Прочетете
26 отговора
0 прегледа
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#2
Re: Прочетете
Гошо Тодоров ли? 
Не...аз няма защо да го чета!
И има защо
[линк]
Даже е започнал да се облича като баща ми!
Ще падна...
Хайку клубът!
ClassicFMAlmaMater
Не...аз няма защо да го чета!
И има защо
[линк]
Даже е започнал да се облича като баща ми!
Ще падна...
Хайку клубът!
ClassicFMAlmaMater
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#5
Re: Прочетете
Тоест? Какво казва Георги? Владиците публично да се каят, а ние на драго сърце да им прощаваме?
Това е хубава позиция, харесва ми. Само дето е нереална. Това просто няма да се случи.
Коля и беся
[линк]
Това е хубава позиция, харесва ми. Само дето е нереална. Това просто няма да се случи.
Коля и беся
[линк]
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#6
Re: Прочетете
Добра статия. А, аз попаднах на един интересен коментар към нея подписан от Константин Тодоров (изглежда че е псевдоним). Писано е преди отварянето на досиетата. Ето част от него:
„Оправданията вървят по няколко направления:
- че всички, които сме живели в онова време, сме виновни;
- че сътрудниците на ДС са били „патриоти”, служещи на родината;
- че „такива бяха времената” и всеки „на мое място” би постъпил така;
- че тоталитарната държава щяла да смаже и тебе и близките ти, ако не приемеш да служиш на ДС.
Обвинителните митове отстояват:
- че сътрудниците на ДС съучастват в атеистичен план за унищожаването на Църквата;
- че те са подгънали колене пред Ваала и са подменили служението на Христа с комунистическо идолопоклонство;
- че, сътрудничейки с богопротивната власт, са „похулили подвига на изповедничеството”;
- че са нарушили каноните на Църквата и вече не могат да бъдат истински клирици.”
По-нататък, както ще видим, Георги Тодоров се заема с отхвърлянето само на обвинителните митове. Те от своя страна почиват, според него, на някои „основополагащи идеологически, исторически и политически митологеми”, които забулват истината. И той започва демаскирането на въпросните митологеми. Но преди да разгледаме развитата с тази цел аргументация, нека насочим вниманието си към четирите обвинителни мита, които предстои да бъдат отхвърлени, и да си поставим въпроса: ако всички те бъдат опровергани (а очевидно това предстои, тъй като те са „митове”, тоест, неистини), то каква ще се окаже истината? В какво ще се състои моралната отговорност за сътрудничеството с тайните служби? И по-точно – защото нас ни интересува църковната гледна точка – има ли грях в сътрудничеството с тайните служби на комунистическия режим и в какво се състои той? Този въпрос е същественият. Защото ако призоваваш някого към покаяние, то следва да покажеш и в какво се състои грехът. И вината и покаянието не са някакви абстрактни категории, а са винаги нещо конкретно. Нека да избързаме и да видим какъв е отговорът на този въпрос, който ни дава в края на статията си Георги Тодоров:
„И тъй.
Верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическия режим се основава на извечното евангелско отношение към властта.
Личното участие на клирици в делата на тъмнината се очиства в акта на тяхното публично признаване и отричане от тези дела.
Църквата ни е истинска, свята, съборна, апостолска, благодатна.
Чудото на земната Църква е, че тя се състои само от грешници, но тя – Църквата – е чиста, безгрешна и неопетнима Невеста Христова.
Архиереите ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са правоправещи. Свещениците ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са богозаконни. Тайнствата на нашата Църква са истински и спасителни.”
След всичко това остава недоумението – за какво тогава трябва да се каят сътрудничилите на Държавна сигурност? При това и публично. Наистина, думите „личното участие на клирици в делата на тъмнината” като че ли намекват за нещо нередно, но то остава съвсем абстрактно и не е ясно в какво именно се състои. Какви са тези дела на тъмнината? Ако става дума просто за лични грехове на клириците, не се виждат основания да се направи изводът, че те непременно произтичат от сътрудничеството с ДС, че това сътрудничество е нещо принципно неприемливо. Ако всичко е относително, ако може да си сътрудничил и да си помогнал на някого, както посочва Георги Тодоров, или пък обратно, да си сътрудничил и да си навредил на някого, то тогава сътрудничество с комунистическите служби за сигурност само по себе си може би е нравствено неутрално. Освен това, личното сътрудничество на клириците със службите на комунистическата власт не е ли в съгласие с общото „верноподаничество на Църквата спрямо комунистическия режим”, което „се основава на извечното евангелско отношение към властта”? Особено пък ако са те вербували на патриотична основа. Защото, както изтъква авторът, никой не е бил вербуван с натиска да стане атеист, а винаги под благовиден предлог. Какъв е тогава нравственият проблем от църковна гледна точка?
Църковните хора, които са сътрудничили на ДС не са участвали в атеистичен план за унищожаването на Църквата. Добре, но все пак – в план за какво са участвали? Защото ДС не е благотворителна организация.
За да намерим отговора на този въпрос трябва да си даваме сметка, че докато преследването на вярата в нейните външни проявления върви със затихване и отслабване в СССР и страните с т. нар. „народна демокрация”, в същото време с нестихваща сила върви много по-същностният процес – борбата на комунистическите режими да унищожат духовно Църквата. Да я изтласкат от обществения живот, да я маргинализират, да я умъртвят и мумифицират, да я превърнат в музеен експонат. Те никога не са понасяли да виждат Църквата жива.
Комунизмът и християнството са несъвместими като светоглед, те не могат мирно да съсъществуват на духовното поле, там те са в непрестанна борба за човешката душа, защото имат коренно противоположни, взаимно изключващи се визии за нея. Разбира се, Църквата винаги е готова да даде „кесаревото кесарю”. Проблемът с комунистическият кесар е, че той иска Божието. Той иска човешките души. За това и властта му беше наречена тоталитарна.
