Гаснеща любов...

Обичам човек с алкохолна зависимост... Или по-точно обичах... Вече не знам точно - след надеждите, лъжите и разочарованията всъщност не знам. Наистина не знам.

Предприемаме огромна крачка заедно - излизаме на квартира... Работим и двамата - всъщност проблемът му не пречи на работата, за ангажименти умее да се мобилизира (предимство на свободната му професия). Предимството на моята пък е 8-часовият работен ден и минималното желание и намерение да бъда контрольор и пъдар дали ще има бутилки вкъщи - ако има "вкъщи". Договорът за наем е сключен, квартирата е страхотна, времето, което ни остава отделно е 2 седмици... Някъде в проблемите обаче аз угаснах... Тази вечер след 2 неуспешни опита за спиране с медикаментозната подкрепа на диазепама и малки пробиви, той пак говори несвързано, почти нечленоразделно. Поредното напиване и поредната депресия. Май е само на бира (спря водката няколко месеца след като тръгна с мен), а след поддържането на ниски количества бира има нисък толеранс. Затова са несвързаните обяснения за него и мен, ту в първо, ту в трето лице... "Тя ме кара да се чувствам страхотно" - това всъщност съм аз... Сякаш говоря с чужд човек по телефона... Някой, на когото се опитвам да извадя още думи от устата, ако мога да разбера какво става (а причина всъщност няма, причината е голямата промяна и страхът да не ме загуби... което съм казала, че ще стане при ново пропиване... което по чудо не стана на 2 пъти досега... или съм съзависима, но не много... или съзнавам пропастта пред него, ако си тръгна... или тежестта някой да те обича и да ти вярва прекалено много, че няма да го оставиш въпреки пороците... а не е така...) Сърцето ми вече не трепва... Рева... За човека, за Приятеля, но не за любовта... Любовта свърши. Ще сме съквартиранти и приятели може би. Не знам докога. Прекрасен човек, ум, и приключенец. Пътуващи и избухващи заедно в радостни сбирки с приятели. Прекрасен секс, можем го... Докато желанието ми умря... Последният път беше механично. Да, присъствието му ме радва, топлото тяло, прегръщащите ръце и биреното коремче за намачкване. Но желанието припламва и се губи - някъде в поредното разочарование, поредната болка и разтресени нерви през годината ни заедно, шокът от 2-3 вечери болезнена комбинация на хапче диазепам и малко алкохол, довели моменти на депресия и горчиви думи; самонадеяни спирания и почвания на лекарства (моментите разредиха, но не престанаха). Думите горчат, но не ме обиждат; носят безнадеждност... Ставам "поредната кучка, която ще го зареже"... Предишните две искам да ги убия, но това няма да върне душата и живеца. Прекалено разкъсан от отровни женски нарциси и прекалено боящ се от отхвърляне, търсещ близост и огъващ се от изисквания. Дано не бях твърде строга... Уплашен от бъдещето, уплашен да не ме загуби... и правещ точно това, което да ме накара да си отида. Наследих руини на човек, който още не може да се изгради наново... "Прегарянето" на отдадения в помагащата професия, търсенето на смисъл извън себе си, туширането на семейните проблеми, незачитането на собствените нужди - и верният приятел Алкохол. Бягство във "велики каузи" - а кой, по дяволите е спасявал света преди да се родиш, приятелю?! Май си е бил все така огромен, шарен, смислен или не - опръскан с кръв, пот и сълзи през повечето време, откакто съществува... Няма да спре, ако нас ни няма, но не е същият, ако не сме себе си и страдаме...

Къде се загуби по Пътя, Приятелю? Търсиш смисъла в безумно прибързани искания за деца (безумно плашещи отначало и уж осъзнати, станали безумно привлекателни после)... Не, още нямаме, може и аз да не мога, а може и той, не сме опитвали... Няма да правя нещастни деца, достатъчно добре знам какво е. Дете на разведени от конфликтно семейство и алкохолик - неочаквано добра комбинация. Е, сплавта се оказа чуплива... А смисълът е в теб, макар да си го удавил в отрова. Смисълът си ти! Може би има Бог, а може би няма - не бих отрязала крилете ти, ако търсиш надеждата в Него, но ти се луташ като пеперуда около лампа, объркан, несвикнал да бъде щастлив... Той иска да обичаш другите като себе си, а ти не умееш да възлюбиш единственото, което винаги ще имаш и живота като най-ценен дар...

