Тема за размисъл

Малко разсъждения на психолози!!!!!


Какви са основните трудности, които хората срещат при търсенето на подходящ партньор?
- Едно от нещата, които са проблем в търсенето е свръхпредлагането. От доста време вече няма един универсален модел за това какво е добър партньор. Има много версии за това какво означава да си успял и какво означава да си в двойка (а напоследък и границите на животът в двойка са доста отворени). Все повече хора не живеят в истинска двойка, а в по-сложни конфигурации. Мисля, че това много обърква хората. Трудно да разбереш дали това, което имаш в момента е това, което истински искаш. Другото, което безспорно е факт в една култура, наречена „култура на нарцисизъм” (има такава книга на Кристофър Лаш за Америка в осемдесетте и деведесетте, но мисля, че в голяма степен важи и цялата постмодерна култура) е постоянното усещане за неудовлетвореност и за това, че ти се полага нещо повече и по-добро. Тоест живеенето, ориентирано към някакво бъдещо състояние, към достигането на нещо повече от това, което имаш.




- Какво излиза – критериите са прекалено високи, а предлаганото прекалено малко?

- Не бих казал, че критериите са високи, по-скоро са неустановени и неясни. А същевременно същестува едно очакване, че сме на този свят, за да изживеем всичко най-хубаво, което може да ни се случи. Това сякаш пречи на хората да забелязват и да се свързват с добрите неща, които им се случват в живота – в настоящето, във връзките, които имат, в средата, в която живеят, в семействата, които създават.

- Един от много дискутираните въпроси е, че когато връзката вече е налице, хората не са доволни – уж много си го искал точно този човек за себе си, а в един момент се оказва, че той не това си си представял.

- Не в един момент. Той в нито един момент не бил това, което си си представял. Това е екзистенциално трагично разминаване между фантазията и реалността. Въпросът е дали можеш да живееш с реалността и нейното несъвършенство или ти е много важно да поддържаш фантазиите си. Всъщност любовта може да бъде описана от гледна точка на вътрешния живот като временна загуба на връзка с реалността, като период на идеализация на обекта, в който успяваш да си го представиш, да го възприемеш като достатъчно съвършен, за да бъде непогрешим. Истински трудното е да живееш с някого, осъзнавайки всичките му дефекти.

- До каква степен хората са склонни да си дават свобода? Кога свободата започва да изглежда като разделителна линия между партньорите?

- Това много зависи от културата на двойката. В някои двойки хората са изключително несвободни, изключително тревожни (особено хората с така наречената тревожна привързаност). В подобни случаи усещането е, че ако партньорът не е под постоянен контрол с него ще се случи нещо ужасно и връзката ще се разпадне. Има други двойки, които са изключително спокойни и могат да не се виждат дълго време, но да продължават да имат характеристика на двойка. В общия случай проблемът в това да бъдат диверсифицирани потребностите и насочени към различни хора съществува дотолкова, доколкото можеш (ако избереш от самото начало да решиш по този начин проблема) да не разпознаеш и да не развиеш в основния си партньор някои негови качества. Понеже хората се развиват през целия си живот. Това е и шанс и проблем.




- Доизграждат ли се взаимно партньорите?

- Разбира се. Те започват да си приличат, когато живеят дълго заедно. Говоря за нещо, което бих нарекъл коеволюция – те взаимно се развиват и променят, но не за да бъде наложен моделът на единия върху другия, а защото животът е такъв танц. В традиционните общества, където коловозите на пътя са ясно поставени, там, където няма място за романтична любов, нещата са ясни – на село се женят, за да гледат деца и да оцеляват – това с любовта е в баладите. Обаче в модерния живот, когато хората се съберат в някакъв момент, обикновено когато са млади и влюбени, те в последствие се опознават и откриват един друг (много често след като вече се е състояла връзката). Тъй като животът изисква от нас непрестанно да се променяме и развиваме е повече от естествено хората да поемат в различни посоки и да имат различни темпове на развитие. По-скоро е късмет ако пътищата вървят паралелно. И в някакъв смисъл, за да останат във връзка се изискват специални усилия. Това е, което не се оценява. Ако веднъж сте се харесали и влюбили оттам нататък произтича, че сте един за друг за цял живот. Истината е, че се иска работа.

