Перодръжката
26 отговора
0 прегледа
Заключена
Перодръжката
Когато тръгнах на училище, през 1964, един от най-познатите днес предмети – химикалката, още не съществуваше.
В първи клас се учехме да пишем с молив. Първо ченгелчета, после букви. Във втори клас започнахме да пишем с перодръжка. Това беше дървена дръжка, дълга 18-20 сантиметра, с форма на извънредно източена бутилка за шампанско – дебела в долния край и изтънена и заоблена в горния, който повечето ученици усърдно дъвчеха докато мислят как да започнат следващото изречение. В долния си край перодръжката имаше специално оформен отвор, в който се пъхаше перото, изработено от много тънка и твърда ламарина, във формата на много издължено сърце и огънато в полуцилиндър по оста, която от средата на перото до върха, беше разцепена. За разлика от перата на автоматичните писалки, които днес се купуват само за подарък и се ползват при церемониалното подписване на държавни договори, тези пера нямаха на върха си полукръгло топче, а бяха остри като игли за спринцовка и често се ползваха по подобен начин върху дупето на някой съученик.
С такива пера и перодръжки за ползване от клиентите, бяха снабдени и учрежденията, например банките. Седяха в специални стъклени поставки-мастилници на гишето, където сега обикновено се въргаля евтина и поочупена химикалка, осигурена срещу кражба с разбридан канап или сезал. От неправилната употреба на десетки различни ръце, перата им бяха разкрачени и изкривени и с тях се пишеше доста трудно.
Другото легитимно средство за подписване на документи, беше химическия молив. Химическият молив, вместо графит имаше пишеща част изработена от някакъв специален химикал. Той пишеше много бледо и с такъв молив трябваше много да се натиска, за да се вижда написаното. Използваше се, защото написаното с него се изтриваше трудно с гума, за разлика от обикновения графит, натискането оставяше механична диря върху листа, а и при намокряне, химикалът се разтваряше и текстът приличаше на написан с виолетово мастило. Едно друго „качество” на химическия молив беше, че петната от него при намокряне или изпотяване в джобовете на дрехите не можеха да се изчистят с нищо.
Нашите моливи тогава се правеха от някакво твърдо и цепещо се дърво, вероятно бук, което ги правеше много трудни за острене. Чешките моливи KOH-I-NOOR, които се остреха перфектно и бях с различна твърдост на графита, започнах да ползвам едва в гимназията, където „професионалната” ми специалност беше „машинно чертане”. Гимназиите, за разлика от техникумите, които основно предлагаха професия, бяха междинен етап в обучението на тези, които възнамеряваха да продължат да следват в университет (тогава университет беше само софийският „Климент Охридски”, а останалите висши училища се наричаха институти). Понеже далеч не всички гимназисти успяваха да влязат в университета, в гимназиите допълнително се изучаваше някаква практична специалност според особеностите на района, за всеки случай. В Троянската гимназия специалностите бяха две – „химия”, заради химико-фармацевтичния завод в града и „машинно чертане”, заради останалите предимно машинно и дървообработващи заводи.
Понеже моливите, както казах се остреха трудно, обикновено подострената им част не надминаваше сантиметър, а графита – 1-2 милиметра (стандартното подостряне на молив за чертане изискваше дължина на подострената част три сантиметра и на графита пет милиметра). Баща ми обаче, беше много прецизен и сръчен човек и не търпеше писюрщината. Къде со кротце со благо, къде со малко кютек, успя да ме научи да си остря моливите доста прилично с дълга, плавно заострена дървена част и поне 3-4 мм изострен като игла графит.
В първи клас се влюбих за трети път в живота си. Тя се казваше Катя. Височко, стройно, изящно момиченце с кукленски красиво, много бяло лице и тъмно кестенява силно чуплива коса, която го обгръщаше и се спускаше до раменете й. През зимата я помня с бял, прилепнал по тялото домашно плетен пуловер с поло яка, туристически клин от сиво-черен меланжиран дебел плат, влизащ в изрядно лъснати пионерки, върху които лягаха обърнатите кончове на бели домашно плетени дебели чорапи.
Още тогава бях галеник на съдбата и макар да ни подреждаха на чиновете по номера, зависещи от името, аз някак се оказах на един чин с Катя. Няма нужда да ви казвам, че щях да стана кривоглед в опитите си да се наслаждавам на красивия й профил, без да отвръщам глава от дъската. Веднъж, когато изпитваха Катя „от място”, дяволът ме накара да подложа добре подострения си молив на нейната седалка. Добре, че все пак го държах не съвсем вертикално и когато тя седна, моливът се плъзна по седалката. Тя не издаде звук. Само ме погледна, а по дясната й буза вече се стичаше една сълза. Умирах от срам и жал за нея. Бях убеден, че не мога да бъда по-засрамен. Грешах. На другия ден, учителката ме извика и поръча да доведа майка си в училище. Катя не беше казала, но понеже болката продължавала, вкъщи я прегледали и извадили от дупето й 4 милиметровия графит. Баща й разбира се, веднага говорил с учителката.
