила кучето си. Въпросът е дали кучето ти е съжалавало че е яло вкусопий и че това му е отнело живота? Понеже по стечение на обстоятелствата познавам кучетата като природа доста добре съвсем смело мога да твърдя, че най вероатно грам не е съжалавяло за нищо(особено за яденето и ще повтори ощр 1000 пъти тая сцена ако трябва) твоето куче в последните си мигове, то е поело отговорноста за всичките си действия през живота си.

Благодаря ти за историята. Обожавам истории с животни и аз имам доста такива.

Имам и такива, в които съм мислила, че е трябвало да постъпя по друг начин или че съм действала твърде егоистично. Да, когато анализирам, виждам тези неща. Но когато замълча, усещам само обичта си и връзката със съществото, което обичам.

Според мен Айс те е научил да обичаш точно така, както си го обичала. Защото си го обичала и още го обичаш, и завинаги ще го обичаш. Това е любовта…

…и е най-съществената част в тази история за мен. Той ще продължава да те учи, защото любовта ти е жива. Тя не умира.

Чрез любовта ние израстваме, но тя винаги изпълва всичко познато в нас, дори и да сме най-върлите егоисти. Когато идва от сърцето, а не от ума, няма вариант, в който да си кажеш „така не трябва да обичам”. Няма.
Любовта е силата, която те разширява, движи, учи.

Ок, ти ще се научиш как се хранят животни здравословно, ще научиш още хиляди неща... но няма да се научиш как да обичаш, защото вече го знаеш.
Обича се винаги така: с цялото сърце.

Това по случай наближаващия трепетен празник и навършването на 11 години от смъртта на моя страхотен див приятел Ейс – котката, която беше човек. Завинаги си в мен…или поне докато съществувам, което всъщност пак е завинаги.

И аз ти благодаря за споделеното!

Както обикновено, моята по-светла и лека сестра Джийвс се е изразила толкова добре, че ме остави без думи.

И аз имам една история, но мисля, че съм я разправяла вече. Въпросът е, че след тази история ми остана ужасно чувство за вина, която няма изкупване, за грешка, която няма поправяне. Най-тежкият камък в сърцето, около който постепенно се трупаха други - от нечии неоправдани очаквания; когато не съм могла да помогна, когато не съм била достатъчно подготвена или не на необходимото ниво... и т.н. - неща, които натрупаха една каменна пирамида на вина, чувство за малоценност и отчаяние.
Много пъти съм разказвала историята на свидетел, но тежестта никога не се махаше. Вината никога не изчезваше. В един момент, по време на една практика, реших да разкажа историята си на Земята. Дадох й всичко - с всичките си чувства, вина, горест, мъка... и Тя ги прие. Прие всичко, без остатък. А като отклик усетих само нейната безусовна и безгранична подкрепа и обич. Тогава за пръв път ми олекна. Казах си - Земята щом ме приема, значи и аз мога... и аз мога да си простя... какво - да не съм по-голяма или по-важна от Земята?... Пък, като има неща, които не мога да поема, Тя ще може...

И така... да, грешката си е грешка, понякога непоправима - но, това е част от съдбата ми, като човешко същество... която има и своите прекрасни страни...

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...

Озо, съжалявам много за тази тежка загуба на любимото ти същество.

ихх много си куха ма!!! направо дрънкаш

ТОВА НЕ Е ИСТОРИЯ ЗА ЖИВОТНО! вземи си умий нацапаните очи, отплещи си два шамара за отрезвяване и я прочети пак.

а после се вземи в ръце, събери се със сестра си и изработете плана за това кфо да направите с тютюнизирания мозък на майка ви. ок? ТОВА БИ БИЛО ЛЮБОВ! а не сладникавите приказки на мегдана с които ни заливаш.

Ей, споко, не сме кръвни роднини.

(Понеже аз се уплаших, че ще ме държиш отговорна за Ханиното твърдоглавие.)

Любов и контрол. Твърде болезнена тема. Моята майка ми е нанесла трудно поправими щети с убеждението, че с упражнявания си свръхконтрол ми е давала любов. Пък то било просто свръхконтрол.
Следващият материал е малко дългичък, но затова пък интересен.