"Какво научи от мен?" попитах го. "Да бъда силен със себе си, но ти не ми го даде..." каза той. Кога алкохолът е като "серум на истината"? Не ставам за психолог, май... Не знам кой колко вреди - дали провалените взаимоотношения, отворили портата към алкохола или тези неоправдани надежди. Властна ли бях? Прекалено силна не се оказах, колкото и да стоях - страх ме е какво ще стане, ако се срутя и падна - няма да има кой да стои срещу вятъра... "Ти си последната ми любов." Тези думи ме плашат. Всички прекрасни огромни слова преди тях ме окриляха, докато им вярвах... Сега сме изправени пред промени, но огънят гасне в мен... Вия срещу тъмнината, а в гърдите ми има буца сол, не сърце. Той искаше аз да съм стожерът му, а сам е приведена тъжна върба...

Знам, че не четеш тук, но прости ми!

shewerewolf ,повече или по малко всяка алкохолна история си е вид шизофрения.Обаче да знаеш че има надежда и изход от тежката ситуация,но единствено когато болния разбере че има проблем и той е ГОЛЯМ,и тогава желанието му да се спаси става по силно от желанието му да пие.Приятеля ти може да се спаси от тежката ситуация,но не заради тебе или който и да е било друг,а заради себе си.

Знае, че има проблем, диагностициран е, опитвал е да спре доста пъти, повечето - без лекарска помощ, но с назначени за случая лекарства (отскоро - и диазепам, с отлични резултати за 2 седмици, последвани от илюзията "нищо няма да ми стане от 1 бира")... Но не цени себе си - всъщност е съзависим към хора с проблеми, с които е работил служебно, а такива са присъствали и в личния му живот (по-осезателно една неуравновесена жена), което донякъде предизвиква силни емоции и депресия. Не цени и не обича достатъчно себе си, за да го направи докрай, а компенсира ниското самочувствие със стремежа да помага на хората... Всъщност има доста (даже повечето) от чертите на съзависимите както са описани в "Никога вече съзависим" на Мелъди Бийти (книгата взех за себе си). Освен медикаменти, определено му трябва психотерапия, приятелите май не се справихме достатъчно с разбирането, обсъждането и подкрепата - има кътчета в душата, където може да надникне само специалист...
Днес беше по-тежко (всъщност не помня толкова тежко състояние даже и с водка, а от тогава знам 3-4, и то отдавна), затова и говоренето беше несвързано... Вдигам ръце като партньор, ще го мисля като приятел...

цитат: отскоро - и диазепам, с отлични резултати за 2 седмици, последвани от илюзията "нищо няма да ми стане от 1 бира




Знаеш ,алкохолизма е болест на ума,а пиенето е следствие и заради тази игра на ума се оказва толкова трудно лечението.Той вероятно подценява проблема си,както и всеки един алкохолно зависим го прави,а ти не си,и няма да бъдеш в състояние да му помогнеш както и никой друг на тази земя.Единстено той сам може да си помогне,да се мотивира и да започне борбата която трае един цял живот,иначе е"кауза пердута".

Повечето от нас, тук пишещите, ще ти го кажат. Ще ти го кажа и аз. Знам само един начин, може да има и други, но аз знам само този. Анонимни алкохолици. Сбирки. Програма. Най-горе има закована тема със сбирките по градове и скайп-сбирките. Можеш да го информираш, че има такова нещо като АА. Но решението да поеме по този път е само негово.
Нито ти, нито приятелите, нито диазепама, нито психотерапевтите могат да помогнат. Уви. Знам колко ти е тежко. Болестта е гадна. Прогресираща, смъртоносна.
Наскоро гледах един филм "Когато любовта не е достатъчна". Разказва за алкохолизма на Бил У. - основателят на АА и за страданията и борбата на жена му. Това е една двойка, успяла да преодолее зловещия проблем и дала опит, сила и надежда на още милиони двойки да заживеят отново нормален живот.
[линк]

цитат:Не цени и не обича достатъчно себе си, за да го направи докрай, а компенсира ниското самочувствие със стремежа да помага на хората.



