Размисли...
42 отговора
0 прегледа
Заключена
Размисли...
Прочетох веднъж една статия за деца, отгледани от животни. Тези истории сме ги чували от край време, но този път, неизвестно защо, ме накараха да се замисля над това: Защо човек отгледан от животно става животно, а животно отгледано от човек си е пак животно?
Много интересен въпрос ми се стори, тъй като ми се е случвало да отгледам животинче от първите дни на раждането му, без то да има досег със съществата от своя вид, а сАмо с хора и установих, че с него никак не се случва това, което се случва с бебето отгледано от животни. Нещо изумително – говорът в децата диваци отсъства, ходенето на два крака – също. Помислих си, ако и животните, можеха да попиват така от околната среда както хората, щяхме да имаме говорещи и пиещи бира кучета, котки и какви ли не още животни.
До шест години някъде нещата при тези деца са обратими, т.е. могат да бъдат очовечени, така че да установяват нормална комуникация с други човешки същества...но след този период нещата стават безвъзвратни.
Питам се защо котката, която никога не е имала досег с друга котка, освен в момента на раждането си, все пак мяука като котка, ближе се като котка, храни се като котка, дебне като котка, спи като котка, заравя си акото както като котка...а бе прави си нещата, като всички останали котки? По нищо не можеш да я различиш, от котката отгледана от котки. Вярно, научава се на повече неща и като цяло интелектът й става по-остър, но нищо фрапиращо не се случва с нея, както това с човешките деца "Маугли".
Тогава неизменно изникна и следващия ми въпрос: какво сме ние хората. Какво сме ние хората, но без другите хора?
Животни ли сме? Да бъдем такива каквито сме, с тази острота на ума и с тези способности, се оказва, че не ни е в природата, а е нещо на което ни учат. Ами ако детето не бъде отгледано от никой...ако предположим, че по някакъв начин му се дава да яде и пие, докато порасне, но без чуждото присъствие, на което да подражава, тогава – тогава какво ще стане от него?
Котката е ясно – тя ще си стане котка. Пилето ще си стане нормална кокошка, но човекът, какво нещо ще стане човекът. Какво е заложено в него.
Той е толкова по-различен от всички същества на Земята. Сякаш единствено той е неоформена буца плът и съзнание, което може да стане всичко и в което сякаш не е заложено предварително в какво да се превърне.
Защо на нас ни липсват тези неосъзнати инстинкти, които, без значение какво става, ни превръщат в едно и също нещо.
Ние всъщност сме продукт на цивилизацията и почти нищо природно като даденост не ни е останало или ние сме удивително възприемчиви природни бели листи хартия, които могат да станат каквото и да е било?
Това ли е разликата между безсъзнателността и съзнателността?
Разбирам, че аз мога да напиша и дори да си помисля това, единствено благодарение на другите човешки същества. На всеки един човешки индивид, живял някога на земята.
Вие какво мислите по този въпрос?
Много интересен въпрос ми се стори, тъй като ми се е случвало да отгледам животинче от първите дни на раждането му, без то да има досег със съществата от своя вид, а сАмо с хора и установих, че с него никак не се случва това, което се случва с бебето отгледано от животни. Нещо изумително – говорът в децата диваци отсъства, ходенето на два крака – също. Помислих си, ако и животните, можеха да попиват така от околната среда както хората, щяхме да имаме говорещи и пиещи бира кучета, котки и какви ли не още животни.
До шест години някъде нещата при тези деца са обратими, т.е. могат да бъдат очовечени, така че да установяват нормална комуникация с други човешки същества...но след този период нещата стават безвъзвратни.
Питам се защо котката, която никога не е имала досег с друга котка, освен в момента на раждането си, все пак мяука като котка, ближе се като котка, храни се като котка, дебне като котка, спи като котка, заравя си акото както като котка...а бе прави си нещата, като всички останали котки? По нищо не можеш да я различиш, от котката отгледана от котки. Вярно, научава се на повече неща и като цяло интелектът й става по-остър, но нищо фрапиращо не се случва с нея, както това с човешките деца "Маугли".
Тогава неизменно изникна и следващия ми въпрос: какво сме ние хората. Какво сме ние хората, но без другите хора?
Животни ли сме? Да бъдем такива каквито сме, с тази острота на ума и с тези способности, се оказва, че не ни е в природата, а е нещо на което ни учат. Ами ако детето не бъде отгледано от никой...ако предположим, че по някакъв начин му се дава да яде и пие, докато порасне, но без чуждото присъствие, на което да подражава, тогава – тогава какво ще стане от него?
Котката е ясно – тя ще си стане котка. Пилето ще си стане нормална кокошка, но човекът, какво нещо ще стане човекът. Какво е заложено в него.
Той е толкова по-различен от всички същества на Земята. Сякаш единствено той е неоформена буца плът и съзнание, което може да стане всичко и в което сякаш не е заложено предварително в какво да се превърне.
Защо на нас ни липсват тези неосъзнати инстинкти, които, без значение какво става, ни превръщат в едно и също нещо.
Ние всъщност сме продукт на цивилизацията и почти нищо природно като даденост не ни е останало или ние сме удивително възприемчиви природни бели листи хартия, които могат да станат каквото и да е било?
Това ли е разликата между безсъзнателността и съзнателността?
Разбирам, че аз мога да напиша и дори да си помисля това, единствено благодарение на другите човешки същества. На всеки един човешки индивид, живял някога на земята.
Вие какво мислите по този въпрос?
Редактирано от дъждът на
Re: Размисли...
До шест години някъде нещата при тези деца са обратими, т.е. могат да бъдат очовечени, така че да установяват нормална комуникация с други човешки същества...но след този период нещата стават безвъзвратни.
Кастанедско обяснение: СТ се закрепя постоянно на различна позиция от нашата т.е. животинска позиция, с което възприятията на детето стават доста по-различни от нашите, липсва интерпретационната система, според която всеки един от нас поставя сходни характеристики на предметите и ги виждаме по сходен начин, а от там и способността да ги назоваваме, щом ги разпознаваме еднакво.
Питам се защо котката, която никога не е имала досег с друга котка, освен в момента на раждането си, все пак мяука като котка, ближе се като котка, храни се като котка, дебне като котка, спи като котка, заравя си акото както като котка...а бе прави си нещата, като всички останали котки?
При котките инстинктите са много по-силно застъпени, освен това, тяхното постнатално развитие е много по-ускорено. При човека развитието на от бебе до зрял индивид е забавено, заради големия мозък и нуждата той да бъде напълнен с информация и умения.
Тогава неизменно изникна и следващия ми въпрос: какво сме ние хората. Какво сме ние хората, но без другите хора?
Животни ли сме?
Голяма част от нас все още е животинска. Основните инстнкти, които движат бозайниците, които са най-развитите организми на планетата, са формирани в продължение на милиони години. Повечето от тях са безусловни, защото са свързани с оцеляването и продължението на вида. Такива са инстинктите свързани със самосъхранението, друг такъв инстинкт е свързан със размножаването. Понеже отгоре има крехък, но затова пък съзнателен разумен слой, ние обясняваме тия инстинкти с понятия като сигурност, любов и т.н.
Хем сме животни, хем разумната част ни прави нещо, което нито един бозайник не е - няма нито един бозайник, освен нас, който да се самосъжалява или да се самоубива - това са дефекти на разума.
. Ами ако детето не бъде отгледано от никой...ако предположим, че по някакъв начин му се дава да яде и пие, докато порасне, но без чуждото присъствие, на което да подражава, тогава – тогава какво ще стане от него?
Предполагам някакъв вид аутист, защото ще му липсва интерпретационна система.