Към срамът от стореното, вече се прибави и срамът, че всички се досещаха защо съм го направил.
Но да се върна на перодръжките. Те заедно с моливите се слагаха в пирографирани дървени кутии за моливи, които носехме в кожените си ученически чанти. Когато бързахме да излетим от класната стая след последния час обаче, нямахме време да извадим кутията от чантата, да приберем перодръжката и да върнем кутията в чантата, а направо пускахме перодръжката в чантата. Естествено, перото й след това не ставаше за нищо, но перата бяха евтини и ние дори не се замисляхме по въпроса.
С перодръжка се пишеше трудно. Първо перото беше толкова остро, че когато заврънкулката на буквата се връщаше нагоре и перото се движеше напред, то много лесно се забиваше в хартията, ако не се държеше под правилния ъгъл и с правилния натиск. Хартията на тетрадките беше различна, като това н есе отразяваше на цената или вида на тетрадката. Тетрадки от един и същи модел, произведени в едно и също предприятие и продавани на една и съща цена можеше да са изработени от най-различни видове хартия – от снежно бяла и почти гланцирана, върху която се пишеше лесно и красиво, до жълтеникава и мъхеста, която „попиваше” мастилото и то се разливаше около линията в грозни мъхести косъмчета. Както за всичко, така и за тетрадките в „сезона” им се чакаше на опашка. Казваш: „Тетрадки за втори клас” и книжарката ти правеше комплекта. Избор никакъв – каквото ти се падне – това.
Друга особеност на перодръжките беше, че капеха. В зависимост от оригиналното качество на перото, текущото му състояние, вида на мастилото и мастилницата, понякога в легенчето на перото се образуваше голяма капка мастило, която вероломно се стоварваше върху листа точно на последното изречение от домашното. Разбира се, домашно с разливане на мастилото от лоша хартия и мастилени петна, беше неприемливо, ако искаш да си отличник. Листът се късаше и писането започваше отначало. Листа късах доброволно, защото все едно, майка ми щеше да го откъсне вечерта, а щях да изтърпя и скандал по въпроса, та предпочитах да се самосезирам.
С перодръжките вървеше още един предмет, непознат на днешните деца – попивателната. Попивателната беше дървена дъсчица с топчеста дръжка завинтена в средата, на която от долната страна беше закрепена извита на дъга ламаринена или шперплатова лента. Върху тази лента се закрепваше попивателната хартия. Тя беше мъхеста, розова на цвят и мигновено всмукваше мастилото. Последните редове от написаното, чието мастило още беше мокро, се попиваха с търкалящо движение на попивателната върху тях. Когато по кинопрегледите или телевизията показваха официално подписване на важни договори, до подписващия, чинно стоеше мъж в изряден костюм, с попивателна в ръка, който прилежно попиваше току-що положения от началството подпис. Попивателните бяха обемисти и се ползваха основно в учрежденията, доста рядко у дома и никога в училище. За училище си носехме само попивателна хартия, която от дълга употреба, започваше да прилича на сюрреалистично оцветен парцал. С попивателната хартия също трябваше да се работи внимателно. Тя трябваше да се положи леко върху текста без странични движения, защото всяко нейно плъзгане размазваше текста отдолу и довеждаше написалия го до ярост.
Третият елемент от комплекта за писане беше мастилото. То се продаваше в стъклени шишенца, но се съхраняваше в мастилници. Мастилниците бяха хитроумно направени широки шишенца от бакелит, а по-късно от пластмаса. Бакелитовите бяха черни и много подобни на материала, от който все още се изработват електрически щепсели – твърд, но чуплив. Първите мастилници от пластмаса бяха изключително грозни. Самата пластмаса беше почти толкова чуплива като бакелита и имаше отвратителен зеленикаво-син или розов цвят, а най-грозни бяха мастилниците нашарени от сместта на тези цветове. Предполагаше се, че мастилото не трябва да се излива от тези мастилници, в каквото и положение да бъдат обърнати. Хитрината беше в конструкцията им. Външната стена не завършваше при гърлото, а се спускаше конусовидно обратно в него и опираше почти до дъното с тесен отвор, в който се потапяше перото на перодръжката. При обръщане мастилото оставаше блокирано между вътрешния конус и стените не се изливаше. Така беше на теория. Наистина, при рязко обръщане на мастилницата с гърлото надолу, от нея не падаше и капка мастило, но ако движението се правеше бавно, мастилото се изхитряваше да изтече.
От друга страна, дори мастилницата да беше направена така, че от нея да не пада и капка мастило, това не решаваше проблема, защото тя биваше подлагана на много по-тежки изпитания от простото й клатушкане и обръщане. Ученическите чанти имаха и други предназначение освен това да побират учебните ни пособия. Те бяха отлично средство за водене на битки. Противно на всякаква логика, битките не се водеха между врагове, а между приятели. За враговете имаше ритници, камъни, дървета. А приятелите се млатеха с чантите. Класическото движение беше да се хване чантата за дръжката, с обърната върху рамото ръка и от там със засилване на цялото тяло да се стовари върху гърба на приятеля. Разбира се, след това традиционно начало, всякакви движения и похвати бяха позволени, например, удар в главата със завъртане на цялото тяло или мятане на чантата в краката на бягащия противник, което почти винаги го сваляше на земята.
