Знам

че нямам право точно тук да се оплаквам, извинете ме....но мисля че откачам и не знам какво да правя...минаха 3 месеце от смърта на майка ми, сънувам я постоянно, но после така се разстройвам че не знам .......не знам какво да правя......не е нормално само да ми се плаче, да гледам нейни снимки и да се сещам как съм я гледала, а не да си спомням всички хубави моменти.....офффф не знам
Дайте ми някакъв съвет, нещо явно много тежко се получава при мен...

[линк]

Не си изключение, мила Факличке! Всеки по различен начин понася болката от загубата, за различно време
се възстановява душевно. Колкото по-голямо е било мястото на човека в сърцето ни, толкова по-голяма е болката от липсата му. Защото е изтръгната част от нас и трябва време, за да се научим да живеем с тази болка. Бъди повече сред близки хора, опитай се да работиш повече, ако можеш се натоварвай физически до изнемога - на мен лично ми е помагало донякъде. И отново - времето, функция на неумолимия ход на живота. Трябва някак да се приспособим към него. Иначе загиваме.
Прегръщам те!
[линк]

"Совите не са това, което са..."

Мила Факличке, знам че това няма да помогне , но не си само ти така.Откакто баща ми си замина от този свят минаха вече 1 година и 4 месеца и болката е все така голяма и изгаряща не само за мен , а и за сестра ми и майка ми.Всеки миг, всяка секунда е в мислите ни , измъчват ни последните спомени за безпомощното му състояние и страданията, които изпитваше, а ние бяхме безсилни да му помогнем.......Липсва ни всяка секунда - неговия образ , любов, топлина и подкрепа....?!!Гледаме снимки, клипчета, плачем , разчувстват ни толкова много и мисълта, че никога вече няма да го видим ни убива.....Нз ще дойде ли някога това време, в което ще се заучим да живеем със болката от загубата на любимия човек - най-всеотдания баща, съпруг и дядо......?
ОБИЧАМЕ ТЕ с цялото си сърце и душа...!!!

Аз ви предлагам и на двамата да направите следното нещо. Значи, вие много се депресирате, все едно се загубили един милион долара, не по-скоро един милиард или един трилион, абе и всичките пари на света не стават за сравнение.
Представете си, че и следващия ще се чувства като вас сега и направете едно "дарение" и направете безплатно всичко като му го спестите това чувство, поне за известно време. Усилията ви ще разрешат и вашия проблем, а този на човека.

Благодаря ти Джул, аз все пак не съм в ред и това е))

[линк]

Миличка, баща ми беше на 49 години, и почина от раК....знам за какво става дума, мен ме е яд че сега гледам снимки с майка ми и не се сещам за хуавите неща, ми виждам как съм я гледала.............

[линк]

Мила, в такива случаи всички не сме наред!
Не се преодоляват толкова бързо силните емоционални преживявания...

"Совите не са това, което са..."

Мила, само3 месеца са минали. Ще дойде и това време в което пак ще плачеш, но ще си спомняш и хубавите моменти. Може и да изпитваш чувство за вина и това допълнително да те измъчва - аз съм така. Все си мисля, че ако бях взела нещата в свои ръце татко щеше да е жив.
Можеш да се опиташ да си помогнеш с някакви хапчета и другото е да си заета с нещо за да не се сещаш.

Много добре те разбирам, просто си дай време и както Джул ти е казала намирай си други занимания. Липсата няма как да се излекува, но болката с времето ще отихне и поне няма да е толкова изпепеляваща.
На мен ми помогна факта, че имах баткото, а после се роди и бебето и ми ангажираха вниманието, но сестра ми е сама и за нея е още по-тежко... а на нея няма как да помогна в обработването на скръбта, тя отказва да се консултира със специалист и изпада в голяма дупка Тежки моменти са това, но такъв е живота!
Горе главата!