От тази гледна точка възможно ли е верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическата власт да се съгласува с Евангелието? „Всяка власт е от Бога” и прочие цитати не са нищо повече от откъсване на отделни изречения от цялостния контекст на Божественото Писание. Когато ни казват, че трябва да се покоряваме на властите, хубаво е да си припомним какво отговориха апостолите пред първосвещениците, стареите и книжниците, след като строго ги заплашиха и им заповядаха „никак да не говорят, нито да поучават в името Иисусово” (точно това и комунистическата власт изисква от Църквата). Апостолите отговориха: „Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деян. 4:19). Тоест, покорност на властите се дължи дотам, докъдето техните разпореждания не влизат в противоречие с Божия закон.
Цялата статия в pravoslavie.bg
„Оправданията вървят по няколко направления:
- че всички, които сме живели в онова време, сме виновни;
- че сътрудниците на ДС са били „патриоти”, служещи на родината;
- че „такива бяха времената” и всеки „на мое място” би постъпил така;
- че тоталитарната държава щяла да смаже и тебе и близките ти, ако не приемеш да служиш на ДС.
Обвинителните митове отстояват:
- че сътрудниците на ДС съучастват в атеистичен план за унищожаването на Църквата;
- че те са подгънали колене пред Ваала и са подменили служението на Христа с комунистическо идолопоклонство;
- че, сътрудничейки с богопротивната власт, са „похулили подвига на изповедничеството”;
- че са нарушили каноните на Църквата и вече не могат да бъдат истински клирици.”
По-нататък, както ще видим, Георги Тодоров се заема с отхвърлянето само на обвинителните митове. Те от своя страна почиват, според него, на някои „основополагащи идеологически, исторически и политически митологеми”, които забулват истината. И той започва демаскирането на въпросните митологеми. Но преди да разгледаме развитата с тази цел аргументация, нека насочим вниманието си към четирите обвинителни мита, които предстои да бъдат отхвърлени, и да си поставим въпроса: ако всички те бъдат опровергани (а очевидно това предстои, тъй като те са „митове”, тоест, неистини), то каква ще се окаже истината? В какво ще се състои моралната отговорност за сътрудничеството с тайните служби? И по-точно – защото нас ни интересува църковната гледна точка – има ли грях в сътрудничеството с тайните служби на комунистическия режим и в какво се състои той? Този въпрос е същественият. Защото ако призоваваш някого към покаяние, то следва да покажеш и в какво се състои грехът. И вината и покаянието не са някакви абстрактни категории, а са винаги нещо конкретно. Нека да избързаме и да видим какъв е отговорът на този въпрос, който ни дава в края на статията си Георги Тодоров:
„И тъй.
Верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическия режим се основава на извечното евангелско отношение към властта.
Личното участие на клирици в делата на тъмнината се очиства в акта на тяхното публично признаване и отричане от тези дела.
Църквата ни е истинска, свята, съборна, апостолска, благодатна.
Чудото на земната Църква е, че тя се състои само от грешници, но тя – Църквата – е чиста, безгрешна и неопетнима Невеста Христова.
Архиереите ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са правоправещи. Свещениците ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са богозаконни. Тайнствата на нашата Църква са истински и спасителни.”
След всичко това остава недоумението – за какво тогава трябва да се каят сътрудничилите на Държавна сигурност? При това и публично. Наистина, думите „личното участие на клирици в делата на тъмнината” като че ли намекват за нещо нередно, но то остава съвсем абстрактно и не е ясно в какво именно се състои. Какви са тези дела на тъмнината? Ако става дума просто за лични грехове на клириците, не се виждат основания да се направи изводът, че те непременно произтичат от сътрудничеството с ДС, че това сътрудничество е нещо принципно неприемливо. Ако всичко е относително, ако може да си сътрудничил и да си помогнал на някого, както посочва Георги Тодоров, или пък обратно, да си сътрудничил и да си навредил на някого, то тогава сътрудничество с комунистическите служби за сигурност само по себе си може би е нравствено неутрално. Освен това, личното сътрудничество на клириците със службите на комунистическата власт не е ли в съгласие с общото „верноподаничество на Църквата спрямо комунистическия режим”, което „се основава на извечното евангелско отношение към властта”? Особено пък ако са те вербували на патриотична основа. Защото, както изтъква авторът, никой не е бил вербуван с натиска да стане атеист, а винаги под благовиден предлог. Какъв е тогава нравственият проблем от църковна гледна точка?
Църковните хора, които са сътрудничили на ДС не са участвали в атеистичен план за унищожаването на Църквата. Добре, но все пак – в план за какво са участвали? Защото ДС не е благотворителна организация.
За да намерим отговора на този въпрос трябва да си даваме сметка, че докато преследването на вярата в нейните външни проявления върви със затихване и отслабване в СССР и страните с т. нар. „народна демокрация”, в същото време с нестихваща сила върви много по-същностният процес – борбата на комунистическите режими да унищожат духовно Църквата. Да я изтласкат от обществения живот, да я маргинализират, да я умъртвят и мумифицират, да я превърнат в музеен експонат. Те никога не са понасяли да виждат Църквата жива.
Комунизмът и християнството са несъвместими като светоглед, те не могат мирно да съсъществуват на духовното поле, там те са в непрестанна борба за човешката душа, защото имат коренно противоположни, взаимно изключващи се визии за нея. Разбира се, Църквата винаги е готова да даде „кесаревото кесарю”. Проблемът с комунистическият кесар е, че той иска Божието. Той иска човешките души. За това и властта му беше наречена тоталитарна.