Ние всъщност сме продукт на цивилизацията и почти нищо природно като даденост не ни е останало или ние сме удивително възприемчиви природни бели листи хартия, които могат да станат каквото и да е било?
Това ли е разликата между безсъзнателността и съзнателността?
Не съм съгласен. У нас има много инстинкти, които не могат да бъдат заличени от разума, просто, както писах по-горе, те са интерпретират по някакъв начин - любов, сигурност и т.н. но в основата си са си чисти инстинкти. В момент на страх, примерно човек вижда подобно на другите бозайници хищници - тунелно.
Съзнателно и безсъзнателно(несъзнавано) са категории от психологията. Там в несъзнаваното се изтласкват разни психични събития, които човек не иска да знае, да си признае или потиска и те са причина за невротични прояви. Инстинктите по-скоро са в IT частта.
___________
Кастанедско обяснение: СТ се закрепя постоянно на различна позиция от нашата т.е. животинска позиция, с което възприятията на детето стават доста по-различни от нашите, липсва интерпретационната система, според която всеки един от нас поставя сходни характеристики на предметите и ги виждаме по сходен начин, а от там и способността да ги назоваваме, щом ги разпознаваме еднакво.
Питам се защо котката, която никога не е имала досег с друга котка, освен в момента на раждането си, все пак мяука като котка, ближе се като котка, храни се като котка, дебне като котка, спи като котка, заравя си акото както като котка...а бе прави си нещата, като всички останали котки?
При котките инстинктите са много по-силно застъпени, освен това, тяхното постнатално развитие е много по-ускорено. При човека развитието на от бебе до зрял индивид е забавено, заради големия мозък и нуждата той да бъде напълнен с информация и умения.
Тогава неизменно изникна и следващия ми въпрос: какво сме ние хората. Какво сме ние хората, но без другите хора?
Животни ли сме?
Голяма част от нас все още е животинска. Основните инстнкти, които движат бозайниците, които са най-развитите организми на планетата, са формирани в продължение на милиони години. Повечето от тях са безусловни, защото са свързани с оцеляването и продължението на вида. Такива са инстинктите свързани със самосъхранението, друг такъв инстинкт е свързан със размножаването. Понеже отгоре има крехък, но затова пък съзнателен разумен слой, ние обясняваме тия инстинкти с понятия като сигурност, любов и т.н.
Хем сме животни, хем разумната част ни прави нещо, което нито един бозайник не е - няма нито един бозайник, освен нас, който да се самосъжалява или да се самоубива - това са дефекти на разума.
. Ами ако детето не бъде отгледано от никой...ако предположим, че по някакъв начин му се дава да яде и пие, докато порасне, но без чуждото присъствие, на което да подражава, тогава – тогава какво ще стане от него?
Предполагам някакъв вид аутист, защото ще му липсва интерпретационна система.
Ние всъщност сме продукт на цивилизацията и почти нищо природно като даденост не ни е останало или ние сме удивително възприемчиви природни бели листи хартия, които могат да станат каквото и да е било?
Това ли е разликата между безсъзнателността и съзнателността?
Не съм съгласен. У нас има много инстинкти, които не могат да бъдат заличени от разума, просто, както писах по-горе, те са интерпретират по някакъв начин - любов, сигурност и т.н. но в основата си са си чисти инстинкти. В момент на страх, примерно човек вижда подобно на другите бозайници хищници - тунелно.
Съзнателно и безсъзнателно(несъзнавано) са категории от психологията. Там в несъзнаваното се изтласкват разни психични събития, които човек не иска да знае, да си признае или потиска и те са причина за невротични прояви. Инстинктите по-скоро са в IT частта.
___________
Re: Размисли...
Интересно наистина...но основният въпрос остава да ме мъчи
Защо едно животно отгледано от човек пак си остава животно, а един човек отгледан от животно става животно?
От това, което ми каза си мисля това, че ние еволюционно сме станали същества, подлежащи на обучение...и това се изразява в много по-дългия ни период на детството до достигане на зрялост и в огромния ни мозък, естествено- т.е. ние сме едни податливи на обучение в много щироки граници и силно възприемчиви животни.
Но ако не ни бъде приложено това обучение, си оставаме само животни ...без характерните човешки черти – освен външния вид, разбира се.
Ами ако детето не бъде отгледано от никой...ако предположим, че по някакъв начин му се дава да яде и пие, докато порасне, но без чуждото присъствие, на което да подражава, тогава – тогава какво ще стане от него?
Предполагам някакъв вид аутист, защото ще му липсва интерпретационна система.
Защо при животните това не се получава? Има отгледани така диви птици, които умишлено не контактуват с хора, за да не свикват с тях, тъй като после, след достигане на зрялост, биват пуснати на свобода. САмо им е подавана храна от малък отвор...и понякога са напълно сами...т.е. липсват други малки от техния вид.
Но тези птици не стават аутисти и са напълно пълноценни после в дивия живот.
Умът ли е нашата слабост и нашето богатство? Това ли е човекът? Благодарение на неговия ум ли може да достигне до тези нива на осъзнатост или не?
Защо едно животно отгледано от човек пак си остава животно, а един човек отгледан от животно става животно?
От това, което ми каза си мисля това, че ние еволюционно сме станали същества, подлежащи на обучение...и това се изразява в много по-дългия ни период на детството до достигане на зрялост и в огромния ни мозък, естествено- т.е. ние сме едни податливи на обучение в много щироки граници и силно възприемчиви животни.
Но ако не ни бъде приложено това обучение, си оставаме само животни ...без характерните човешки черти – освен външния вид, разбира се.
Ами ако детето не бъде отгледано от никой...ако предположим, че по някакъв начин му се дава да яде и пие, докато порасне, но без чуждото присъствие, на което да подражава, тогава – тогава какво ще стане от него?
Предполагам някакъв вид аутист, защото ще му липсва интерпретационна система.
Защо при животните това не се получава? Има отгледани така диви птици, които умишлено не контактуват с хора, за да не свикват с тях, тъй като после, след достигане на зрялост, биват пуснати на свобода. САмо им е подавана храна от малък отвор...и понякога са напълно сами...т.е. липсват други малки от техния вид.
Но тези птици не стават аутисти и са напълно пълноценни после в дивия живот.
Умът ли е нашата слабост и нашето богатство? Това ли е човекът? Благодарение на неговия ум ли може да достигне до тези нива на осъзнатост или не?
Из "Конго"
на Майкъл Крайтън:
"
...
Питър Елиът беше двадесет и три годишен дипломант в антропологическия факултет в Бъркли когато за пръв път прочете за горилата с амебна дизентерия преместена от минеаполиската зоологическа градина в института по ветеринарна медицина в Сан Франсиско за лечение. Това беше през 1973 година, в първите вълнуващи години на изследването езика на животните.
Идеята, че животните могат да се научат да говорят, датира много отдавна. През 1661 година Самуел Перуз видял едно шимпанзе в Лондон и записал в дневника, че то "прилича на човек по страшно много неща... Мисля, че то вече разбира доста английския език и аз съм склонен да считам, че то може да се научи да говори или да прави знаци." Друг автор от седемнадесети век отива дори още по-далеч с думите "Маймуните и бабуините... могат да говорят, но не го правят от страх, че ще бъдат експлоатирани и принудени да работят."
Но въпреки това опитите през следващите триста години да се обучат маймуните на човешка реч търпят провал след провал. Те достигат кулминацията си при амбициозния проект на една семейна двойка от Флорида, Кийт и Кати Хейс, които в началото на петдесетте в продължение на шест години отглеждат шимпанзе на име Вики сякаш тя е човешко дете. За това време Вики научава четири думи: "мама", "папа", "чашка" и "горе". Произношението й обаче било много затруднено и напредъкът й много муден. Трудностите й при обучението станали причина за нарастващото убеждение сред учените, че човекът е единственото животно способно да говори. Едно обобщение на всичко това е мисълта на Джордж Гейфорд Симпсън : "Езикът е... най-характерната черта на човека: всички нормални хора говорят; никое друго животно не е способно на това".