Класика в жанра,

терапията ако въобще се реши да я прави променя точно това а именно начина на мислене, да си прости сам на себе си и да заобича онова уплашено дете което все още живее някъде дълбоко вътре в него,да подобри себеуважението си, и да не е нужно да се обляга на тази патерица (алкохола) за да се справя със житейските си проблеми.Защото оправданията защо пие са милиони,и са родени от "болния"му начин на мислене.И пак казвам всичко зависи единствено от него и само от него,всичко останало,заплахи с напускане или следене и изхвърляне на алкохола,ама заради брат сестра майка или жена деца,и т.н не работи и е обречено на провал.

Да, всеки нови това уплашено хлапе в себе си, но неговото е болно от страх. И професионалните успехи просто не могат да заглушат това... Има някакви заключени нива в подсъзнанието, до които не иска да достигне и не иска да допусне никой там, ключът е заровен дълбоко... Може би специалист ще успее, не знам.

Вече знам. Вечерта, през която започнах темата, е завършила със сблъсък с мебели и натъртване или счупване, днес би трябвало да отиде на лекар, ако поеме тази отговорност за себе си, разбира се. Предисторията (гарнирана със свръхемоционални изблици през седмицата) се оказа поредното непиене на обичайните невролептици... Без симсъл, без причина. Близките ударихме на камък. Само очаквам следващата лоша новина и следващото разочарование, нямам му доверие за нищо. Дадох най-доброто от себе си в тази връзка, повече не ми остана...

И аз съм такова хлапе, болно от страх, което не може да живее в този твърде студен, огромен, плашещ свят...
Много точно е определението, болно от страх хлапе, такава съм и аз, и това е присъщо на алкохолика.
Много години вървях след професионалните успехи, като тайно се надявах чрез тях да преодолея страховете, неудовлетвореността, безсмислието, душевната празнота и липсата на обич в душата ми, ала не успях.
Съв

