Маниери

Доста споменаван факт е, че мъжете са прасета. А програмистите са по-мъже от всички. Това ги прави чести жертви на несполучливи опити за превъзпитание от страна на недорастли девойки. Ще изредя няколко примера за грешни опити за промяна на маниерите.

1. "Мило, кога ще се обръснеш, толкова обичам бузите ти да са като бебешко дупе." - Не. Грешка. Жени, ако дълбоко в себе си сте убедени, че в лице мъжът ви мяза на гъз, правилният начин е да му кажете "Скъпи, ти си задник." Така му спестявате и ужасно смущаващото съмнение, че мацката му иска да прави секс с малолетни.

2. Не, няма да се откажем от нова графична карта, за да ви купим нова чанта. Не. Има теми, които водят лесно до мисли за късане. Това е една от тях.

3. Колата не се мие през ден. Не се мие и през седмица. Примирете се с официалните огледала, няма нужда да се гледате в цял ръст преди да се качите. А ако преди среща мъжът е минал през carwash, то знайте, че има намерение да ви качи голото дупе на предния капак.

А сега да обърна нещата и аз да направя опит да ви внуша малко добри маниери. Маниери при хранене. Жени, хамбургер и хотдог НЕ се ядат с вилица и нож. НЕ се ядат и хванати гнусливо с опънати пръсти. НЕ се хапе с устни, издадени напред и нагоре, така че по възможност нищо да не докосват. Има неща, които се държат здраво с две ръце и при които устните играят по-важна роля от зъбите. Страх ви е да не се изцапате? Марш да се упражнявате върху някой домат, или зряла праскова. Срам ви е, че ще ви окапе и гаджето ще ви се смее? Скъпи девойки, няма нищо срамно в това да се омажете доволно. Гаранция ви давам, че при добри маниери на хранене, мъжете около вас ще имат нужда от салфетка не по-малко от вас.

P.S. По повод темата за секси песните, да напомня един класически химн: [линк]

Добър вечер, не четох вашата тема, но тя ми напомни да ви задам един въпрос - кой е другият ви ник? Не ме мъчи любипитство, съвсем не, това е тест за доблест. Аз вече се допитах до сигурен източник и сега само сверявам вашата версия дали ще съвпадне.

програмистите са по-мъже от всички


Несъмнено.........

Не съм доволна от тази тема. Все едно я е писал някой друг, не ти. Позволи ми да я положа на операционната маса като една грозна жаба, каквато е, и да й направя дисекция.

Точка 1.
Като преписана от списание за тийнейджърки - съвети относно първа менструация и манипулация на мъже.

Точка 2.
А къде остана опцията и графична карта, и чанта? Сядайте и започвайте да пишете бизнес план!, е моят съвет.

Точка 3.
Това е вече малко по-хумористично, но когато нямаме огледало наоколо, вашият поглед е нашето огледало. Гледайте ни така, че да не ни трябват огледала. Иф ю кен гет да вери сътъл айдия.

За яденето на хотдог. Аз моя го ям така все едно правя свирки, така че мисля, че никой няма да се оплаква от мен по виртуалните форуми и да пуска подобни теми. Алелуя.

---

The world of dew
A world of dew it is indeed.
And yet, and yet...

Програмистка!

хотдоците да се правят със шпекови салами,


ЕВРОПРОСТАК

Ах, очарована съм - изключително полезно четиво.

Ще го добавя към записките си по книгата на принцеса Ермин дьо Клермон - Тонер Добрият тон задължава.

В знак на благодарност - поздрав най - сърдечен.

Проклетница

Разбира се тезата, че програмистите са по-мъже от всички е най-недоказуемата на планетата. Която и друга професия да избереш, все ще намериш поне един смислен аргумент в нейна полза. Например "пожарникарите са по-мъже от всички" или "миньорите са по-мъже от всички" все има за какво да се хванеш, но програмистите? Вероятно ти си от тези, които вярват, че програмистите работят с ръцете си и за това имат здрави ръце. Разбирам това да се отнася за ковачите, но програмистите да работят с ръцете си? Много неприятна подмяна е това! За това вънзамерявам някой ден да се преквалифицирам в QM, за да ви начукам най-сетне, програмисти, да започнете да работите с главите си, както си му е редът.

Точка 1 е окей.

Точка 2: Разберете най-сетне, че пред кадърния програмист не стои дилемата дали да си купи графична карта или чанта на гаджето си. Той просто купува най-добрата графична карта и най-скъпата, дизайнерска чанта за гаджето. Това е!

Точка 3: Не е от значение.

Сега за маниерите: Ти явно си от онези гущероподобни, които смятат, че дьонера, пардон бъргера и хот-дога са върха на гастромическото изкуство. Та ти дори още не си открил пицата! Ти сериозно ли се имаш за програмист? Само човек с ампутирани вкусови сензори може да консумира бъргер или хот-дог. Защо мислиш, че една дама трябва да си причинява подобно нещо?

Айде сега "изпечи и кажи!"

Ето ти истински мъже -

[линк]

А програмистите са слаботелесни, ограничени и често носят очила с диоптър.

Meine Pornos sind mir lieber

друго си е да ти бият главички, а ти да си траеш щото си с лещи (сигурно без диоптър), смотаняк

моля, моля!!! + това мъж с очила е секси!

Лещите бяха зелени на цвят, а не с диоптър.

