Смърт на родител

Здравейте!

Искам да помоля за малко помощ, ако е възможно. Както разбирате от самото заглавие става дума за починал родител. Майка ми почина преди няколко седмици, но аз бях в чужбина и дори не можах да я видя, нито пък да отида на погребението и. :(( :(( :(( Това е нещо ужасно за мен, защото аз съм на 20 и няколко години и сега съм единствената жена в семейството. Както повечето знаете мъжете не са толкова чуствителни и не го изживяват толкова тежко. Освен това тъй като баща ми е от противоположния пол аз не мога да споделям с него всичко, както правех с майка ми. Майка ми беше изключително борбен човек. Тя беше винаги готова да ми помогне. Сега нея я няма и трябва да се оправям напълно сама за всичко. Лошото е, че преди няколко месеца получих депресия, която ми се отрази доста негативно. Изгубих емоциите си и станах доста апатична. Спрях да се тревожа, а преди това бях страшно притеснителен човек. Сега съм притеснена, че тя не е сред живите, но не чак толкова. Ако това се беше случило преди да изпадна в депресия сигурно щях да се самоубия. Сега страдам, но не чак толкова много поради липса на емоции. Някой има ли опит с такава ситуация? Може ли да ми дадете някакъв съвет какво да направя? Има ли шанс да си върна чувствата обратно и да намеря смисъл да продължа да живея? В момента нямам никаква мотивация да се боря за каквото и да е било. Освен това какво мислите за това, че Господ не ми позволи да видя майка ми в последните и мигове? Последният път, когато я видях беше преди почти 2 години. Това наказание или нещо друго? Моля, бъдете честни.
Предварително благодаря на всички отзовали се!

Скъпа, Господ не те е наказал, като не ти е позволил да видиш майка си преди да си отиде (Мир на праха й). Господ не ни наказва, или поне не приживе (така поне твърдят свещениците). Това не е начина, по който Той действа според мен. Плюс това, защо мислиш, че Господ не ти е позволил да видиш майка си? Ти просто си била далече в момента, в който тя е починала. Просто тези две събития са съвпаднали във времето. Това се случва на много българи, които живеят зад граница. Колко ли са българите, които живеят само в Щатите? Сигурно са стотина хиляди. Само в района на Чикаго са десетки хиляди, в района на Сан Франциско- десетки хиляди... колко ли от тях имат роднини и приятели в България? Колко ли от тях ще се простят с родителите си, докато са зад граница? Господ и тях ли наказва? Не мисля. Нашите родители си отиват (най- често) преди нас и това е естественит ред в природата. Не се самообвинявай за каквото и да било! Толкова си млада, че едва ли си имала още време да направиш каквото и да било, за да заслужиш наказание свише...Можеш дори да твърдиш, че си получила помощ свише в лицето на депресията, която сега ти действа като упойка...Дай си време, не бързай. Отдай се на процеса на скърбене и бъди нежна и внимателна към себе си. Времето лекува всичко, не се сърди за клишето, но то е вярно. Ти имаш много време, защото си много млада. Така че ще се възстановиш и отново ще поемеш по своя житейски път. А за сега, просто стъпка по стъпка се старай да останеш сред нас и да се отдадеш на момента... Времето е сбор от моменти. Взимай го на малки глътки и то скоро ще започне да помага...

Напълно подкрепям World Champ. Най-вече, не се самообвинявай. Това само ще те изтормози повече, а и кой е казал, че Господ не ти е позволил или те е наказал - просто ти го тълкуваш така. Така е трябвало да стане - така е станало, колкото и да е тежко. Аз пък вярвам, че всичко става така, както трябва да стане, макар да не разбираме в първия момент защо е така. Може да го разберем след години, а може и никога. Отпусни се и се опитай да гледаш по-философски и по-отвисоко на нещата.

