ТЪМЕН РИТРИТ?
83 отговора
0 прегледа
Заключена
ТЪМЕН РИТРИТ?
ТЪМЕН РИТРИТ
ФЬОДОР ВЕТРОВ
Първият в моя живот Тъмен ритрит започна глупаво, проведе се неправилно и завърши смешно. Това беше един истински ритрит.
ПРИСТИГАНЕТО
Когато най-после праха се слегна по пътя, от стария раздрънкан автобус не беше останала и следа. Шумът от неговия мотор замираше някъде там, в ниското, безпомощно ехтейки в каменните обятия на кърваво-червеното от лъчите на залязващото слънце, дефиле.
Бяхме обгърнати от тишина. Тя беше навсякъде. Тя живееше тук.
Спеше в гората, в полите на планината, самотно бродеше по покрититае с плочи пътечки към запустелия детски лагер и с протяжно скърцане на отдавна небоядисаните врати, пееше тиха песен на две лениви кучета, които с безучастен поглед изпращаха нашата четворка в планината. Беше даже неловко да тревожим тази идилия с бодрото дрънкане (тракане) на походните менчета, възседнали раниците ни. Здравей Узунджа. Колко отдавна не сме се виждали! Цели осем години.
Отдавна обрасналата с трева пътечка се виеше все по-стръмно. На места тя съвсем не се виждаше и ми се налагаше да я “отгатвам” по едва забележими признаци. Дрехите ни се просмукаха от пот, по мокрите ни гърбове се клатеха тежките раници, но време за почивка нямахме. Когато изкачването завърши, последният слънчев лъч вече беше напуснал върха на хълма, закътал каньона. Спираме. Оглеждаме се.
От дъното на усоя, бързо сгъстявайки се, се изкачваше мракът. Той тихо крадеше очертанията на каньона, разтваряйки в себе си реалните дървета, скали и населявайки местността с неизвестно откъде появили се персонажи от друг свят. От криещата се в дефилето река бавно се надигаше бяла мъгла. Нейната дълга побеляла ръка с треперещи тънки пръсти се протягаше към притихналите постройки на изоставеният детски лагер. Нещо разтревожи кучетата. Техния далечен лай се разнесе в плътния, наситен с аромат на треви въздух, удари се в склоновете на дефилето и се повтори с многократно ехо. Предстоеше ни слизане от другата страна на планината. Там, долу, в прохладното и сумрачно леговище на мъглата.
Слизането беше стремително и кратко. Ние буквално се пързулнахме от планината, по която се катерихме в продължение на два часа. Спуснахме се направо към реката, нежно ромоляща по каменното русло. Пътеката сега вървеше по самия бряг. В обгърналата ни тъмнина, стъклено-черната вода на Узунджа изглеждаше застинала на място и беше съвършенно прозрачна. Ние вървяхме очаровани от красотата на сумрачната гора. За да различаваме пътеката се налагаше да гледаме малко из отгоре. Този способ позволява да се гледа с периферното зрение и да се различават общите детайли, но това не може да те спаси от дреболии като стърчащи от земята корени или големи буци. Ние непрекъснато се спъвахме, но да извади фенер никой не му се искаше, даже вървящия след мен Серьога, който със своите лещи - минус три диоптъра, едва различаваше гърба ми, издигащ се току пред носа му. Зад Сергей се носеха истеричните викове на Дъщерята на Нагуала. Завършваше колоната Натали – красива силна магьосница, която за разлика от всички останали, действително сънуваше. Натали беше немногословна, но много настойчива във всичко, с което се захванеше.
След десет минути стигнахме до мястото за лагеруване. Реката тук правеше зиг-заг, образувайки достатъчно широк нос, който преди е служил за лагеруване на спалеолозите. Палатката тук нямаше да ни потрябва. Под надвисналата скала можеха да се съберат 5-7 човека с огъня и раниците. Дъжд тук почти никога не можеше да достигне, затова дебелия, почти 20 см слой листа беше забележително екологично чиста постеля. Аз знаех, че това място е очарователно и много исках да го покажа на приятелите си, но беше тъмно, а огънят, който запалих окончателно ни отдели с непроницаемата стена на тъмнината от окръжаващия свят, изкопчвайки от ноща само малък къс пространство под скалата, където се настанихме. Ние пихме чай, бъбрихме, отпускайки се постепенно и аз вече чаках утрото, когато всички ще могат да видят, къде сме попаднали.
УЗУНДЖА
Узунджа, като място за нашия Тъмен ритрит, беше избрано от мен от съображения за удобство, наличие на вода, дърва за огън, наличие на пещера и, разбира се, по лични симпатии.
Днес Узунджа е позната на съвсем малко хора. Тя е неудобна за посещение на турустически групи и се намира далеч встрани от популярните туристически маршрути.
Това място няма никаква “история”, то самото е история.
Малък остров от действителността, началото на който се крие в далечното минало на планетата, когато преди милиони години, дълбока тектонична пукнатина, изпуснала от каменния плен подземна река, от наносните отлагания на която по-късно се е образувала Байдарската долина. Планинската рекичка Узунджа е наследница на тази древна река. Водата и е съвършенно прозрачна и кристално чиста.
През това място, където се ражда изтичайки от скалата, рекичката Узунджа, минаваше и нашия път.
Хората, които четат Кастанеда, пребивавайки тук, говорят, че Узунджа е място на силата. Аз познавам Узунджа вече 30 години и нямам никакви съмнения, че това е така. Нещо “чука по вратата” на всеки, който идва тук. Вкусът на това “въздействие” аз едва ли ще мога да предам с думи – то е застиналата в камъните вечност, то е неумолимият въпрос, от който няма къде да се денеш, то е и точно толкова безжалостният отговор. За това не всеки е готов. Някои хора не могат да прекарат тук дълго или в самота. Узунджа “изисква” окончателна искреност.
И в същото време , нейното неотразимо очарование е толкова силно, че често попадналия за пръв път тук, изведнъж забравяйки за всичко на света, започва ден след ден да се наслаждава на тази тишина, покой, ромоленето на ручея, той просто никъде повече не му се иска да отиде.
Смъквайки от себе си своята омръзнала му и твърде износена социална маска,човек става съпричастен с това място. Той започва да гледа със своите очи, да слуша със своите уши и неговото сърце се преизпълва с прозрачната тишина на гората и с девствения смях на чистия като сълза планински ручей.
Но, може би с вас ще се случи нещо съвсем различно. Кой знае? Узунджа въздейства непредсказуемо.
МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ
Преди 3 години, през лятото на 1999г. един мой познат, който се славеше като напреднал човек и не зле сведущ в различните духовни практики, ми препоръча Тъмния ритрит, като една от тайните практики на тибетските йоги.
Този мой познат печелеше като провеждаше групов психологически тренинг под гръмкото загадъчно название “Трансформация”. Той искрено считаше този тренинг за своя авторска разработка или за задълбочена авторска преработка – не помня точно. Вернер Ерхард – автора на първоизточника – би го нарекъл “задник” и би бил прав, но тук, в Москва, моят познат беше “Треньорът” и в “духовно практикуващите” среди се носеше слух, като че ли той е Нагуалът.
Лятната отпуска аз се канех да прекарам с приятели в Кримските планини, които след дългогодишни занимания със спалеотуризъм, познавах достатъчно добре. Що се отняся до “духовните” практики, то цялата информация в тази област по това време беше взета от книгите на Карлос Кастанеда. Какъвто и да е личен опит аз нямах, което междупрочем още на никого не му е попречило да стане “нагуал”, а приятелите си да произведе в “магьосническа група”. Ето и аз бях един такъв “нагуал”. Много ми се искаше “да опитам” и аз като всички.