Главното си приложение, чантата намираше през зимата. Основната улица от нашата махала към училище е доста стръмна и беше далеч по-бързо, по-забавно, а и по-безопасно да седнеш върху чантата и да се спуснеш с нея, отколкото да вървиш прав без да се подхлъзнеш и да се изтресеш на земята. Тази улица минаваше покрай оградата на двора на болницата и от нея завиваше малка пресечка, която продължаваш е пътя си покрай двора. В първите години, при сухо време, минавахме през двора, за по-пряко, но после довършиха оградата и от долната страна и преминаването стана по-сложно. Малката уличка и дворът на болницата завършваха на брега на едно дере. Брегът откъм двора беше висок около два метра, а срещуположния – повече от три. Дерето беше диво, с кални брегове, но точно където свършваше уличката, си беше изкопало пътя в лескова скала. Тя е на пластове като блатове на торта и много ронлива. Там където водата я обливаше постоянно и по-нагоре, където минаваха хора, камъкът се беше излъскал почти до блясък. В по-сухо време дерето се прескачаше лесно, но през зимата или когато през пролетта се топяха снеговете, ставаше невъзможно да се мине през него. Понеже пътят от там беше по-пряк, ние почти винаги пробвахме да минем първо от там. Дори и да се виждаше, че е трудно да се прескочи водата, правехме опит, защото иначе трябваше да се върнем и да заобиколим поне 500 метра. Случеше ли се да цопнем във водата, спирахме да минаваме от там, докато преценим, че ситуацията трябва да вече да се е променила.
Тогава минавахме по-долната улица. Долната улица също си имаше свой чар. Вярно, пътят от там беше по-дълъг, а и самата улица беше обикновена, само с къщи, без магазини, НО… там живееше Георги Дългия. Всички деца в града знаеха кой е Георги Дългия. Беше… естествено беше висок и много слаб, което го правеше още по-висок, 45-50 годишен, леко прегърбен, със силно прошарена коса, сиви очи, които гледаха някак страшно и надвиснали над тях рунтави сиви вежди. Ръцете му бяха дълги, жилести и кокалести, с дълги, сякаш криви пръсти. Почти винаги се обличаше в стари сини дочени дрехи и избеляла карирана риза, с протрита яка. Видът му беше меко казано неприятен и малко страшен, но… той притежаваше съкровища.
На къщата си откъм улицата, Георги Дългия беше направил едно малко прозорче, на около 60 сантиметра над тротоара и почти всеки ден седеше в отвора му. От вътрешната страна прозорчето имаше една доста широка дъска вместо перваз, на която бяха наредени, стъклени и метални топчета, значки, няколко класьорчета с марки, изрязани картинки от кибритени кутии, кибрити с разноцветни главички на клечките, ластици за прашка, малки люспи карбид за гърмене по Заговезни, топчета медна тел, избледнели и огънати от слънцето картички на певци и киноартисти. Говореше се, че на по-големите продавал и други „картинки”, но аз не съм ги виждал. Видях само една писалка, която един съсед си купи (беше прекалено скъпа за мен, а и не можех и да си помисля да я занеса в къщи). Горната част на писалката беше с двоен цилиндър. Между двете стени имаше черно мастило, а на предната стена бледа снимка на танцьорка в нещо като цял бански. Когато писалката се държеше с писеца надолу, банският беше черен от мастилото. Когато се обърнеше обратно, мастилото се отливаше и цялото тяло на танцьорката придобиваше телесен цвят, което би трябвало да означава, че е гола, макар че никакви подробности не се виждаха.
Писалките бяха масовото средство за писане. Във втори клас се пишеше с перодръжка, тънко и дебело – при изписването на буквата, перото се натискаше при движението си надолу и се отпускаше при връщането му нагоре. Така се получаваха удебелени и тънки като косъмче линии, които придаваха известна грациозност на буквите. Това се наричаше краснопис. С писалките не можеше да се постигне чак такава разлика в дебелината на линиите, пък и не беше добре за перото им да се натиска твърде силно, защото перото за перодръжка беше дълго от много тънка и еластична ламарина, което му позволяваше да възстановява напълно формата си след отпускане на натиска, докато перата на писалките бяха по-къси и дебели и трайно се разкрачваха при силен натиск. Въпреки това, написаното с писалка и мастило стоеше на листа елегантно и красиво.
С писалка беше свързан и първия ми урок по търговия и добронамереност. В трети клас баща ми ми даде пари да си купя писалка. Понеже нямаше по-дребни, ми даде пет лева, които за онова време си бяха много пари. Върнах се щастлив и му се похвалих, как съм искал да си купя писалка за 85 стотинки, но продавачката ми е казала, че това е боклук и ми е препоръчала писалка за 3.50. Каква добра продавачка! Баща ми се усмихна кисело и промърмори: „Добра е, пробутала ти е три пъти по-скъпа писалка от нормалното, дето никой няма да я купи.”
