за не-четенето

този текст първоначално беше предназначен за темата 'за четенето', но за да не разводнява и зацапва сериозността на засегнатите там въпроси, реших да я изнеса отделно (което не намлява цапащия й ефект).


Как да говорим за книги, които не сме чели
Пиер Байар

НАЧИНИ ДА НЕ ЧЕТЕМ
Глава първа: Книгите, които не познаваме
В която читателят ще види, че не е толкова важно дали си прочел една или друга книга, отколкото да имаш върху съвкупността от книги това, което един герой на Музил нарича „общ поглед”.

Глава втора: Книги, които сме прегледали
В която ще видим заедно с Пол Валери, че е достатъчно да си прегледал една книга, за да й посветиш цяла статия и че за някои книги би било по-неподходящо, ако действаш по друг начин.

Глава трета: Книги, за които сме чували да се говори
В която Умберто Еко доказва, че съвсем не е необходимо да си държал една книга в ръце, за да говориш за нея с подробности при условие, че слушаш и четеш това, което другите читатели казват за нея.

Глава четвърта: Книги, които сме забравили
В която с Монтен си задаваме въпроса дали една книга, която сме чели и напълно забравили и за която дори сме забравили, че сме я чели, е все още книгата, която сме чели.

СИТУАЦИИ НА ИЗКАЗВАНИЯ
Глава първа: В светския живот
В която Грейъм Грийн разказва един кошмар, в който героят му се оказва пред препълнена зала с почитатели, очакващи нетърпеливо да заговори за книги, които не е чел.

Глава втора: Пред учителя
В която случаят с тивите потвърждава, че въобще не е необходимо да си отварял дадена книга, за да дадеш за нея, с риск да предизвикаш недоволството на специалистите, едно компетентно мнение.

Глава трета: Пред писателя
В която Пиер Синиак показва, че може да се окаже важно да внимаваш за думите си пред някой писател, особено когато той не е чел книгата, на която е автор.

Глава четвърта: С любимото същество
Където си даваме сметка с Бил Мъри и неговия мармот, че идеалната възможност да съблазниш някого, говорейки за книгите, които обича, без да си ги чел ти самият, би била да спреш времето.

ПОВЕДЕНИЕ, КОЕТО ТРЯБВА ДА СЛЕДВАМЕ
Глава първа: Да не се срамуваме
Където се потвърждава, по повод на романите на Дейвид Лодж, че първото условие, за да говорим за книга, която не сме чели, е да не изпитваме срам.

Глава втора: Да налагаме идеите си
В която Балзак доказва, че е много лесно да налагаме своята гледна точка за дадена книга, тъй като последната не е фиксиран предмет и че дори да я завържем с връвчица, белязана с мастило, няма да спрем движението й.

Глава трета: Да измисляме книги
В която, четейки Сосеки, проследяваме мнението на една котка и на един естет с очила с позлатени рамки, които проповядват в различни области на човешката дейност необходимостта да се измисля.

Глава четвърта: Да говорим за себе си
В която заключаваме с Оскар Уайлд, че приемливата продължителност за четене на една книга е шест минути; в противен случай рискувме да забравим, че тази среща е на първо място претекст да напишем нашата автобиография.

книгата не е фиксиран предмет и че дори да я завържем с връвчица, белязана с мастило, няма да спрем движението й.

Много хубаво казано .

А пък Глава трета: Книги, за които сме чували да се говори
В която Умберто Еко доказва, че съвсем не е необходимо да си държал една книга в ръце, за да говориш за нея с подробности при условие, че слушаш и четеш това, което другите читатели казват за нея.
ми напомни времената на т.н. теми в училище, когато разсъждавахме върху.... ами "Илиада" например, без повечето от нас да я бяха чели цялата. Затова пък здраво четяхме "Творби и проблеми" и черпехме от там .


Everything is a mirror...

Готино, благодаря ти!

