Debut

Debut
/Хелена Ориноко/

Искам да запечаташ пластмасовата ми усмивка
на най-правоъгълната снимка
на която си способен
запомни я добре
прекалено си чийзи
за да пируваш с лешоядите, darling
коя майка/сериозно- коя?/
те пусна навън
в един свят на който не принадлежиш
за който нямаш подходящите артерии
и чер/ен/ дроб-
накъдето и да се огледаш
си само един ходещ пастет

а аз

тази вечер аз съм твоята кралица, honey
подай ми шибаната Corona
с lime
и не закачай трупа ми-
torso е мръсна дума
а оттам надолу нямам нищо

нищо за чукане чуваш ли
по-празно е от белтъка в очите ти
и изобщо
не помня друг път да ми се е повдигало така
както когато ми каза
"У теб има нещо..."

има
едно животно с десет глави
което се храни с добри намерения
на порядъчни типове
или със самите типове
разбираш ли-
зависи от к о г а н е е я л о
а после
искам да повръщам повръщам в скута ти
докато се съмне

Е, още ли ти се вечеря с мен
или предпочиташ сандвич?

Най-страшното нещо на света е жена, която няма страх от нищо....

Пълна скръб е тя уви,
няма цици без пари.

И увиснали бедра,
таз не ща да я --.

Пие яко като смок,
и повръща все бълвоч.

Има мирис на пръдня,
и корона от лъжа.

Умна е като математичка,
ама иначе е тъпа пичка.

Поне е хубава уви,
ама пък е за многото пари.

Иска все чисти и спретнати мъже,
защото е болна и слабо дете.

Тя истинска ли е жена?
Или приповдигната лъжа?

От тази гениалност, ми се насълзиха очите от умиление.

Най-страшното нещо на света е жена, която няма страх от нищо....

Гении съм си. Знам го отдавна. Не се страхувай от гениалността ми, защото е неизчерпаема.

Правиш се на романтичка?
Или сексуалностите пак задиряш?

Фетишист или моралист?
Не мога те разбера каква си?

Не се тормози.

Мислех, че си гении.

Най-страшното нещо на света е жена, която няма страх от нищо....

Нима геният може да разбере всяка лудост?

Нима тогава би се наричал гении?

Най-страшното нещо на света е жена, която няма страх от нищо....

Има разлика между бог и гений, нали?

Можем да си задаваме спам въпроси до утре.

Не ми е интересно.

Най-страшното нещо на света е жена, която няма страх от нищо....

