Свободна тема

за всички от регистъра на Пътника.
Не е истина, но е факт!
Налага се.
Тук ще се лигавим, ще си разказваме приказки и чепкаме дървени философии.
Може и да си мълчим или фучим.
Ако се налага и ще лъжем.
НО най-важното НЯМА да пречим на никого! Дали?!

Днес бях в къщата, в която съм израснала. Ходех по двора, повдигайки се на пръсти и протягайки ръка си късах зрънца грозде направо от асмата.
Слънцето септемврийско топлеше, беше приятно, тихо и спокойно.
Сякаш времето беше спряло.
Никой нищо не искаше и не очакваше от мене.
Препичах се седнала на стълбите пред къщи и почти не мислех за нищо.
Татко щъкаше из градината, а сестра ми беше до мен.
Така се бях потопила в мига, че даже не се опитвах да го спра, а само да го запечатам в мен.

Заредихме батериите и тръгнахме.

Аз пък се заех да си ровя старите вещи и си намерих един подарък от сватбата, с картичката. Подписана от мама, тате и момиченце. После станаха мама,тате, момиченце и момченце. А после мама почина и останаха тате с момиченце и момченце. Може би затова така дълбоко съм го скрила между опаковани стари документи и съм го забравила. Представлява комплект лъжици, вилици, ножове ималки лъжички. По джоба на тогавашно младо семейство и съобразно тоталния дефицит по магазините през тая зима на сватбата. Картичката веднага отива в драгоценната кутия с фетиши от сватбата, съдържаща - ръкавици, смачкана воалетка, телеграма, тюлено подаръче.

а така, дет вика селският! Нека има една тема, в която человек да си е самият той!

Защо? За другите теми в друг образ ли влизаш?

Да се усложнява е просто, да се опростява е сложно.

не, ама в такава ми се ще да ми е по леко и разтоварващо.

Предупредени сте :
с писането и четенето в темата МИ, автоматично сте записани в регистъра на ПЪТника.

ами да се обадя тогава

Хубава тема, за свободата и мига, за спрялото време и минутата, която може да е мноооооого дълга

А кога ще се появи ТОЙ в Свободната тема?

Накрая - за да ни преброи

Класифицирана си.

Прошнурована и прономерована

Тобкова хубаво......моята къща от деството вече не е моя, но я виждам, не се налага да затворя очи даже....мъъъничко ти завиждам.

Преди няколко дена бях в къщата на детството на друг човек, невероятно усещане.

Така се бях потопила в мига, че даже не се опитвах да го спра, а само да го запечатам в мен.


И аз тъй...Си имам персонален рай. Селото, в което живееше мойта бабка. 120 км е от Варна и пътуваме с влак от как се помня. На къде две трети от пътя го сменяме в Комунари. Гара Комунари...предверието на щастието. Достатъчно далеч от града и достатъчно близо до свободата. От дете се вълнувах когато слизахме там. Колкото и да чакахме свръзката, знаех, че остават само пет гари до "истинският ми дом". На тази гара сякащ се разлиствах ( нема се смееш!). После баба си отиде и мина доста време докато посмея да потегля натам...
Онзи ден около блока, някой беше запалил огън. Има една особена миризма на пушек и сутрешен хлад през есента. Замириса ми на познато и тъй ме задърпа към Рая, че за един час организирах децата и пътуването...
Гара Комунари! Слязохме там към четири, а връзката беше след час. Абсолютно сами на перона и сякаш в цялата околия. Задрямало време, меко слънце и абсолютна тишина. От някъде изникна жена, облечена в елече( от онези, дето ги носеха навремето продавачките в Булгарплод). Можех да се обзаложа, че съм го виждала като дете. Каза ни две приказки и потъна нейде.
Започнахме да обикаляме гарата. Исках да покажа на децата къде съм стъпвала, разказвах как съм пътешествала към моя свят, а спомените валяха и заразяваха...Показах им тоалетна с дупка и циментирани стъпала. Те такова нещо не бяха виждали.:-)
В края на гарата има няколко пейки, наредени една до друга. Сложих чантата си и легнах на нея. Ей тъй, кат един гаврош се изпружих. Дигам поглед, а над мен короната на чинар. Ега и гледката...да видиш небето помежду разшумуляни листа. Това дървото е странна работа. Не мога да реша мъченик ли е или щастливец. Вкопано в земята, не може да иде нийде, а толкова неща вижда, минаващи покрай него. Кога духне вятър листата му започват да трепкат и да се вълнуват, сякаш искат да избълват сичките си впечатления. Общува им се, аха да продумат. Ма кат не разбирам нищо...освен, че са живи..
Та отплеснах се де...за запечатаните моменти уж исках да кажа.
Тъй съм лежала около дестина минути. Децата гонеха две кученца, аз се претопявах между усетите и спомена, гледах и виждах, слушах и чувах. По едно време усетих, че се затарколиха едни капки от очите ми, е тъй...от щастие. Реагирах без да искам, значи жива бях, се още усещам...И нямах грам напрежение, от онова предателското, дето не ме напуска в града.
През цялото време в главата ми едно изречение, което бях прочела :
"Аз съм Пътник през пустинята. От Себе си идвам - към Себе си пътувам."

"...аде, бе мамо, стани, ще ни види някой как клошарстваме на пейките..." - малката, върна ме от открития космос:-))) Станах. Извадих ключовете си и издълбах на кората на чинара, помежду "Асан и Айше и тяхната вечна любов" : Аз бях тук !

Освен, че и аз като теб искам да опаковам момента за черни дни, направих си и цел. Ще слизам в годините на тази гара и ще следя кога ще изчезне надписът ми.

...

с големите си души, особенно когато ги освободите...
Аз пък..., все се притеснявах за едни стари снимки на майка ми и баща ми като годеници, стара кръгла снимка и още няколко, леко посивели от времето.
А толкова млади и красиви са на тази стара снимка... и изведнъж се сетих, че мога да ги преснимам с камерата и да го поставя на диск и флашка... не зная защо, но това ме направи щастлив, много щастлив...

Мнението е позиционирано и няма нищо общо!

А бе и аз да се подпиша, че за къде сте без мен, ама днес ми беше кофти ден, та ще си останете само с подписа ми.

Bеer? Mоre?
Плацебото

Иха,
как само ни пренесе и ни позволи да надзърнем в твоето място и време.

Този нет е голяма работа! Елиминира Времето, Разстоянието и личното.

Добре е, че го написа за нас. БЛГ-ско.

Дърветата си ги ползвам за жокери и положителни примери, когато се лигавя или отпускам.
Казвам си, щом това дърво може да издържи това, че е посадено някъде си, без някой да го пита, да понесе капризите на сезоните и хората, и всяка година да започва отначало, прибавяйки кръг след кръг,
да дарява пролет красота, лете - хладина, есен - плодове(?), и накрая и топлина -
то и аз ще МОГА.

Това дървото е странна работа. Не мога да реша мъченик ли е или щастливец. Вкопано в земята, не може да иде нийде, а толкова неща вижда, минаващи покрай него. Кога духне вятър листата му започват да трепкат и да се вълнуват, сякаш искат да избълват сичките си впечатления. Общува им се, аха да продумат. Ма кат не разбирам нищо...освен, че са живи..


Много е хубаво това.

Да се усложнява е просто, да се опростява е сложно.

Добро утро и от мен.

Май ще трябва да се прекръстя на Ранобудниче

ПЪТник, специално за ТЕБ

[линк]

Настръхнах! ....
Благодаря ти

[линк]