Не мога да се въздържа по Глава трета: Да измисляме книги.
Непрекъснато се убеждавам, че няма никаква нужда да се измислят книги, а само да си водим дневник.
По-голям измисляч на сюжети за книги и заплетени сценарии от Живота досега не съм срещала.

И сега по този повод, дано само не го сметнеш за разводняване, да кажа за последното потвърждение.
Миналата седмица ходих на премиерата на Killer Elite, филм ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ!!!

Никога не бих го повярвала, ако вече не бях получила хиляди потвърждения в романа на моя живот, в романите на моите приятели и познати, че се случват такива невероятни неща, че направо повярвах, че сценарият си е документален.
Хубаво филмче, но много пукат кости и трещят куршуми!
Ако си затваряш очите на кървавите сцени, бива!

Сънуваме сън в съня... и му се кефим...филм, книга...рефлектор на илюзията...от жив по- жив!
И се храним с това....

Мнението е позиционирано и няма нищо общо!

Хахах. Много добро, имах ужасна съпротива към книгата, но ще я купя. Остроумно!

Омръзна ми...

първоначално подходих към нея като към забавно четиво.
оказа се обаче неочаквано сериозна и си заслужава прочитането.

цитат, избран напосоки (има и по-добри, но трябва да преписвам дълго):

...Всъщност по-голямата част от разговора за една книга никога не се отнася до нея, въпреки привидността, а за една много по-голяма съвкупност – тази на всички определящи книги, върху които почива културата в даден момент. Именно тази съвкупност аз ще наричам занапред колективна библиотека. Тя действително е от значение, защото се залага на нейното владеене при разговорите за книги. Но това е овладяване на връзките, а не на отделен изолиран елемент и то се вписва чудесно в непознаването на голяма част от съвкупността.
[…]
Особеността при не-четенето на библиотекаря на Музил е всъщност това, че неговото отношение не е пасивно, а активно. Ако много образовни хора са не-читатели и обратното (не-читателите са много образовани хора), то тогава не-четенето не е липса на четене. То е една истинска дейност, състояща се в това да се организираш по отношение на безбрежността от книги, за да не позволиш да бъдеш удавен от тях. В този смисъл то заслужава да бъде защитено и дори преподавано.

Но за едно нетренирано око нищо не прилича повече на липсата на четене от не-четенето. И няма разлика между някой, който не чете и някой, който не-чете. Но внимателното наблюдение на две лица пред една книга не оставя никакво съмнение за разликата в поведенията и мотивациите, които ни водят.

В първия случай лицето, което не чете, не се интересува от книгата (но под „книга” в случая трябва да се разбира едновременно съдържание и позиция). Връзките, които тя има с другите, са му толкова безразлични, колкото и нейният сюжет. Това лице въобще не е обхванато от страх, че интересувайки се от една-единствена книга, може да покаже, че презира другите.

Във втория случай лицето, което не-чете, се лишава от четене, за да схване като библиотекаря на Роберт Музил главното от книгата, което е позицията по отношение на другите книги. Правейки това, лицето не пренебрегва книгата – тъкмо обратното. Именно разбирането му за тясната връзка между съдържание и позиция го мотивира да действа по този начин – с мъдрост, по-висша от тази на многобройните читатели. И ако се замислим, може би всъщност изпълнена с повече респект към книгата.

хихик :)
току-що демонстрирахте с щатската булка говорене за книга, която не сте чели :)

Точно това си помислих и аз.


Everything is a mirror...

току-що демонстрирахте с щатската булка говорене за книга, която не сте чели :)

Не сме, ама се изказахме!

необходимо пояснение:
антроположката лаура боанан защитава тезата, че човешката природа е еднаква навсякъде. решавайки да го докаже, тръгва за африка с ‘хамлет’ в багажа си с надеждата да докаже, че човешкото същество е едно и също въпреки културните различия. отсяда в племето на тивите, които една вечер, заинтригувани й предложили да им разкаже тази вълнуваща история (за хамлет) с което пред боанан се появил идеален случай да докаже универсално разбираемия характер на пиесата на шекспир.
и така:

Проблемите започват много рано, още докато Лаура Боанан, разказвайки началото на пиесата, се опитва да обясни как една нощ трима мъже, застанали на пост, изведнъж виждат мъртвия си вожд да се приближава към тях. Ето така се появява първият повод за несъгласие, защото според тивите тази фигура в никакъв случай не може да бъде умрелият.