Радвайки се на това, че стария “Нагуал” все пак намираше време да побъбри с мен и даже ми даде съвет върху практикуването, аз отпътувах за среща със своята “магьосническа група”. “Маговете” бяха съгласни с мен, че ние не сме истински магове. Нас с някакви си там “ритрити” не можеш да ни уплашиш, ни с тъмни, ни със светли. Демек давай… “Води ни по пътя на безупречността, покрай Орела към безкрайността”! Намерението ни, както и да го погледнеш, беше безупречно.
Между другото, старият “Нагуал”, ми предложи, да взема със себе си в групата неговата петнайсетгодишна дъщеря, която по неговите думи, независимо от младата си възраст била вече доста напреднала. Един път тя даже посгигнала десетдневна медитация “Випасани”. Не подлежеше на съмнение, че това, на възраст все още дете, притежаваше напълно развито съзнание и правилен поглед, с което превъзхождаше и затъмняваше, много други, така наречени, зрели практикуващи. Предложението да я взема със себе си , ми се стори знак на най-дълбоко доверие на “Стария Нагуал” лично към мен и към цялата моя “магьосническа група”.
Нищо не разпалва нашата глупава самовлюбеност така, както знаците
на доверие и признание към нашата персона от страна на авторитетите. Не мина и седмица, когато разбрахме, как точно младата “лейди” “затъмняваше’ и “превъзхождаше”, но беше късно. “Старият Нагуал” умееше да “развъжда слухове”. Това беше основната му професия.
ПОДГОТОВКА ЗА РИТРИТ
През първия ден от пристигането си на Узунджа ние за нищо не мислехме и за нищо не се подготвяхме. Ние почивахме. Наслаждавахме се на топлия летен ден, на огъня, на гората, къпехме се в прозрачната ледена вода. Температурата на речната вода е 6-7 градуса през зимата и през лятото.
Какво е “студен огън”? На всеки, който се е озовавал в ледена вода е познато това усещане, на изригваща из отвътре “бяла жарава”, което настъпва след такава “вана”. Когато и да решите да се потопите в Узунджа, “студеният огън” ви е гарантиран.
Настъпи вторият ден, след него - третият, а за ритрита изглеждаше, че никой не се и сещаше. Само че, мен започваше да ме измъчва натрапчивата мисъл за собствената ми небезупречност. Входът на пещерата, където аз предвиждах да се проведе ритрита, изпускаше такъв гробовен хлад, че отблъскваше всяко желание да се промъкваш в нея. Предизвикваха съмнения и някои чисто технически въпроси като този: продължителното и практически неподвижно стоене в естествена пещера, където влажността на въздуха е такава, че всякакви дрехи бързо се овлажняваха, увеличавайки допълнително топлообмена. Топли вълнени дрехи ние разбира се имахме, но промъкването през пещерата, когато през цялото време почти се движиш лазейки, съвсем не е като неподвижно да седиш в същата пещера няколко денонощия.
Беше неизвестно, по какъв начин ще организираме храненето си. Първоначално предвиждахме да вземем продуктите със себе си, макар да не си представяхме как точно ще ги намираме в пълната тъмнина. Изключено е по време на ритрита да има каквато и да е светлина, иначе това няма да е ритрит или поне няма да е тъмен ритрит.
Не ни харесваше перспективата три денонощия да ядем студени консерви със сухар. Още повече, че консервите въобще не са храна, която би способствала за добра медитация. И най-важното, цялото това снаряжение, трябваше да бъде доставено до “Глинената зала, а до там са около 3 километра по немислимо тесни пролуки. За наше щастие към края на третия ден на Узунджа се появи още един от севастополските спалеолози, по прякор Дракона, когото познавах още от момче.
Към нашата идея Дракона се отнесе твърде скептично, но заради старото приятелство се съгласи да помогне. Упаковахме всички необходими вещи и започнахме пренасянето на снаряжението.
ПРОВАЛ
Пещера Узунджа напълно съответства на възникващата асоциация при нейното назоваване за тясно и с остри завои място. Това е дълга повече от четиринадесет километра, тясна пролука, потъваща в недрата на планината и разклонявайки се на множество ходове и лабиринти. Някои от тях са залети от реката или образуват труднопроходими тесни “сифони”. Пещерата тук е навсякъде, простира се към върха, в чернотата на невидимия свод, промъква се надолу, където реве и трещи невидимата река. Тя може да промени само ориентацията на направлението си, превръщайки се от хоризонтална във вертикална.
Една педя пространство, с площ метър на метър и половина, където може да се седи и при това без да се навеждаш силно напред, тук се нарича “зала”. Това е място за “почивка”. През останалото време или висиш над пропастта, опирайки се на ръце и крака в нейните остри стени, или лежиш на корем, провлачвайки се между твърдите каменни “под” и “таван”, които всъщност са в основата на планината. Ето по този начин, тялото придобива способност да лежи, виси и да се премества в съвършенно немислими пози. Хатха – йога ряпа да яде.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:
“На лицата страдащи от клаустрофобия настоятелно им се препоръчва да не влизат в пещерата.”
Уви, драги, уви! На никого още не му се е удало да организира подземен базов лагер в Узунджа. Даже и на севастополските спалеолози, а те са хора, които се промъкват през пролуките на пещерата така леко и небрежно, както московските госпожици по Стария Арбат. И аз в никакаъв случай не преувеличавам. Моите спътници бяха поразени от тази лекота, с която Дракона се придвижваше по изключително тесните пролуки на пещерата, той просто “течеше” в нея. Но чувалите със снаряжението не можеха да “текат”. По някаква непонятна причина, те предпочитаха да лежат и постоянно се затъкваха накъде. Безполезно беше да тикаш чувала пред себе си, защото той непрекъснато засядаше. По същата причина беше безполезно и да го влачиш зад себе си. Да го носиш на гърба си или в ръце беше просто немислимо, защото в пещерните проходи и процепи имаше място или само за чувал, или само за човек. Тогава започвахме да ги влачим по двама. Човек отпред и човек отзад, а по средата – чувал. За известно време успяхме да се справим. Обаче скоро се изясни, че чувалът не може да си “глътне корема”, когато се наложи, нито да откъсне от себе си острите кристали покриващи стените на пещерата и още много неща не може да направи. Още повече, че по принцип повечето проходи в пещерата са непроходими за него.
След 200 метра титанични усилия по промушването на глупавите чували през един проход, ми стана ясно, че нашият план се провали. Наложиха се още не малко усилия, да ги измъкнем обратно навън от пещерата, а заедно с тях да измъкнем и жените, които изпитваха едва ли не повече трудности с собствените си ханшове, отколкото ние с чувалите.
ВТОРИ ОПИТ
Да се примирим с неуспеха и да се откажем от ритрита ние не искахме. Безисходни положения няма. Щом не можем да довлачим чувалите до “Глинената зала”, значи ще проведем ритрита там, където това е възможно. Такова място имаше недалеч от входа. Проходът тук беше достатъчно широк – някъде около метър, а на места и до два и подът, образуван от грамадни каменни блокове, беше относително равен. Това беше малка заличка , която се намираше на 50 метра от входа. Суровите проходи започваха по – нататък. Тук имаше всичко необходимо, но подът беше постоянно мокър и от стените постоянно капеше вода. Всички капки винаги падаха през един и същ интервал от време и заедно образуваха голям шум от капеща вода. Тук имаше премного звуци и вода, но ние можехме или да направим нашия ритрит не само тъмен, но и мокър или да се откажем от неговото провеждане. Все пак решихме, че мокрият ритрит е също ритрит. Оставапе само да подговим мястото по подходящия начин и по възможност да го изолираме от студените капки и мокрия под. Освен това се решаваше и проблемът с храната. Сергей ни каза, че няма да му е трудно да се научи да преминава тези 50 метра без светлина и с опипване. Обеща да ни носи по 2 пъти на ден топла каша и след третото денонощие да ни изведе всички навън.