От тази гледна точка възможно ли е верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическата власт да се съгласува с Евангелието? „Всяка власт е от Бога” и прочие цитати не са нищо повече от откъсване на отделни изречения от цялостния контекст на Божественото Писание. Когато ни казват, че трябва да се покоряваме на властите, хубаво е да си припомним какво отговориха апостолите пред първосвещениците, стареите и книжниците, след като строго ги заплашиха и им заповядаха „никак да не говорят, нито да поучават в името Иисусово” (точно това и комунистическата власт изисква от Църквата). Апостолите отговориха: „Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деян. 4:19). Тоест, покорност на властите се дължи дотам, докъдето техните разпореждания не влизат в противоречие с Божия закон.
Цялата статия в pravoslavie.bg
И ти ще се покаеш ли публично ?
Тоест? Какво казва Георги? Владиците публично да се каят, а ние на драго сърце да им прощаваме?
Това е хубава позиция, харесва ми. Само дето е нереална. Това просто няма да се случи.
И ти ще се покаеш ли публично ?
Кажи ни: дядо Неофит, след като са му "съшили" досие без негово съгласие, за какво точно да се кае ? А и покаянието нали е в скришната стая, с молитва, а не цирк пред прожекторите и камерите ?
[линк]
Това е хубава позиция, харесва ми. Само дето е нереална. Това просто няма да се случи.
И ти ще се покаеш ли публично ?
Кажи ни: дядо Неофит, след като са му "съшили" досие без негово съгласие, за какво точно да се кае ? А и покаянието нали е в скришната стая, с молитва, а не цирк пред прожекторите и камерите ?
[линк]
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#11
Re: Прочетете
Струва ми се, че поне през Първата неделя на поста би трябвало всички да си дадем почивка и да оставим клуба да суботства, а модераторите да не се разсейват от преживяното въздействие на покайния канон на св. Андрей Критски с клубни корекции.
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#13
кой и как ще отмери, отрече или отмени нечие покая
Думите на Георги Тодоров са знаменателни и показателни:
"Христос упрекна св. Петър, че вдигна ръка срещу властта „защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52). А тази власт беше не просто богоборческа. Тя беше – за пръв и последен път в историята – действително богоубийствена. Беше убиец на Бога не в риторичен смисъл, а на дело.
Следвайки Христовия пример, апостолите, отивайки на смърт от ръце на богопротивни идолопоклонци, не спряха да проповядват учението за християнското верноподаничество:
И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци. (1 Петр. 2:13-14)
И още по-изрично:
Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. (Рим. 13:1-2)
Тези думи са изречени от люде, които са отдали живота си за Христа и то по времето на най-богопротивния владетел, Нерон, предприел първото кръвопролитно антихристиянско гонение, жертва на което (без да нарушат верноподаничеството към властта му) стават и св. Петър и св. Павел.
Комунистическият режим е богопротивен. Но нека да не вменяваме в грях на апостолската православна Църква, че върви по стъпките на апостолите и че
остава верноподаническа – дори при богопротивния комунистически режим.
Лукавият светски дух може да обвинява Църквата в предателство, в „съучастничество в престъпленията на режима“ – само и само да накара Църквата да тръгне против Христовия дух и да се присъедини към онези, „които се залавят за нож“
.
Това са политически, светски, противохристиански обвинения.
Отричането на св. Петър
Св. евангелист Марк, който е писал евангелието си под диктовката на самия св. Петър, разказва:
Когато Петър беше долу на двора, дойде една от слугините на първосвещеника и, като видя Петра да се грее, взря се в него и рече: и ти беше с Иисуса Назарееца. Но той се отрече, като каза: не зная, нито разбирам, що говориш. И излезе вън на предния двор; и петел пропя. Слугинята, като го видя пак, почна да говори на ония, що стояха там: този е от тях. А той пак се отрече. След малко тия, що стояха там, пак почнаха да говорят на Петра: наистина, от тях си, защото си галилеец, и говорът ти прилича на галилейски. И той почна да проклина и да се кълне: не познавам Тоя Човек, за Когото говорите. Тогава петел пропя втори път. И спомни си Петър думите, казани му от Иисуса: преди още петел дваж да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като падна на земята, почна да плаче. (Марк. 14:66-72)
Този пример не е случаен. Той се случва специално за наше вразумление.
Налице е отявлено богоотстъпничество, при това от човек, който три години неотлъчно е съпровождал и лицезрял Бога, бил е свидетел на безброй чудеса и е бил посветен в тайната на Преображението.
Добро ли беше това деяние? Никак не беше добро. Беше грозно, недостойно, срамно и т. н. Можем да кажем още много и по-силни думи и ще бъдем прави. Защото как можа тъкмо той, първовърховният апостол Петър трикратно да се отрече от Христа. Защо го извърши?
От малодушие.
Добро ли беше деянието на онези клирици, които приеха тайно да сътрудничат на комунистическата ДС? Никак не беше добро. А защо го извършиха?
От малодушие.
Онези, които никога не са постъпвали от страх и малодушие, имат правото да хвърлят камък върху съгрешилите. Но аз как да хвърля? Как да обвиня някого, когато сам св. Петър ще ми запуши устата.
Ще кажат, че св. Петър е свят не заради своето богоотстъпничество, а заради своето покаяние.
Но кой и как ще отмери, отрече или отмени нечие покаяние?"
Статията я нама на сайта. Може да се прочете тук: [линк]
. . .
[линк]
"Христос упрекна св. Петър, че вдигна ръка срещу властта „защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52). А тази власт беше не просто богоборческа. Тя беше – за пръв и последен път в историята – действително богоубийствена. Беше убиец на Бога не в риторичен смисъл, а на дело.