Някъде към трети-четвърти клас, в Троян се появиха първите химикалки. Топчетата на върха им бяха сравнително големи (два-три пъти по-големи от сегашните), самият химикал лесно засъхваше и химикалката прекъсваше при писане или пък върху топчето на върха, при въртенето се натрупваше капка химикал, която, ако не биваше избърсана на отделен лист, в един момент се отделяше и оставаше върху листа като грозно петно, което на всичкото отгоре трудно изсъхваше и се размазваше при затваряне на страницата. Рядко химикалът имаше добър цвят. Обикновено беше много блед или прекалено тъмен, а и върху някои видове хартия топчето се плъзгаше без да оставя мастилена следа. Освен всичко друго, нестабилното плъзгане на топчето на химикалката, в сравнение със стабилния и предвидим ход на върха на перото, правеше необработения детски почерк още по разкривен и грозен. По тази причина, химикалките бяха забранени за малките класове. Разрешаваха ги само за учениците от пети клас нагоре.
Постепенно тази забрана отпадна и още една частица красота и романтизъм от миналото изгуби битката с динамиката и прагматизма на настоящето.
В първи клас се учехме да пишем с молив. Първо ченгелчета, после букви. Във втори клас започнахме да пишем с перодръжка. Това беше дървена дръжка, дълга 18-20 сантиметра, с форма на извънредно източена бутилка за шампанско – дебела в долния край и изтънена и заоблена в горния, който повечето ученици усърдно дъвчеха докато мислят как да започнат следващото изречение. В долния си край перодръжката имаше специално оформен отвор, в който се пъхаше перото, изработено от много тънка и твърда ламарина, във формата на много издължено сърце и огънато в полуцилиндър по оста, която от средата на перото до върха, беше разцепена. За разлика от перата на автоматичните писалки, които днес се купуват само за подарък и се ползват при церемониалното подписване на държавни договори, тези пера нямаха на върха си полукръгло топче, а бяха остри като игли за спринцовка и често се ползваха по подобен начин върху дупето на някой съученик.
С такива пера и перодръжки за ползване от клиентите, бяха снабдени и учрежденията, например банките. Седяха в специални стъклени поставки-мастилници на гишето, където сега обикновено се въргаля евтина и поочупена химикалка, осигурена срещу кражба с разбридан канап или сезал. От неправилната употреба на десетки различни ръце, перата им бяха разкрачени и изкривени и с тях се пишеше доста трудно.
Другото легитимно средство за подписване на документи, беше химическия молив. Химическият молив, вместо графит имаше пишеща част изработена от някакъв специален химикал. Той пишеше много бледо и с такъв молив трябваше много да се натиска, за да се вижда написаното. Използваше се, защото написаното с него се изтриваше трудно с гума, за разлика от обикновения графит, натискането оставяше механична диря върху листа, а и при намокряне, химикалът се разтваряше и текстът приличаше на написан с виолетово мастило. Едно друго „качество” на химическия молив беше, че петната от него при намокряне или изпотяване в джобовете на дрехите не можеха да се изчистят с нищо.
Нашите моливи тогава се правеха от някакво твърдо и цепещо се дърво, вероятно бук, което ги правеше много трудни за острене. Чешките моливи KOH-I-NOOR, които се остреха перфектно и бях с различна твърдост на графита, започнах да ползвам едва в гимназията, където „професионалната” ми специалност беше „машинно чертане”. Гимназиите, за разлика от техникумите, които основно предлагаха професия, бяха междинен етап в обучението на тези, които възнамеряваха да продължат да следват в университет (тогава университет беше само софийският „Климент Охридски”, а останалите висши училища се наричаха институти). Понеже далеч не всички гимназисти успяваха да влязат в университета, в гимназиите допълнително се изучаваше някаква практична специалност според особеностите на района, за всеки случай. В Троянската гимназия специалностите бяха две – „химия”, заради химико-фармацевтичния завод в града и „машинно чертане”, заради останалите предимно машинно и дървообработващи заводи.
Понеже моливите, както казах се остреха трудно, обикновено подострената им част не надминаваше сантиметър, а графита – 1-2 милиметра (стандартното подостряне на молив за чертане изискваше дължина на подострената част три сантиметра и на графита пет милиметра). Баща ми обаче, беше много прецизен и сръчен човек и не търпеше писюрщината. Къде со кротце со благо, къде со малко кютек, успя да ме научи да си остря моливите доста прилично с дълга, плавно заострена дървена част и поне 3-4 мм изострен като игла графит.
В първи клас се влюбих за трети път в живота си. Тя се казваше Катя. Височко, стройно, изящно момиченце с кукленски красиво, много бяло лице и тъмно кестенява силно чуплива коса, която го обгръщаше и се спускаше до раменете й. През зимата я помня с бял, прилепнал по тялото домашно плетен пуловер с поло яка, туристически клин от сиво-черен меланжиран дебел плат, влизащ в изрядно лъснати пионерки, върху които лягаха обърнатите кончове на бели домашно плетени дебели чорапи.
