Любов

В петък имах среща с една позната. Наскоро мъжа и почина. Срещнахме се, имахме заедно работа по преместването на едни мебели. Докато аз се занимавах с договора и го обсъждах е единия човек, и си мислех какво прави тя, чака ли ме, дали не и е скучно, дали не се дразни от това, че не съм готова чух че тя си говори оживено с двамата хамали. Направила им беше кафе. Изведнъж ми просветна. Тя, която има всички причини да се затвори в мъката си от загубата на мъжа ли, да се отдаде на самосъжаление, да се занимава със себе си, което в момента е само голяма тъга, тя намира сили да направи кафе на двамата човека, да ги пита как са. Това е нейната тайна да продължи. И го прави искрено. От там идва и любопитството и към живота, след тоя удар на съдбата.
Аз нямам тая любов. Нямам го тоя двигател. Занимавам се със себе си и с чувствата си. Дори когато обсъждахме договора с тоя човек, аз не го виждах, а виждах само себе си като страна на договора. И как да направя така че да бъде всичко за мен добре. Все едно имах машина пред мен да ми изпълнява командите. Това не е живот. Това е мъка да живееш така. Знам че любовта е последното стъпало по Пътя към Бог. Преди нея са нужни други неща като смирение, добра воля, съпричастност. Но съм убедена, че Бог ще ми я даде, когато съм готова за любовта към хората, когато я заслужа, защото това е дар, който е жизненоважен. Колко съм благодарна за това че виждам какво ми липсва. Докато пиех винаги се питах какво е това, което движи хората, което им дава сили да излязат, да се чувстват добре. Сега го виждам това е любовта към хората. Моля се за нея, за да мога да живея. Благодарна съм за това, което стана с мен през времето, което ходя на сбирки на Анонимни алкохолици.
Пожелавам на всички тук ценни трезви 24 часа.

Отворих днес форума както обикновено и зачетох полемиките. Зачудих се защо ли се дискутира кой как пие, колко пие. Какъв отговор търсят хората, които питат или разискват, колко пият. Какво искат да докажат, на кого. На себе си, че пият нормално. Ако е така защо ще дискутират. Ще си пият и няма даже да го правят на въпрос. Но за алкохолика, казвам го от моя опит е много важно да докаже нещо на другите. И ги занимава, дори когато хората не искат да се занимават с това. Става раздразнителен като не го слушат, по някога даже обече и не забелязва. Видях наскоро един дакъв диалог по слоро монологично воден диалог, не че нямаше отговори, но човека все едно не ги чуваше. Аз бях същата. Взема си една дума и нищя ли, нищя. И хората около мен са ме оставяли, те не са глупави, виждат когато някой не вдява. Та аз съм си мсилела че много вдявам, а то било точно обратното. Пиша го това, понеже вече не живея в такава заблуда. Незнам дали ще е от полза на някой. Но безконечните полемики ми бяха неизменна част от моето алкохолно вегетиране. С тях живеех, те си бяха моя свят. А живота си минавал около мен. И така 18 години. Сега съм на 39 и заживявам наново с истинския живот.
Ходя на сбирки на Анономни алкохолици. Бях впечатлена от млади хора, които вече 16 години, 25 години не пият алкохол. И живеят щастлив живот. Свидетел съм на това, как се променя алкохолика, когато спре да пие. Това се случва и с мен. А относно дали някой е алкохолик или не това си е решение на всеки за себе си. Въпроса не е защо, колко и кога пиеш, а искаш ли да спреш да пиеш. Като искаш да спреш има начин. Като търсиш отговор или потвърждение че това, което изпиваш е нормално се чудя какво ли търсиш. Въпроса не е подходящ за възрастен човек, който е порастнал. Но това е и една от отличителните черти на нас алкохолиците. Някъде по пътя сме спрели да растем. И се озовах аз на 38 години облечено дете в дрехи за възрастни. Колко ли смешно са ми стояли. Та подхожда на едно дете повече да пита колко ли пия, това нормално ли е. Не за възрастен човек, който може да си поеме отговорност. И питаме, отговарят ни и пак си знаем нашето. Да ама аз...

Това е защото вътрешната борба е голяма,както и ти самата знаеш.Не,не може да съм алкохолик,това не е възможно да се случи точно на мен,ето аз мога винаги да спра, не съм като онези клошари които виждам ежедневно в някой парк или ровещи по казаните за смет.Не не може да съм алкохолик,аз съм различен различен, не съм като тях ,аз се контролирам.И както и в книгата на АА се оприличава като онова малко дете което е в тъмната гора и си свирука и си дава кураж,но вътрешно го е страх,много го е страх.Та затова така.