Когато загубиш близък, има един първоначален период на шок и неприемане на факта .При теб депресията те е предпазила ,била е като равнодушен фон на който уж си приела смъртта ,но всъщност не си. Смърта и депресията ти са съвпаднали по време и е било като клин клина избива за добро или лошо. Една скръб ( с или без основание)после друга ( вече с основание),която размива първата
Когато почина мама и ми съобщиха ,няколко дни стоях и дори не можеш да се разплача. Дадоха ми успокоителни, от което не помня нищо. После ми казаха ,че съм И говорела:''Защо ме изостави, защо така ме предаде?...''
Така че после може да имаш и един период на обвинения към починалия, освен скръбта ,което мисля че е нормално.

"Има ли шанс да си върна чувствата обратно и да намеря смисъл да продължа да живея?"
Има ли достойни и други хора за твоята любов? Има ли смисъл и на други хора да даваш любов, освен на майка си? Отговори си ти на тези въпроси, защото аз знам отговора.

"В момента нямам никаква мотивация да се боря за каквото и да е било."

Много си тъпа, признавам ти го. Тъпа, като тъпа гъска.

"Това наказание или нещо друго?"
Ти пък, ако знаеш какво е наказание. Въобще да те попитам приемаш ли хапчета, дрога или по принцип имаш някакви психологични проблеми? Много е важно, за да ти поставя диагнозата.



Толкова много Смърт на едно място.

Кофти е, непоносимо е.

Моят баща почина преди две години, когато бях на 43.

А бе смърт ли е, боли.

Няма как, пожелавам ти кураж и горе главата.

"Умиране няма и задачата има решение." - Стъчо Джонсън

Здравей!

Нямаш никаква вина. Това което описваш е наистина депресия и ти препоръчвам да се консултираш с психиатър и започнеш антидепресан.Депресията ще си отиде и сама но това отнема време.За това започни антидепресант.
Ако си против лекарствата виж предните ми постове, аз съм им върл противник.
Но това е защото хорат ги пият когато са тревожни, там те са вредни.Ти ще получиш облекчение и чувствата ти ще се върнат.

Здравейте!

Благодаря на всички за добрите и окуражителни думи. Мухльо-то няма да го коментирам изобщо!

Имам и още един въпрос към всички вас. Досега още не съм сънувала майка ми и не знам защо е така. Не знам дали ми е сърдита за нещо след като вече е на небето и вижда всичко. Имаше неща, които приживе не исках да и кажа, за да не я тревожа. Освен това поради липса на емоции аз не страдам достатъчно за нея, а тя беше готова на абсолютно всичко за мен! Дали не се чувства предадена?

Предварително благодаря на всички!

Започнах да сънувам баща ми след като мина година от смъртта му, и то не като жив, а го виждам все в ковчега.
Много рядко съм плакала след като почина, просто вече сме възрастни и болката не излиза лесно.
А много често през деня все си мисля каквоби казал той за това или онова мое деъствие, и просто знам, че той е до мен в такъв момент. Ние имаме много силна връзка с него.
Предполагам така е и с теб и твоята майка.(
Докато ти си жива, майка ти също е жива.

"Умиране няма и задачата има решение."- Стъчо Джонсън

Освен това поради липса на емоции аз не страдам достатъчно за нея, а тя беше готова на абсолютно всичко за мен! Дали не се чувства предадена?

Много вредна мисъл. Не се чувства предадена. Ти сама го казваш - поради липса на емоции не страдаш, колкото ти си мислиш, че ТРЯБВА да страдаш, а липсата е заради депресията. Няма такова нещо като достатъчно страдание, отпусни се малко и не си насаждай вина, приеми реакциите си такива, каквито са и не се упреквай за нищо. Не ти ли идва наум, че може да си притъпена така неслучайно? Че може би е някакъв предпазен механизъм, за да не е толкова остра болката. Нямаш представа колко ми е познато състоянието ти.