Следвайки Христовия пример, апостолите, отивайки на смърт от ръце на богопротивни идолопоклонци, не спряха да проповядват учението за християнското верноподаничество:
И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци. (1 Петр. 2:13-14)
И още по-изрично:
Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. (Рим. 13:1-2)
Тези думи са изречени от люде, които са отдали живота си за Христа и то по времето на най-богопротивния владетел, Нерон, предприел първото кръвопролитно антихристиянско гонение, жертва на което (без да нарушат верноподаничеството към властта му) стават и св. Петър и св. Павел.
Комунистическият режим е богопротивен. Но нека да не вменяваме в грях на апостолската православна Църква, че върви по стъпките на апостолите и че
остава верноподаническа – дори при богопротивния комунистически режим.
Лукавият светски дух може да обвинява Църквата в предателство, в „съучастничество в престъпленията на режима“ – само и само да накара Църквата да тръгне против Христовия дух и да се присъедини към онези, „които се залавят за нож“
.
Това са политически, светски, противохристиански обвинения.
Отричането на св. Петър
Св. евангелист Марк, който е писал евангелието си под диктовката на самия св. Петър, разказва:
Когато Петър беше долу на двора, дойде една от слугините на първосвещеника и, като видя Петра да се грее, взря се в него и рече: и ти беше с Иисуса Назарееца. Но той се отрече, като каза: не зная, нито разбирам, що говориш. И излезе вън на предния двор; и петел пропя. Слугинята, като го видя пак, почна да говори на ония, що стояха там: този е от тях. А той пак се отрече. След малко тия, що стояха там, пак почнаха да говорят на Петра: наистина, от тях си, защото си галилеец, и говорът ти прилича на галилейски. И той почна да проклина и да се кълне: не познавам Тоя Човек, за Когото говорите. Тогава петел пропя втори път. И спомни си Петър думите, казани му от Иисуса: преди още петел дваж да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като падна на земята, почна да плаче. (Марк. 14:66-72)
Този пример не е случаен. Той се случва специално за наше вразумление.
Налице е отявлено богоотстъпничество, при това от човек, който три години неотлъчно е съпровождал и лицезрял Бога, бил е свидетел на безброй чудеса и е бил посветен в тайната на Преображението.
Добро ли беше това деяние? Никак не беше добро. Беше грозно, недостойно, срамно и т. н. Можем да кажем още много и по-силни думи и ще бъдем прави. Защото как можа тъкмо той, първовърховният апостол Петър трикратно да се отрече от Христа. Защо го извърши?
От малодушие.
Добро ли беше деянието на онези клирици, които приеха тайно да сътрудничат на комунистическата ДС? Никак не беше добро. А защо го извършиха?
От малодушие.
Онези, които никога не са постъпвали от страх и малодушие, имат правото да хвърлят камък върху съгрешилите. Но аз как да хвърля? Как да обвиня някого, когато сам св. Петър ще ми запуши устата.
Ще кажат, че св. Петър е свят не заради своето богоотстъпничество, а заради своето покаяние.
Но кой и как ще отмери, отрече или отмени нечие покаяние?"
Статията я нама на сайта. Може да се прочете тук: [линк]
. . .
[линк]
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#14
„Генадианството“ в Цариградската патриаршия
„Генадианството“ в Цариградската патриаршия
Каква църковно-канонична, политическа и нравствена оценка да дадем за деянията на патриарх Генадий Схоларий, поставен на цариградския църковен престол от самия султан мюсюлманина Мехмет ІІ? Който султан завоюва Константинопол, уби Византия, унищожи палеологовата династия, извърши клане на християни сто пъти по-голямо от баташкото, оскверни Великата църква „Св. София“ и я обърна в джамия!
Генадий не изобличи този нов Сенахирим. Беше негов безупречен верноподаник. А следователно – ще кажат някои – и крепител-съучастник на неговата християноубийствена власт.
Същият този Генадий Схоларий е всепочитан и всепризнат за най-велик Цариградски патриарх през целия османски период и никой не е осъдил „генадианството“ като духовно предателство, нарушение на каноните и пр.
Впрочем всички Цариградски (а също и Александрийски, Антиохийски, Иерусалимски) патриарси през целия отомански период (включително несправедливо обесеният по политически обвинения Григорий V) бяха „генадианци“ – верноподаници на султаните-мюсюлмани.
А с оглед на „избирането“ на всички тези патриарси през османския период – не бяха ли погазени ред канони (30-то апостолско правило и т. н.)?
Какво ще кажем – правоправещи ли бяха те или „паднали“?
Въпросът може да ни подведе. Ние никак не можем да отсъдим. Нямаме нито каноничната, нито духовната, нито нравствената правоспособност за да се произнесем по такъв въпрос. Меродавни са Съборите, светите Отци...
Досега нито един църковен събор, нито един духовен авторитет (светец, благодатен старец, епископ) не са осъдили „генадианството“. Това ни води към мисълта, че многовековната верноподаническа политика на Цариградската патриаршия спрямо мюсюлманската султанска власт не е осъдителна – нито в каноничен, нито в нравствен, нито в какъвто и да било смисъл.
И още. По времето на тези патриарси и митрополити имаме и християнско изповедничество и мъченичество в техните диоцези и епархии из цялата Османска империя. Означава ли верноподаничеството спрямо мъчителите и убийците на светците – съучастничество и „похулване подвига на изповедничеството“?
Така например в 1555 г. по време на мъченичеството на св. Николай в София Софийският митрополит Иаков е в града и несъмнено е в течение на всички мъчения и на самата екзекуция. След която същият митрополит незабавно прави събор за канонизацията на мъченика. Но през цялото време той не вдига глас да протестира против действията на властите и запазва пълно верноподаничество спрямо тях.
Правилно ли постъпва или „обективно“ е съучастник в убийството на светеца и с престъпно малодушие „похулва подвига на изповедничеството“?