Здравей и от мен.Да знаеш като ти чета писанията,все едно се виждам себе си като говориш за приятеля си,а ти ми изглеждаш на моята жена и съпруга която неистово се бореше с мен.Тази нощ сънувах кошмарен сън.В съня си се бях напил и пропушил отново(вече повече от година и половина не съм близнал и скоро ще стане година откакто не пуша)и в съня ми жена ми ме зарязваше и казваше че това е края.Аз бях опустошен,ревах в съня си,гоних я и я умолявах...незнам като се събудихме жена ми закъсня за работа ,и двамата не чухме алармата..Става въпрос че АЛКОХОЛИЗМА е болест и нещо дълбоко загнездено във подсъзнанието.И ако искате наистина да ви има и да бъдете във времето с приятеля си,постъпи като съпругата ми която спря да ми дава каквито и да е шансове.Ако го толерираш че пиенето не му пречело на работата и го оставяш свободно да си попийва в къщи и където и да е,да знаеш че не само ще започне пак с водката,ами и няма да знае след години дали е понеделник,дали е уикенд,нито пък колко е часа .Така че с алкохола,няма средно положение при алкохолика.Или -или!!!На мен ми трябваше петилетка горе долу да прозря колко сериозно сък се забатачил в кюпа с алкохола.И аз пробвах да сменям,да не пия това или онова,да пия само уж по веднъж в седмицата...истината беше че се осирах за отрицателно време ако изскочеше повод.И докато хората пиеха по няколко на мен никога не ми стигаше.Минаха години докато намеря сили в себе си да си призная пед себе си и благодарение на огромния натиск на жена ми над мен,пък и на близките около мен,.да отида и посетя АА насериозно.Преди бях наминавал.Сега се боря сам с проблема,явно АА се оказа един трамплин за мен и вече благодарение на пречупването в мен,благодарение на АА вече година и половина не съм близнал.Спрях цигарите след като спирайки ги,поне 5 пъти ги пропушвайх след като се омагьосвах с алкохол.Бях започнал да се крия,да пия тайно,да се оглеждам и озъртам дали някой няма да ме забележи,пушех и тайно,защото повечето знаеха че не пуша.Но нали знаеш че нищо скрито не остава.Започнах да се дъня едно след друго,уж попийвах скришно преди работа по няколко бири и се надявах да се измириша от алкохола и цигарите до вечерта с тонове дъвки,и води за освежаване..шкафчето на работата ми беше станало аптечка,и склад за скрития алкохол.Смърдял съм и съм ги гледал с облещени кръвясали сини очи,ама само аз си мислех че всички пасат трева.Накрая се случи логичното.За малко и работа да загубя на два пъти след последни предупреждения,за малко и на няколко пъти да се разведем,след като даже посл.път жена ми беше изпринтила молби за развод,както и ми беше събрала багажа.Беше ми омръзнало да падам на колене да ревя,да се моля ...вече никой не ми вярваше.Посл.път се виждаше че ще се развеждаме,даже и почнах ща не ща да търся квартири,като седмица не спах почти,мислех че всеки момент ще получа инфаркт.Тогава и казах дай ми седмица,просто една седмица,последна,тръгвам на АА и почвам да върша всичко онова което отлагах с години.Цигарите ги спрях в този миг в който и оттогава не съм пил.Смачках посл. половин кутия лъки страйк и с месеците и годините израстнах духовно много.Но трябваше веднъж завинаги да разбера че трябва както да се науча да уважавам себе си,така и да започна и да се обичам.Защото любовта към хората се заражда в обичта към себе си.И уважението.Мразех и себе си и целия свят.Бях станал един егоистичен депресиран мегаломан и целия свят ми беше крив ако ми пречеше на пиенето и свободата.КАКВА ИРОНИЯ.Там където си мислим че сме най-свободни,сме най-оковани в окови.Трябваше ми друг вид духовна свобода и израстване.Не съжалявам че не ме интерсуваше кой ми се смее и кой не зад гърба че жена ми не ми дава да пия и кокошка кукурига в къщи.Вие жените най-добре ги усещате с майчинския си инстинкт нещата.В крайна сметка света не бил точно протов мен и не всички заговорничили против мен,но го разбрах когато бях с опрян нож в ребрата до стената.ПОСТАВИ МЪЖА СИ ДА ИЗБИРА МЕЖДУ ТЕБ И АЛКОХОЛА!!!Това е моя съвет.Ти също си човек,както и жена ми и другите съпруги и съпрузи които страдат голготата всеки ден.Сега знам че нямам право на никаква грешка относно цигари и алкохола най-вече.Пропуша ли-пропивам и обратното.Затова си изградих печеливша стратегия,държа се в шах сам.Дай му да го прочете прочете тоя мой постна твоя неосъзнал се все още приятел,който си мисли че миоже да контролира алкохола!Защото такова нещо няма.И му предай ио го запитай не е ли по-добре да е анонимен алкохолик член на АА отколкото известен пияница,на който децата ако не все още,след време ще му се смеят и ще сочат с пръст.Аз си го зададох този въпрос,защото не исках и детето ми да ме намрази ако се бяхме разделили с жена ми.Прекалено много обичам семейството си.Бих умрял заради тях и имам много да им се реванширам и се старая да ги зарадвам с малки дребни радости почти всеки ден.Като така се отблагодарявам и на себе си за усилията си.Но разбрах основното.Доброто на близките ми и семейството на първо място!!!!Аз не съм важен, и най-вече моето пиене!!!Дано да съм ти помогнал.Пиши да видим ако го прочете приятеля ти да видим разбрал ли е нещо изобщо.И му предай да вярва в себе си че може и да не допкосва алкохол,силата е в него!!Дай му изпитание да видим кое е по-важно ти или бутилката!!

.....and the grass grows by itself-Basho

ПОСЛЕДЕН от "последните" - или до рождения ми ден в края на май ще спре окончателно, или да си тръгне от живота ми. "Това е предизвикателство", каза. Знам, че може, до него съм, ще направя каквото още трябва, заедно излизаме от обстановката, в която е свикнал да консумира, в която всяко място е свързано в съзнанието му с употреба и в която се съхранява алкохол - най-важното обаче ще го стори сам...