- Има хора, които не успяват да намерят партньор в България, а отивайки да живеят на друго място, им се случват приятни и хармонични емоционални отношения. Как бихте обяснили това?

- Много е важно да се отбележи, че всеки случай е отделен. Но от гледна точка на културата България все още в преобладаващата си част не е територия, в която съществува култура на договаряне на отношенията. При нас все още нещата се случват, а ние сякаш нямаме контрол върху тях, нямаме авторство върху отношенията си. Това не така в повечето развити страни. Там хората са много по-отворени и много по-склонни да споделят и съвместно да контролират отношенията, които са уникални, по отношение на това, че се случват между точно тези двама или повече човека.

- До каква степен е определящ е примерът от родителите? И в този смиъл може ли да се говори за предопределеност на отношенията?

- В системната семейна терапия това се нарича трансгенерационен модел на създаване на връзки. От една страна има определена идея за това какво означава добро семейство и подходящ партньор и от друга страна модел на свързване (или на провалено свързване), който има свойството да упорства, да се възпроизвежда във времето. Има такива изследвания (проведени в много различни култури, включително и в България), които много ясно показват, че е много вероятно деца от семейство с разведени родители да си вземат съпрузи, с които да по-късно да се разведат. Тоест в ума на младата жена, например, има нещо като образец на мъжа като неблагонадежден и несигурен.




- А не е ли тъкмо обратното – да търсиш това, което не си имал?

- Точно в това е парадоксът – те привидно търсят другото, но най-често несъзнавано избират същото. Това е особено изразено в семейства, в които има сериозни дисфункции, например има насилие. Огромен процент от децата, израсли в семейства с насилие,създават насилнически семейства (под насилие разбирам емоционално насилие, не е задължително да е физическо). Така че на едно ниво има възпроизвеждане на родителския модел, а на друго – отричане на този модел. Проблемът в България доскоро беше отсъствието на сериозен опит в създаването на връзки и отношения от момента, в който напускаш семейството до момента, в който създадеш свое. Условно казано, в постмодерните и развитите общества, хората имат пространство и време да експериментират със себе си и връзките и отношенията си. Това започва да се случва още от 50-те години на 20-ти век в големите университетски центрове. Те са нещо като място, в което се случва революция под контрол. Там се експериментира с изумителни форми на общуване, включително сексуални комуни, LSD и всякакви подобни весели неща. Много от хората, когато минат през подобен период, напускат тази група и създават доста устойчиви моногамни хетеросексуални връзки. Но те вече познават себе си и знаят какво искат и какво не, имат усешане, че са проверили сами, от първа ръка добрите и лошите страни на всякакви отношения включително и промискуитетни. Това в България все още не се случва по ред причини, включително и финансови. Но вече не сме и в традиционното общество. В традиционните общества (по-голямата част от историята на човечеството) ти не правиш автономен избор – не ти се жениш, женят те родителите ти. И на практика ставаш пълноценен мъж или жена едва след като имаш поколение. Ние се намираме по средата – в момента, в който напуснем семейството на родителите си, най-често влизаме в новото семейство и е много вероятно, съзнателно или не, да възпроизведем модела. Традицонното общество е като синджир, хванат през една халка, връзката е много плътна и по този начин се възпроизвежда консервативният модел.



- След като съществува толкова голямо преповтаряне на един и същи модел на фона на толкова разрушени връзки, трябва ли да очакваме, че бъдещето на отношенията между хората ще бъде провалено?