Никой (и тогава, и до днес) не го обвинява, че предателства спрямо мъченичеството. Но и никъде не е изрично казано, че митрополитът е постъпил правилно и не ни е обяснено защо е постъпил правилно. Сякаш подобен въпрос е някакси неудобен и злепоставящ за Църквата и той просто не се поставя. Така ние не осмисляме и не разбираме историята си, а продължаваме да живеем в свят на митове, историческо лекомислие и риторични етикети.
Подобен е случаят с отношението на митрополит Григорий Доростолско-Червенски към турската власт по време на руско-турската освободителна война. Неговият призив към верноподаничество много прилича на „сергианство“. Обвиняван е в предателство от революционерите. Правилно ли е постъпил или е престъпил? Подобни въпроси се избягват в църковноисторическата наука...
. . .
[линк]
Каква църковно-канонична, политическа и нравствена оценка да дадем за деянията на патриарх Генадий Схоларий, поставен на цариградския църковен престол от самия султан мюсюлманина Мехмет ІІ? Който султан завоюва Константинопол, уби Византия, унищожи палеологовата династия, извърши клане на християни сто пъти по-голямо от баташкото, оскверни Великата църква „Св. София“ и я обърна в джамия!
Генадий не изобличи този нов Сенахирим. Беше негов безупречен верноподаник. А следователно – ще кажат някои – и крепител-съучастник на неговата християноубийствена власт.
Същият този Генадий Схоларий е всепочитан и всепризнат за най-велик Цариградски патриарх през целия османски период и никой не е осъдил „генадианството“ като духовно предателство, нарушение на каноните и пр.
Впрочем всички Цариградски (а също и Александрийски, Антиохийски, Иерусалимски) патриарси през целия отомански период (включително несправедливо обесеният по политически обвинения Григорий V) бяха „генадианци“ – верноподаници на султаните-мюсюлмани.
А с оглед на „избирането“ на всички тези патриарси през османския период – не бяха ли погазени ред канони (30-то апостолско правило и т. н.)?
Какво ще кажем – правоправещи ли бяха те или „паднали“?
Въпросът може да ни подведе. Ние никак не можем да отсъдим. Нямаме нито каноничната, нито духовната, нито нравствената правоспособност за да се произнесем по такъв въпрос. Меродавни са Съборите, светите Отци...
Досега нито един църковен събор, нито един духовен авторитет (светец, благодатен старец, епископ) не са осъдили „генадианството“. Това ни води към мисълта, че многовековната верноподаническа политика на Цариградската патриаршия спрямо мюсюлманската султанска власт не е осъдителна – нито в каноничен, нито в нравствен, нито в какъвто и да било смисъл.
И още. По времето на тези патриарси и митрополити имаме и християнско изповедничество и мъченичество в техните диоцези и епархии из цялата Османска империя. Означава ли верноподаничеството спрямо мъчителите и убийците на светците – съучастничество и „похулване подвига на изповедничеството“?
Така например в 1555 г. по време на мъченичеството на св. Николай в София Софийският митрополит Иаков е в града и несъмнено е в течение на всички мъчения и на самата екзекуция. След която същият митрополит незабавно прави събор за канонизацията на мъченика. Но през цялото време той не вдига глас да протестира против действията на властите и запазва пълно верноподаничество спрямо тях.
Правилно ли постъпва или „обективно“ е съучастник в убийството на светеца и с престъпно малодушие „похулва подвига на изповедничеството“?
Никой (и тогава, и до днес) не го обвинява, че предателства спрямо мъченичеството. Но и никъде не е изрично казано, че митрополитът е постъпил правилно и не ни е обяснено защо е постъпил правилно. Сякаш подобен въпрос е някакси неудобен и злепоставящ за Църквата и той просто не се поставя. Така ние не осмисляме и не разбираме историята си, а продължаваме да живеем в свят на митове, историческо лекомислие и риторични етикети.
Подобен е случаят с отношението на митрополит Григорий Доростолско-Червенски към турската власт по време на руско-турската освободителна война. Неговият призив към верноподаничество много прилича на „сергианство“. Обвиняван е в предателство от революционерите. Правилно ли е постъпил или е престъпил? Подобни въпроси се избягват в църковноисторическата наука...
. . .
[линк]
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#15
Мярата на светостта: примерът на св.патриарх Тихон
Мярата на светостта: примерът на св. патриарх Тихон
Може би най-меродавен в нашия случай е примерът със св. Патриарх Тихон, канонизиран за светец, както от непримиримата антикомунистическа Руска Задгранична Църква (през 1981 г.), така и от Московската Патриаршия (през 1989 г.).
Във времената непосредствено след Октомврийската революция в началото на 1918 г. патриарх Тихон се изправя като старозаветен пророк и заявява в лицето на кървавите насилници:
Опомнете се, безумци, прекратете вашите кървави разправи. Защото това, което правите, е не само жестоко дело, то е наистина дело сатанинско [...] С дадената Ни от Бога власт ви забраняваме да пристъпвате към Христовите Тайни, анатемосваме ви [...] Заклевам и всички вас, верни чада на Православната Христова Църква, да не всъпвате в каквото и да било общение с такива изверги на човешкия род...
Величествени слова!
Но. По-късно (в 1923 г.) Патриархът, който е арестуван и срещу когото тече „углавно“ следствие и се подготвя голям съдебен процес, заявява:
Църквата признава и поддържа Съветската власт, тъй като няма власт, която да не е от Бога.“ И се обръща към вярващите: „Моля ви със спокойна съвест, без боязън, че ще съгрешите против светата вяра, да се подчинявате на съветската власт не от страх, а по съвест, като помните словата на апостола: „всяка душа да се покорява на висшите власти, защото няма власт не от Бога“...
В своето „покайно възвание“ към Върховния Съд (1923 г. ) патриарх Тихон официално се покайва за своите простъпки против държавния строй:
При това аз заявявам на Върховния Съд, че отсега аз не съм враг на Съветската власт. Аз окончателно и решително се разграничавам както от задграничната, така и от вътрешната монархическа контрареволюция.