По онова време това твърдение изглеждало толкова непоклатимо, че в продължение на петнадесет години никой не си прави труда да обучава маймуните на човешка реч. През 1996 година обаче едно семейство в Рино, Невада, Беатрис и Алън Гарднър, проучва филми с говорещата Вики. Те забелязали, че Вики е не толкова неспособна да говори, колкото среща големи трудности с произношението. Направило им впечатление, че движела устните с огромно усилие, докато жестовете й били плавни и силно изразителни. Очевидният извод бил, че трябва да се опита езикът на жестовете.
И през юни 1966 година семейство Гарднър започва да обучава едно малко шимпанзе на име Уошу, на американския език на жестовете (Еймслан), стандартизирания език за глухонемите. Уошу показала забележителен напредък с езика на глухонемите: през 1971 година вече имала речник със 150 знака, които използвала при разговор. Тя също така съставяла нови комбинации от думи за неща, които до този момент не била виждала; когато за пръв път й показали диня, тя сигнализирала "воден плод".
Работата на Гарднър влизала в остро противоречие с всичко утвърдено до този момент; оказало се, че броят на учените, заложили на невъзможността маймуните да се обучат на човешкия език, бил огромен. (Както веднъж един изследовател се изразил: "Господи, само като си помисля за всички онези авторитети вписвани във всички училищни учебници в продължение на десетилетия, и всички твърдят в един глас, че човекът е единственото същество, способно на езикова комуникация. Какъв хаос.")
Уменията на Уошу провокирали провеждането на множество експерименти свързани с езиковото обучение. Едно шимпанзе на име Люси било обучено да комуникира посредством компютър; друго, на име Сара, било научено да ползва пластмасови маркери върху дъска. Били изследвани и други видове маймуни. Един орангутан на име Алфред започнал обучението си през 1971 година; през 1972 една равнинна горила на име Коко; а през 1973 Питър Елиът започнал с една планинска горила на име Ейми.
При първото си посещение в болницата при болната Ейми той заварил едно патетично дребно създание, натъпкано със седативи, и привързано към болничното легло с ремъци. Той я погали нежно по главичката и тихо изрекъл: "Здравей, Ейми, аз съм Питър."
Ейми мигновено го захапала до кръв.
Това неблагоприятно запознанство положило началото на единствената успешна изследователска програма. Вече през 1973 година била добре усвоена основната техника на обучение, наречена залепване. На животното бил показван обект и изследователят мигновено притискал ръката към правилния символ, докато асоциацията не бъдела добре закрепена. Последващите тестове потвърдили, че животното разбирало значенето на символа.
Но макар и основната методология да била възприета, то прилагането й ставало в среда на изключително изострена конкуренция. Изследователите се конкурирали в степента на възприятие на символите, или активния речник. (Сред човешките същества активният речник се счита за най-добрата мярка за интелигентност.) Скоростта на възприятие на символите може да се приеме като мярка или за уменията на учения или за интелигентността на животното.
Вече било установено съвсем ясно, че различните маймуни притежават различни индивидуалности. Или както го коментира един изследовател: "Тези изследвания са вероятно единствената област, в която академичните клюки се концентрират върху студентите, а не върху преподавателите." В изпълнения с все по-нарастваща конкуренция и научни дрязги свят на изследване на приматите вече се носели клюките, че Люси била пияница, че Коко бил много лошо възпитан, че Лана силно навирила нос от оказваното й внимание ("тя работела единствено в присъствието на интервюиращ"), и че Бъд бил толкова глупав, че трябвало да го прекръстят на Тъп.
...
Трудностите на Питър Елиът започнаха сутринта на 2 февруари 1979. Ейми живееше в един караван на територията на студентското градче в Бъркли; тя обикновено прекарваше нощите си сама, и на следващата сутрин биваше особено мила и прочувствена. Но тази сутрин специално персоналът от проекта Ейми я завари в едно нехарактерно за нея мрачно настроение; тя беше раздразнена и със зачервени очи; държеше се така, сякаш се бяха отнесли с нея по някакъв неприятен начин.
Елиът усети, че нещо през нощта я беше обезпокоило. И когато я запита, тя започна да повтаря символите за "сън кутия", нова двойка думи, чието значение той не можеше да схване. Това само по себе си не беше необичайно; Ейми непрекъснато правеше комбинации от двойки думи, които не бяха лесни за дешифриране. Само преди няколко дни тя ги бе изненадала с "крокодилско мляко". Най-накрая се досетиха, че млякото й се бе вкиснало, и тъй като не обичаше крокодилите (които впрочем познаваше само от снимки), тя по някакъв начин бе решила, че вкиснатото мляко е "крокодилско".
Сега пък говореше за някаква "сън кутия". Отпървом си помислиха, че може да става дума за леглото й, напомнящо на гнездо. Оказа се обаче, че тя използва думата "кутия" в обичайния й смисъл, за обозначаване на телевизора.
Всичко в каравана й се управляваше от компютър двайсет и четири часа в денонощие. Направих проверка да видят дали телевизорът не е бил включен през нощта, нарушавайки съня й. Тъй като Ейми обичаше да гледа телевизия, имаше вероятност да е успяла да го включи сама. Но Ейми беше мрачна когато провериха телевизора в каравана. Ставаше ясно, че тя имаше нещо съвсем различно на ум.
Накрая откриха, че "сън кутия" всъщност означава "сън картини". И когато я запитаха какви са тия сънни картини, Ейми сигнализира, че те били "лоши картини" и "стари картини", като "карат Ейми плаче".
Тя беше сънувала.
Фактът, че Ейми беше първият примат, разказал за сънищата си, доведе до еуфория екипа на Елиът. Еуфорията обаче не трая дълго. Макар и Ейми да продължи да сънува и следващите нощи, тя отказваше да обсъжда сънищата си; в действителност тя изглежда считаше учените за виновни за тези нови и смущаващи посегателства в душевния й живот. И което беше още по-лошо, поведението й след пробуждане започваше да се влошава с всеки изминал ден.
Коефициентът й на усвояване на нови думи падна от 2,7 на седмица до 0,8; а темпото на спонтанно формиране на думи спадна от 1,9 до 0,3. Диапазонът от време, през който поддържаше вниманието си будно към даден предмет или проблем, намаля наполовина. Резките промени в настроението й се увеличиха; хаотичното и немотивирано поведение стана обичайно; емоционалните избухвания зачестиха всеки ден. Ейми беше висока четири фута и половина, и тежеше 130 паунда. Беше изключително силно животно. Екипът започна да се тревожи дали в случай на необходимост може да се справи с нея.
Отказът й да обсъжда сънищата си с тях ги обезсърчаваше. Те опитаха различни научни подходи; показваха й картини от учебници и списания; включиха окачените на тавана видеомонитори в денонощен режим на работа, в случай че направеше някакъв важен знак докато беше сама (подобно на малките деца, Ейми често "разговаряше със себе си"); те дори предписаха поредица от неврологични изследвания, включително ЕКГ.
Накрая успяха да разбудят интереса й с рисуването с пръсти.
Това има огромен успех. Ейми беше повече от ентусиазирана от рисуването с пръсти, и след като прибавиха стрити кайенски люти чушки към боите, тя престана да си облизва пръстите. Рисуваше бързо картините си; това сякаш я поотпусна, и тя отново стана като предишната.