В началото бях само против твърдия алкохол, защото съм виждала как се съсипва човек с него (всъщност аз съм със семеен фактор, но непристрастена - знам от какво да ме е страх); първият "последен" шанс беше през ноември след една чудовищна лъжа след седмица-две водка (по илюзията "вече мога да пия 1-2 и да спра"); преди това я беше спрял, с по някой инцидентен пробив през месец... Не го усетих, вярвах на историите за малко вино, малко бира и бях щастлива, но не задълго). Не обича да ме заблуждава дълго, призна си, а аз заявих, че не искам да живея в лъжа и тогава я спря; месец по-късно сам спря и червеното вино.

Продължи на високи нива бира докато не му откриха (за щастие, след бирен ден, което ги повишава) високи нива на чернодробните ензими. Тогава се уплаши и почна диазепама - до първото безпричинно спиране 2 седмици по-късно (не съвсем безпричинно - реши, че е щастлив след един хубав приход и спря всички хапчета наведнъж... а един ден и кратък период не премахват нещо, трупано с години...). Три дни по-късно имаше емоционални изблици и алкохол, цяла седмица трудни за понасяне странности, безумни идеи, мятане към смисъл в депресията, неразположения... Започна пак невролептиците (типичен коктейл, няма да давам подробности) и ниски нива бира; после пак 3 дни абстиненция и детокс и седмица въздържание до поредната илюзия "къф пич бях навремето, когато пиех по 1-2 бири на ден и нищо ми нямаше" и опит за умерено пиене... Пак със спиране на хапчетата, обаче - и нови трудно поносими свръхемоции, търсене на причини в минал професионален конфликт (за който знаех бегли подробности), търсене на изповед и прошка (последното бе избегнато от отсрещната страна, но вече знае, че е направил нужното от негова страна - останалото е от Господ). До "празнуването" на поредния успех в петък вечер с неизвестно количество бира, сблъсък, кратко безсъзнание и безпаметност... Срам и последен шанс... Този път се е уплашил, дано да е истински. Пак го съветвам за психотерапевт, който да достигне до онези кътчета, където близките не можахме... Понякога натяквах и дуднех упорито, може би грешах, но беше инат... Някои неща ги разбра и оцени хора и ситуации... Че няма пропилени години, а придобит опит, уроци научени по трудния начин... Понякога отказът да приеме дадено обяснение (което не само на мен се струва логично) може би е опит за самосъхранение... Дано не съм била строга и агресивна в това. Правих, каквото считах за редно. Останалото е в неговите ръце...

Не мога да живея с човек, който ме лъже, че иска да промени живота си... и така от една година. Нямам нужда от теб, ако не си сигурен мъж, който държи на думата си и се грижи за здравето си (от там насетне - и да работи добре, а след като това правя и аз, значи пари има)... Считаш се за интересен с проблемите си... по дяволите всички, които считат хората с постоянни проблеми за интересни... еднообразни сте, като ви науча репертоара, даже ставате предвидими и скучни... Не си ми интересен! Не и с тая въртяна до втръсване плоча. Стига! Нямам нужда от думите и обещанията ти, нямам нужда от прегръдки вечер, ако не мога да съм спокойна за новия ден. Нямам нужда от маркови парцалки или да ми бъдеш кошче за душевни отпадъци и да ми решаваш драмите като на предишните си кучки... Поврага! Бих ги обесила на шибаните им черва.И теб също, че си се оставил да те съсипят. По дяволите и всички техни черти, които пренасяш върху мен! Безбройните ми изисквания - не, две основни са - да не пиеш заради шибаните си чернодробни ензими и да си държиш на думата... ако някой някога те е учил да поемаш отговорност за собствените си действия.
Отново водка, скрита на най-безумно тайното място (преди няколко часа полетя от 4ти етаж и се разби на пустия тотоар), цяла седмица криене вкъщи да работиш и да пиеш (за второто намерение винаги разбирам последващо), разбито доверие и ровене по шкафовете за бира вчера, срам ме е от себе си, но е имало защо... Професионалните оправдания, че бирата не е нищо (с хапчета?!), професионалното извъртане на думите и тълкувания както ти изнасят... По дяволите! Сигурно и аз греша, ама мразя да ме правят на тъпа... Търсиш разбиране... Не знам какво не разбирам... Не можеш да се справиш сам... Не искаш да се оставиш в ръцете на специалисти или терапевтични групи. Никой не може да го направи вместо теб и не трябва. Тогава какво? Не искам деца от такъв човек, не искам да го гледам как се съсипва, не искам те да останат сираци след време. Не ме разбра... Съжалявам... Сакът ми е готов, изнасянето ще стане на няколко пъти като нанасянето. После сбогом! През двете години, в които те познавах отдалеч, те харесвах и съм мечтаела за теб. Сега съм с една мечта по-малко... Сбогом!

