Да слушаме ли бащите?

Обикновено бащата иска детето му да продължи неговия път, за да му помага и за да го надмине. Това е като че идеален вариант, супер си е.
Обаче:
детето си е друго човече и понякога не харесва професията на бащата или дядото... Ето имам си племенник, който, вероятно поради слабохарактерност, прие родителския натиск и сега не успява в следването. Виждам го, че това просто не му харесва, а то насила не е добре. Аз самият съм същия случай, макар че моето следване бе твърде успешно, без поне една "петица"... И сега какво? Бачкам само за пари, трагедия просто... На мен ми дай два квадрата, легло и компютър - и ако може пет декара градина да си гледам. Душата ми е в агрономството или в музиката, ама като съм пропуснал два-трийсет години, няма връщане.

Та, къса ми се сърцето, като го гледам как се мъчи. Какво да му кажа: да слуша себе си или да продължи по родителския път?
То човек, като не обича нещо, не му отделя време, за да е успешен. Май важи за всичко, не само в професията, а и в личния живот.

Далай Лама: Man good – computer good. Man bad – computer bad

точно обратното: бащите трябва да слушат децата си.
бащите трябва да открият силните и слабите (условно) страни на децата си - не всеки в края на краищата е роден блестящ диригент, независимо от нашите желаниия - и да ги насърчават да развиват доминантните си способности. те мисля са заложени. оттам и старата поговорка - иде му отръки.

сами да се оправят...
квото им иде отвътре, меракът какъвто им е...


мерак, мерааааааак!


пп - а ти вдигнА ли интернет-ембаргото на сина ти... щото се сещам отвреме на време - и си казвам - тоя човек ще яде бой като му дойде времето...


ЕВРОПРОСТАК

ето това е връзка към другата ти тема, за Платон, дето бил скъп, ама пък истината по-...

там ти казах за Аристотел: Платоне, много те обичам, като баща си ми, но аз си имам свой път.

децата трябва да показват verecundia aetatis (почит към възрастта),
което е различно от magister dixit (учителят каза), което ти вероятно имаше предвид вчера.

родителят е авторитет в някаква степен, (както и менторът, и учителят - този, с главно У),
но към този авторитет от един момент нататък (пълнолетие?) трябва да се показва само verecundia aetatis.
аре бе, няма да ги дундуркате тия деца докато се пенсионират!

Бащите? Не! Трябва да умеем да слушаме, това е основен белег за добро възпитание.
Но ти явно говориш за подчинение или изпълнение на предначертанията на бащата.
Ами аз направих каквото си реших с живота. Моят син тръгна по моя път. Когато го видях, че се опитва да ме копира, го спрях и му казах: "Сине, аз не съм ти пример за подражание, а съм ти баща и ще подкрепя всяко твоето решение, защото е твое!"

Ми зависи от бащите. И от самите деца.
Някои родители могат да закопаят бъдещето на децата си, а други да им помогнат да стигнат върхове.
Темата ти няма правилен и еднозначен отговор.

Да слуша себе си, за да не обвинява после друг за евентуален провал. А и никой не харесва послушковци... Ех, вкъщи бе направено всичко възможно, за да не залитна към професията на единия родител, която толкова исках, че... е, не успяха да ме спрат. Не се провалих с гръм и трясък, но... ако бях направила друго сега щях да се чувствам пораженец, послушко, куха лейка. Не, че не се чувствам като последното често, но то не е заради избора, а по други причини. Една поне си спестих.

Омръзна ми...