През целия следващ ден ние кършихме от дефилето млади клони от орехово дърво, правихме ги на снопи и ги влачихме в пещерата, където направихме 3 достатъчно дебели рогозки и покрихме глиненокаменния под. Рогозките покрихме с целофанено-тиксови ленти, за да се предпазим от мокрите места. Привечер 3 обособени пространства за ритрит бяха готови. “Желязната” Натали си направи промивка на червата и реши, че няма да яде по време на ритрита. Когато се стъмни достатъчно ние се сбогувахме със Сергей и с нагласени над челата фенери, влязохме в тясната, черна, дишаща с влажен пронизващ студ, утроба на пещерата.
ТЪМНИНАТА
Истинската тъмнина, това е тъмнината в пещера. Тя е такава, че нищо не се вижда. НИЩО! Никъде няма дори идея за светлинен лъч. Колкото и да си доближаваш ръцете до очите нищо няма да видиш. След известно време преставаш да усещаш отвпрени или затворени са очите ти, ако разбира се не решиш да отделиш на това специално внимание. Резултатът от отварянето на очите напълно съответства на този от затварянето., т.е. картината на “екрана” не се променя никак. Пред очите са си все същите разредени светли петна на тъмен фон. С една дума – пълна тъмнина и мрак дълбок.
Усещането за време се изменя. Времето започва да се точи бавно.
Никакви условни дразнители на денонощния ритъм тук не действат, доколкото се основават на зрението. Миризми в пещерата също липсват. Този факт може да ви учуди, но пещерата е стерилно място. Тук нищо не вирее, заради липсата на фотосинтеза. Звуците през цялото време са едни и същи. Това са звуци от падащи капки. Ако се заслушаш, можеш да определиш строго отмерената им последователност.
Изпадналия от привичния денонощен ритъм ум, се оказва “в пълно недоумение”. Някои от неговите механизми престават веднага да работят, доколкото както по-късно става ясно, в ежедневието те са напълно подчинени на порядъка на вънщни явления или още по – точно – на последователността на възприеманите и интерпретирани от нас картини и извършваните във връзка с това наши действия, в частност – акта на нашето гледане, говорене, вървене.
През второто денонощие се изключва осъзналия своята пълна безполезност, вестибуларен апарат. Вследствие на това, опитът да направиш крачка наляво, има шанс да се окаже уверена крачка назад, което далеч не е безопасно в естествената пещерна среда. Резултатът от последващия автоматичен опит да си възстановиш равновесието е напълно непредсказуем.
Някои от навиците отпадат от само себе си, пак заради преустановяване на зрението. За трите дни на ритрита, нито веднъж не изпитах желание да запуша, макар че съм заклет пущач от 20 години и нито един опит да откажа цигарите до този момент не се оказа успешен.
Малко по малко, става очевидна дълбоката обусловеност на човека от външните условия, вярвания, подредбата на живота и на първо място – по идиотски пряката зависимост между “ИЗОБРАЖЕНИЯТА НА ЗРИТЕЛНИЯ ЕКРАН”, УСЕЩАНИЯТА И ДЕЙСТВИЯТА. Осъзнаването на дълбочината на собствената обусловеност и зависимост за мен беше шок. В някакаъв момент, аз прозрях колко дълбоко съм “въвлечен, пропит, всмукан” в тези слоеве на условия и условности, в по-голямата си част неосъзнати, колко зависим съм от собствените си вярвания и убеждения, без значение на всички опити за борба с вярванията. Това беше толкова смешно… а после аз плаках.
Усещах “Човешката матрица” като баница с огромна дебелина. И ако К. Кастанеда говори за загубване на човешката форма, имайки пред вид излизането на практикуващия извън границите на тази “баница”, то колко ли ние, играещите си на “магьосници и нагуали”, сме смешни и далеч от този резултат.
Човек безусловно вярва на получаваните с помощта на зрението, изображения, по-точно, както той си мисли – на това, което вижда. Даже този, който си мисли, че в нищо не вярва. Но очите не са нищо друго освен биологичен апарат, функционирането на който зависи от цялата съвкупност от външни фактори, следващи ежедневно един, след друг, съгласно обществения порядък или “споразумение”. Те (очите) през целия живот са се учили или ние сами сме ги приучавали да гледат “правилно”. Те виждат само това, което са били научени да виждат. А са се научили да виждат това, в реалността на което човек вярва. А вярва той в това, в което “трябва” да вярва, според гледната точка на дтуги същите такива слепци като него. Всичко останало им се “привижда”. Да виждаш това, което виждат другите, “нормалните хора” от своя кръг и да споделяш техните “виждания”, а значи и техните “ценности”, всичко това означава да “бъдеш адекватен”.
Адекватността – това е главният социален “жупел”( бич) на всички времена и народи. Страшно е даже да се помисли за това, че за да напуснеш нейните предели (на адекватността) и недай си боже за това да разберат приятелите, познатите, партньорите, сътрудниците, началството – край. Обкръжението, кръгът е много точна дума. По същия начи се затваря и нашият кръг. Порочният кръг на слепия кон, на коня с капаци, прикован към вратата на старата скърцаща мелница на поколенията, за хомот на който служи нашият стремеж да бъдем адекватни. От кръга няма изход дотогава, докато ни е скъп хомота. И ние скъпо плащаме за собствената си адекватност. Безумно скъпо.
Когато останалата без сили, дръглива мелнична кранта “се пенсионира” тя продължава да обикаля в кръг. Тя се е научила. По друг начин не може. На коня все пак му е простено, защото не знае, че е ненужен вече никому. Конят не храни глупави и невъзможни надежди за достойно признание за своя адски пожизнен труд. Той не жадува “спасение на душата” и не бяга с ококорени очи от страх в църквата – за да опрощава греховете на младостта си. Конят никога няма да разбере, че се е превърнал в бреме на собствените си деца, никога няма да съжалява за това, че е само един Стар Кон. Затова той може да умре поне като Щастлив Кон. Той няма система от вярвания, която да му пречи да бъде такъв.
За човека е по-трудно.
Но когато седиш в мрака, някакси никак не можеш да се оттървеш от окончателността на простата истина: Това съм аз – “гледащ” чрез своите очи, а очите ми са само един “настроен” от мен прозорец. “Интерфейс”, ако повече ви се харесва. Именно аз, “гледащия” най-вече създавам и придавам смисъла, а не само сюжета на “видяното”. И никога не се досещам, че моят “вътрешен продукт” е много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
И гледам ли аз въобще? И ако виждам , то какво? Не ли само своя винаги един и същ натрапливо-скучен сън?
ВИДЕНИЯТА
Ние, разбира се, отново не можахме всичко да предвидим. Образувалите се тук-там локви върху целофаненото покритие на нашите рогозки отвреме-навреме се препълваха и върху спящия “воин” шумно се изливаше излишъкът от вода. Аз очаквах ритрита да бъде мокър, но не и до такава степен. Няколко пъти получавах този безплатен студен душ и ми се налагаше да изсушавам постелята с тялото си, но след около шестия “душ” се научих по звука на падащите капки да определям в кой момент коя локва се препълваше и безопасно изливах насъбралата се вода.