- Той защо вече не им е вожд?
- Умрял е – обясних аз. – Ето защо са объркани и уплашени, когато го виждат.
- Невъзможно – отсече един от старейшините и подаде лулата си на своя съсед, който го прекъсна.
- Разбира се, че това не е бил мъртвият вожд – рече той преди да дръпне от лулата. – Това е знамение, изпратено от някой магьосник. Давай нататък.

Разтърсена от увереността на своите слушатели, Лаура Боанан продължава все пак разказа си как Хорацио се обръща към стария вожд, за да го попита какво да направи, та той да намери покой. След като мъртвият не отговаря, той заявява, че синът на вожда, Хамлет, трябва да се заеме с това дело. Нова вълна на изненада сред присъстващите, тъй като този тип житейски ситуации при тивите не засяга младите, а старейшините. Още повече, че покойният има жив брат – Клавдий.

Старейшините замърмориха възбудено. Подобни неща били задължение на вождовете и старейшините, не на младите. Нищо хубаво не може да се чака, когато става зад гърба на вожда. Ясно било, че Хорацио не е някой, който разбира как стоят нещата в действителност.

Лаура Боанан се обърква още повече след последвалия въпрос: дали бащата на Хамлет и Клавдий са от една и съща майка? Оказва се, че това е фундаментално за тивите.

- Бащата на Хамлет и чичо му една и съща майка ли имат?
Въпросът не можа да стигне до съзнанието ми; толкова бях потресена и объркана, за да си дам сметка, че един от най-важните елементи на „Хамлет” бе свален от дневен ред. Доста неясно отговорих, че може би са имали една майка, но че не съм сигурна – историята не казва нищо по въпроса. Старият вожд ми каза сериозно, че тези подробности за произхода били основното и като се върна вкъщи, непременно трябва да разпитам нашите старейшини относно това. После извика през вратата на една от младите си съпруги да му донесе торбата от козя кожа.

Лаура Боанан продължава и стига до Гертруда, майката на Хамлет. Нещата и тук вземат още по-лоша насока. В прочита на западняците традиционно се формализира бързината, с която тя се е омъжила отново след смъртта на съпруга си, без да изчака да измине някакъв благоприличен срок. Тивите обаче са изненадани как Гертруда е чакала толкова дълго:

- Хамлет бил много тъжен, че майка му се омъжила повторно така бързо. Тя въобще не била длъжна да го прави. При това обичаят при нас е вдовицата да не взема друг съпруг преди да са изминали две години в траур.
- Две години! – възкликна съпругата, която току-що се бе появила с издутата торба от козя кожа на стария вожд. – Това е прекалено дълго. Кой ще ти оре нивата през времето, когато нямаш съпруг?
- Хамлет – отвърнах аз, без да се замислям. – Той е бил достатъчно голям, за да оре нивата на майка си. Тя не е трябвало да се омъжва отново.
Никой не изглеждаше убеден в това. Аз не настоях.

Ако Лаура Боанан изпитва трудности да обясни на тивите семейното положение на Хамлет, още по-трудно й е да ги накара да разберат изключителното място, което заемат призраците в пиесата на Шекспир и в обществото, откъдето тя идва:

Реших да прескоча монолога. Дори и да си мислеха, че Клавдий е постъпил правилно като се е оженил за вдовицата на брат си, оставаше мотивът за отровата и знаех, че те няма да одобрят братоубийството. Продължих с повече надежда:
- В тази нощ Хамлет застанал на пост с тримата, които вече бяха срещали мъртвия му баща. И той се появил отново. Другите пак се уплашили, но Хамлет свърнал настрани, за да последва мъртвия си баща. Когато останали сами, умрелият взел думата...
- Знаменията не могат да говорят – каза тържествуващо старият вожд.
- Той не е бил знамение. Те може да са виждали знамение, но той не е бил такова.
Моята публика изглеждаше толкова объркана, колкота бях и аз говорейки.
- Това бил наистина мъртвият баща на Хамлет. Ето това ние наричаме призрак.