Още тогава бях галеник на съдбата и макар да ни подреждаха на чиновете по номера, зависещи от името, аз някак се оказах на един чин с Катя. Няма нужда да ви казвам, че щях да стана кривоглед в опитите си да се наслаждавам на красивия й профил, без да отвръщам глава от дъската. Веднъж, когато изпитваха Катя „от място”, дяволът ме накара да подложа добре подострения си молив на нейната седалка. Добре, че все пак го държах не съвсем вертикално и когато тя седна, моливът се плъзна по седалката. Тя не издаде звук. Само ме погледна, а по дясната й буза вече се стичаше една сълза. Умирах от срам и жал за нея. Бях убеден, че не мога да бъда по-засрамен. Грешах. На другия ден, учителката ме извика и поръча да доведа майка си в училище. Катя не беше казала, но понеже болката продължавала, вкъщи я прегледали и извадили от дупето й 4 милиметровия графит. Баща й разбира се, веднага говорил с учителката.
Към срамът от стореното, вече се прибави и срамът, че всички се досещаха защо съм го направил.
Но да се върна на перодръжките. Те заедно с моливите се слагаха в пирографирани дървени кутии за моливи, които носехме в кожените си ученически чанти. Когато бързахме да излетим от класната стая след последния час обаче, нямахме време да извадим кутията от чантата, да приберем перодръжката и да върнем кутията в чантата, а направо пускахме перодръжката в чантата. Естествено, перото й след това не ставаше за нищо, но перата бяха евтини и ние дори не се замисляхме по въпроса.
С перодръжка се пишеше трудно. Първо перото беше толкова остро, че когато заврънкулката на буквата се връщаше нагоре и перото се движеше напред, то много лесно се забиваше в хартията, ако не се държеше под правилния ъгъл и с правилния натиск. Хартията на тетрадките беше различна, като това н есе отразяваше на цената или вида на тетрадката. Тетрадки от един и същи модел, произведени в едно и също предприятие и продавани на една и съща цена можеше да са изработени от най-различни видове хартия – от снежно бяла и почти гланцирана, върху която се пишеше лесно и красиво, до жълтеникава и мъхеста, която „попиваше” мастилото и то се разливаше около линията в грозни мъхести косъмчета. Както за всичко, така и за тетрадките в „сезона” им се чакаше на опашка. Казваш: „Тетрадки за втори клас” и книжарката ти правеше комплекта. Избор никакъв – каквото ти се падне – това.
Друга особеност на перодръжките беше, че капеха. В зависимост от оригиналното качество на перото, текущото му състояние, вида на мастилото и мастилницата, понякога в легенчето на перото се образуваше голяма капка мастило, която вероломно се стоварваше върху листа точно на последното изречение от домашното. Разбира се, домашно с разливане на мастилото от лоша хартия и мастилени петна, беше неприемливо, ако искаш да си отличник. Листът се късаше и писането започваше отначало. Листа късах доброволно, защото все едно, майка ми щеше да го откъсне вечерта, а щях да изтърпя и скандал по въпроса, та предпочитах да се самосезирам.
С перодръжките вървеше още един предмет, непознат на днешните деца – попивателната. Попивателната беше дървена дъсчица с топчеста дръжка завинтена в средата, на която от долната страна беше закрепена извита на дъга ламаринена или шперплатова лента. Върху тази лента се закрепваше попивателната хартия. Тя беше мъхеста, розова на цвят и мигновено всмукваше мастилото. Последните редове от написаното, чието мастило още беше мокро, се попиваха с търкалящо движение на попивателната върху тях. Когато по кинопрегледите или телевизията показваха официално подписване на важни договори, до подписващия, чинно стоеше мъж в изряден костюм, с попивателна в ръка, който прилежно попиваше току-що положения от началството подпис. Попивателните бяха обемисти и се ползваха основно в учрежденията, доста рядко у дома и никога в училище. За училище си носехме само попивателна хартия, която от дълга употреба, започваше да прилича на сюрреалистично оцветен парцал. С попивателната хартия също трябваше да се работи внимателно. Тя трябваше да се положи леко върху текста без странични движения, защото всяко нейно плъзгане размазваше текста отдолу и довеждаше написалия го до ярост.
Третият елемент от комплекта за писане беше мастилото. То се продаваше в стъклени шишенца, но се съхраняваше в мастилници. Мастилниците бяха хитроумно направени широки шишенца от бакелит, а по-късно от пластмаса. Бакелитовите бяха черни и много подобни на материала, от който все още се изработват електрически щепсели – твърд, но чуплив. Първите мастилници от пластмаса бяха изключително грозни. Самата пластмаса беше почти толкова чуплива като бакелита и имаше отвратителен зеленикаво-син или розов цвят, а най-грозни бяха мастилниците нашарени от сместта на тези цветове. Предполагаше се, че мастилото не трябва да се излива от тези мастилници, в каквото и положение да бъдат обърнати. Хитрината беше в конструкцията им. Външната стена не завършваше при гърлото, а се спускаше конусовидно обратно в него и опираше почти до дъното с тесен отвор, в който се потапяше перото на перодръжката. При обръщане мастилото оставаше блокирано между вътрешния конус и стените не се изливаше. Така беше на теория. Наистина, при рязко обръщане на мастилницата с гърлото надолу, от нея не падаше и капка мастило, но ако движението се правеше бавно, мастилото се изхитряваше да изтече.