Не гледайте как изглежда, разберете какво Е

Знаеш ли, притесняват ме някои твои мисли както в заглавната тема, така и в този отговор. Според мен забиваш в чувство за вина. И то много изкривена представа за вина, някаква религиозно-спиритична, не знам как да го нарека.
Ти винаги ли така си била, в смисъл разсъждавала си в понятия "на небето", сънуването като контакт с мъртвите?
Имам го предвид, защото да, възможно е да има небе в този смисъл. Нямам как да го отрека, но по принцип у човек винаги има едно съмнение. Или поне дори да е силна вярата, го разпознава като вяра. А ми се струва, че ти не го възприемаш по този начин. Как мислиш, имам ли причина да го мисля това?
В този смисъл не знам как да ти обясня, че според мен това, че не си сънувала майка си не значи, че тя ти е сърдита. Разбира се, когато има неизяснени неща, когато е липсвало сбогуване, мозъкът на човек му помага, често чрез сън да случи това, което не е успял и да му олекне...
Колкото до емоциите не знам доколко ти липсват чак, но със сигурност това, че си забила във всякакви мисли ги потиска допълнително. Защото човек като мисли и той притъпява емоцията.
Принципно ако искаш мога да ти дам пример със себе си. Мен ми е най-мъчно, ако някой е болен, страда, умира... не толкова когато това приключи. Но спомените идват понякога, прокрадват се и тогава всъщност изживяваш случилото се. Може да не е от депресията, може да е от шока - не си очаквала това да се случи точно сега и още не можеш да го осъзнаеш. Това със сънищата мога и така да го изтълкувам - като отричане - първата фаза на на справянето с тежка загуба. Ти очакваш отново да я видиш, дори в сън. Убедена си, че е на небето и всичко вижда и знае. Може би си мислиш, че ако скърбиш достатъчно, тя ще ти прости, ще ти се яви поне на сън... което пък е преговаряне... също една от фазите. Така че не мисли, че това, което преживяваш е ненормално или не достатъчно силно - напротив. Ти се измъчваш сама себе си и това се вижда много силно, повярвай ми. Може би имаш гняв към себе си, може и към нея замаскиран зад това, че не ти се явява, че не ти прощава... а то няма какво да ти прости. Ще дойде и моментът на отчаянието, депресията, плачът... ще дойде, наистина. И едва след това ще приемеш факта, че нея вече я няма. И че няма да я видиш повече, да чуеш гласа, да я прегърнеш, да ти даде това всичко за теб, на което казваш, че винаги е била готова... Няма да се случи отново. Но в спомените ти, в кръвта ти пулсира и нейният живот и всичко, което ти е дала. И в този смисъл винаги ще е с теб. А някой ден кой знае - може отново да се срещнете на небето. Нали в това вярваш. За теб може да е дълго това време, но за нея би било един миг. А и мислиш ли, че там има някой гневен, сърдит, непрощаващ? Напротив... точно обратното е. Помисли си. И поговори с терапевта си за мислите си, за това, през което минаваш и през което си мислиш, че би трябвало да минаваш... ако имаш само психиатър, а не и терапевт - намери си, е моят съвет. Жена по-възрастна най-добре.



...rude and not ginger...
Allons-y, Alonso

Доколкото разбирам, ти се притесняваш, че твоите чувства на тъга по изгубения родител не са достатъчно силни. Ти би искала те да бъдат дълбоки и разтърсващи. Може би депресията ти има донакъде вина за това състояние. А може би и това, че тези чувства са дъщерни, т.е. обич на детето към майката, а не обратно. Майчините чувства нямат друг аналог и база за сравнение! Те са изключително силни и жертвоготовни. Така, че не сравнявай силата на твоите чувства с тези на починалата ти майка.
И не се измъчвай толкова много. Майката винаги има нужда да мисли с обич и тревога за децата си. Докато обратно, децата щом изхвърчат от родния дом, могат да забравят за съществуването на родителитте си. Те са достатъчно големи и могат да се справят сами с всички предизвикателства в живота. Могат да се сетят за тях в случаите на нужда от морална или финансова подкрепа. Или ако са добре възпитани да изразят обичта си и признателността към родителите. Или загрижеността си към тях.

Здравейте отново!

Благодаря на всички за съветите и мненията.