Не помнех колко време е минало. Понякога спях, понякога се събуждах. Идваше Серьога, носеше храна, това беше някакво разнообразие. Ние се хранехме, разменяхме си по някоя фраза. После той си тръгваше, тракайки с менчетата по невидимите камъни и оставаше само звукът от падащите капки и тъмнината.
Веднъж, отворих очи и видях точно пред себе си огромно цвете. То се поклащаше в някакъв равномерен зеленикав цвят. Не знам защо ми се стори, че това е водорасло, навярно заради специфичната плавност на неговите ритмични движения. Така се поклащат водораслите на морското дъно. Отчетливо, в пълен обем виждах всеки детайл на цветето. Дълбочината на неговата реалност беше просто немислима. Начинът, по който обикновено виждаме предметите можем да определелим с най-близка аналогия като “плосък”. Цветето буквално пулсираше с пипалца на венчелистчето на цветовете и се обръщаше към мен. То беше гладно и се готвеше за нападение. Знаех това съвсем точно и отчетливо.
НО ТУК НЯМА НИКАКВИ ЦВЕТЯ! НИЕ СМЕ В ПЕЩЕРА! А….ААА! ВСИЧКО ТОВА МИ СЕ ПРИСЪНВА! АЗ СПЯ!
Но целия трагизъм на ситуацията се състоеше в това, че не спях. Аз бодърствах и това беше непоправимо. Аз не можех да избягам от нощния кошмар в реалността, защото вече бях в реалността.
Заклинанието не подейства. Мама се намираше вкъщи, а аз бях в пещерата, а тази зелена гадост имаше достатъчно апетит, да ме изсмуче до дъно. Изхвърляйки напред своите пипалца от венчелистчетата, цветето се хвърли върху мен!
То рязко се хвърляше, протягайки венчелистчетата си напред и след това също толкова рязко ги прибираше обратно в своята чашка, като че ли поглъщайки разделящото ни пространство. Неговото движение не беше бързо, но беше неотклонно и неотменимо.
Разделяха ни не повече от три пулсации.
Да кажа, че косата на главата ми настръхна, значи нищо да не кажа. Ужасът беше толкова голям, че изведнъж нещо в мен се преобърна и изпитах също толкова силен гняв. Аз сякаш се взривих отвътре. Изхвърлен нагоре от горещата вълна на дива ярост станах някак по-голям от себе си. Със зъби и нокти се нахвърлих върху цветето, но то внезапно се смали и изчезна…
Аз както и преди седях на рогозката си, по постелята ми капеше вода, в другия край на залата тихо хлипаше Натали. Изглежда тя също имаше своите си видения. Овладя ме много странно състояние на абсолютна разхлабеност и покой. Вътре в мен беше тихо и спокойно. От входа на пещерата се чу познато шумолене – Серьога носеше храната. Закуска, обед или вечеря – нямаше никакво значение.
Следващия път, когато се събудих, аз отново видях цветето, но този път то беше малко и крехко. На него се появи тънко, нежно стъбълце, самото цвете побеля и повече приличаще на кокиче. То отново беше “два пъти” по-реално, от самата реалност и този път аз знаех, че е самотно. Устните ми се разтрепераха и от очите ми потекоха топли сълзи. Нямаше нужда да ги сдържам. Това също знаех, както и това, че мога повече да не се боя.
СВОБОДА
Отдалечаващия се грохот на празното менче, смесвайки се със сдържаното мърморене на Серьога, който опипом се провираше към изхода постепенно заглъхнаха в лабиринта на пещерата. Ние още ядяхме оризова каша със стафиди – последната за този ритрит.След няколко часа, когато вън съвсем се стъмни, Сергей ще дойде да ни измъква един по един. Времето до този момент летящо незабележимо, изведнъж се разтегли като мокра черна гума и изглеждаше като че ли и неизменната капка застина висейки, не желаеейки да пусне изтичащите секунди на нашето доброволно заточение.
Внезапно ме завладяваха пристъпи на безгрижен смях, обхващаха ме изблици да говоря безпирно, но още не му беше дошло моментът. А може би идваше моментът за поредния слой на матрицата. Колко много още ми предстоеше да преминавам през тези слоеве, преди окончателно да се реша да отблъсна своя стягащ, обезобразяващ, но толкова скъп на сърцето, толкова привичен “хомот на адекватния човек”. Свободата е жадувана, но толкова е страшно да се отделиш от закътания уют.
Мощна озонова вълна ме удари в лицето, Отпред, зад гърба на Сергей, се мярна размазаното петно на входа. Сега вече никакви ограничения не задържаха нашата радост. Радвахме се диво на цялата гора, като деца. Изпълзяхме от студената преснота на пещерата в благоуханната на лято гора. Измъкнахме се от каменните и обятия и се потопихме в ромолящия звън на ручея, в шумоленето на тревата, в прегръдките на ласкавата лятна нощ. Над изцапаните ни с глина глави гореше с хиляди далечни огньове Млечния път.
ВСЪЩНОСТ, КЪДЕ Е МЛЕЧНИЯТ ПЪТ?
ХЕЙ, СЕРЬОГА! КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С НЕБЕТО?
Е, хубава работа. За минута да не се отдели човек от тази земя. Три денонощия само да се отделиш, за да може някой умник да хване цялото небе в равномерна дебела мрежа.
Това беше последния сюрприз. Беше променен начинът ни на виждане. По-точно казано, механизмът работещ по привичния си начин, беше изоставен поради ненужност по време на ритрита. Сега очите вече гледаха, но той още не се беше включил (обикновения зрителен рефлекс). Така че, първите няколко минути след излизането си от пещерата ние имахме възможност да възприемаме и наблюдаваме света не по начина, по който цял живот ни бяха учили.
Натали мълчаливо галеше огромен мъхест камък. Пръстите и, едва докосвайки повърхността му, оставяха върху него светещи змиевидни светлинки. Серьога я гледаше озадачено и нищо не разбираше. Той не “виждаше”.
След това запалихме огъня, пихме чай и гръмко пяхме песни до сутринта. На никой и през ум не му минаваша да ляга да спи. Вестибуларния започна нормално да функционира два часа след излизането от пещерата.
Три денонощия – това е съвсем кратък ритрит. Но той се превърна в моя първи “мистичен” опит. Ние едва-едва се докоснахме до нещо истински автентично. Много по-късно аз изчетох много за същността на своите ритритни видения и преживявания. Прочетох също, че Тъмния ритрит в тибетската традиция продължава цели 49 денонощия. Странно е, но някъде дълбоко в себе си знаех, че това е именно срокът, който е необходим. Но необходим за какво? Да узная това, тепърва ми предстои.
Септември, 2002 г.
ФЬОДОР ВЕТРОВ
Първият в моя живот Тъмен ритрит започна глупаво, проведе се неправилно и завърши смешно. Това беше един истински ритрит.
ПРИСТИГАНЕТО
Когато най-после праха се слегна по пътя, от стария раздрънкан автобус не беше останала и следа. Шумът от неговия мотор замираше някъде там, в ниското, безпомощно ехтейки в каменните обятия на кърваво-червеното от лъчите на залязващото слънце, дефиле.
Бяхме обгърнати от тишина. Тя беше навсякъде. Тя живееше тук.
Спеше в гората, в полите на планината, самотно бродеше по покрититае с плочи пътечки към запустелия детски лагер и с протяжно скърцане на отдавна небоядисаните врати, пееше тиха песен на две лениви кучета, които с безучастен поглед изпращаха нашата четворка в планината. Беше даже неловко да тревожим тази идилия с бодрото дрънкане (тракане) на походните менчета, възседнали раниците ни. Здравей Узунджа. Колко отдавна не сме се виждали! Цели осем години.