Привет и от мен!

Това, което пишеш е някаква много далечна сянка от миналото ми. И аз бях като теб. Гняв, "последно" за пореден път, разочарование, ново "последно" и т.н. и т.н.

Не мога да живея с човек, който ме лъже, че иска да промени живота си...

По всяка верояност не лъже. По-верояно е да иска, но да не може. Борбата не е лесна, алкохолизмът е болест - със сигурност си го прочела много пъти в този форум. Алкохолизмът също така е "семейна болест"- засяга не само алкохлика, но и всички около него. Обикновено и зависимият и човекът до него страдат от еднаква лудост. С тази разлика, че единият не пие. Този, който пие е обсебен от мисълта за алкохола. Този, който не пие- също ("къде го е скрил?", "ще се напие ли и тази вечер"). Този, който пие, пие защото е виновен другия- който не пие ("не ми обръщаш достатъчно внимание", "студена си", "всички други са по-важни за теб", "използваш ме", "ядосваш ме" и т.н. и т.н.). Този, който не пие се опива от нещастието си ("ако можеше само да спре да пие", "ако можеше да ми обръща малко повече внимание", "ако можеше да не се заглежда по тази и онази", ако можеше еди-какво-си щях да бъда много по-щастлива). Много често жената (приятелката) на алкохолика оставя един, за да си намери друг. Намирайки другия в началото си мисли, че той е ТОЛКОВА различен... до момента, в който не открие, че е абсолютно същия. Това е нашата лудост- да си намираме проблемни хора. Защо го правим? Отговорът е различен и всеки трябва да го открие сам за себе си. В Ал-Анон (група за близки и роднини на алкохолици) правим точно това:

[линк]

Като те четя,все едно слушам жена ми до преди години.
И знаеш ли,незнам дали да се меся,но ако истински държи той на теб ще направи чудеса за да спре да пие,и за да те задържи.
Дай му може би един последен шанс ако вече не сте се разделили,и идете заедно на АА.
Накарай го да посещава сбирките,помагай му,бъди с него на откритите за семейството сбирки.
Жена ми не дойде с мен,но аз сам ходих през ден,два когато можех в продължение на месеци и промяната се получи.
Истината беше че на мен ми беше омръзнало да я лъжа,да лъжа и себе си,чувствувеах огромна вина,бях на колене в молба за прошка,опрощение и молба да запази семейството ни.
Не пия година и половина,повече от година и не пуша.
Но ми е трудно на моменти с избухливостта и нервите ми.
Дали вследствие на сушата,или защото алкохолизма е болест и на душата.
Така ще да е,трябва да излекуваме душите си,да търсим опрощение и шанс да поправим грешките си с всекидневна работа по тях.
Да структурираме деня си,да живеем за една кауза да даряваме добро и признателност.
Дано бог да е милостив към вас,и да му даде сили да се осъзнае и да потърси АА.
И дано му даде сили да сложи всички карти на масата,без угризения,лъжи и уговорки..за проблема си.
Тогава ще има промяна.
Когато осъзнае,че вече точката е премината,и трябва никога да не докосва алкохол.
Аз го осъзнах и съм благодарен на бог че ми даде сил.
Имал съм неподозирани сли за нещо правилно и конструктивно,а аз се бях заел тотално да руша живота си,както и този на близките ми.
Имам още много да се уча.
Целия живот е едно голямо училище.

.....and the grass grows by itself-Basho