Някога

Във някой скучен ден по знойно пладне

с ръка ще махне моята съдба.

Ще хукне надалеч в усои хладни

зад призрака на сляпа суета...

Камбаната ще тропне обичайно.

Пет съботи навярно след това

ще спират пътьом, минали случайно

приятели, облечени в тъга.

След шестата, във утрините хладни

ще идва може би една жена.

Ще храни тихо тя врабците гладни,

а някога... ще свърши и това.

И вярно ли е, или е измама,

че в оня свят умира любовта?

Че там без тленност тръпката я няма,

дори че не боли реалността,

че там от нас съдбата се отрича

и става чужда нашата съдба...

О, Господи, прости ми! Ще обичам

дори и в Ада същата жена.


Николай Дялков