Дейвид Бергман, специалистът по детска психология, отбеляза, че това, "което Ейми в действителност рисува, е сбор от очевидно свързани изображения: преобърнати лунни сърпове или полукръгове, които винаги са свързани с областта на вертикалните зелени ивици. Ейми нарича зелените ивици "гора", а полукръговете "лоши къщи" или "стари къщи". Освен това често рисува черни кръгове, които нарича "дупки".
Бергман предупреждава да не се правят прибързани заключения, че тя рисува древни сгради от джунглата. "Като я наблюдавам как непрекъснато рисува, като обзета от натрапчива идея, се убеждавам, че Ейми е дълбоко разтревожена от тези картини, и се опитва да ги изтласка от съзнанието си като ги изложи върху хартията.
...
Същият ден екипът от проекта Ейми направи внезапно, съвсем неочаквано откритие в разбирането си за природата на сънищата на Ейми.
Въпреки цялата шумотевица в медиите, групата не бе прекъсвала ежедневната си работа с Ейми, и както непрестанната й депресия, така и изненадващите й неконтролируеми избухвания постоянно напомняха, че все още не се бяха справили с първоначалния проблем. Упорито търсеха начини да решат проблема, макар че когато най-накрая направиха откритието, то стана почти случайно.
Сара Джонсън, помощник-изследовател, проверяваше праисторическите археологически местонахождения в Конго, с чисто теоретическата надежда, че Ейми е могла да зърне такова място ("стари сгради в джунглата") в детските си години, преди да я отведат в минеаполиската зоологическа градина. Джонсън бързо откри основните факти за Конго: регионът е бил изследван за пръв път от западни учени едва преди сто години; в последно време враждебните племена и гражданската война бяха превърнали научните проучвания на място в опасно занятие; и последното, влажната околна среда на джунглата не спомагаше за запазването на артефактите.
Това означаваше, че за конгоанската праистория беше известно извънредно малко, и след няколко часа Джонсън приключи с проучването. Тя обаче не изпитваше желание да се връща толкова скоро, така че реши да поостане, ровейки се из другите книги в антропологическата библиотека: по етнография, история, в по-ранни отчети. Най-първите пътешественици проникнали в дълбините на Конго са били арабски търговци на роби и португалски търговци, като няколко от тях написали отчети за пътешествията си. Тъй като Джонсън не владееше нито арабски, нито португалски, тя само хвърли един поглед върху тях.
И в този момент видя картина, за която по-късно каза, че я накарала цялата да настръхне.
Това беше португалска гравюра първоначално гравирана през 1642 година и препечатана в едно издание от 1842 година. Мастилото вече бе пожълтяло върху хрупкавата хартия, но въпреки това съвсем ясно се виждаше разрушеният град, обрасъл от всички страни с пълзящи лиани и гигантски дървета. Вратите и прозорците бяха изградени с полукръгли арки, точно както ги беше нарисувала Ейми.
По-късно Елиът описва случая така:
- Това беше възможност, която се явява само веднъж в живота на изследователя - ако е късметлия. Разбира се, не знаехме нищо за картината; надписът под нея беше написан с печатарски курсив и включваше една дума, която изглеждаше като Зиндж, и датата 1642 година. Незабавно наехме опитни преводачи от древноарабски и португалски от седемнадесети век, но не в това беше работата. Работата беше там, че имахме възможността да отговорим на един основен теоретически въпрос. Картините на Ейми ясно доказваха съществуването на специфична генетична памет.
Предположението за съществуването на генетична памет се издига за пръв път от Мараис през 1911 година, и оттогава насам се дискутира най-усилено. В най-простата си форма теорията предполага, че механизмът на генетичната наследственост, който обуславя предаването на всички физически характеристики, не се ограничава само с физическите черти. При по-низшите животни поведението е генетически ясно определено; те се раждат със сложно поведение, което не е необходимо да се заучава. Но по-висшите животни притежават далеч по-гъвкаво поведение, в зависимост от заучаването и паметта. Въпросът беше дали при по-висшите животни, особено маймуните и хората, физическият апарат се определя по рождение от гените им.
Сега Елиът чувстваше, че с Ейми те бяха получили доказателството за съществуването на такава памет. Ейми беше отведена от Африка на седеммесечна възраст. В случай, че тя не беше виждала града през този период, сънищата й представляваха специфична генетична памет, която можеше да се провери с едно пътешествие до Африка. Вечерта на 11 юни екипът по проекта Ейми беше изразил съгласието си. Ако успееха да го организират - и финансират - те щяха да върнат Ейми обратно в Африка.
...
- И през всички тези години вие сте я обучавали да говори?
- Да - отвърна Питър. - На американския език на знаците. В момента тя притежава активен речник от шестстотин и двайсет думи.
- Това много ли е?
- Повече в сравнение с всеки друг известен примат.
...
А и освен това животните са в буквалния смисъл на думата истински животни. Те нямат собствено съзнание, не осъзнават факта, че съществуват в природата. По думите на философа Джордж Х. Мед това означава, "че животните нямат права. Ние сме в пълното си право да им отнемаме живота; няма никакъв грях, когато ножът се врязва в шиите им. Те просто не губят нищо..."
Множество хора не можеха да приемат равнодушно тези възгледи, но опитите да се прокарат ясни граници бързо попадаха във възела на неразплетимите логически проблеми. Най-очевидните засягаха начина, по който животните се възприемаха по дължината на филогенетичната скала. Доста изследователи оперираха кучета, котки и други млекопитайни без анестезия, но какво да кажем за прешленестите червеи, раците, пиявиците и сепиите? Игнорирането на тези създания представляваше чиста проба "таксономична дискриминация". И след като и тези животни заслужаваха внимание, то тогава какво да кажем за гилдията на готвачите, които хвърляха живи омари в кипяща вода?
Въпросът с точното дефиниране на жестокостта към животните беше объркан от самите дружества за закрила на животните. В някои страни те се бореха срещу изтреблението на плъховете; а през 1968 се развихри грандиозният австралийски фармацевтичен скандал.*(Заб. под черта В западна Австралия бива построена нова фармацевтична фабрика. В тази фабрика всички таблетки идват по конвейерна линия; имало назначен човек на линията да следи потока и да натиска бутони за сортирането на таблетките в отделни касети според размера и цвета им. Един животински бихейвиорист привърженик на теорията на Скинър посочил, че би било по-просто да се обучат гълъби, които да следят таблетките и да кълват цветни бутони, чрез които се осъществява сортировъчния процес. Станало нещо наистина невероятно; ръководството на фабриката се съгласило на експеримент; гълъбите действително се справяли превъзходно, и били разположени на конвейера. В този момент обаче се намесила RSPCA и издигнала забрана на основанието, че това представлява проява на жестокост спрямо животните; работата отново била предадена на човешки оператор, за когото очевидно този процес не бил жесток.) След всички тези иронии съдът започнал да колебае с намесата си при експериментите с животни. В резултат на това експериментаторите вече бяха с развързани ръце. Обемът на изследванията на животните достигна огромни размери: през седемдесетте години всяка година само в Съединените щати при научни експерименти загиваха по шейсет и четири милиона животни.
Начинът на мислене обаче макар и бавно, започваше да се променя. Експериментите с езиково обучение при делфините и маймуните доказаха, че тези животни бяха не само интелигентни, но и надарени със съзнание. През 1974 година самите учени образуваха Международна лига за защита на приматите, която да наблюдава изследванията засягащи маймуните. През март 1978 година индийското правителство забрани износа на маймуни резус за изследователските лаборатории по света. Имаше и съдебни случаи, чиито заключения бяха, че в някои случаи животните действително имаха права.