Сякаш съвсем очевидно е, че болшевиките са сломили Патриарха и той се е съгласил да признае звяра, да признае антихристкия, атеистичния, богоборския болшевишки режим, да преклони колене пред Велиара, да „служи на двама господари“ и „да похули подвига на изповедничеството“...
Така ли е наистина?
Да внимаваме. Ако патриарх Тихон беше починал от болест в 1919 г. и негов приемник, да го наречем Тихон ІІ, беше написал „покайното възвание“ в 1923 г., всичко щеше да ни се стори съвсем очевидно. Веднага щяхме да обявим Тихон І за светец-мъченик, а Тихон ІІ щяхме да похулим като юда-предател на Църквата. И най-страшното е, че нямаше да имаме никакви съмнения в правотата си.
Св. патриарх Тихон обаче е една и съща личност.
Божият промисъл го е съхранил – специално за нас – за да ни предпази от лукавите очевидности и да ни преподаде още един урок.
Какво всъщност се е случило?
Гражданската война (с милиони жертви) е завършва с пълна победа на болшевиките. Основан е СССР. През 1922 г. започва обновленческият разкол – опит за създаване на нова „демократична“ Църква, подкрепен от болшевиките. Към края на 1922 г. обновленците са овладели две трети от действащите храмове в страната! А Московската Патриаршия оглавена от патриарх Тихон е поставена извън закона. На безпрецедентно лукав углавен процес предстои Патриархът да бъде осъден за това, че не е предал на болшевиките златни и сребърни църковни светини, които те щели да продадат... за да спасят от смърт гладуващите. Съдът ще докаже, че (заради златото и сребърниците!) Патриархът, т. е. старата „царска“ Църква е станала убиец на жени, деца, старци... Не трябва ли таката антинародна институция да отиде „на бунището на историята“ и да бъде заменена от демократите-обновленци!
Възниква опасност Църквата в Русия да бъде подменена със свой отровен двойник: секуларизираната обновленска лъже-църква, която обаче бива призната за легитимна дори от Цариградския патриарх...
Но става друго. След „покайното възвание“ Патриархът е освободен от ареста. Той възобновява дейността си. Обявява за нищожни всички деяния на обновленците. И ето какво последва, по думите на един съвременник:
Покайното заявление на Патриарха, напечатано в съветските вестници, не произведе върху вярващия народ никакво впечатление. Без ни най-малка пропаганда целият вярващ народ, като един човек, по някакво Божие чудо, така формулира своето отношение към това „покайно заявление“: „Патриархът написа това не за нас, а за болшевиките“.
Изведнъж патриарх Тихон се оказва всепризнатият от целия вярващ народ единствен водач на Църквата, обновленската съблазън се разпада и разколническата кауза тръгва надолу към своя пълен провал.
И тъй, нека погледнем историческата истина в очите. Анатемосването (т. е. отлъчване от Църквата) на болшевиките беше величав жест. Но те отдавна се бяха самоотлъчили от нея и не искаха да ? принадлежат.
„Покайното заявление“ е във висша степен анти-величав жест. Можем смело да го разобличаваме като „въвеждане на светски начала и земни принципи“, като „похулване подвига на изповедничеството“, като сътрудничество с богоборския атеистичен режим и пр. Но дали всъщност в това самоунижение на Патриарха няма по-дълбоко и по-истинско величие на духа, по-вътрешна и по-истинска смелост и себеотрицание в полза на ближния и на Църквата, отколкото в гръмовержната анатема?
А може би най-великото тук е чудото на народното прозрание: „Патриархът написа това не за нас, а за болшевиките“. Което звучи със силата, истинността, простотата и нагледността на Христовите думи: кесаревото кесарю, а Божието Богу.
Разбира се, в рамките на най-общия принцип на светско верноподаничество към светската власт има безброй много начини на постъпване в конкретни ситуации – от острата критика до подлизурството, от благородната яснота до дребнавото извъртане. Но, след като видяхме как действа евенгелският принцип, да даваме оценки за конкретни думи и действия имаме право само като изхождаме от нашата собствена меродавност, от меродавността на времето, мястото, личността.
. . .
[линк]
Може би най-меродавен в нашия случай е примерът със св. Патриарх Тихон, канонизиран за светец, както от непримиримата антикомунистическа Руска Задгранична Църква (през 1981 г.), така и от Московската Патриаршия (през 1989 г.).
Във времената непосредствено след Октомврийската революция в началото на 1918 г. патриарх Тихон се изправя като старозаветен пророк и заявява в лицето на кървавите насилници:
Опомнете се, безумци, прекратете вашите кървави разправи. Защото това, което правите, е не само жестоко дело, то е наистина дело сатанинско [...] С дадената Ни от Бога власт ви забраняваме да пристъпвате към Христовите Тайни, анатемосваме ви [...] Заклевам и всички вас, верни чада на Православната Христова Църква, да не всъпвате в каквото и да било общение с такива изверги на човешкия род...
Величествени слова!
Но. По-късно (в 1923 г.) Патриархът, който е арестуван и срещу когото тече „углавно“ следствие и се подготвя голям съдебен процес, заявява:
Църквата признава и поддържа Съветската власт, тъй като няма власт, която да не е от Бога.“ И се обръща към вярващите: „Моля ви със спокойна съвест, без боязън, че ще съгрешите против светата вяра, да се подчинявате на съветската власт не от страх, а по съвест, като помните словата на апостола: „всяка душа да се покорява на висшите власти, защото няма власт не от Бога“...
В своето „покайно възвание“ към Върховния Съд (1923 г. ) патриарх Тихон официално се покайва за своите простъпки против държавния строй:
При това аз заявявам на Върховния Съд, че отсега аз не съм враг на Съветската власт. Аз окончателно и решително се разграничавам както от задграничната, така и от вътрешната монархическа контрареволюция.