Темата има еднозначен отговор и той изглежда така:
До момента, в който си издържан от родителите си за да учиш е задължително да ги слушаш и се подчиняваш безпрекословно за всичко, което искат от теб в рамките на възможното, логичното и нормалното. Има и едно допълнение - трябва да попаднеш на умен и интелигентен родител, който да е наясно с възможностите на отрочетата си и да иска от тях само в рамките на постижимото, без разсъдъкът му да е замъглен от безпочвени амбиции. Това е разликата между нормалните родители и тези с безпочвени претенции. Децата и родителите си дължат взаимно уважение, подкрепа и равноправие, без отношения на подчиненост, а в състояние на следната максима: - Ти си ми дете, правя всичко за теб до определен момент(22-24 г., ако ще учиш), после не ме интересуваш по никакъв начин, защото аз също съм човек и имам собствен живот, който е равен на твоя - живей си живота и не ми пречи да живея своя. Ако изпадна в невъзможност да се обслужвам или издържам - помагай и аз ще ти помагам в отглеждането на децата ти, ако не съм изпаднал в невъзможност да се издръжам - не искам да те виждам, защото животът си е твой и трябва да го живееш сам или с жена си и твоите деца. Аз искам в годината веднъж, на рождения ми ден да ми засвидетелстваш уважение, както и аз ще ти се обадя за твоя рожден ден да се чуем. Ако животът ти тръгне зле и съдбата не е благосклонна към теб и нямаш доход по причини, които са извън човешкия ти стремеж към щастие и свобода, разболееш се и не можеш сам да се обслужваш, аз като родител съм с теб, моето внимание, моите пари и моята къща са и твои.
Останалото е следствие от сбърканото ни пенсионно осигуряване и ниската доходност от труда на хората(ниското му заплащане), което прави възрастните хора обречени на съжителство с децата им.

КЪМ РОДИТЕЛИТЕ
Халил Джубран,”Пророкът”

ВАШИТЕ ДЕЦА не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота да съществува.
Те идват чрез вас, но не от вас.
И въпреки че са с вас, те не ви принадлежат.
Можете да им дадете любовта си, но не и вашите мисли, защото те имат свои собствени мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават дома на утрешния ден, който вие не можете да посетите дори в мечтите си.
Можете да се стремите да бъдете като тях, но не се опитвайте да ги направите като себе си, защото животът не върви назад, нито чака отминалия ден.
Вие сте лъковете, от които децата ви като живи стрели излитат надалеч.
Стрелецът вижда мишената върху пътеката на безкрая и Той те насочва с мощта си, за да могат Неговите стрели да летят бързо и надалеч.
Нека, когато лъкът се огъва в ръката на стрелеца, да бъде за добро; защото както обича стрелата, която лети, така Той обича и здравия лък.


мисля,че точно на място

Зависи от произхода. Ако тате е някой, поемат по наследство всички негови позитиви. Ако мама е селянка и едвам връзва две думи на френски, нямат друг избор освен да вземат съдбата си в свои ръце и да постигат всичко само със свои усилия - self-made man.

ми то не всички бащи и майки са за слушане.
твърде често не са.
по най-различни причини, не само по тази, за която говориш ти.
... както и много от хората, когато са в ролята на деца, просто не умеят да слушат.
други пък, доста и те, не умеят да не слушат, точно когато веднъж-дваж в живота това силно се налага.
пропускат се разни моменти...
и все пак Светът си се врътка.

- ех, ако бях слушал мама... ех, ако само веднъж я бях послушал...
- какво ти казваше майка ти?
- ами не знам. нали не я слушах.

В момента се сещам за немския министър на отбраната - Карл Теодор цу Гутенберг (Karl Theodor Maria Nikolaus Johann Jacob Philipp Franz Joseph Sylvester Freiherr von und zu Guttenberg, аристократичния му род може да се проследи до 10 век ) , защото наскоро гледах филм за фамилията му.
Дядо му, известен немски политик от Християн-социалистическия съюз и държавен секретар, държал синът му, Енох цу Гутенберг, непременно да учи политически науки и да става политик, обаче той избрал музиката, което хвърлило баща му в ужас, въпреки че той става успешен хоров диригент, вкл. и на международна сцена, и това било повод за доста обтегнати отношения между двамата дълги години.
Затова пък сегашният министър можел да избира сам бъдещето си след задължителния частен интернат и той избрал политически и юридически науки. Т.е. всичко пак си дошло на мястото.

Ами доста е лесно да се каже всеки да си поема пътя както му е по сърце, обаче светът е доста материален за съжаление! Мама и тате ако са наливали парички, усилия и нерви в някаква насока....хъм! Обикновено свястните деца разбират отлично това и на повечето сърце не им дава да прескочат усилиията на родителите си! Освен това ако има проправен път/разбирай връзки/ за определено нещо в живота, то също не е за пренебрегване!

А всъщност, изборът в повечето случаи е въпрос на късмет!/Това последното не е моя мисъл. Харесах си я от Хорхе Букай/

Предпочитам оптимизъм, но ме избива на реализъм. /Пътник/

да ме прави инженер.