- Не, не трябва. Всяка система, включително и тази, преминавайки през криза (а няма съмнение, че има криза) обикновено се преподрежда в някакво друго ниво на равновесие. Биологично ние сме направени така, че да раждаме и отглеждаме деца в двойки, не е задължително да е с биологичните им родители. Телата ни са създадени така, че да се допълват (това обаче не означава, че експериментите не могат да продължат безкрайно във всякакви разновидности). Но в крайна сметка двойката е много устойчива конфигурация, за разлика от триъгълника. За мен няма никакво съмнение, че хората ще продължат да живеят в двойки. Но е много вероятно обаче двойката в живота да не е една. В момента в социологията на семейството се говори за серийна моногамия. В Америка това е силно изразена тенденцията – на седем години се сменят партньорите, на седем години се сменя и работата – и това се възприема нормално. Получава се отворена система, в която обаче е много важно да се отбележи, че към момента двойката осъзнава себе си по този начин и знае, че има работа за вършене. Тази работа е отглеждането на деца, защото на децата, за да се състоят като пълноценни същества им трябва двойка.

- До каква степен експериментирането наистина помага да разберем какво искаме и какво харесваме? Вярно ли ще бъде ако кажем, че голяма част от хората не са емоционално пораснали за нещата, които ги очакват?

- За да можеш да се справиш с определен емоционален и сексуален опит трябва да си в състояние да го интегрираш. Което означава да имаш достатъчно зрял психичен апарат, в който този опит да бъде разположен, осмислен, разбран, да бъде валидизиран. Ако опитът те връхлети твърде рано (когато не разполгаш с такава психична среда, в която да го вместиш) е много вероятно той да ти се случи, без да бъде осмислен. Той, разбира се, винаги уляга по някакъв начин. Например като травма – носиш го в тялото си, но не го контролираш, нямаш съзнателна власт върху него, тъй като не е имало рефлексия върху този опит. Така че истинският опит може да е в теб, но ти да не си във връзка с него. Зрелият човек не просто експериментира, той интерпретира и рефлектира върху нещата, които му се случват.

Мисля, че в момента очакванията към мъжете в много отношения са по-тежки, отколкото към жените.

- Много хора са травмирани от това, че „любовта трае три години”. Кои са основните грешки, които те допускат и защо са толкова големи разминаванията в очакванията им? И въобще трябва ли човек да има очаквания?

- Това, че любовта трае три години е подозрително твърдение. Цялата работа с любовта е измислица на епохата на романтизма (доста късно викторианско изобретение). Това е идеята, че семейството и любовта съвпадат. Със сигурност в по-голямата част от историята на западната култура бракът е социална и икономическа институция, която общо взето се грижи да се възпроизвеждат социалните разслоения, културата и разбира се, да има биологично възпроизводство. Докато любовта е нещо съвсем различно. Тя има своето място, но няма никакво очакване тя да съвпада с брака. Напротив, ако се види високата рицарска (трубадурска) лирика от 12-ти век нататък, любовта на рицаря и неговата дама на сърцето по дефиниция е диотерна, тоест тя е свързана с прелюбодеяние. Много по-късно, някъде 19-ти/20-ти век за целите на нововъзникващото буржоазно семейство, което е икономически и политически важно, се създава този мит, който след това Холивуд и цяла плеяда романи от това време така ваоризира и превръща в нещо като общовалиден хоризонт на очакване. Че ти трябва да живееш и да отглеждаш деца с човек, който обичаш страстно и постоянно. Ние просто биологически не сме устроени така. За голямо съжаление. Или за щастие – не знам.

- Значи да разочароваме романтиците – такова нещо просто не съществува?

- Не, напротив – случва се, но по-скоро е рядко се изключение. Аз лично познавам няколко двойки, които изглеждат вечно влюбени, но не знам точно как го постигат. В общия случай нашата биологична направа (която е еволюционно възникнала и генетично заложена), обслужва цели много отвъд нас. Тя не е направена, за да сме щастливи, а за да се възпроизвежда общността. Както Докинс написа в една от своите книги „генът не е направен за нас, ние сме направени за гена”, за да го възпроизведем. Това е доста смирен възглед за човека – той го извежда от център на мирознанието и дава доста поводи за размисъл. Според тази гледна точка за любовта и брака трябва да се мисли като за два различни феномена, които понякога имат пресечна точка.