Сякаш съвсем очевидно е, че болшевиките са сломили Патриарха и той се е съгласил да признае звяра, да признае антихристкия, атеистичния, богоборския болшевишки режим, да преклони колене пред Велиара, да „служи на двама господари“ и „да похули подвига на изповедничеството“...
Така ли е наистина?
Да внимаваме. Ако патриарх Тихон беше починал от болест в 1919 г. и негов приемник, да го наречем Тихон ІІ, беше написал „покайното възвание“ в 1923 г., всичко щеше да ни се стори съвсем очевидно. Веднага щяхме да обявим Тихон І за светец-мъченик, а Тихон ІІ щяхме да похулим като юда-предател на Църквата. И най-страшното е, че нямаше да имаме никакви съмнения в правотата си.
Св. патриарх Тихон обаче е една и съща личност.
Божият промисъл го е съхранил – специално за нас – за да ни предпази от лукавите очевидности и да ни преподаде още един урок.
Какво всъщност се е случило?
Гражданската война (с милиони жертви) е завършва с пълна победа на болшевиките. Основан е СССР. През 1922 г. започва обновленческият разкол – опит за създаване на нова „демократична“ Църква, подкрепен от болшевиките. Към края на 1922 г. обновленците са овладели две трети от действащите храмове в страната! А Московската Патриаршия оглавена от патриарх Тихон е поставена извън закона. На безпрецедентно лукав углавен процес предстои Патриархът да бъде осъден за това, че не е предал на болшевиките златни и сребърни църковни светини, които те щели да продадат... за да спасят от смърт гладуващите. Съдът ще докаже, че (заради златото и сребърниците!) Патриархът, т. е. старата „царска“ Църква е станала убиец на жени, деца, старци... Не трябва ли таката антинародна институция да отиде „на бунището на историята“ и да бъде заменена от демократите-обновленци!
Възниква опасност Църквата в Русия да бъде подменена със свой отровен двойник: секуларизираната обновленска лъже-църква, която обаче бива призната за легитимна дори от Цариградския патриарх...
Но става друго. След „покайното възвание“ Патриархът е освободен от ареста. Той възобновява дейността си. Обявява за нищожни всички деяния на обновленците. И ето какво последва, по думите на един съвременник:
Покайното заявление на Патриарха, напечатано в съветските вестници, не произведе върху вярващия народ никакво впечатление. Без ни най-малка пропаганда целият вярващ народ, като един човек, по някакво Божие чудо, така формулира своето отношение към това „покайно заявление“: „Патриархът написа това не за нас, а за болшевиките“.
Изведнъж патриарх Тихон се оказва всепризнатият от целия вярващ народ единствен водач на Църквата, обновленската съблазън се разпада и разколническата кауза тръгва надолу към своя пълен провал.
И тъй, нека погледнем историческата истина в очите. Анатемосването (т. е. отлъчване от Църквата) на болшевиките беше величав жест. Но те отдавна се бяха самоотлъчили от нея и не искаха да ? принадлежат.
„Покайното заявление“ е във висша степен анти-величав жест. Можем смело да го разобличаваме като „въвеждане на светски начала и земни принципи“, като „похулване подвига на изповедничеството“, като сътрудничество с богоборския атеистичен режим и пр. Но дали всъщност в това самоунижение на Патриарха няма по-дълбоко и по-истинско величие на духа, по-вътрешна и по-истинска смелост и себеотрицание в полза на ближния и на Църквата, отколкото в гръмовержната анатема?
А може би най-великото тук е чудото на народното прозрание: „Патриархът написа това не за нас, а за болшевиките“. Което звучи със силата, истинността, простотата и нагледността на Христовите думи: кесаревото кесарю, а Божието Богу.
Разбира се, в рамките на най-общия принцип на светско верноподаничество към светската власт има безброй много начини на постъпване в конкретни ситуации – от острата критика до подлизурството, от благородната яснота до дребнавото извъртане. Но, след като видяхме как действа евенгелският принцип, да даваме оценки за конкретни думи и действия имаме право само като изхождаме от нашата собствена меродавност, от меродавността на времето, мястото, личността.
. . .
[линк]
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#16
Принципът на Солженицин
Принципът на Солженицин
В 1972 г., докато още е в СССР, Ал. Солженицин пише остро изобличително писмо до Московският патриарх Пимен. Две години по-късно, вече емигрант на Запад, в реч пред Третия събор на Руската задгранична Църква той заявява, че и сега е на същото мнение по същите въпроси, но „Пресичайки държавната граница, аз изгубих правото днес да повторя такова писмо“.
Критерият е светски и нравствен, а не духовен, но все пак е приложим към нашия случай. Като за нас това „пресичане на границата“ важи не в пространството, а във времето. Тази граница е 1989 г.*
В същата реч Солженицин заявява: „Днешната Църква в нашата страна е пленена, угнетена, потисната, но съвсем не паднала!“ И по-нататък: „Греховете на покорността и предателството, допуснати от йерарсите, са положили земна и небесна отговорност върху тези водачи, но не се разпространяват върху църковното тяло.[...] Ако греховете на йерарсите се прехвърляха върху вярващите, то нямаше да е вечна и непобедима Христовата Църква, а изцяло щеше да зависи от случайностите на характерите и поведенията.“
* Къде бяхте вие, в онези години - преди 1989-та - за да възроптаете против атеистичната власт или, поне да не `и служите ?
. . .
[линк]
В 1972 г., докато още е в СССР, Ал. Солженицин пише остро изобличително писмо до Московският патриарх Пимен. Две години по-късно, вече емигрант на Запад, в реч пред Третия събор на Руската задгранична Църква той заявява, че и сега е на същото мнение по същите въпроси, но „Пресичайки държавната граница, аз изгубих правото днес да повторя такова писмо“.