Добре, че се намесиха бабет и главно майка ми, че иначе:

"За инже-нер не
ста-ваш, сине!
Ти си само
фи-лоооо-лог!"

РЕЧН. НА СЪКР. В БЪЛГ. ЕЗ.

Аз пък сам се напънах за енджинеер ..... и съм първия в двата рода, пълни с икономисти .... и май и последния (ако махнем сестра ми, която го завърши, но отдавна мениджерства в една чужда хайтек компания). А децата залитнаха по филологии, педагогики и психологии ... Въобще няма представа какво и за какво учат .... Предадоха ме! - сега уча на занаят чуждите дечьонка ....

Don`t Worry! Be happy!
"Оти се косиш, като че ти мине!"

Аз съм КАТЕГОРИЧНА - всеки трябва да избере пътя си САМ, било за образование, за задомяване, за всичко важно в живота. Това не е като да ти препоръчат примерно кафе.

Казвам го от позицията на човек, изкарал една омразна икономика поради родителски амбиции и от позицията на родител, опитал се в началото да направлява избора на дъщеря си.

От дистанцията на времето ще кажа:

- ОК, благодарна съм, че я учих тая икономика. Помага ми да правя преводите така, както никой филолог не би могъл.
- ОК, мога да си водя първичното счетоводство и документацията, а в ЮК ЦЯЛОТО счетоводство.

Но това ако ми беше останало професия, щях ли да бъда щастлива?
Та аз само при вида на една проста фактура, до ден днешен изпитвам супер респект. Просто не съм за счетоводител. МОГА да го правя, но не ми харесва.

И все пак, всички останали икономически дисциплини макар да не са ми послужили пряко, все са ми помагали в работата ми. После си учих каквото на мен душата ми иска и продължавам тенденцията и до днес!

С дъщеря ми същото.
Виждам я, че с голяма лекота учи езици (и изобщо всичко), но я мързи ужасно и разсъждава точно като тебе, вие нали сте родени на една дата.
В началото много усилия положих да я насоча да запише немски в гимназията.
Не, искала история!
Ние вкъщи - в потрес! Обяснявам и, че всяка вечер да си чете история за лека нощ, пак ще я научи, но има неща, които се учат... дълга лекция...

В крайна сметка се записа там, където си искаше тя.

Какво се оказа в последствие: децата от немския се оказаха супер амбициозни и средата е хипер конкурентна. В средата на годината започнаха нервните кризи и сривове. Обратното на спокойната атмосфера на историците, все едно по попръчка за тип характер като дъщеря ми.

Моят темперамент би бил ОК за немския. На мен ми дай състезание, да се покажа какво съм прочела, какво съм научила, да надмина Иванчо, дето е прочел това и това. Обаче дъщеря ми избщо не е такава. Защо и е да се мъчи?
Значи детето правилно си е преценило (силно казано, но усетило) и е направило подсъзнателно правилният избор.

Като се преместихме тук, немският се оказа съвсем неактуален, така че си спестихме много нерви и ето че сега ще правим нови избори, но аз съм убедена, че ще я оставя да си решава сама.

И друго ще ти кажа: Който дава съветите, толкова ли е умен, мъдър и знаещ???
Даването на съвет е изключително голяма отговорност!
За жалост, хората раздават съвети, без да са готови да поемат последствията!

"Синът е радост на баща си и утеха за майка си!
Превивай врътът му докато е млад за да не плачете после заедно с него."
Следва дълго и подробно описание как точно да извършваме това!

А личното ми заключение , че плода не пада далеч от крушата.
От това нататък е без значение кой какво ще прави, значи правенето ни е за нас самите, но такъв въпрос не е поставен в темата.

Мнението е позиционирано и няма нищо общо!

трудно ми е да коментирам конкретната ситуация.... ако племенникът ти знае какво иска (и то не е това, което прави), ми дано да се освести и заяви овреме;
дали ти трябва да се месиш- можеш да говориш с него, по-скоро да го провокираш да помисли на глас...

Мислила съм много за себе си и за съветите от моите родители. Точно когато най-много имах нужда от съвети (около и след 1989) опитът на родителите ми се оказа напълно безполезен, все пак те се бяха реализирали и социализирали в съвсем различна ситуация. Май важи за цяло едно поколение.


Everything is a mirror...

Па аз слушах себе си. Станах лекар, а после се преквалифицирах.

Bеer? Mоre?
Плацебото