Отдавна обрасналата с трева пътечка се виеше все по-стръмно. На места тя съвсем не се виждаше и ми се налагаше да я “отгатвам” по едва забележими признаци. Дрехите ни се просмукаха от пот, по мокрите ни гърбове се клатеха тежките раници, но време за почивка нямахме. Когато изкачването завърши, последният слънчев лъч вече беше напуснал върха на хълма, закътал каньона. Спираме. Оглеждаме се.
От дъното на усоя, бързо сгъстявайки се, се изкачваше мракът. Той тихо крадеше очертанията на каньона, разтваряйки в себе си реалните дървета, скали и населявайки местността с неизвестно откъде появили се персонажи от друг свят. От криещата се в дефилето река бавно се надигаше бяла мъгла. Нейната дълга побеляла ръка с треперещи тънки пръсти се протягаше към притихналите постройки на изоставеният детски лагер. Нещо разтревожи кучетата. Техния далечен лай се разнесе в плътния, наситен с аромат на треви въздух, удари се в склоновете на дефилето и се повтори с многократно ехо. Предстоеше ни слизане от другата страна на планината. Там, долу, в прохладното и сумрачно леговище на мъглата.
Слизането беше стремително и кратко. Ние буквално се пързулнахме от планината, по която се катерихме в продължение на два часа. Спуснахме се направо към реката, нежно ромоляща по каменното русло. Пътеката сега вървеше по самия бряг. В обгърналата ни тъмнина, стъклено-черната вода на Узунджа изглеждаше застинала на място и беше съвършенно прозрачна. Ние вървяхме очаровани от красотата на сумрачната гора. За да различаваме пътеката се налагаше да гледаме малко из отгоре. Този способ позволява да се гледа с периферното зрение и да се различават общите детайли, но това не може да те спаси от дреболии като стърчащи от земята корени или големи буци. Ние непрекъснато се спъвахме, но да извади фенер никой не му се искаше, даже вървящия след мен Серьога, който със своите лещи - минус три диоптъра, едва различаваше гърба ми, издигащ се току пред носа му. Зад Сергей се носеха истеричните викове на Дъщерята на Нагуала. Завършваше колоната Натали – красива силна магьосница, която за разлика от всички останали, действително сънуваше. Натали беше немногословна, но много настойчива във всичко, с което се захванеше.
След десет минути стигнахме до мястото за лагеруване. Реката тук правеше зиг-заг, образувайки достатъчно широк нос, който преди е служил за лагеруване на спалеолозите. Палатката тук нямаше да ни потрябва. Под надвисналата скала можеха да се съберат 5-7 човека с огъня и раниците. Дъжд тук почти никога не можеше да достигне, затова дебелия, почти 20 см слой листа беше забележително екологично чиста постеля. Аз знаех, че това място е очарователно и много исках да го покажа на приятелите си, но беше тъмно, а огънят, който запалих окончателно ни отдели с непроницаемата стена на тъмнината от окръжаващия свят, изкопчвайки от ноща само малък къс пространство под скалата, където се настанихме. Ние пихме чай, бъбрихме, отпускайки се постепенно и аз вече чаках утрото, когато всички ще могат да видят, къде сме попаднали.
УЗУНДЖА
Узунджа, като място за нашия Тъмен ритрит, беше избрано от мен от съображения за удобство, наличие на вода, дърва за огън, наличие на пещера и, разбира се, по лични симпатии.
Днес Узунджа е позната на съвсем малко хора. Тя е неудобна за посещение на турустически групи и се намира далеч встрани от популярните туристически маршрути.
Това място няма никаква “история”, то самото е история.
Малък остров от действителността, началото на който се крие в далечното минало на планетата, когато преди милиони години, дълбока тектонична пукнатина, изпуснала от каменния плен подземна река, от наносните отлагания на която по-късно се е образувала Байдарската долина. Планинската рекичка Узунджа е наследница на тази древна река. Водата и е съвършенно прозрачна и кристално чиста.
През това място, където се ражда изтичайки от скалата, рекичката Узунджа, минаваше и нашия път.
Хората, които четат Кастанеда, пребивавайки тук, говорят, че Узунджа е място на силата. Аз познавам Узунджа вече 30 години и нямам никакви съмнения, че това е така. Нещо “чука по вратата” на всеки, който идва тук. Вкусът на това “въздействие” аз едва ли ще мога да предам с думи – то е застиналата в камъните вечност, то е неумолимият въпрос, от който няма къде да се денеш, то е и точно толкова безжалостният отговор. За това не всеки е готов. Някои хора не могат да прекарат тук дълго или в самота. Узунджа “изисква” окончателна искреност.
И в същото време , нейното неотразимо очарование е толкова силно, че често попадналия за пръв път тук, изведнъж забравяйки за всичко на света, започва ден след ден да се наслаждава на тази тишина, покой, ромоленето на ручея, той просто никъде повече не му се иска да отиде.
Смъквайки от себе си своята омръзнала му и твърде износена социална маска,човек става съпричастен с това място. Той започва да гледа със своите очи, да слуша със своите уши и неговото сърце се преизпълва с прозрачната тишина на гората и с девствения смях на чистия като сълза планински ручей.
Но, може би с вас ще се случи нещо съвсем различно. Кой знае? Узунджа въздейства непредсказуемо.
МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ
Преди 3 години, през лятото на 1999г. един мой познат, който се славеше като напреднал човек и не зле сведущ в различните духовни практики, ми препоръча Тъмния ритрит, като една от тайните практики на тибетските йоги.
Този мой познат печелеше като провеждаше групов психологически тренинг под гръмкото загадъчно название “Трансформация”. Той искрено считаше този тренинг за своя авторска разработка или за задълбочена авторска преработка – не помня точно. Вернер Ерхард – автора на първоизточника – би го нарекъл “задник” и би бил прав, но тук, в Москва, моят познат беше “Треньорът” и в “духовно практикуващите” среди се носеше слух, като че ли той е Нагуалът.
Лятната отпуска аз се канех да прекарам с приятели в Кримските планини, които след дългогодишни занимания със спалеотуризъм, познавах достатъчно добре. Що се отняся до “духовните” практики, то цялата информация в тази област по това време беше взета от книгите на Карлос Кастанеда. Какъвто и да е личен опит аз нямах, което междупрочем още на никого не му е попречило да стане “нагуал”, а приятелите си да произведе в “магьосническа група”. Ето и аз бях един такъв “нагуал”. Много ми се искаше “да опитам” и аз като всички.
Радвайки се на това, че стария “Нагуал” все пак намираше време да побъбри с мен и даже ми даде съвет върху практикуването, аз отпътувах за среща със своята “магьосническа група”. “Маговете” бяха съгласни с мен, че ние не сме истински магове. Нас с някакви си там “ритрити” не можеш да ни уплашиш, ни с тъмни, ни със светли. Демек давай… “Води ни по пътя на безупречността, покрай Орела към безкрайността”! Намерението ни, както и да го погледнеш, беше безупречно.
Между другото, старият “Нагуал”, ми предложи, да взема със себе си в групата неговата петнайсетгодишна дъщеря, която по неговите думи, независимо от младата си възраст била вече доста напреднала. Един път тя даже посгигнала десетдневна медитация “Випасани”. Не подлежеше на съмнение, че това, на възраст все още дете, притежаваше напълно развито съзнание и правилен поглед, с което превъзхождаше и затъмняваше, много други, така наречени, зрели практикуващи. Предложението да я взема със себе си , ми се стори знак на най-дълбоко доверие на “Стария Нагуал” лично към мен и към цялата моя “магьосническа група”.