Meine Pornos sind mir lieber

Ти, пиле, целуна тази грозна жаба и тя пукна. Това е тъжно и води до мрачни размисли.

Точка 1. Манипулацията е оръжие, което често показва безпомощност. Допускам, че повечето разумни тийнейджърки биха предпочели да знаят как да кажат всичко директно в очите на един мъж и той да ги разбере и да го приеме. В някои битки незнанието на истинските доводи и причини просто води до масов и двустранен погром.

Точка 2. Въпросът не е финансов. Двете едновременно е естественото състояние. Проблемът е когато единият изисква нещо, което обича, ВМЕСТО друго нещо, което другия обича, без приемлива и за двете страни причина.

Точка 3. Ако гледаш един свестен мъж в очите, вместо да оглеждаш собственото си отражение в неговите вещи, имаш шанс да видиш това, за което говориш.

По последния параграф - очаквах по-остроумен отговор.

По повод прасетата: Аз съм заврял зурла в понятието самоирония, а ти явно още се бориш с идеята за хумора. Грешката сигурно е в двама ни.

По повод хотдога: Аз нещо подобно очаквах да фигурира в отговора на пилето. Явно жените имат повече свирки във фантазията си, а мъжете разбират повече от гастрономическо изкуство.

Здравей, понеже знам, че и този отговор няма да прочетеш, да те утеша, че не го пиша само на теб.

Моят образ е абсолютна измислица. С други думи, лъжа като дърта циганка. В това си права, но се съмнявам другото да ти е ясно.

Нека кажа, че теб все още не те харесвам, но трябва да отбележа трите действия, с които пробуди добри чувства в мен:
- с цитата от Малкия принц (беше мила и сладка),
- с начина по който се хвърли да защитаваш Идън, когато тя постна онези снимки на книги (беше самоотвержена като майка орлица)
- с заявлението, че Идън е по-добра и по-красива от теб (беше смела и смирена, знам, че цялата атака от наша страна не ти беше приятна и имаше поражения, които предполагам пилето е опитало да поправи).
С други думи - бъди жива и здрава.

Към Идън - от раздразнение пристигнах, но мнението ми се промени и със (и заради) симпатия към теб ще си отида. С други думи, и ти бъди жива и здрава. Препоръката ми да ограничиш ползването на дира е съвсем сериозна. Успех и чао, лятото свърши.

Аз целунах жабата и тя пукна, но не - тя се прави на пукнала. Симулира един вид. Аз казвала ли съм, че никога не симулирам нищо? Да, сигурно милион пъти.

Искам да прочетеш разказа за влъхвите на О'Хенри. Даровете на влъхвите, се казва. Няма да ти отнеме много време, разказ е. Сигурно това е най-красивият и най-тъжният разказ, който съм чела някога, но той ще отговори на точка 2 и искам после да ми кажеш: чувствал ли си се някога толкова обичан?

Точка 1 и 3 си ги написал много хубаво и нямам забележки. Съжалявам, че финалът ми те е разочаровал, аз бях просто себе си, както винаги.

---

The world of dew
A world of dew it is indeed.
And yet, and yet...

Даже ти го намерих да не си правиш труда:


Даровете на влъхвите
О'Хенри

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. Което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг“. „Дилингъм“ се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингъм“ бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромничко и непретенциозно „Д“. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим“ и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше долу по сивата ограда на сивия двор. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. Нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
Изведнъж тя обърна гръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Савската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
И тъй великолепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. Те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
Фирмата, пред която се спря, гласеше: „Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси“. Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря да си поеме дъх. Мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
— Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
— Аз купувам коси — отвърна мадам. — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
И отново се струйна кафявият водопад.
— Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
— Давайте ги по-бързо — каза Дела.
О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък за Джим.
Най-после намери. Това нещо несъмнено бе създадено за Джим и само за Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородство, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
„Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?“
В седем часа кафето вече беше сварено, а нагретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
— Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
Вратата се отвори, Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. Горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела, с изражение, което тя не можа да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
Дела скочи от масата и се хвърли към него.
— Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязах си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега „честита Коледа“, Джимч и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила.
— Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този очевиден факт.
— Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
Джим огледа стаята, като че търсеше нещо.
— Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
— Безсмислено е да ги търсиш — отвърна Дела. — Казах ти вече: отрязах ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични, и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
— Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. Но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последна възторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хлипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени — два за отстрани и един за отзад, на които Дела толкова пъти се бе любувала пред една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни покрая, съвсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без някаква надежда, че ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза:
— Косата ми расте толкова бързо, Джим.
Изведнъж тя скочи като попарено коте й възкликна:
— Ах, боже мой!
Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал сякаш заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
— Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. Сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
— Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използуваме още сега. Аз продадох часовника си, за ла мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
Влъхвите, които са донесли дарове на младенеца в яслите, са били, както ви е известно, мъдри хора, удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертвуваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

---

The world of dew
A world of dew it is indeed.
And yet, and yet...

Прекрасен разказ.:)

Потвърждава тезата, че не бива да се изисква от един човек повече, отколкото той самият иска и е готов да даде.

Проклетница

Не ми я сваляй бе,глупав.....

Всъщност колко от тук четящите знаят кво са влъхви?

А да, да си намерят оня разказ за оня дето бил супер болен от туберкулоза и отишъл в пустинята при каубоите дето разкарват крави насам натам...болен лиииии........ела земи тва дърво....