НАТУРАЛНО ЩАСТИЕ

Индианците от племето пираха са най-безметежните хора на планетата – живеят си отлично без сън, без храна, без Ани Цолова, дори без MAXIM. Да им завиждаме ли, кво ли?

Най-добрият начин група хора да сътвори нещо уникално в социален план е да се отдели категорично от останалото човечество и да зачеркне всичко, до което няма достъп – или от което няма нужда. Абсолютни шампиони в това състезание са индианците от племето пираха. Те си живеят изолирано в огромната бразилска джунгла, не пречат никому и изобщо не смятат да ходят на гости на цивилизацията. Бившият мисионер и писател Дейниъл Еверет живее с тези странни хора 30 години – време, за което започва силно да се съмнява в ценностите на съвременното общество и се научава внимателно да оглежда панталонките си сутрин - за паяци, скорпиони и огромни жилещи мравки.

Хора, които не спят
Какво си казват хората, когато си лягат? В различните култури пожеланията звучат различно, но най-често се разправя за хубав и спокоен сън с розови пеперуди и други лепкави неща. На езика на пираха „Лека нощ!” звучи така: „Гледай да не заспиш! Навсякъде има змии!” Индианците са убедени, че да се спи е вредно. Първо – сънят те прави слаб. Второ – в съня си умираш, а когато се събудиш, си друг човек. Проблемът не е в това, че новият човек няма да ти хареса, а в това, че ако дремеш прекалено дълго и твърде често, просто ще престанеш да бъдеш себе си. Има и трето – тук наистина щъкат много змии, гадини и духове, които се крият в храстите и непрекъснато се чудят как да изсмучат кръвта ти.
Затова пираха отхвърлят леката нощ – до­статъчни са им 20-30 минути почивка в колиби от палмови листа. През останалото време си говорят, смеят се, майсторят не­ща, танцуват около огъня или си играят с кучетата и децата. Но и малкото сън променя хората от племето. Всеки от тях помни, че преди него е имало някакъв друг човек, съответно и имената се сме­нят веднъж на всеки 6-7 години – с подходящото за възрастта название, което дава информация дали става дума за дете, юно­ша, мъж или старец.

Хора без бъдеще
Понеже не спят и не броят дните, пираха имат много странни отношения с категорията „време”. Те не знаят какво значат „утре” или „днес”, плахо оперират и с понятията „минало” и „бъдеще”. Наясно са, че след дъждовния сезон идва сравнително сух – и толкова. Липсват календари, уреди за измерване на времето и т.н. Пираха никога не се замислят за бъдещето, просто защото не знаят как.
Когато Еверет пристига при тях през 1976-а, науката не знае нищо за диваците от брега на река Маиси. Лингвистът етнолог първоначално е потресен, че ту­зем­ците изобщо не се запасяват с храна (нечувано безхаберие за първобитно племе). На пираха обаче им е все тая – когато са гладни, ловуват и ядат. Ако не хванат нищо, не ядат и изобщо не се замислят да сушат и консервират за черни дни (а и какъв е смисълът, след като следващия път вместо теб може да се събуди ня­ка­къв непознат?!). Единственият пример за стопанска далновидност е, че жените отглеждат овошки и дребни ядливи растения, та да не умрат от скука – останалите се чудят на апетита на Емерет и предупре­ждават, че от толкова много ядене със сигурност ще умре. Самите индианци хап­ват най-много два пъти на ден.