...проявете разбиране

Йоанна Цеспедес Буено.
Никога не бях чувал по-красиво и по-налудничаво име.
А и малката си я биваше, нищо че беше отраснала в тиня,
или може би точно заради това...
Не че разбирам нещо от жени, (от мъже още по-малко),
но това момиче някак светеше;
ей така напук на цялата кал наоколо,
напук на побоищата,
напук на мизерията,
напук на себе си и мен - светеше.
И то не с отразена светлина, сами виждате, че нямаше нищо за отразяване,
а с някаква нейна си, абсолютно непонятна и всепоглъщаща,
нереална, пронизваща и... да, тиха светлина
Навсякъде около нея беше тихо,
тихо беше, когато майка й получаваше поредния истеричен пристъп,
тихо беше, когато баща й се прибираше свински пиян
и правеше (не искам да знам какво) с нея,
беше адски тихо
и онзи пазарен ден на площада,
когато я видях за първи път сред ревящите тълпи.
Ей така,
само като я видиш и ти става
тихо и светло...
Аз винаги съм знаел, че съм луд,
не ми казвате нищо ново, уважаеми дами и господа,
но с нея това някак си нямаше значение.
Разбирате ли, тя просто караше всичко да изглежда много естествено,
самото й присъствие отпускаше всяка твоя гънка.
Лекота, това е думата, която търся.
С Йоанна всички бяха себе си,
с естествена лекота,
без задръжки и без да се срамуват.
Оттам и проблемът, дами и господа, защото някои хора са зверове.
До мозъка на костите си.
А тя и тях караше да бъдат себе си.
От тази гледна точка, разбирам баща й (дано гори в ада, дъртият пръч);
аз така го и убих - с разбиране.
После й казах - "Ела с мен."
А тя отвърна - "Аз никога не бягам."
Аз й викам - "Ние не бягаме, morena, създаваме нов живот."
А тя - "Той вече е тука", вика, и се тупна под сърцето.
Притъмня ми, уважаеми, направо ми мръкна;
не че ми пречеше да отгледам копелето на баща й,
но тя вече беше избрала него пред мен,
ей така, без дума да каже.
А винаги е твърдяла, че онова, което изпитва с мен,
е смисълът на живота й (тя все така се изразяваше красиво...)
Години след това разказвах тая история на един приятел,
учено копеле, много книги беше изчел.
Та тоя тип ми разправя - "Да знаеш", вика, "има голяма символика(!) в думите й,
друго щеше да е, ако беше казала "към теб", а не "с теб".
Така и не доживя да ми обясни какво е това символика,
учен тип, ама голям алкохолик, а цирозата не подбира.
И друго ми каза обаче, преди да свърши. "Като те слушам", вика, "тая Йоанна е била от онези жени."
"От кои жени, бе?", настръхнах аз, щото аз може да съм всякакъв, но тя не беше от онези жени.
"От онези жени", продължи той, "към които или се отнасяш с пълно безразличие, или обичаш до лудост.
От тях е, няма грешка."
Абе и той не беше на себе си, мен ако питате, ама айде...Напоследък намирам все повече смисъл в тези думи.
Както и да е, отплесвам се, дами и господа.
Та значи ми притъмня жестоко и й викам - "Предпочитам да те видя умряла",
а тя пребледня и каза - "Твое е, аз съм майка и знам."
Аз пак й викам - "Предпочитам да те видя умряла",
(до ден днешен не мога да си простя, че й го казах два пъти),
а тя пребледня още повече и вика - "Не ми пука, само ме обичай."
Луда жена, как да не я обичах, обичах я повече от живота и от себе си,
точно затова си тръгнах, иначе трябваше да я убия.
После, разправят, изсъхнала от мъка.
Аз никога не съм виждал някой да изсъхва от мъка, дами и господа,
но Хуан Куцото, (така де, брат й), няма да ме лъже.
"Кака се стопи", вика, "погребахме чироз, сянката й погребахме..."
А дете така и не видели.
Ега ти... не знам как не откачих (сигурно щото съм си луд, така или иначе).
Отидох да видя гроба... а то едно равно поле, камъче нямаше по него,
едва си личеше къде е копано.
Стоях, докато пуснах корени.
Не плаках, плаче ли се в такива моменти, само стоях и пусках корени.
Мога да се закълна че се скъсих физически, луда работа.
После сложих плоча, един такъв лъскав черен мрамор, чак тежеше от черно.
Не съм знаел, че цветовете могат да тежат, ама това черно... все едно на гърдите ми легна.
Накарах ги да издялат най-отгоре с красиви извити букви, "Йоанна Цеспедес Буено", а отдолу " Ти беше светлината в тишината ми и тишината в светлината ми".
Идея си нямам откъде го измислих това, сами виждате, че не умея да се изразявам красиво.
Оня, моят ученият приятел, викаше също, че някои думи са за точно определени хора.
Е, тези си бяха за нея.
Мамка му, едно само знам - оттогава нито ми е било светло, дами и господа, нито ми е било тихо. Това е.
А иначе баща й си го убих с разбиране.

Хелена Ориноко

харесвам го това момиче ...
не е поезия, но е нейно и си го обичам

лелеее...
никога не съм чела нещо по-омайващо
УНИКАЛНО

Не е добро за човек това което обича много, а същевременно иска да го нарани. В случая за героят в историята.

А щом я описва с такива чувства, значи страда от Шизофрения. Опитен психолог би му поставил тази диагноза.

ми да бе , Блъди ... той лиричния герой сам си казва, че е луд ... знае си, що да ходи да го диагностицират

всъщност по какъв повод го казваш това, че не успявам да вдяна

Защо даваш за пример луди хора и те кефят мислите на лудите и преживяванията им? Те не само, че са илюзия, но са и лудост. Тоест несъстоятелност.

нищо не давам за пример ... просто текст, Блъди който ми хареса и го споделям

ти нормални хора познаваш ли, между другото, мене щото не ми е съвсем ясно що за човек се определя като нормален ... на теб?

Има нормални действия. Нормални мисли и желания. Ако прекалено мислиш за любовта, нормално е да изпадаш в лудост, защото любовта е и лудост.

Има далеч по-нормални човешки състояния от любовта, например добрината,

любовта не е ли и добрина

Любовта е инструмент за мечтаене. А мечтаенето зависи от конкретният индивид и неговия характер.

В случая дето го даде конкретният герой не е добър, още по-малко пък има добри и благородни мисли нито към околните нито към себе си, защото е луд.

Не че взимам страна, ама е по-гениален от тебе... по.дебре не се напъвай, не са родилни напъните ти

Никой не е станал пророк в собственото си село