- Религията и бракът имат ли нещо общо? В последно време на брака не се гледа с доверие. Дали това е защото обществата не са дотолкова религиозни?

- В много култури бракът е осветен и от религията. Впрочем, това е доста изучена материя, главно в католическите страни с дълга традиция, в които бракът е възприеман и като религиозна институция. Той се сключва в църква, затова е приет обвързаност за цял живот и по тази причина е много трудно да бъде разтрогнат. Именно затова много двойки предпочитат да не се женят. Италия е добър пример за това – толкова е трудно Светата римска църква да разтрогне брака, че по-добре да не се жениш. На някакво ниво това е признание, че тази система не работи. Другото, което е важно да бъде отбелязано е, че до края на 19-ти век, може би до средата на 20-ти век, жените структурно са в положение на икономическа зависимост от мъжете. Колкото повече икономиката създава възможности за равна или полуравна реализация на жените, колкото повече индивидът става самоподдържащо се създание, което има право на избори, на удоволствия, на собствена реализация (емоционална и сексуална) толкова по-сложна става схемата. Иначе е достатъчно мъжът да издържа жена си, той има право на извънбрачни връзки (това е много ясно зададено), докато се грижи за нея. В някои системи това е официално институционално, например в исляма можеш съвсем официално да имаш до 4 жени и на практика безброй наложници. Разбира се, от теб се изисква да се грижиш за тях и да ги правиш щастливи, доколкото е възможно. Хаосът идва, когато и жените започнат да имат същите изисквания, когато започнат да очакват от мъжете да ги правят и емоционално, и сексуално щастливи. Това е вече много тежка ситуация и със сигурност проблематична от гледна точка на класическата патриархална етика, според която жената съществува за удоволствие на мъжа. Със сигурност има разминаване между един нормативен модел, който все още е патриархален и реалната ситуация.

- Често майките са недоволни от това, че трябва да стоят вкъщи и да перат и чистят, вместо да правят неща, които им харесват и които ги развиват. А мъжете им – от своя страна – предпочитат да работят и да излизат с приятели, разграничавайки се по някакъв начин от семейната среда.

- Това е стар вопъл на феминистките, че превърнати в придатък към готварската печка. Аз лично не мисля, че е така. Смятам, че все повече жени много успешно се преборват за правата си (поне в големите градове в България). Може би в традиционните общности не е така. Освен това има много скрита женска власт, има все повече жени в ключови позиции. Въобще не мисля, че жените все още са в позиция на тежка дискриминация. По-скоро са в позиция на фрустрация. Аз лично смятам, че мъжете имаме по-голям проблем. Мисля, че в момента очакванията към мъжете в много отношения са по-тежки, отколкото към жените. И определено много мъже се чувстват застрашени от отправените към тях очаквания.




- Основно на икономически или и на емоционални фактори се дължи това?

- Да, комбинация от неща са. От една страна има експанзия на емоционалните очаквания (изисквания), които на всичкото отгоре, се формират в една глобална култура (те не са местни). Гледат се странни филми с прекрасни принцове и други чудесни мъже, към които започва да се формира хоризонт на очакване. В общи линии от мъжа се очаква да бъде икономически успял, по възможност интелигентен, чувствителен, ако може да е красив и атлетичен, да не е много стар и да бъде верен. Доста сложна комбинация. Истината е, че реалността, уви, не предлага чак такъв избор. Масовата култура в много отношения е доста жестока. Сигурно си забелязала, че публичното пространство изобилства от идеализирани и еротизирани образи на тела (всъщност чувствителността към това все повече се притъпява), които просто не са истински. Много е трудно да изглеждаш така. Ако имаш късмета да си хубав/хубава – добре, но повечето хора просто не са такива. Това е доста репресивен контекст. Не случайно fashion и fascism са от един корен.