Колкото и изненадващо да ви изглежда, тивите не вярват в призраци, които на нас са ни така близки. Просто те нямат място в тяхната култура.

Бях принудена да употребя английската дума „призрак”, понеже за разлика от много съседни племена, тези хора не вярваха по никакъв начин в оцеляването на личността след смъртта.
- Какво е това призрак? Видение ли е?
- Не, призрак е някой, който е умрял, но се разхожда и може да говори. Можеш да го чуеш и да го видиш, но не можеш да го пипнеш.
Те отбелязаха веднага:
- Можеш да пипнеш зомбито.
- Не, не! Това не е бил един от онези трупове, които магьосниците съживяват, за да го принесат в жертва и да го изядат. Никой не е направлявал стъпките на бащата на Хамлет. Той си вървял сам.

Това обаче не оправи нищо, защото тивите са по-рационални от англосаксонците и не приемат идеята за мъртви, които се разхождат.

- Мъртвите не могат да вървят! – запротестира в един глас моята публика.
Съгласих се на компромис:
- Призракът е сянката на мъртвия.
- Мъртвите нямат сянка.
- Е, добре – казах сухо. - В моята страна си имат.
Старият вожд обузда недоволното мърморене, което се надигна веднага и ме погледна одобрително с този престорен и вежлив вид, който те приемат пред многогодишния труд на младите невежи суеверници:
- Без съмнение в твоята страна мъртвите могат да вървят без да са зомбита.
После извади от дъното на торбата си парче от изсъхнал орех от ктла, отхапа единия край, за да покаже, че не е отровно и ми подаде останалото в знак на помирение.

Купих си я преди година и нещо и не я прочетох. Не знам дали затова не мога да говоря за нея.

I am a mirror

РЕЧН. НА СЪКР. В БЪЛГ. ЕЗ.

ако я прочетеш, ще знаеш как да не говориш за нея.
ще се издигнеш от не читател в не-читател :)

В отговор на:

---

Книги, които сме прегледали
В която ще видим заедно с Пол Валери, че е достатъчно да си прегледал една книга, за да й посветиш цяла статия и че за някои книги би било по-неподходящо, ако действаш по друг начин

---

Не разбирам изобщо за какво става дума, както и изобщо смисъла на написаното от, как беше, някой си Пиер Байар... Възприемам го като пълна тъпотия - един вид дай сега да търся Пол Валери, за да не съм идиот и да се чудя аджеба защо е посвещавал статии на попрегледани книги - или пък е посвещавал статии на други критици, посветили техни пък статии на книги, които само са попрегледали.

Някаква вътрешна литературокритична боза.
Монтен пък да е чак такъв софист, какъвто го изкарва... не.

е, никой не очаква да познаваш всички професори* по литература - още по-малко когато са специалисти по шекспир, мопасан и т.н., като въпросния 'някой си', който със сигурност е изчел толкова вагона с книги, колкото ние с теб взети заедно, не можем да си представим. точно това му дава основание да напише тези есета за не-четенето.

обаче е малко смешно, когато такива корифеи на клубната графомания се изказват високомерно за 'някой си... как беше там... байар или нещо такова' :)
това, че не си чел пол валери не те прави идиот, както и изхвърлянето ти за уж натрапения 'софизъм' на монтен.

така че възмущението ти го отдавам на всеобщото предубеждение към тези, които не споделят крясъците на тълпите.

------
* ама истински професори, а не измислени, като някои от тук списуващите :)

Мерси, успокоих се