Нищо не разпалва нашата глупава самовлюбеност така, както знаците
на доверие и признание към нашата персона от страна на авторитетите. Не мина и седмица, когато разбрахме, как точно младата “лейди” “затъмняваше’ и “превъзхождаше”, но беше късно. “Старият Нагуал” умееше да “развъжда слухове”. Това беше основната му професия.
ПОДГОТОВКА ЗА РИТРИТ
През първия ден от пристигането си на Узунджа ние за нищо не мислехме и за нищо не се подготвяхме. Ние почивахме. Наслаждавахме се на топлия летен ден, на огъня, на гората, къпехме се в прозрачната ледена вода. Температурата на речната вода е 6-7 градуса през зимата и през лятото.
Какво е “студен огън”? На всеки, който се е озовавал в ледена вода е познато това усещане, на изригваща из отвътре “бяла жарава”, което настъпва след такава “вана”. Когато и да решите да се потопите в Узунджа, “студеният огън” ви е гарантиран.
Настъпи вторият ден, след него - третият, а за ритрита изглеждаше, че никой не се и сещаше. Само че, мен започваше да ме измъчва натрапчивата мисъл за собствената ми небезупречност. Входът на пещерата, където аз предвиждах да се проведе ритрита, изпускаше такъв гробовен хлад, че отблъскваше всяко желание да се промъкваш в нея. Предизвикваха съмнения и някои чисто технически въпроси като този: продължителното и практически неподвижно стоене в естествена пещера, където влажността на въздуха е такава, че всякакви дрехи бързо се овлажняваха, увеличавайки допълнително топлообмена. Топли вълнени дрехи ние разбира се имахме, но промъкването през пещерата, когато през цялото време почти се движиш лазейки, съвсем не е като неподвижно да седиш в същата пещера няколко денонощия.
Беше неизвестно, по какъв начин ще организираме храненето си. Първоначално предвиждахме да вземем продуктите със себе си, макар да не си представяхме как точно ще ги намираме в пълната тъмнина. Изключено е по време на ритрита да има каквато и да е светлина, иначе това няма да е ритрит или поне няма да е тъмен ритрит.
Не ни харесваше перспективата три денонощия да ядем студени консерви със сухар. Още повече, че консервите въобще не са храна, която би способствала за добра медитация. И най-важното, цялото това снаряжение, трябваше да бъде доставено до “Глинената зала, а до там са около 3 километра по немислимо тесни пролуки. За наше щастие към края на третия ден на Узунджа се появи още един от севастополските спалеолози, по прякор Дракона, когото познавах още от момче.
Към нашата идея Дракона се отнесе твърде скептично, но заради старото приятелство се съгласи да помогне. Упаковахме всички необходими вещи и започнахме пренасянето на снаряжението.
ПРОВАЛ
Пещера Узунджа напълно съответства на възникващата асоциация при нейното назоваване за тясно и с остри завои място. Това е дълга повече от четиринадесет километра, тясна пролука, потъваща в недрата на планината и разклонявайки се на множество ходове и лабиринти. Някои от тях са залети от реката или образуват труднопроходими тесни “сифони”. Пещерата тук е навсякъде, простира се към върха, в чернотата на невидимия свод, промъква се надолу, където реве и трещи невидимата река. Тя може да промени само ориентацията на направлението си, превръщайки се от хоризонтална във вертикална.
Една педя пространство, с площ метър на метър и половина, където може да се седи и при това без да се навеждаш силно напред, тук се нарича “зала”. Това е място за “почивка”. През останалото време или висиш над пропастта, опирайки се на ръце и крака в нейните остри стени, или лежиш на корем, провлачвайки се между твърдите каменни “под” и “таван”, които всъщност са в основата на планината. Ето по този начин, тялото придобива способност да лежи, виси и да се премества в съвършенно немислими пози. Хатха – йога ряпа да яде.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:
“На лицата страдащи от клаустрофобия настоятелно им се препоръчва да не влизат в пещерата.”
Уви, драги, уви! На никого още не му се е удало да организира подземен базов лагер в Узунджа. Даже и на севастополските спалеолози, а те са хора, които се промъкват през пролуките на пещерата така леко и небрежно, както московските госпожици по Стария Арбат. И аз в никакаъв случай не преувеличавам. Моите спътници бяха поразени от тази лекота, с която Дракона се придвижваше по изключително тесните пролуки на пещерата, той просто “течеше” в нея. Но чувалите със снаряжението не можеха да “текат”. По някаква непонятна причина, те предпочитаха да лежат и постоянно се затъкваха накъде. Безполезно беше да тикаш чувала пред себе си, защото той непрекъснато засядаше. По същата причина беше безполезно и да го влачиш зад себе си. Да го носиш на гърба си или в ръце беше просто немислимо, защото в пещерните проходи и процепи имаше място или само за чувал, или само за човек. Тогава започвахме да ги влачим по двама. Човек отпред и човек отзад, а по средата – чувал. За известно време успяхме да се справим. Обаче скоро се изясни, че чувалът не може да си “глътне корема”, когато се наложи, нито да откъсне от себе си острите кристали покриващи стените на пещерата и още много неща не може да направи. Още повече, че по принцип повечето проходи в пещерата са непроходими за него.
След 200 метра титанични усилия по промушването на глупавите чували през един проход, ми стана ясно, че нашият план се провали. Наложиха се още не малко усилия, да ги измъкнем обратно навън от пещерата, а заедно с тях да измъкнем и жените, които изпитваха едва ли не повече трудности с собствените си ханшове, отколкото ние с чувалите.
ВТОРИ ОПИТ
Да се примирим с неуспеха и да се откажем от ритрита ние не искахме. Безисходни положения няма. Щом не можем да довлачим чувалите до “Глинената зала”, значи ще проведем ритрита там, където това е възможно. Такова място имаше недалеч от входа. Проходът тук беше достатъчно широк – някъде около метър, а на места и до два и подът, образуван от грамадни каменни блокове, беше относително равен. Това беше малка заличка , която се намираше на 50 метра от входа. Суровите проходи започваха по – нататък. Тук имаше всичко необходимо, но подът беше постоянно мокър и от стените постоянно капеше вода. Всички капки винаги падаха през един и същ интервал от време и заедно образуваха голям шум от капеща вода. Тук имаше премного звуци и вода, но ние можехме или да направим нашия ритрит не само тъмен, но и мокър или да се откажем от неговото провеждане. Все пак решихме, че мокрият ритрит е също ритрит. Оставапе само да подговим мястото по подходящия начин и по възможност да го изолираме от студените капки и мокрия под. Освен това се решаваше и проблемът с храната. Сергей ни каза, че няма да му е трудно да се научи да преминава тези 50 метра без светлина и с опипване. Обеща да ни носи по 2 пъти на ден топла каша и след третото денонощие да ни изведе всички навън.
През целия следващ ден ние кършихме от дефилето млади клони от орехово дърво, правихме ги на снопи и ги влачихме в пещерата, където направихме 3 достатъчно дебели рогозки и покрихме глиненокаменния под. Рогозките покрихме с целофанено-тиксови ленти, за да се предпазим от мокрите места. Привечер 3 обособени пространства за ритрит бяха готови. “Желязната” Натали си направи промивка на червата и реши, че няма да яде по време на ритрита. Когато се стъмни достатъчно ние се сбогувахме със Сергей и с нагласени над челата фенери, влязохме в тясната, черна, дишаща с влажен пронизващ студ, утроба на пещерата.