- Голяма част от проблемите в двойката не възникват ли тогава, когато се намеси трети в отношенията? Защо прибягването до трети човек се налага толкова често? Защо хората не могат да се задоволят с това, което получават от партньора си?

- Триъгълникът е основна структура в човешките отношения, свързана с фазата на индивидуално развитие, известна като едипова криза, или едипов триъгълник. Това е моментът, в който блажената връзка между детето и майката е нарушен от появата на бащата. Това е добре изучена материя. Тя донякъде е дискредитирана от интерпретациите на класическия фройдизъм. Става дума за моментът, в който майката избира да бъде с мъжа и страданието, което детето преживява от това изключване. Тройката има следната структура – когато двама се свържат помежду си, третият е изключен по дефиниция. Всеки от нас, съзнателно или не, има преживяване за изключване. В някои случаи е по-болезнено, в други по-малко (по силата на това, че сме родени от жени и сме отгледани най-често в двойки). Следователно ние всички сме свръх чувствителни към тройките и изключването. Нормално е да се почувстваме предадени и изоставени (това е много човешко), по-големият проблем се появява при хора, при които едиповата криза се е разрешила по-болезнено. Тези хора са разпознаваеми по това, че не могат да толерират никакви двойки. Ако имат двама колеги в работата, които се сработват добре, този тип хора започват да стават тревожни и да атакуват връзката. Интересно е обаче защо в много случаи прибягваме до третия, когато имаме проблем в двойката. Теорията на Боулби за отношенията в триъгълник (теория на привързаността) въвежда понятието за ниска и висока диференцираност в отношенията. Това е общи линии може да бъде обяснено така – когато отношенията в двойката са твърде близки, това се възприема като задушаващо. Когато са твърде отдалечени, се създава чувство за изолираност, усещане за липса на щастие. Най-лесният начин да бъде коригирана дистанцията в двойката да бъде въвлечен трети. Това веднага пренасочва интересът партньора към теб. Това е много древна игра и неслучайно в повечето филми постоянно се случва преподреждане на различни триъгълници, отношения в тройки. Това може да продължи безкрайно.

Когато човек в въвлечен като трети (триангулация) най-често се характеризира с това, че е поканен да разреши проблем в двойката, който касае дистанцията или криза в отношенията. Но не защото е ценен и интересът е лично към него, а защото е под ръка. Интелигентната позиция е да се опиташ, без да нагрубиш човека, да върнеш проблемът там, където му е мястото – а именно в двойката. Изключително разрушителни са ситуациите, когато родителите при проблем и триангулират детето си. Тогава детето, за да бъде във връзка с единия родител – трябва да предаде другия. Това е много развращаваща ситуация, защото повечето деца нямат властта да сложат граници, така се научават да бъдат манипулативни и да „изработват” родителите си.

- Защо много често има разлика между жените, с които мъжете предпочитат да се забавляват и тези, които избират за семейство?

- Това е много старо, почти древно. Модерната (и много трудна) версия, която не се случва в България, е да срещнеш тези два образа, да ги съчетаеш, да ги ингерираш. Това е от една страна жената-вамп, фаталната жена, която е сексуално чудовище. Тя е много желана, възбуждаща и донякъде плашеща. Но е много трудно може да бъде интегрирана с Мадоната, жената-майка, жената, която прегръща, обгрижва, приютява, приласкава. Колкото по-примитивно и патрирархално е едно общество е толкова по-невъзможна срещата на тези два образа. Условно казано жената е разделена на горница и долница – чиста, възвишена, добра страна и порочна и покварена, но пък много желана. Затова обществото и икономиката услужливо предлагат тези два образа да бъдат разделени. По този начин може да имаш добрата, грижовна жена, която да си гледа къщата, да дундурка децата и да се грижи за теб, а извън дома да търсиш ласките на порочната жена.