Хора без числа
Много мисионерски организации се провалят в опитите да запознаят пираха с Бог. Индианците ги посрещат приветливо, с удоволствие прикриват ге­ниталиите си с дрехите, които им подаряват, и с особен интерес ядат компот от буркани. Но с това общуването на практика се изчерпва. Нито един мисионер не успява да научи езика на племето и нито един индианец не може да проумее смешните звуци, които излизат от устите на добрите бели хора. Ето защо Евангелистка­та църква на САЩ прибягва до услугите на младия и талантлив лингвист Еверет. В на­чалото езикът му се вижда адски труден, но 30 години по-късно признава: „Не е сложен, а е уникален. На Земята вече не съществува нищо подобно.” Пираха имат само седем съгласни и три гласни, речникът им от думи също не е особено богат. Например – нямат местоимения. Ако много искат да покажат разликата между „аз”, „ти” и „те”, неумело ползват местоименията на единствените други хора, с които доскоро са контактували – съседите от племето тупи. Между глагол и съществително няма особена разлика, а езиковите норми, които се срещат във всички езици, тук не важат. За разлика от кучетата, враните и язовците, пираха не схващат смисъла на понятието „едно”. За тях това е толкова сложна философска категория, че онзи, който успее да им я обясни, вероятно с лекота ще ги въведе и в теорията на относителността. Не познават цифрите, не могат да броят и боравят само с две понятия – „няколко” и „много”. Две, три и четири пирани – означава ня­кол­ко, а шест – вече са много. Какво е една пираня, питаш? Просто пираня, при­ятелю. Индианците изобщо не могат да разберат защо трябва да броят пираня, която си е пираня. Белите са безсилни пред тази гениална логика. Това води и до един друг проблем – пираха не вярват, че са малък народ. Те са 300 човека, а това без никакво съмнение е много. Другите хора са 7 милиарда, което също е много.
В същото време пираха са запознати с парите и с чудните неща, които те осигуряват. Без да броят и без да разбират стойността на банкнотата, те отлично знаят колко точно трябва да е пълна бутилката с горчива вода (т.е. ром), която бразилците от далечното село им продават.

Хора без обноски
„Здравейте”, „как сте?”, „благодаря”, „довиждане”, „извинете”, „моля” – все думички, които хората по света използват, за да покажат учтивост и мисъл за доброто на събеседника. При пираха такива глупости няма – в езика на племето не съществуват никакви приветствия, благодарности и извинения. Те се обичат искрено и изобщо не се съмняват, че всички наоколо също се радват да ги видят. Според Еверет вежливостта е плод на недоверието – чувство, което тези хора изобщо не познават.

Хора без цвят
Индианците, които живеят в сърцето на джунгла, пълна с най-пъстрите пилета и най-шарените буболечки на планетата, не различават цветовете. Думичките, с които маркират чудния свят около себе си, са само две: „тъмно” и „светло”. В началото се смята, че са далтонисти, но след това всички отлично минават тест за цветоот­деляне, в който трябва да сортират разни шарени точици, пеперуди и животни. Въп­реки това съмнението, че има някакъв проблем, остава, защото пираха много рядко перат дрехите си и не забелязват мръсните петна по тях. Що се касае до миризмата, тя изобщо не е проблем – хората от племето почти не се потят.

Хора без срам
Според наблюденията на етнографите дивите племена изпитват срам, а чувст­вото се формира още в ранно дет­ст­во. Да се напикаеш или да не успееш да отмъстиш на врага е сериозна причина да се почувстваш зле. Цивилизованите хо­ра се справят с подобен род проблеми много по-лесно от представителите на примитивните племена, където често смъртта е единственият начин да запазиш самоуважение. Казаното дотук обаче не важи за пираха. Те не разбират какво е срам, вина или обида. Ако Хааиохааа е изпуснал рибата в реката, това е лошо. Няма риба, няма обяд. Но това няма нищо общо с Хааиохааа. Той просто е изпуснал рибата във водата. Ако малкият Киихиоа е бутнал Окиохкиаа, това е лошо, защото Окиохкиаа си е счупил крака и трябва да се лекува. Но се е случило, защото се е случило – и точка. А ако Кохои застреля бял човек с лък, защото онзи се е опитал да му открадне горчивата вода, това вече е хубаво. Ако семейството на белия човек се сърди, може да се пробва да убие Ко­хои. За Еверет съгласието, което цари между пираха, напомня рая. Индианците в племето са моногамни, докато това ус­тройва и двамата съпрузи. Ако мъжът е лош ловец и не може да изхранва се­мейството, жената си търси друг мъж. Ако жената не лови достатъчно риба, не се грижи за овошките и не ходи с кучетата на лов за дребен дивеч, то мъжът с пълно право може да я изхвърли. Това важи най-вече, ако тя престане да бъде млада и красива. Всеки пираха има правото да върши каквото си иска и никаква съвест не му тегне над главата. Възрастните не се карат дори на малките деца. Обясняват им, че да хващаш въглен от огъня е тъпо, придържат бебето да не падне в реката, но да бият и възпитават не умеят. Поняко­га това уважение към чуждите права и свободи приема плашеща за белите фор­ма. Щом бебето не иска да суче, значи никой няма да го кърми насила. Ако ще! Ако жена, отишла да ражда на реката, ве­че трето денонощие се мъчи и оглушава гората с писъци, значи в крайна сметка не иска да ражда, а да мре. Няма смисъл някой да ходи и да я убеждава в противното. Е, мъжът й може да поговори с нея, ако смята, че има някакви аргументи.