От друга страна, дори мастилницата да беше направена така, че от нея да не пада и капка мастило, това не решаваше проблема, защото тя биваше подлагана на много по-тежки изпитания от простото й клатушкане и обръщане. Ученическите чанти имаха и други предназначение освен това да побират учебните ни пособия. Те бяха отлично средство за водене на битки. Противно на всякаква логика, битките не се водеха между врагове, а между приятели. За враговете имаше ритници, камъни, дървета. А приятелите се млатеха с чантите. Класическото движение беше да се хване чантата за дръжката, с обърната върху рамото ръка и от там със засилване на цялото тяло да се стовари върху гърба на приятеля. Разбира се, след това традиционно начало, всякакви движения и похвати бяха позволени, например, удар в главата със завъртане на цялото тяло или мятане на чантата в краката на бягащия противник, което почти винаги го сваляше на земята.
Главното си приложение, чантата намираше през зимата. Основната улица от нашата махала към училище е доста стръмна и беше далеч по-бързо, по-забавно, а и по-безопасно да седнеш върху чантата и да се спуснеш с нея, отколкото да вървиш прав без да се подхлъзнеш и да се изтресеш на земята. Тази улица минаваше покрай оградата на двора на болницата и от нея завиваше малка пресечка, която продължаваш е пътя си покрай двора. В първите години, при сухо време, минавахме през двора, за по-пряко, но после довършиха оградата и от долната страна и преминаването стана по-сложно. Малката уличка и дворът на болницата завършваха на брега на едно дере. Брегът откъм двора беше висок около два метра, а срещуположния – повече от три. Дерето беше диво, с кални брегове, но точно където свършваше уличката, си беше изкопало пътя в лескова скала. Тя е на пластове като блатове на торта и много ронлива. Там където водата я обливаше постоянно и по-нагоре, където минаваха хора, камъкът се беше излъскал почти до блясък. В по-сухо време дерето се прескачаше лесно, но през зимата или когато през пролетта се топяха снеговете, ставаше невъзможно да се мине през него. Понеже пътят от там беше по-пряк, ние почти винаги пробвахме да минем първо от там. Дори и да се виждаше, че е трудно да се прескочи водата, правехме опит, защото иначе трябваше да се върнем и да заобиколим поне 500 метра. Случеше ли се да цопнем във водата, спирахме да минаваме от там, докато преценим, че ситуацията трябва да вече да се е променила.
Тогава минавахме по-долната улица. Долната улица също си имаше свой чар. Вярно, пътят от там беше по-дълъг, а и самата улица беше обикновена, само с къщи, без магазини, НО… там живееше Георги Дългия. Всички деца в града знаеха кой е Георги Дългия. Беше… естествено беше висок и много слаб, което го правеше още по-висок, 45-50 годишен, леко прегърбен, със силно прошарена коса, сиви очи, които гледаха някак страшно и надвиснали над тях рунтави сиви вежди. Ръцете му бяха дълги, жилести и кокалести, с дълги, сякаш криви пръсти. Почти винаги се обличаше в стари сини дочени дрехи и избеляла карирана риза, с протрита яка. Видът му беше меко казано неприятен и малко страшен, но… той притежаваше съкровища.
На къщата си откъм улицата, Георги Дългия беше направил едно малко прозорче, на около 60 сантиметра над тротоара и почти всеки ден седеше в отвора му. От вътрешната страна прозорчето имаше една доста широка дъска вместо перваз, на която бяха наредени, стъклени и метални топчета, значки, няколко класьорчета с марки, изрязани картинки от кибритени кутии, кибрити с разноцветни главички на клечките, ластици за прашка, малки люспи карбид за гърмене по Заговезни, топчета медна тел, избледнели и огънати от слънцето картички на певци и киноартисти. Говореше се, че на по-големите продавал и други „картинки”, но аз не съм ги виждал. Видях само една писалка, която един съсед си купи (беше прекалено скъпа за мен, а и не можех и да си помисля да я занеса в къщи). Горната част на писалката беше с двоен цилиндър. Между двете стени имаше черно мастило, а на предната стена бледа снимка на танцьорка в нещо като цял бански. Когато писалката се държеше с писеца надолу, банският беше черен от мастилото. Когато се обърнеше обратно, мастилото се отливаше и цялото тяло на танцьорката придобиваше телесен цвят, което би трябвало да означава, че е гола, макар че никакви подробности не се виждаха.