Критерият е светски и нравствен, а не духовен, но все пак е приложим към нашия случай. Като за нас това „пресичане на границата“ важи не в пространството, а във времето. Тази граница е 1989 г.*
В същата реч Солженицин заявява: „Днешната Църква в нашата страна е пленена, угнетена, потисната, но съвсем не паднала!“ И по-нататък: „Греховете на покорността и предателството, допуснати от йерарсите, са положили земна и небесна отговорност върху тези водачи, но не се разпространяват върху църковното тяло.[...] Ако греховете на йерарсите се прехвърляха върху вярващите, то нямаше да е вечна и непобедима Христовата Църква, а изцяло щеше да зависи от случайностите на характерите и поведенията.“
* Къде бяхте вие, в онези години - преди 1989-та - за да възроптаете против атеистичната власт или, поне да не `и служите ?
. . .
[линк]
Редактирано от Ежко на
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#17
"Изповедта на един свещеник"
„Не е оказван натиск над духовниците. Основните аргументи бяха, че трябва да се помогне, че църквата трябва да работи по-активно,” каза Кирил Котов, който е отговарял за контакта на службите с някои от духовниците.
„Не са верни твърденията на някои свещеници, че тези митрополити, които сме вербували, са работили против църквата. Тяхната задача е била да активизират своята епархия,” посочи Котов.
Изповедта на един свещеник
. . .
[линк]
„Не са верни твърденията на някои свещеници, че тези митрополити, които сме вербували, са работили против църквата. Тяхната задача е била да активизират своята епархия,” посочи Котов.
Изповедта на един свещеник
. . .
[линк]
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#18
"никой не проявява християнска добросъвестност"
"Според мен, грехът на махленските и площадни надприказвания е в това, че никой не проявява християнска добросъвестност и да постави въпроса:. . ."
. . .
[линк]
. . .
[линк]
Редактирано от Ежко на
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#19
Въпросът на въпросите за съблазняващите:
". . . Скандалните истории по света са съществували винаги и ще продължават да съществуват. Те никога няма да изчезнат, но конструктивно ли постъпваме ние, като им даваме показност и гласност? Конструктивен ли е нашият подход в подобни случаи, или по-точно казано, допринасяме ли по такъв начин за намаляване на безчестията? Като изнесем безчестието да изпъкне, ние само го усилваме - разгласяването е вид увеличително стъкло, което само уедрява образа на безчестието... Да, има го безчестието, но с какво ни ползва притурянето към неговите размери?
Ами участниците в подобни скандали: какво се случва с такива хора? Очернено ли оставяме всяко лично достойнство на съгрешилия, на виновната страна? Но нали все пак и на подсъдимия се полагат известни права? Ако ли не друго, то със сигурност такъв човек притежава правото на покаяние. Тогава, защо си позволяваме да го смазваме така безпощадно? Ами, ако в крайна сметка обвиненията се окажат неверни? Какво става, когато излезе, че нещата съвсем не са такива, каквито ги представяме? Кой ще понесе тогава тежката отговорност за целия този тормоз ? "
Това е въпросът
И другият - най-главният: хулейки на всеослушание епископите - визирам и този форум тук - как ще се оправдаят пред Христос, на Съда, че са допринесли за съблазняването на някой/и от най-малките ?
. . .
[линк]
Ами участниците в подобни скандали: какво се случва с такива хора? Очернено ли оставяме всяко лично достойнство на съгрешилия, на виновната страна? Но нали все пак и на подсъдимия се полагат известни права? Ако ли не друго, то със сигурност такъв човек притежава правото на покаяние. Тогава, защо си позволяваме да го смазваме така безпощадно? Ами, ако в крайна сметка обвиненията се окажат неверни? Какво става, когато излезе, че нещата съвсем не са такива, каквито ги представяме? Кой ще понесе тогава тежката отговорност за целия този тормоз ? "
Това е въпросът
И другият - най-главният: хулейки на всеослушание епископите - визирам и този форум тук - как ще се оправдаят пред Христос, на Съда, че са допринесли за съблазняването на някой/и от най-малките ?
. . .
[линк]
Редактирано от Ежко на
Re: кой и как ще отмери, отрече или отмени нечие покая
Има "верноподанничество" и "верноподаничество". Когато се обобщава по тези въпроси е необходима голяма интелигентност, мъдрост и почтеност.
Ти, Ежко, като млад човек (под 30 годишна възраст) мислиш ли, че имаш достатъчно от изброените от мен качества, за да не излезе, че правиш всъщност безпринципни свръхоправдателни обобщения? От километри личи, че подхождащ страстно по този въпрос. Ако се опитваш да правиш крайни защитни пледоарии за пълна невинност(!?), да не се окаже, че залиташ в някаква абсолютен детинско-бабешко-бандитски* и истерично-извинителен патос?
*бандитски, защото бандитите често са арогантни и насилствено спрямо потърпевшите и наблюдателите се изкарват невинни агънца, въпреки че всички факти и доказателства ги изобличават.
Ти, Ежко, като млад човек (под 30 годишна възраст) мислиш ли, че имаш достатъчно от изброените от мен качества, за да не излезе, че правиш всъщност безпринципни свръхоправдателни обобщения? От километри личи, че подхождащ страстно по този въпрос. Ако се опитваш да правиш крайни защитни пледоарии за пълна невинност(!?), да не се окаже, че залиташ в някаква абсолютен детинско-бабешко-бандитски* и истерично-извинителен патос?
*бандитски, защото бандитите често са арогантни и насилствено спрямо потърпевшите и наблюдателите се изкарват невинни агънца, въпреки че всички факти и доказателства ги изобличават.
Редактирано от _maycal на