ТЪМНИНАТА
Истинската тъмнина, това е тъмнината в пещера. Тя е такава, че нищо не се вижда. НИЩО! Никъде няма дори идея за светлинен лъч. Колкото и да си доближаваш ръцете до очите нищо няма да видиш. След известно време преставаш да усещаш отвпрени или затворени са очите ти, ако разбира се не решиш да отделиш на това специално внимание. Резултатът от отварянето на очите напълно съответства на този от затварянето., т.е. картината на “екрана” не се променя никак. Пред очите са си все същите разредени светли петна на тъмен фон. С една дума – пълна тъмнина и мрак дълбок.
Усещането за време се изменя. Времето започва да се точи бавно.
Никакви условни дразнители на денонощния ритъм тук не действат, доколкото се основават на зрението. Миризми в пещерата също липсват. Този факт може да ви учуди, но пещерата е стерилно място. Тук нищо не вирее, заради липсата на фотосинтеза. Звуците през цялото време са едни и същи. Това са звуци от падащи капки. Ако се заслушаш, можеш да определиш строго отмерената им последователност.
Изпадналия от привичния денонощен ритъм ум, се оказва “в пълно недоумение”. Някои от неговите механизми престават веднага да работят, доколкото както по-късно става ясно, в ежедневието те са напълно подчинени на порядъка на вънщни явления или още по – точно – на последователността на възприеманите и интерпретирани от нас картини и извършваните във връзка с това наши действия, в частност – акта на нашето гледане, говорене, вървене.
През второто денонощие се изключва осъзналия своята пълна безполезност, вестибуларен апарат. Вследствие на това, опитът да направиш крачка наляво, има шанс да се окаже уверена крачка назад, което далеч не е безопасно в естествената пещерна среда. Резултатът от последващия автоматичен опит да си възстановиш равновесието е напълно непредсказуем.
Някои от навиците отпадат от само себе си, пак заради преустановяване на зрението. За трите дни на ритрита, нито веднъж не изпитах желание да запуша, макар че съм заклет пущач от 20 години и нито един опит да откажа цигарите до този момент не се оказа успешен.
Малко по малко, става очевидна дълбоката обусловеност на човека от външните условия, вярвания, подредбата на живота и на първо място – по идиотски пряката зависимост между “ИЗОБРАЖЕНИЯТА НА ЗРИТЕЛНИЯ ЕКРАН”, УСЕЩАНИЯТА И ДЕЙСТВИЯТА. Осъзнаването на дълбочината на собствената обусловеност и зависимост за мен беше шок. В някакаъв момент, аз прозрях колко дълбоко съм “въвлечен, пропит, всмукан” в тези слоеве на условия и условности, в по-голямата си част неосъзнати, колко зависим съм от собствените си вярвания и убеждения, без значение на всички опити за борба с вярванията. Това беше толкова смешно… а после аз плаках.
Усещах “Човешката матрица” като баница с огромна дебелина. И ако К. Кастанеда говори за загубване на човешката форма, имайки пред вид излизането на практикуващия извън границите на тази “баница”, то колко ли ние, играещите си на “магьосници и нагуали”, сме смешни и далеч от този резултат.
Човек безусловно вярва на получаваните с помощта на зрението, изображения, по-точно, както той си мисли – на това, което вижда. Даже този, който си мисли, че в нищо не вярва. Но очите не са нищо друго освен биологичен апарат, функционирането на който зависи от цялата съвкупност от външни фактори, следващи ежедневно един, след друг, съгласно обществения порядък или “споразумение”. Те (очите) през целия живот са се учили или ние сами сме ги приучавали да гледат “правилно”. Те виждат само това, което са били научени да виждат. А са се научили да виждат това, в реалността на което човек вярва. А вярва той в това, в което “трябва” да вярва, според гледната точка на дтуги същите такива слепци като него. Всичко останало им се “привижда”. Да виждаш това, което виждат другите, “нормалните хора” от своя кръг и да споделяш техните “виждания”, а значи и техните “ценности”, всичко това означава да “бъдеш адекватен”.
Адекватността – това е главният социален “жупел”( бич) на всички времена и народи. Страшно е даже да се помисли за това, че за да напуснеш нейните предели (на адекватността) и недай си боже за това да разберат приятелите, познатите, партньорите, сътрудниците, началството – край. Обкръжението, кръгът е много точна дума. По същия начи се затваря и нашият кръг. Порочният кръг на слепия кон, на коня с капаци, прикован към вратата на старата скърцаща мелница на поколенията, за хомот на който служи нашият стремеж да бъдем адекватни. От кръга няма изход дотогава, докато ни е скъп хомота. И ние скъпо плащаме за собствената си адекватност. Безумно скъпо.
Когато останалата без сили, дръглива мелнична кранта “се пенсионира” тя продължава да обикаля в кръг. Тя се е научила. По друг начин не може. На коня все пак му е простено, защото не знае, че е ненужен вече никому. Конят не храни глупави и невъзможни надежди за достойно признание за своя адски пожизнен труд. Той не жадува “спасение на душата” и не бяга с ококорени очи от страх в църквата – за да опрощава греховете на младостта си. Конят никога няма да разбере, че се е превърнал в бреме на собствените си деца, никога няма да съжалява за това, че е само един Стар Кон. Затова той може да умре поне като Щастлив Кон. Той няма система от вярвания, която да му пречи да бъде такъв.
За човека е по-трудно.
Но когато седиш в мрака, някакси никак не можеш да се оттървеш от окончателността на простата истина: Това съм аз – “гледащ” чрез своите очи, а очите ми са само един “настроен” от мен прозорец. “Интерфейс”, ако повече ви се харесва. Именно аз, “гледащия” най-вече създавам и придавам смисъла, а не само сюжета на “видяното”. И никога не се досещам, че моят “вътрешен продукт” е много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
И гледам ли аз въобще? И ако виждам , то какво? Не ли само своя винаги един и същ натрапливо-скучен сън?
ВИДЕНИЯТА
Ние, разбира се, отново не можахме всичко да предвидим. Образувалите се тук-там локви върху целофаненото покритие на нашите рогозки отвреме-навреме се препълваха и върху спящия “воин” шумно се изливаше излишъкът от вода. Аз очаквах ритрита да бъде мокър, но не и до такава степен. Няколко пъти получавах този безплатен студен душ и ми се налагаше да изсушавам постелята с тялото си, но след около шестия “душ” се научих по звука на падащите капки да определям в кой момент коя локва се препълваше и безопасно изливах насъбралата се вода.
Не помнех колко време е минало. Понякога спях, понякога се събуждах. Идваше Серьога, носеше храна, това беше някакво разнообразие. Ние се хранехме, разменяхме си по някоя фраза. После той си тръгваше, тракайки с менчетата по невидимите камъни и оставаше само звукът от падащите капки и тъмнината.
Веднъж, отворих очи и видях точно пред себе си огромно цвете. То се поклащаше в някакъв равномерен зеленикав цвят. Не знам защо ми се стори, че това е водорасло, навярно заради специфичната плавност на неговите ритмични движения. Така се поклащат водораслите на морското дъно. Отчетливо, в пълен обем виждах всеки детайл на цветето. Дълбочината на неговата реалност беше просто немислима. Начинът, по който обикновено виждаме предметите можем да определелим с най-близка аналогия като “плосък”. Цветето буквално пулсираше с пипалца на венчелистчето на цветовете и се обръщаше към мен. То беше гладно и се готвеше за нападение. Знаех това съвсем точно и отчетливо.
НО ТУК НЯМА НИКАКВИ ЦВЕТЯ! НИЕ СМЕ В ПЕЩЕРА! А….ААА! ВСИЧКО ТОВА МИ СЕ ПРИСЪНВА! АЗ СПЯ!