Трябва да си призная, че чувствам вина, защото мисля, че е МОРАЛНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ на всяко дете да се опита да помогне на майка си, особено като се има предвид какво тя направи за мен. За съжаление аз закъснях и това се оказа фатално. :(( :(( :(( Не искам да навлизам в подробности, защото този форум се чете от всички, а става дума за лични неща, но аз определено щях да се постарая да направя чудеса, за да я спася. Морално задължение на всеки родител е не само да си отгледа детето, но и да го възпита добре и да му осигури добро образование. Аз имам почти всички от изброените благодарение ЕДИНСТВЕНО И САМО НА НЕЯ! Тя беше като за двама родители и правеше всичко възможно да ми помага, независимо дали нещата зависеха от нея или не.

Моите близки са напълно безразлични, което още повече ме натъжава, защото това е ГОЛЯМ ГРЯХ според мен. Мисля, че те изобщо не оценяват нейния труд.

Не ходя на консултации, защото не искам някакви шарлатани само да се възполват от моята мъка. Освен това не знам доколко може да им се има доверие при положение, че става дума за много лични неща, които само трима знаем - аз, мама /мир на праха й/ и Господ.

Трябва да си призная, че ако не бях в депресия, отдавна вече да съм при нея. Освен това доста често си мисля, че е най-добре и аз да си отида от този свят, за да не се мъча. Мама беше "гръбнакът" на нашето семейство. Сега, когато нея я няма ние сме направо "инвалиди". Сега ми се струва, че ще трябва да компенсирам всичко, което тя правеше, което е СТРАШНО МНОГО! Аз имам високи цели, но при всички тези трудности, ми се струва, че направо ще падна като от скала. Разбирам, че не мога да разчитам на никого, защото явно почти всички хора действат само според интересите. Не знам кой и каква сила ще ми даде да продължа напред. Дали Господ ще се бъде милостив към мен /както почти винаги е бил/ и ще ми прати допълнителна енергия и сили, за да се справя с всичко, което ми предстои? Дали...

Ех. Ти няма при шарлатани да отидеш, а при добър професионалист. Какво доверие? Имат професионална тайна. То и на лекарите не може да им се има доверие, ама като се разболеем отиваме... Мисля, че имаш нужда от психотерапевт. Но не мисля, че ще отидеш.

Разбирам, че много сте си приличали с майка ти и че ти е много трудно да приемеш тази загуба. Пишеш за Господ, небе - вярваща си? А пишеш, че "ако не беше депресията" сега да си при нея? Каква е твойта религия? Аз доколкото знам самоубийството е грях. Непростим.

Тя те е родила, тя те е довела на тази земя. Било е и нейно морално задължение това, което е направила за теб, не мислиш ли? Не омаловажавам помощта й, по-скоро обратното - намеквам ти, че никой не е длъжен, всеки сам избира кое да бъда морален дълг за него. Моралът е лично понятие. Ти избираш да се чувстваш виновна, че не си направила нещо, което не си могла. Нещо, което е в миналото. Знам, дълго ще се връщаш към този момент, но... единственото лекарство е приемането и желанието да продължиш напред. Имаш нужда от нещо хубаво в бъдещето, за което да се хванеш. И нещо хубаво в настоящето, което да ти показва, че си жива и живееш и животът продължава. Човек, животинка, цел, работа, спорт... нещо. Колкото повече неща, толкова по-добре. Ти искаш да се потопиш в скръбта. Аз мисля, че си го направила, отстрани е видно. За теб не е достатъчно, защото ти не можеш да се видиш отстрани. Мисля, че е време да пожелаеш да се отърсиш от нея, а не да я задълбочиш още в криворазбран жест на благодарност. Майка ти не би искала това... Представяш ли си - всичко дала за теб жената - отношение, образование, възможности... отишла си спокойна, че е направила каквото е могла за теб... а сега ти искаш да се съсипеш от мъка по нея или направо да отидеш при нея... да плюеш на всичко, което ти е дала... Не, не е това морал и дълг... моралното задължение е да продължиш. Да търсиш щастието си. Най-тежкото за един родител е детето му да е нещастно.


...rude and not ginger...
Allons-y, Alonso

Death is a natural part of life.
Rejoice for those who transform into the Force. Mourn them do not. Miss them do not.

Learn to let go.....