Старият възглед беше подобен на робството; животното беше собственост на господаря си, който можеше да прави с него каквото пожелае. Сега обаче собствеността отстъпваше на заден план. През февруари 1977 година имаше един случай с делфин на име Мери, пуснат на свобода в открития океан от един лабораторен техник. Хавайският университет даде под съд техника, обвинявайки го в разхищение на ценно лабораторно животно. И двата съдебни процеса завършиха с несъгласие между самите съдебни заседатели; случаят беше прекратен.
През ноември 1978 година беше разгледано делото по насилствено задържане на шимпанзе с име Артър, което владееше перфектно езика на знаците. Собственикът му, университетът Джон Хопкинс, реши да го продаде и да приключи с програмата. Неговият учител, Уилям Левин, подаде оплакване в съда и успя да извоюва присъда за насилствено задържане на основанието, че Артър знае да говори и по този начин вече не е шимпанзе.
- Един от основните факти беше - каза Мортън, - че когато Артър биваше изправян пред други шимпанзета, той ги наричаше "черни неща". И когато после Артър беше помолен два пъти да сортира фотографиите на хора и шимпанзета, той и двата пъти го направи правилно, само дето и двата пъти помести снимката си при тези на хората. Явно не се считаше за шимпанзе, и съдът реши, че трябва да остане при учителя си, тъй като насилствената раздяла би могла да му причини тежък психически стрес.
"
"
...
Питър Елиът беше двадесет и три годишен дипломант в антропологическия факултет в Бъркли когато за пръв път прочете за горилата с амебна дизентерия преместена от минеаполиската зоологическа градина в института по ветеринарна медицина в Сан Франсиско за лечение. Това беше през 1973 година, в първите вълнуващи години на изследването езика на животните.
Идеята, че животните могат да се научат да говорят, датира много отдавна. През 1661 година Самуел Перуз видял едно шимпанзе в Лондон и записал в дневника, че то "прилича на човек по страшно много неща... Мисля, че то вече разбира доста английския език и аз съм склонен да считам, че то може да се научи да говори или да прави знаци." Друг автор от седемнадесети век отива дори още по-далеч с думите "Маймуните и бабуините... могат да говорят, но не го правят от страх, че ще бъдат експлоатирани и принудени да работят."
Но въпреки това опитите през следващите триста години да се обучат маймуните на човешка реч търпят провал след провал. Те достигат кулминацията си при амбициозния проект на една семейна двойка от Флорида, Кийт и Кати Хейс, които в началото на петдесетте в продължение на шест години отглеждат шимпанзе на име Вики сякаш тя е човешко дете. За това време Вики научава четири думи: "мама", "папа", "чашка" и "горе". Произношението й обаче било много затруднено и напредъкът й много муден. Трудностите й при обучението станали причина за нарастващото убеждение сред учените, че човекът е единственото животно способно да говори. Едно обобщение на всичко това е мисълта на Джордж Гейфорд Симпсън : "Езикът е... най-характерната черта на човека: всички нормални хора говорят; никое друго животно не е способно на това".
По онова време това твърдение изглеждало толкова непоклатимо, че в продължение на петнадесет години никой не си прави труда да обучава маймуните на човешка реч. През 1996 година обаче едно семейство в Рино, Невада, Беатрис и Алън Гарднър, проучва филми с говорещата Вики. Те забелязали, че Вики е не толкова неспособна да говори, колкото среща големи трудности с произношението. Направило им впечатление, че движела устните с огромно усилие, докато жестовете й били плавни и силно изразителни. Очевидният извод бил, че трябва да се опита езикът на жестовете.
И през юни 1966 година семейство Гарднър започва да обучава едно малко шимпанзе на име Уошу, на американския език на жестовете (Еймслан), стандартизирания език за глухонемите. Уошу показала забележителен напредък с езика на глухонемите: през 1971 година вече имала речник със 150 знака, които използвала при разговор. Тя също така съставяла нови комбинации от думи за неща, които до този момент не била виждала; когато за пръв път й показали диня, тя сигнализирала "воден плод".
Работата на Гарднър влизала в остро противоречие с всичко утвърдено до този момент; оказало се, че броят на учените, заложили на невъзможността маймуните да се обучат на човешкия език, бил огромен. (Както веднъж един изследовател се изразил: "Господи, само като си помисля за всички онези авторитети вписвани във всички училищни учебници в продължение на десетилетия, и всички твърдят в един глас, че човекът е единственото същество, способно на езикова комуникация. Какъв хаос.")
Уменията на Уошу провокирали провеждането на множество експерименти свързани с езиковото обучение. Едно шимпанзе на име Люси било обучено да комуникира посредством компютър; друго, на име Сара, било научено да ползва пластмасови маркери върху дъска. Били изследвани и други видове маймуни. Един орангутан на име Алфред започнал обучението си през 1971 година; през 1972 една равнинна горила на име Коко; а през 1973 Питър Елиът започнал с една планинска горила на име Ейми.
При първото си посещение в болницата при болната Ейми той заварил едно патетично дребно създание, натъпкано със седативи, и привързано към болничното легло с ремъци. Той я погали нежно по главичката и тихо изрекъл: "Здравей, Ейми, аз съм Питър."
Ейми мигновено го захапала до кръв.
Това неблагоприятно запознанство положило началото на единствената успешна изследователска програма. Вече през 1973 година била добре усвоена основната техника на обучение, наречена залепване. На животното бил показван обект и изследователят мигновено притискал ръката към правилния символ, докато асоциацията не бъдела добре закрепена. Последващите тестове потвърдили, че животното разбирало значенето на символа.
Но макар и основната методология да била възприета, то прилагането й ставало в среда на изключително изострена конкуренция. Изследователите се конкурирали в степента на възприятие на символите, или активния речник. (Сред човешките същества активният речник се счита за най-добрата мярка за интелигентност.) Скоростта на възприятие на символите може да се приеме като мярка или за уменията на учения или за интелигентността на животното.
Вече било установено съвсем ясно, че различните маймуни притежават различни индивидуалности. Или както го коментира един изследовател: "Тези изследвания са вероятно единствената област, в която академичните клюки се концентрират върху студентите, а не върху преподавателите." В изпълнения с все по-нарастваща конкуренция и научни дрязги свят на изследване на приматите вече се носели клюките, че Люси била пияница, че Коко бил много лошо възпитан, че Лана силно навирила нос от оказваното й внимание ("тя работела единствено в присъствието на интервюиращ"), и че Бъд бил толкова глупав, че трябвало да го прекръстят на Тъп.
...
Трудностите на Питър Елиът започнаха сутринта на 2 февруари 1979. Ейми живееше в един караван на територията на студентското градче в Бъркли; тя обикновено прекарваше нощите си сама, и на следващата сутрин биваше особено мила и прочувствена. Но тази сутрин специално персоналът от проекта Ейми я завари в едно нехарактерно за нея мрачно настроение; тя беше раздразнена и със зачервени очи; държеше се така, сякаш се бяха отнесли с нея по някакъв неприятен начин.
Елиът усети, че нещо през нощта я беше обезпокоило. И когато я запита, тя започна да повтаря символите за "сън кутия", нова двойка думи, чието значение той не можеше да схване. Това само по себе си не беше необичайно; Ейми непрекъснато правеше комбинации от двойки думи, които не бяха лесни за дешифриране. Само преди няколко дни тя ги бе изненадала с "крокодилско мляко". Най-накрая се досетиха, че млякото й се бе вкиснало, и тъй като не обичаше крокодилите (които впрочем познаваше само от снимки), тя по някакъв начин бе решила, че вкиснатото мляко е "крокодилско".
Сега пък говореше за някаква "сън кутия". Отпървом си помислиха, че може да става дума за леглото й, напомнящо на гнездо. Оказа се обаче, че тя използва думата "кутия" в обичайния й смисъл, за обозначаване на телевизора.