Писалките бяха масовото средство за писане. Във втори клас се пишеше с перодръжка, тънко и дебело – при изписването на буквата, перото се натискаше при движението си надолу и се отпускаше при връщането му нагоре. Така се получаваха удебелени и тънки като косъмче линии, които придаваха известна грациозност на буквите. Това се наричаше краснопис. С писалките не можеше да се постигне чак такава разлика в дебелината на линиите, пък и не беше добре за перото им да се натиска твърде силно, защото перото за перодръжка беше дълго от много тънка и еластична ламарина, което му позволяваше да възстановява напълно формата си след отпускане на натиска, докато перата на писалките бяха по-къси и дебели и трайно се разкрачваха при силен натиск. Въпреки това, написаното с писалка и мастило стоеше на листа елегантно и красиво.
С писалка беше свързан и първия ми урок по търговия и добронамереност. В трети клас баща ми ми даде пари да си купя писалка. Понеже нямаше по-дребни, ми даде пет лева, които за онова време си бяха много пари. Върнах се щастлив и му се похвалих, как съм искал да си купя писалка за 85 стотинки, но продавачката ми е казала, че това е боклук и ми е препоръчала писалка за 3.50. Каква добра продавачка! Баща ми се усмихна кисело и промърмори: „Добра е, пробутала ти е три пъти по-скъпа писалка от нормалното, дето никой няма да я купи.”
Някъде към трети-четвърти клас, в Троян се появиха първите химикалки. Топчетата на върха им бяха сравнително големи (два-три пъти по-големи от сегашните), самият химикал лесно засъхваше и химикалката прекъсваше при писане или пък върху топчето на върха, при въртенето се натрупваше капка химикал, която, ако не биваше избърсана на отделен лист, в един момент се отделяше и оставаше върху листа като грозно петно, което на всичкото отгоре трудно изсъхваше и се размазваше при затваряне на страницата. Рядко химикалът имаше добър цвят. Обикновено беше много блед или прекалено тъмен, а и върху някои видове хартия топчето се плъзгаше без да оставя мастилена следа. Освен всичко друго, нестабилното плъзгане на топчето на химикалката, в сравнение със стабилния и предвидим ход на върха на перото, правеше необработения детски почерк още по разкривен и грозен. По тази причина, химикалките бяха забранени за малките класове. Разрешаваха ги само за учениците от пети клас нагоре.
Постепенно тази забрана отпадна и още една частица красота и романтизъм от миналото изгуби битката с динамиката и прагматизма на настоящето.
Re:
цял ден се мотах из фермата на моя приятелка,спах от 20 до 24,от 0 до 2 рисърчвах онлайн книги за моята курсова работа и сега трябва да измисля още 4 страници за край . а дефакто лежа,шляпам по клавиатурата в тема 'Перодръжка' (к'вото и да е това чудо) дъвча орехови бисквити от България и се чудя колко аджеба е часът тук в Англия,щот моя комп още е по датското време май...
такивамитиработи..честита ви Нова година
такивамитиработи..честита ви Нова година
Re:
След като си тръгнал на училище 1964г., значи си далеч от грохнал старец.
Посмях се за това, че в първи клас си се влюбил за 3-ти път в живота си.
Въпреки, че си го показал по странен начин на горкото момиче
Аз предпочитам по безболезнени методи и за това намазвах седалките на момчетата с тебешир.
За писалката, не съм използвала и не съм и фен. Но помня кутия с разноцветни химикали, които много ме радваха.
Посмях се за това, че в първи клас си се влюбил за 3-ти път в живота си.
Въпреки, че си го показал по странен начин на горкото момиче
Аз предпочитам по безболезнени методи и за това намазвах седалките на момчетата с тебешир.
За писалката, не съм използвала и не съм и фен. Но помня кутия с разноцветни химикали, които много ме радваха.
Re:
Грохнал не.
Макар че като ми свиркат отзад други шофьори, често спирам, излизам от колата и питам какво има, досега никой не е слязъл да ми каже, а се ограничава само да вика и да ръкомаха зад стъклото.
Въпреки случката, с "горкото момиче" си останахме близки и след като любовта ми угасна (по-точно след като огря друга щастливка). В осми клас, тя отиде да учи чак във Видин, в английската гимназия, но си пишехме и после съдбата ни събра при следването във Варна. Тя ме запозна с номер 8.
Първата си любов от яслата не помня лично - "Диянка с челенките ботушки". Имам само снимка и разказите на майка ми.
Втората беше Виолета - в седмичната детска градина. Спяхме на съседни креватчета и се гледахме докато заспим.
Тя си остана красива и в гимназията, но тогава вече бях на номер 6.
Макар че като ми свиркат отзад други шофьори, често спирам, излизам от колата и питам какво има, досега никой не е слязъл да ми каже, а се ограничава само да вика и да ръкомаха зад стъклото.
Въпреки случката, с "горкото момиче" си останахме близки и след като любовта ми угасна (по-точно след като огря друга щастливка). В осми клас, тя отиде да учи чак във Видин, в английската гимназия, но си пишехме и после съдбата ни събра при следването във Варна. Тя ме запозна с номер 8.
Първата си любов от яслата не помня лично - "Диянка с челенките ботушки". Имам само снимка и разказите на майка ми.