Хора, които виждат друго
Пираха имат удивително малко ритуали, обичаи и религиозни представления. Те знаят, че заедно с всичко живо (без бразилците и Еверет) са деца на гората. Има маймуни, има ягуари, а има и пираха. Гората е пълна с тайни, тя е цяла вселена, лишена от закони, логика и ред. Индиан­ците не могат да видят голяма част от не­щата, които стават в гората, както кро­кодилът не може да види какво ври в котлето над огъня, макар с големия си нос да надушва, че е нещо вкусно. В гората има и много духове. Там отиват мъртвите и водят загадъчен живот, който хич не си струва да се опитваш да разбереш. Пи­раха се страхуват от духовете. Веднъж ловец от племето се загубил в джунглата и другите го намерили чак след три дни, обезумял от ужас.
„Разбираемо е – казват индианците. – Го­рата се е позабавлявала с него.”
Страхът на пираха не е като този на бели­те. Когато ние се боим, изобщо не ни е ху­баво, докато хората от племето считат страха за силно чувство, което не е лишено от очарование. Даже може да се каже, че обичат да се страхуват.
„Отивам в гората да се страхувам и да уло­вя нещо за ядене”, казва ловец с голям лък.
Една сутрин Еверет се събудил и видял, че цялото село се е струпало на брега на реката. Оказало се, че е дошъл някакъв известен дух, който иска да предупреди племето за нещо – затова всички излезли да си поприказват с него. Когато Еверет надникнал, заварил хората да говорят уп­лашено и оживено с нищото. Лингвистът мисионер споделил, че не вижда духове, но му отговорили, че не му е дадено да вижда, защото духът е дошъл при пираха. Ако гората имаше нужда от Еверет, тя ще­ше да му изпрати персонален дух под формата на моторна лодка или малък са­молет. Обикновено така ставало с бе­ли­те. Всъщност пираха до последно мно­го се чудят на Ксоогиаи (едно от име­ната, дадени на Еверет). Не схващат защо толкова се впечатлява от духове, при положение че самият той е дошъл при тях от призрачния свят.

Хора без Бог
След всичко прочетено дотук вече ти е яс­но, че симпатичните малки хора (средното тегло на мъж е 40 кг, ръст – 150 см) не се поддават на религиозни внушения. Идеята за единствен бог буксува от самото начало заради значението на понятието „един” и абсолютната липса на думата „бог” в реч­ника им. Информацията, че някаква вис­ша сила ги е създала, се приема с пълно недоумение. Как така голям мъж като Еверет не знае как се правят човеци?! Да направиш човек е лесно: трябва да пъх­неш своето хаху в дупката на жената. Еверет се опитва да обясни християнската концепция на съзиданието, но индианците не могат да разберат кой тогава слага не­го в хаху-то. Споглеждат се и се хихикат, защото знаят, че Ксоогиаи го е напекло слънцето и бръщолеви глупости. Когато упоритият Еверет ги пита дали знаят как­во става след смъртта, те отговарят че от­лично знаят, защото са виждали кокали от умрели хора. По скоро не знаят какво става, докато дойде смъртта.
Историята за Исус в превод на пирахски също не звучи никак убедително. Понятията „век”, „време” и „история” за племето са просто кретенски звуци. Когато Еверет им разказва за добрия, когото лошите са заковали на дърво с пирони, индианците питат дали е видял тая работа с очите си. После питат дали познава някого, който го е видял, и не могат да разберат как бе­лият е толкова сигурен, че е станало така. След като 30 години Еверет се опитва да обясни на племето християнските цен­но­сти, резултатът е, че днес самият той е абсолютен атеист. Докато живее сред гладните диваци, които не спят, не бързат за никъде, смеят се, не познават нито греха, нито вярата, Дейниъл стига до извода, че човек е много по-сложно същество от това, за което се разказва в Библията. Се­га е убеден, че религията не ни прави нито по-добри, нито по-щастливи.
„Пираха е най-щастливият народ на Зе­мя­та – пише той. - След толкова много го­дини разбрах, че аз трябва да се уча от тях, а не обратното”

Ама как така?!