Но целия трагизъм на ситуацията се състоеше в това, че не спях. Аз бодърствах и това беше непоправимо. Аз не можех да избягам от нощния кошмар в реалността, защото вече бях в реалността.
Заклинанието не подейства. Мама се намираше вкъщи, а аз бях в пещерата, а тази зелена гадост имаше достатъчно апетит, да ме изсмуче до дъно. Изхвърляйки напред своите пипалца от венчелистчетата, цветето се хвърли върху мен!
То рязко се хвърляше, протягайки венчелистчетата си напред и след това също толкова рязко ги прибираше обратно в своята чашка, като че ли поглъщайки разделящото ни пространство. Неговото движение не беше бързо, но беше неотклонно и неотменимо.
Разделяха ни не повече от три пулсации.
Да кажа, че косата на главата ми настръхна, значи нищо да не кажа. Ужасът беше толкова голям, че изведнъж нещо в мен се преобърна и изпитах също толкова силен гняв. Аз сякаш се взривих отвътре. Изхвърлен нагоре от горещата вълна на дива ярост станах някак по-голям от себе си. Със зъби и нокти се нахвърлих върху цветето, но то внезапно се смали и изчезна…
Аз както и преди седях на рогозката си, по постелята ми капеше вода, в другия край на залата тихо хлипаше Натали. Изглежда тя също имаше своите си видения. Овладя ме много странно състояние на абсолютна разхлабеност и покой. Вътре в мен беше тихо и спокойно. От входа на пещерата се чу познато шумолене – Серьога носеше храната. Закуска, обед или вечеря – нямаше никакво значение.
Следващия път, когато се събудих, аз отново видях цветето, но този път то беше малко и крехко. На него се появи тънко, нежно стъбълце, самото цвете побеля и повече приличаще на кокиче. То отново беше “два пъти” по-реално, от самата реалност и този път аз знаех, че е самотно. Устните ми се разтрепераха и от очите ми потекоха топли сълзи. Нямаше нужда да ги сдържам. Това също знаех, както и това, че мога повече да не се боя.
СВОБОДА
Отдалечаващия се грохот на празното менче, смесвайки се със сдържаното мърморене на Серьога, който опипом се провираше към изхода постепенно заглъхнаха в лабиринта на пещерата. Ние още ядяхме оризова каша със стафиди – последната за този ритрит.След няколко часа, когато вън съвсем се стъмни, Сергей ще дойде да ни измъква един по един. Времето до този момент летящо незабележимо, изведнъж се разтегли като мокра черна гума и изглеждаше като че ли и неизменната капка застина висейки, не желаеейки да пусне изтичащите секунди на нашето доброволно заточение.
Внезапно ме завладяваха пристъпи на безгрижен смях, обхващаха ме изблици да говоря безпирно, но още не му беше дошло моментът. А може би идваше моментът за поредния слой на матрицата. Колко много още ми предстоеше да преминавам през тези слоеве, преди окончателно да се реша да отблъсна своя стягащ, обезобразяващ, но толкова скъп на сърцето, толкова привичен “хомот на адекватния човек”. Свободата е жадувана, но толкова е страшно да се отделиш от закътания уют.
Мощна озонова вълна ме удари в лицето, Отпред, зад гърба на Сергей, се мярна размазаното петно на входа. Сега вече никакви ограничения не задържаха нашата радост. Радвахме се диво на цялата гора, като деца. Изпълзяхме от студената преснота на пещерата в благоуханната на лято гора. Измъкнахме се от каменните и обятия и се потопихме в ромолящия звън на ручея, в шумоленето на тревата, в прегръдките на ласкавата лятна нощ. Над изцапаните ни с глина глави гореше с хиляди далечни огньове Млечния път.
ВСЪЩНОСТ, КЪДЕ Е МЛЕЧНИЯТ ПЪТ?
ХЕЙ, СЕРЬОГА! КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С НЕБЕТО?
Е, хубава работа. За минута да не се отдели човек от тази земя. Три денонощия само да се отделиш, за да може някой умник да хване цялото небе в равномерна дебела мрежа.
Това беше последния сюрприз. Беше променен начинът ни на виждане. По-точно казано, механизмът работещ по привичния си начин, беше изоставен поради ненужност по време на ритрита. Сега очите вече гледаха, но той още не се беше включил (обикновения зрителен рефлекс). Така че, първите няколко минути след излизането си от пещерата ние имахме възможност да възприемаме и наблюдаваме света не по начина, по който цял живот ни бяха учили.
Натали мълчаливо галеше огромен мъхест камък. Пръстите и, едва докосвайки повърхността му, оставяха върху него светещи змиевидни светлинки. Серьога я гледаше озадачено и нищо не разбираше. Той не “виждаше”.
След това запалихме огъня, пихме чай и гръмко пяхме песни до сутринта. На никой и през ум не му минаваша да ляга да спи. Вестибуларния започна нормално да функционира два часа след излизането от пещерата.
Три денонощия – това е съвсем кратък ритрит. Но той се превърна в моя първи “мистичен” опит. Ние едва-едва се докоснахме до нещо истински автентично. Много по-късно аз изчетох много за същността на своите ритритни видения и преживявания. Прочетох също, че Тъмния ритрит в тибетската традиция продължава цели 49 денонощия. Странно е, но някъде дълбоко в себе си знаех, че това е именно срокът, който е необходим. Но необходим за какво? Да узная това, тепърва ми предстои.
Септември, 2002 г.
Re: ТЪМЕН РИТРИТ?
мога януари или април. колко дни имаш предвид?
под вр. ботев от северната страна има няколко чудесни безименни дупки за целта, но само за през лятото. зимата е много опасно да се щъка там, често невъзможно. родопите също много ми харесват като идея. там не съм разучвала къде има подходящо място (ей сега ще поровя).
_____________
и цъфтят в суматохата кестени
под вр. ботев от северната страна има няколко чудесни безименни дупки за целта, но само за през лятото. зимата е много опасно да се щъка там, често невъзможно. родопите също много ми харесват като идея. там не съм разучвала къде има подходящо място (ей сега ще поровя).
_____________
и цъфтят в суматохата кестени
Re: ТЪМЕН РИТРИТ?
не е нужно. и без тва е глупаво да се врем някъде, където не е за нас. планинските застраховки не важат за пещери, пещерните спасителни действия се извършват от доброволци-пещерняци. та дайте да не усложняваме ситуацията ненужно и да създаваме работа на хората (и на нас си) 
само ще се обадим в най-близкия пещерен клуб, че група идиоти са тръгнали да вършат бели и ще оставим инфо кои сме, къде сме и за колко време.
_____________
и цъфтят в суматохата кестени
само ще се обадим в най-близкия пещерен клуб, че група идиоти са тръгнали да вършат бели и ще оставим инфо кои сме, къде сме и за колко време.
_____________
и цъфтят в суматохата кестени
.Re: ТЪМЕН РИТРИТ?
чисто технически отговор: зад ъгъла, в "кучешка" торбичка.
(ще подберем храната така, че да няма екстремни ситуации)
няма как да се избегне тоя момент. дори и да кара човек три дни на слюнка и стомашни сокове, тялото няма как да спре да функционира. инак става некомфортно и се разваля икспириънса ;) .
_____________
и цъфтят в суматохата кестени
(ще подберем храната така, че да няма екстремни ситуации
)
няма как да се избегне тоя момент. дори и да кара човек три дни на слюнка и стомашни сокове, тялото няма как да спре да функционира. инак става некомфортно и се разваля икспириънса ;) .
_____________
и цъфтят в суматохата кестени