Втората беше Виолета - в седмичната детска градина. Спяхме на съседни креватчета и се гледахме докато заспим.
Тя си остана красива и в гимназията, но тогава вече бях на номер 6.
"...явно си (е) бил напред с материала..."
или има добра памет за отдавна миналите му детски години
Апропо "детски влюбвания" почти всеки е имал. Въпроса е "реализацията"Ама като възпитаник на седмична детска градина мога да уверя четящите че "онези реализации" понякога надминаваха днешните влажни мечти на доста хора днес!!!
Мен ми провървя с една от първите ми "любови" (от "малката група" в тогавашната детска градина "Ани Вентура") защото в течението на годините се срещахме (и се "ререазилизирахме")) още няколко пъти и в пионерските лагери на Обзор и Бойково, после на една ученическа бригада и...преди 20 г по нашенско
THESE ARE MY PRINCIPLES. AND IF YOU DON'T LIKE THEM, I HAVE OTHERS.
Апропо "детски влюбвания" почти всеки е имал. Въпроса е "реализацията"
Ама като възпитаник на седмична детска градина мога да уверя четящите че "онези реализации" понякога надминаваха днешните влажни мечти на доста хора днес!!!
Мен ми провървя с една от първите ми "любови" (от "малката група" в тогавашната детска градина "Ани Вентура") защото в течението на годините се срещахме (и се "ререазилизирахме"
)) още няколко пъти и в пионерските лагери на Обзор и Бойково, после на една ученическа бригада и...преди 20 г по нашенскоTHESE ARE MY PRINCIPLES. AND IF YOU DON'T LIKE THEM, I HAVE OTHERS.
Re: Перодръжката
Спомени, спомени
ЧНГ
Аз се пробвах да пиша с перодръжка, но автоматична и може би защото нямаше нужда да се уча, затова ми доставяше удоволствие да изписвам буквите с нея. Нас не ни учеха да пишем тънко и дебело. Малкото ''к'' пишехме с камшиче като от латинската азбука k, но това го разбрах малко по-късно.
ЧНГ
Аз се пробвах да пиша с перодръжка, но автоматична и може би защото нямаше нужда да се уча, затова ми доставяше удоволствие да изписвам буквите с нея. Нас не ни учеха да пишем тънко и дебело. Малкото ''к'' пишехме с камшиче като от латинската азбука k, но това го разбрах малко по-късно.
Re: Перодръжката
След това до ателието за ловене на бримки се появи и сървис за пълнене на химикалки
Един хубав химикал струваше пак около 3 лева(балкански)
Този, с който писах на кандидатстудентския си изпит го заплюх като кадемлия, но тогава вече само му сменях пълнителя. С него отговарях и на любовни бележки, SMSи нямаше!
Не си спомням обаче кога се появи цветна телевизия в България?
Спомням си само, че първият ни цветен телевизор беше "Рубин" и майка ми казваше, че тежи повече от нея!
Re: Перодръжката
Ето да си припомните. К-то тук е написано "нормално", но някои удължаваха правата част с камшиче нагоре - изписването на буквата започваше от горното ниво на реда с тънка линия, която се завърташе като камшиче обратно на часовниковата стрелка и слизаше надолу дебела, за да оформи "колонката" на к-то.
Махнах линка, з ад ане разпъва екрана (не знам как да го рамкирам). Можете да го намерите в Гугъл на "краснопис" - images.
краснопис
Рамкиране/хиперлинк => тук пишете нЕк;ва думичкаОПС!
Ай' отново: Кликвате на УРЛ. След първия url (този в първите скоби поставяте = и после пействате линка, всичко това в първите скоби. Между скобите пишете произволна дума
Махнах линка, з ад ане разпъва екрана (не знам как да го рамкирам). Можете да го намерите в Гугъл на "краснопис" - images.
краснопис
Рамкиране/хиперлинк => тук пишете нЕк;ва думичка
ОПС!
Ай' отново: Кликвате на УРЛ. След първия url (този в първите скоби поставяте = и после пействате линка, всичко това в първите скоби. Между скобите пишете произволна дума
Редактирано от -дядo- на 03.01.11 23:09<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от MитpeШoпa на
Re: Перодръжката
Тези букви, които си показал са като тези, които брат ми пишеше.Значи се е върнала модата. Моите букви бяха други. Търся образец, но не намирам точно това, което ми трябва:[линк]
Някои букви като а, с, е, д, т, н, р, х, у са същите, а к и з не съвсем.
Съжалявам, че не мога да намеря точно изписването, но се изненадвам, че и аз имам толкова спомени от детството
П.П. Искам да те помоля да го рамкираш линка, да не се разпъва екрана, че и мозилата ми нещо се е разтегнала.
Някои букви като а, с, е, д, т, н, р, х, у са същите, а к и з не съвсем.
Съжалявам, че не мога да намеря точно изписването, но се изненадвам, че и аз имам толкова спомени от детството
П.П. Искам да те помоля да го рамкираш линка, да не се разпъва екрана, че и мозилата ми нещо се е разтегнала.
Редактирано от Фиши на