Отговаряме на важните въпроси, преди да си ги задал

Ако не спят, как не се изморяват? Те спят, но много по-малко, отколкото ти си свикнал. Напълно достатъчно им е да дремнат за час-два в денонощие. Понякога спят и повече, а в някои дни изобщо не спят. Нямат никакъв режим и редовният осемчасов сън за тях няма никакъв смисъл
Каква е средната продължителност на живота им? Изглежда е около 40-50 години. Радвай се, в твоето село ще живееш повече
Населението им изчезва ли, или расте? Расте! Вече са 700 човека, което според тях пак си е много
Имат ли предмети от цивилизацията? Имат мачете, алуминиеви съдове, рокли, конци, риболовни принадлежности, спортни шорти, брадви и още няколко приспособления. Като цяло това е нищо в сравнение с други амазонски племена
Имат ли собственост? Крадат ли, карат ли се, убиват ли се после? Понятието за собственост е много ограничено. Лични предмети са лъкът и стрелите за мъжа и роклята за жената. Могат да ги разменят и заемат. Останалите вещи са общи и всеки ползва, каквото му трябва. Ако някой все пак се натъжи, че са му взели нещо, веднага му го връщат. Никога няма насилие и драми заради материални придобивки
Мога ли и аз да живея с тях? Ако се съгласят да останеш, няма проблем

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...

Ей, споко, не сме кръвни роднини.

(Понеже аз се уплаших, че ще ме държиш отговорна за Ханиното твърдоглавие.)


не визирах теб ма! их значи тоз твоя свят само около тебе са върти

и не ставаше въпрос за свръх контрол. пък твойта майка сигур някъде другаде нещо и е било като плаващи пясъци за да се опитва тъй да та контролира; каквото и да е, в крайна сметка тя ти е майка, и е било хиляди години назад, и е време да и простиш и да го отметнеш като минало, анализирано, изводирано, и преизпитано. ма да си мислиш че не та / та е/ обича/ла би било просто ъъ... празни мисли на празен човек.

п.с. да посиня коментара че пропуснах от мноо бързане. днес мноо забързан ден са очертава

Ох, олекна ми.

На майка ми простих и я разбрах. Знам, че ме е обичала винаги и още ме обича с всичката си сила. Аз нея също.

Примерът го дадох за... няма значение, не е явно това темата. Просто любовта си е любов, а умението да се грижим за нещата и хората е малко по-различно. Обикновено.. винаги си мислим, че знаем как. Почти винаги животът ни показва, че не знаем. Това е...

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...

а, радвам се за тея неща дето каза, там за майчето си.

знаеш как е, докато сме малки си мислим че родителите ни знаят сичку и правят сичку най-добре, пък после проглеждаме и разбира ме че са просто хора, с доста трески за дялане.. някои толкоз могат, а други даже и да са стараят не могат. какъвто им/ний късметя.

пък за загрижеността за хората - според мен то май е малко като природна дарба, като музикален слух. искам да кажа, че секи може да са опитва да свири, ма при някои са получава супер, пък при други си остава само с напъни без така да се каже ъъ.. блестящи резултати, пък трети имат слух ма ги мързи. та така и със загрижеността. най-тъпото е когат са случи точно на таквиз дет най-не им дреме и не им се занимава (т.е. ги мързи) да им са налага все за всички да са грижат, най-вече щот няма кой друг. таквъз е животът, ко да са праи

пък да ти кажа как прекрасно ми започна забързания ден - пускам аз сутрешните новини на тиливизията (в 5:30ам) и ко да гледам - прогнозата за времето, с тИмпИратурите за следващите 5 дни, и отгоре пляснат един огромен син all caps label : NICE. което си е чист understatement, ма ме изкефи отвсякъде

Йее! Ха дано да ти върви на NICE цЪл дЪн!