- По този начин хората могат ли да бъдат щастливи?

- Каква е дефиницията за щастие, бих попитал. Ако дефиницията за щастие е цялостна връзка, то отговорът е отрицателен. Но ако дефиницията е да бъдат посрещнати различните потребности – тогава отговорът е „да”.

- Има ли чувствителна разлика в начина, по който се случват връзките в по-големите и по-малките населени места?

- Честно казано, не съм попадал на сериозно изследване (поне за България), но според мен разликите започват да изчезват. Този модел започва да се универсализира. До неотдавна имаше. Хората в малките общности, по силата на това, че контролът е много плътен (всеки знае всичко за всеки) като че ли бяха по-лицемерни. В големите градове всичко се случва много по-открито. Пък и има тенденция на изчезване на малките населени места в България

- Нещо, което прави лошо впечатление е начинът, по който хората се разделят.. Защо хората не могат да запазят доброто чувство един към друг?

- Да, това определено е проблем. Имаме нужда от много учене в тази посока. Това се случва вероятно, защото всеки от двамата се чувства ограбен. До голяма степен това е следствие на нереалистичните свръхочаквания, за които стана дума. Със сигурност отсъства култура на предоговаряне на отношенията. Нагласата е по-скоро за преборване и налагане на твоята версия. В това отношение сме доста примитивни. Все още доста диво се разделят българите, доста отмъстително, с много неизречени неща.

... дивите раздели идват от дивите взаимоотношения и незрялото поведение в брака... липсата на култура на предоговаряне:)) разбира се,имаме много да уим в това отношение.... не искам да казвам как звучи съвременния отговор на отправено послание за предоговаряне на отношенията между двама разделящи се:))) това не е изискване, не е прието да се разделиш, както трябва... прието е да се измъкнеш тарикатски:))затова и аз не съм отптимист за бъдещето.... извинете ме за несериозния тон, ама поводите за подобни размисли са почерпени от реалността

...къде го чукаш, къде се пука...

Все повече хора не живеят в истинска двойка, а в по-сложни конфигурации.

Току що затворих последните страници на "Величие и падение на куртизанките"-Балзак. Прочетох я с всяка запетая и описание:))...та за какви сложни конфигурации в днешно време става дума?:)))...иди прочети за какво иде реч

Вчера гледах един от филмите по Ваясат хистори, за най-гадните професии от миналото...та, ставаше дума за уж пуритански период в Холандия и как жените рабтели гадна професия да изкормват рибите, които мъжете им уловили. Работата била скучна, досадна и миризлива. За какво си говорели жените докато работели по 12 часа тази отвраттелна работа, попита водещия..."Ами предимно клюки /отговаря историчката/...всяка една от тях била преспала с мъжете на поне още 2-3 свои съселянки".

Това нашето е блудкава баналност...с една дума, нищо ново под слънцето

Написала си: "имаме много да уим"

Така си е ....има ехееее колко много още да се УИ

като го изчетох излиза, че 2/3 сме психолози и тези отговори ги знаем ... но после следва по интересния въпрос - е и като това е така, какво да се прави !?

п.п. само да спомена - че по тези твърдения на психолозите може доста да се поспори, щото те дават едно обобщаващо обяснение, а всеки човек с проблемите си се възприема като изключение

... Лирке, от клавиатурата ми е... пропуска Ч-то и все се връщам да го добавям... това съм го пропуснала.... обаче, получило се е нещо весело, без да го искам и имам предвид:))
има ехееее колко много да се УИ:) дай боже, дай боже:))

...къде го чукаш, къде се пука...

И кво казаха сега психолозите с толкова приказки?
Изводът, според прочетеното, е, че един партньор е малко вероятно да ви стигне в този живот? Аз така го разбрах. Обаче си мисля, че може - периодът от време, за което това е вярно, само че е строго индивидуален.

Growing old is mandatory; growing up is optional.