Всичко в каравана й се управляваше от компютър двайсет и четири часа в денонощие. Направих проверка да видят дали телевизорът не е бил включен през нощта, нарушавайки съня й. Тъй като Ейми обичаше да гледа телевизия, имаше вероятност да е успяла да го включи сама. Но Ейми беше мрачна когато провериха телевизора в каравана. Ставаше ясно, че тя имаше нещо съвсем различно на ум.
Накрая откриха, че "сън кутия" всъщност означава "сън картини". И когато я запитаха какви са тия сънни картини, Ейми сигнализира, че те били "лоши картини" и "стари картини", като "карат Ейми плаче".
Тя беше сънувала.
Фактът, че Ейми беше първият примат, разказал за сънищата си, доведе до еуфория екипа на Елиът. Еуфорията обаче не трая дълго. Макар и Ейми да продължи да сънува и следващите нощи, тя отказваше да обсъжда сънищата си; в действителност тя изглежда считаше учените за виновни за тези нови и смущаващи посегателства в душевния й живот. И което беше още по-лошо, поведението й след пробуждане започваше да се влошава с всеки изминал ден.
Коефициентът й на усвояване на нови думи падна от 2,7 на седмица до 0,8; а темпото на спонтанно формиране на думи спадна от 1,9 до 0,3. Диапазонът от време, през който поддържаше вниманието си будно към даден предмет или проблем, намаля наполовина. Резките промени в настроението й се увеличиха; хаотичното и немотивирано поведение стана обичайно; емоционалните избухвания зачестиха всеки ден. Ейми беше висока четири фута и половина, и тежеше 130 паунда. Беше изключително силно животно. Екипът започна да се тревожи дали в случай на необходимост може да се справи с нея.
Отказът й да обсъжда сънищата си с тях ги обезсърчаваше. Те опитаха различни научни подходи; показваха й картини от учебници и списания; включиха окачените на тавана видеомонитори в денонощен режим на работа, в случай че направеше някакъв важен знак докато беше сама (подобно на малките деца, Ейми често "разговаряше със себе си"); те дори предписаха поредица от неврологични изследвания, включително ЕКГ.
Накрая успяха да разбудят интереса й с рисуването с пръсти.
Това има огромен успех. Ейми беше повече от ентусиазирана от рисуването с пръсти, и след като прибавиха стрити кайенски люти чушки към боите, тя престана да си облизва пръстите. Рисуваше бързо картините си; това сякаш я поотпусна, и тя отново стана като предишната.
Дейвид Бергман, специалистът по детска психология, отбеляза, че това, "което Ейми в действителност рисува, е сбор от очевидно свързани изображения: преобърнати лунни сърпове или полукръгове, които винаги са свързани с областта на вертикалните зелени ивици. Ейми нарича зелените ивици "гора", а полукръговете "лоши къщи" или "стари къщи". Освен това често рисува черни кръгове, които нарича "дупки".
Бергман предупреждава да не се правят прибързани заключения, че тя рисува древни сгради от джунглата. "Като я наблюдавам как непрекъснато рисува, като обзета от натрапчива идея, се убеждавам, че Ейми е дълбоко разтревожена от тези картини, и се опитва да ги изтласка от съзнанието си като ги изложи върху хартията.
...
Същият ден екипът от проекта Ейми направи внезапно, съвсем неочаквано откритие в разбирането си за природата на сънищата на Ейми.
Въпреки цялата шумотевица в медиите, групата не бе прекъсвала ежедневната си работа с Ейми, и както непрестанната й депресия, така и изненадващите й неконтролируеми избухвания постоянно напомняха, че все още не се бяха справили с първоначалния проблем. Упорито търсеха начини да решат проблема, макар че когато най-накрая направиха откритието, то стана почти случайно.
Сара Джонсън, помощник-изследовател, проверяваше праисторическите археологически местонахождения в Конго, с чисто теоретическата надежда, че Ейми е могла да зърне такова място ("стари сгради в джунглата") в детските си години, преди да я отведат в минеаполиската зоологическа градина. Джонсън бързо откри основните факти за Конго: регионът е бил изследван за пръв път от западни учени едва преди сто години; в последно време враждебните племена и гражданската война бяха превърнали научните проучвания на място в опасно занятие; и последното, влажната околна среда на джунглата не спомагаше за запазването на артефактите.
Това означаваше, че за конгоанската праистория беше известно извънредно малко, и след няколко часа Джонсън приключи с проучването. Тя обаче не изпитваше желание да се връща толкова скоро, така че реши да поостане, ровейки се из другите книги в антропологическата библиотека: по етнография, история, в по-ранни отчети. Най-първите пътешественици проникнали в дълбините на Конго са били арабски търговци на роби и португалски търговци, като няколко от тях написали отчети за пътешествията си. Тъй като Джонсън не владееше нито арабски, нито португалски, тя само хвърли един поглед върху тях.
И в този момент видя картина, за която по-късно каза, че я накарала цялата да настръхне.
Това беше португалска гравюра първоначално гравирана през 1642 година и препечатана в едно издание от 1842 година. Мастилото вече бе пожълтяло върху хрупкавата хартия, но въпреки това съвсем ясно се виждаше разрушеният град, обрасъл от всички страни с пълзящи лиани и гигантски дървета. Вратите и прозорците бяха изградени с полукръгли арки, точно както ги беше нарисувала Ейми.
По-късно Елиът описва случая така:
- Това беше възможност, която се явява само веднъж в живота на изследователя - ако е късметлия. Разбира се, не знаехме нищо за картината; надписът под нея беше написан с печатарски курсив и включваше една дума, която изглеждаше като Зиндж, и датата 1642 година. Незабавно наехме опитни преводачи от древноарабски и португалски от седемнадесети век, но не в това беше работата. Работата беше там, че имахме възможността да отговорим на един основен теоретически въпрос. Картините на Ейми ясно доказваха съществуването на специфична генетична памет.
Предположението за съществуването на генетична памет се издига за пръв път от Мараис през 1911 година, и оттогава насам се дискутира най-усилено. В най-простата си форма теорията предполага, че механизмът на генетичната наследственост, който обуславя предаването на всички физически характеристики, не се ограничава само с физическите черти. При по-низшите животни поведението е генетически ясно определено; те се раждат със сложно поведение, което не е необходимо да се заучава. Но по-висшите животни притежават далеч по-гъвкаво поведение, в зависимост от заучаването и паметта. Въпросът беше дали при по-висшите животни, особено маймуните и хората, физическият апарат се определя по рождение от гените им.
Сега Елиът чувстваше, че с Ейми те бяха получили доказателството за съществуването на такава памет. Ейми беше отведена от Африка на седеммесечна възраст. В случай, че тя не беше виждала града през този период, сънищата й представляваха специфична генетична памет, която можеше да се провери с едно пътешествие до Африка. Вечерта на 11 юни екипът по проекта Ейми беше изразил съгласието си. Ако успееха да го организират - и финансират - те щяха да върнат Ейми обратно в Африка.
...
- И през всички тези години вие сте я обучавали да говори?
- Да - отвърна Питър. - На американския език на знаците. В момента тя притежава активен речник от шестстотин и двайсет думи.
- Това много ли е?
- Повече в сравнение с всеки друг известен примат.
...
А и освен това животните са в буквалния смисъл на думата истински животни. Те нямат собствено съзнание, не осъзнават факта, че съществуват в природата. По думите на философа Джордж Х. Мед това означава, "че животните нямат права. Ние сме в пълното си право да им отнемаме живота; няма никакъв грях, когато ножът се врязва в шиите им. Те просто не губят нищо..."