...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...

Заебете кучето. Миналото е минало и има само ено място, където му е мястото. Искам да знам защо продължаваме да мислим вълшебни мисли, да говорим чудни приказки и да вършим неоправдани глупости. Защо понякога, знаейки много добре кво следва да направя, правя нещо петнайсто? Защо често единственото ми налично гориво е единия му гол инат, когато става въпрос за неща, в които уж вярвам и които уж знам, че искам – и не следва ли усещането да е съвсем друго? Себе си ли лъжа, че ми дреме, чист мързел ли е или Провидението ми е отсипало по-малко акъл, отколкот си мисля...

хубавите работи лесно не стават

сега ако пуснеш и една история с човек, когото си обичала толкова много и безусловно .......
щото безусловна любов си е любов без да поставяш никакви условия, нали така

"Ако веднъж си решил, че имаш нужда от меч, носи го цял живот" Конфуций

Заглавието на темата ти говори, че миналото съвсем не е минало, нито някога има намерение да става такова.

Защо понякога, знаейки много добре кво следва да направя, правя нещо петнайсто? Защо...

На въпросите ти има един отговор: защото не си цялостна.
Ако си на парчета и всяко си живее собствения живот, то всяко ще действа и чувства различно и в теб ще има конфликти и противоречия.

Заглавието на темата ти говори, че миналото съвсем не е минало, нито някога има намерение да става такова.



Сори за поредното разочарование. Заглавието на темата ми беше целуфанен сарказъм, в съзвучие с досадното и лепкаво валентинено настроение, с което народът държи да са олива един-друг тея дни. Малко общо имаше със съдържанието, най-вече щото акцентът на темата е другаде.


защото не си цялостна

Тук тръгнах да коментирам, ама преди тва нещо друго: Може ли да поясниш горното с конкретен пример, че да не са лъзнем пак да си играем на цитати.

Бе то малко като да кажа саркастично "Нирваната е освобождение" в съзвучие с досадното модерно будистко настроение напоследък. Сарказъм, сарказъм, ама колко да е сарказъм.

Може ли да поясниш горното с конкретен пример

Хмм..примерът само би объркал нещата. Ти примерът го даде: една част от теб иска да направи нещо, но друга част смята, че не трябва да го прави,а най-накрая съвсем спонтанно трета част напарви нещо съвсем различно. Често се случва на всички ни.

За мен въпросът е НЕ защо постъпвам така, а защо има такова противоречие и кой е този, които иска; кой е този, който не дава и кой е този, който действа. Изглежда така сякаш в нас живеят много същности, които често нямат никакво единство, а на моменти влизат в директен конфликт - сякаш група деца се карат на коя игра да играят.

Като бях малка сънувах, че сме съставени от милиони малки осъзнавания. Всичките отделни, а моят живот ги държи в едно без никаква логика.
Представи си милиони малки осъзнавания - някои се групират и образуват групички, други държави, трети империи.
Какво се случва със световния ред - със теб? Има войни. Това се случва. Вътре в теб стават войни.

Сарказъм си беше и то в най-христоматиен формат. Поне в заглавието. Има и ено друго "forever", в последния ред - то не е сарказъм, но не е и оная вечност, за която ти говориш. "Което е живо, живее вечно". Ма не щото ша присъства като форма за цяла вечност. А щото там някъде, за някакъв миг го е имало и е било истинско: проявило се е в такава чиста форма, че е успяло да създаде в рамките на тоя миг друго измерение с безкрайна дълбочина, в която може да се побере една цяла вечност, защото времето не е фактор.

После тоя миг си е отишъл, на негово място е дошъл друг. После още един, трети, петнайсти. Оня въпросния миг го няма и никога повече няма да го има. Но в безкрайната верига от мигове на вечността, той е отпечатан завинаги като "жив", т.е. реален, проявен в истинската си същност. Там и тогава, вече нищо не може да го изтрие или заеме мястото му.

Благодаря за разяснението с осъзнаванията. Няма коментирам - глътнах си граматиката при идеята, че съм пълна догоре с толкоз много безбройни осъзнавания, че чак едвам са държат да са не разпилеят на всички посоки

Абе чела ли си книжките на Карлос Кастанеда?

[линк]