Множество хора не можеха да приемат равнодушно тези възгледи, но опитите да се прокарат ясни граници бързо попадаха във възела на неразплетимите логически проблеми. Най-очевидните засягаха начина, по който животните се възприемаха по дължината на филогенетичната скала. Доста изследователи оперираха кучета, котки и други млекопитайни без анестезия, но какво да кажем за прешленестите червеи, раците, пиявиците и сепиите? Игнорирането на тези създания представляваше чиста проба "таксономична дискриминация". И след като и тези животни заслужаваха внимание, то тогава какво да кажем за гилдията на готвачите, които хвърляха живи омари в кипяща вода?
Въпросът с точното дефиниране на жестокостта към животните беше объркан от самите дружества за закрила на животните. В някои страни те се бореха срещу изтреблението на плъховете; а през 1968 се развихри грандиозният австралийски фармацевтичен скандал.*(Заб. под черта В западна Австралия бива построена нова фармацевтична фабрика. В тази фабрика всички таблетки идват по конвейерна линия; имало назначен човек на линията да следи потока и да натиска бутони за сортирането на таблетките в отделни касети според размера и цвета им. Един животински бихейвиорист привърженик на теорията на Скинър посочил, че би било по-просто да се обучат гълъби, които да следят таблетките и да кълват цветни бутони, чрез които се осъществява сортировъчния процес. Станало нещо наистина невероятно; ръководството на фабриката се съгласило на експеримент; гълъбите действително се справяли превъзходно, и били разположени на конвейера. В този момент обаче се намесила RSPCA и издигнала забрана на основанието, че това представлява проява на жестокост спрямо животните; работата отново била предадена на човешки оператор, за когото очевидно този процес не бил жесток.) След всички тези иронии съдът започнал да колебае с намесата си при експериментите с животни. В резултат на това експериментаторите вече бяха с развързани ръце. Обемът на изследванията на животните достигна огромни размери: през седемдесетте години всяка година само в Съединените щати при научни експерименти загиваха по шейсет и четири милиона животни.
Начинът на мислене обаче макар и бавно, започваше да се променя. Експериментите с езиково обучение при делфините и маймуните доказаха, че тези животни бяха не само интелигентни, но и надарени със съзнание. През 1974 година самите учени образуваха Международна лига за защита на приматите, която да наблюдава изследванията засягащи маймуните. През март 1978 година индийското правителство забрани износа на маймуни резус за изследователските лаборатории по света. Имаше и съдебни случаи, чиито заключения бяха, че в някои случаи животните действително имаха права.
Старият възглед беше подобен на робството; животното беше собственост на господаря си, който можеше да прави с него каквото пожелае. Сега обаче собствеността отстъпваше на заден план. През февруари 1977 година имаше един случай с делфин на име Мери, пуснат на свобода в открития океан от един лабораторен техник. Хавайският университет даде под съд техника, обвинявайки го в разхищение на ценно лабораторно животно. И двата съдебни процеса завършиха с несъгласие между самите съдебни заседатели; случаят беше прекратен.
През ноември 1978 година беше разгледано делото по насилствено задържане на шимпанзе с име Артър, което владееше перфектно езика на знаците. Собственикът му, университетът Джон Хопкинс, реши да го продаде и да приключи с програмата. Неговият учител, Уилям Левин, подаде оплакване в съда и успя да извоюва присъда за насилствено задържане на основанието, че Артър знае да говори и по този начин вече не е шимпанзе.
- Един от основните факти беше - каза Мортън, - че когато Артър биваше изправян пред други шимпанзета, той ги наричаше "черни неща". И когато после Артър беше помолен два пъти да сортира фотографиите на хора и шимпанзета, той и двата пъти го направи правилно, само дето и двата пъти помести снимката си при тези на хората. Явно не се считаше за шимпанзе, и съдът реши, че трябва да остане при учителя си, тъй като насилствената раздяла би могла да му причини тежък психически стрес.
"
Re: Размисли...
Вероятно същото е искал да разбере и Господ за себе си, та се уподобил максимално, но тъй като максималното уподобяване е включвало хилеж зад собствения си гръб в тотална неопределеност, то... ето какво се е получило, да го е**.... не че Той/Аз систематично не правя опити за последното... и изводите са, че само-е*ането* носи нюанси на божественост!
*това е игра на думи: само е*ането и самое*ането - две в едно, неочаквано добра комбинация!
Както казах - днес ми е весело
...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...
*това е игра на думи: само е*ането и самое*ането - две в едно, неочаквано добра комбинация!
Както казах - днес ми е весело
...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...
Редактирано от L.L. на
Re: Из "Конго"
Яко!
Наскоро четох статия на Нешънъл Географик за морските костенурки. За учените е загадка фактът как новоизлюпените костенурчета успяват съвсем сами да намерят правилния път в океана. Предположението е, че имат генетично заложена сложна "карта" с ориентири магнитните линии на земята. Като се отчитат такива данни, като посока, ъгъл и интензитет, което прави една наистина сложна система за навигация. И всичко това в генетичната памет, защото няма къде другаде да е "складирано".
...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...
Наскоро четох статия на Нешънъл Географик за морските костенурки. За учените е загадка фактът как новоизлюпените костенурчета успяват съвсем сами да намерят правилния път в океана. Предположението е, че имат генетично заложена сложна "карта" с ориентири магнитните линии на земята. Като се отчитат такива данни, като посока, ъгъл и интензитет, което прави една наистина сложна система за навигация. И всичко това в генетичната памет, защото няма къде другаде да е "складирано".
...can u feel the kiss of summer
in the hart of winter's wind?...
Re: Размисли...
Темата е интересна, тъкмо тия дни говорих по подобна тема с приятели.
Защо едно животно отгледано от човек пак си остава животно, а един човек отгледан от животно става животно?
Както ти е казал колегата по-долу, при животните отглеждани от човека, също се наблюдава регрес. Много от домашните животни не биха оцелели без човешки грижи в дивата природа. Но при тях има и селектиране и други фактори, които допълнително ги лишават от възможност да оцелят. Инстинктите им донякъде са ОК, но пък липсва елемента със заучаването на уменията да си намират храна и да разпознават естествените си врагове, нещо, на което, специално бозайниците, обучават малките си.
Умът ли е нашата слабост и нашето богатство? Това ли е човекът? Благодарение на неговия ум ли може да достигне до тези нива на осъзнатост или не?
Мисля, че отговорът на този въпрос, в най-голяма степен би отговорил и на останалите въпроси. Разумът не е пречка, а шанс. Без него, ти, аз и всеки друг на тая Земя, с нищо нямаше да се различаваме от животните - щяхме да следваме заложените ни инстинкти и да сме поредната тухла в еволюцията и оцеляването на вида.
Сега имаме право на избор! Можем да наблюдаваме, да анализираме, да пробваме, да експериментираме, да натрупваме знания и да ги предаваме. Всяка система на познание, включително и традиционните духовни системи, са следствие от тези ни способности и право на избор. (Изключвам тия, които са следствие на алчността или глупостта на някой, който си е създал такава, без зад нея да стои опитност).
Та разумът е нашето богатство, той ни дава право на избор, както и начини да реализираме този избор, разумът е инструмент. (Умът е нашата слабост, като под "ум" ще използвам точно това, което специфично се разбира в кастанедството, ако му се вярва.) Но и без него, всеки може да види, че вътре в себе си има една част, която не е характерна за животните, а само за хората. Дори и да я приемем като дефекти на сравнително младия разум, появил се твърде скоро в еволюционното ни развитие, то е ясно, че има начини влиянието на тази част да бъде намалено, а добрите ни качества подсилени. И това е въпрос на избор, на желание и на положение усилия.
Преди време бях пуснал линк към една книга, която лично аз смятам, че всеки човек (особено този, който е тръгнал да изучава себе си) трябва да прочете:
Трактат за любовта
Книгата е научно популярна, нека заглавието не ви обърква. Става въпрос за науката етология. Все още не съм толкова изпращял, че да чета любовни романи, но не се знае!
___________
Защо едно животно отгледано от човек пак си остава животно, а един човек отгледан от животно става животно?
Както ти е казал колегата по-долу, при животните отглеждани от човека, също се наблюдава регрес. Много от домашните животни не биха оцелели без човешки грижи в дивата природа. Но при тях има и селектиране и други фактори, които допълнително ги лишават от възможност да оцелят. Инстинктите им донякъде са ОК, но пък липсва елемента със заучаването на уменията да си намират храна и да разпознават естествените си врагове, нещо, на което, специално бозайниците, обучават малките си.
Умът ли е нашата слабост и нашето богатство? Това ли е човекът? Благодарение на неговия ум ли може да достигне до тези нива на осъзнатост или не?
Мисля, че отговорът на този въпрос, в най-голяма степен би отговорил и на останалите въпроси. Разумът не е пречка, а шанс. Без него, ти, аз и всеки друг на тая Земя, с нищо нямаше да се различаваме от животните - щяхме да следваме заложените ни инстинкти и да сме поредната тухла в еволюцията и оцеляването на вида.
Сега имаме право на избор! Можем да наблюдаваме, да анализираме, да пробваме, да експериментираме, да натрупваме знания и да ги предаваме. Всяка система на познание, включително и традиционните духовни системи, са следствие от тези ни способности и право на избор. (Изключвам тия, които са следствие на алчността или глупостта на някой, който си е създал такава, без зад нея да стои опитност
).
Та разумът е нашето богатство, той ни дава право на избор, както и начини да реализираме този избор, разумът е инструмент. (Умът е нашата слабост, като под "ум" ще използвам точно това, което специфично се разбира в кастанедството, ако му се вярва.) Но и без него, всеки може да види, че вътре в себе си има една част, която не е характерна за животните, а само за хората. Дори и да я приемем като дефекти на сравнително младия разум, появил се твърде скоро в еволюционното ни развитие, то е ясно, че има начини влиянието на тази част да бъде намалено, а добрите ни качества подсилени. И това е въпрос на избор, на желание и на положение усилия.
Преди време бях пуснал линк към една книга, която лично аз смятам, че всеки човек (особено този, който е тръгнал да изучава себе си) трябва да прочете:
Трактат за любовта
Книгата е научно популярна, нека заглавието не ви обърква. Става въпрос за науката етология. Все още не съм толкова изпращял, че да чета любовни романи, но не се знае!
___________
Re: Размисли...
Ако трябва да разискваме научно тези въпроси, първо бих препоръчал и езотеричния им прочит. В неговата трактовка за строежа на природните царства на земята и в това число и на човека. От тази гледна точка, като се има предвид седморния строеж(принципи: физически, жизнен, емоционален, ментален, каузален и т.н.), развитието му до този момент на еволюцията, лесно се вижда, че у животните са развити напъно(?)само първите три - физическо тяло + етерно + емоционално. Менталното е в зачатък, под формата на вродени рефлекси или инстинкти. При човека тези също са развити, но има + още един - менталният прицип (доколко е развит е друга тема).
Има, по наблюдение на някои психолози, един такъв феномен - напасване на човешката душа, след сливането й с живия плод в коремчето на мама, та чак до седмата година на бъдещото дете-човек. Ако тези годинки детето не се намира в подходяща(човешка) среда, такова пасване - няма. Другите обяснения се получават след като човек се размисли малко повече за развитието си и прочете необходимия минимум книжки. Автори -А.Бейли, Майкъл Нютън, и още и още - да ВИ Е СЛАДКО!
и петото: тя много нежно пее...
Има, по наблюдение на някои психолози, един такъв феномен - напасване на човешката душа, след сливането й с живия плод в коремчето на мама, та чак до седмата година на бъдещото дете-човек. Ако тези годинки детето не се намира в подходяща(човешка) среда, такова пасване - няма. Другите обяснения се получават след като човек се размисли малко повече за развитието си и прочете необходимия минимум книжки. Автори -А.Бейли, Майкъл Нютън, и още и още - да ВИ Е СЛАДКО!
и петото: тя много нежно пее...
Re: Размисли...
.мислЯ че беше прекрасен ден ,слънцето караше цветовете на около да играят жизнерадостно , видях една патица с малки на един ден ,изпълних се с чувство на намерение
.чудЯ се сега как бих могъл да поместя научни размисли в тази картинка и ... дойдох до темата на лейла за еба***то...
"!простО зае** и си гледай патката си мисля..."
.чудЯ се сега как бих могъл да поместя научни размисли в тази картинка и ... дойдох до темата на лейла за еба***то...
"!простО зае** и си гледай патката си мисля...
"
Re: Из "Конго"
Брей, че то Майкъл ми е отговорил чудесно на въпроса:
При по-низшите животни поведението е генетически ясно определено; те се раждат със сложно поведение, което не е необходимо да се заучава. Но по-висшите животни притежават далеч по-гъвкаво поведение, в зависимост от заучаването и паметта.
Ашколсун на Майкъл...пък тази му книга не знам що не съм я чела...хич няма да са кумя повече, ми я почвам.
Мерси
При по-низшите животни поведението е генетически ясно определено; те се раждат със сложно поведение, което не е необходимо да се заучава. Но по-висшите животни притежават далеч по-гъвкаво поведение, в зависимост от заучаването и паметта.
Ашколсун на Майкъл...пък тази му книга не знам що не съм я чела...хич няма да са кумя повече, ми я почвам.
Мерси
Re: Размисли...
Ааа при мен такива отговори не минават, защото биват моментално последвани, от други въпроси, като: "А защо имаме голям мозък?"
Обаче като зачекна темата за осъзнаването, да питам: при трансперсоналните преживявания, при идентификация с някакво животно, доближаваш ли се до това, какво е да си това животно или по-скоро се доближаваш до това, какво е да си човек в такава форма?
Не знам разбра ли ми се въпроса.
Обаче като зачекна темата за осъзнаването, да питам: при трансперсоналните преживявания, при идентификация с някакво животно, доближаваш ли се до това, какво е да си това животно или по-скоро се доближаваш до това, какво е да си човек в такава форма?
Не знам разбра ли ми се въпроса.
Re: Размисли...
Но защо пък животните, отглеждани от човека, да е регресират...защо да не прогресират? Всяка нова гледна точка, предоставена на едно същество, го обогатява...особено пък, ако е магьосническа ...както при Манфред (онва куче, дето живее с магьосниците от групата на Дон Хуан)
За ума и разума е така. Разбирам, че умът е онази прословута гнила част, която е препоръчително да бъде отстранена.
Мерси за книжката, ще й фърля едно очо.
За ума и разума е така. Разбирам, че умът е онази прословута гнила част, която е препоръчително да бъде отстранена.
Мерси за книжката, ще й фърля едно очо.
Re: Размисли...
напълно се разбра въпроса ти
та при тотална трансформация имаш тяло / и органи хаха / на животното, обаче мислиш както си мислиш обикновенно / освен ако не се паникьосаш и не тръгнеш да правиш глупости /
така поне твърди КК
"Ако веднъж си решил, че имаш нужда от меч, носи го цял живот" Конфуций
та при тотална трансформация имаш тяло / и органи хаха / на животното, обаче мислиш както си мислиш обикновенно / освен ако не се паникьосаш и не тръгнеш да правиш глупости /
така поне твърди КК
"Ако веднъж си решил, че имаш нужда от меч, носи го цял живот" Конфуций