Прозаично.

Пазарувам веднъж в седмицата, което ще рече, че се натоварвам като магаре, та затова ходя на магазина с колата. Днес беше такъв ден. Пристигам аз, намирам си място за паркиране, но шофьорът на колата, до която искам да спра, не ме вижда. Беше си отворил задната врата и търсеше нещо на седалката. Аз не бързах за никъде и го изчаквах. По едно време, след една-две минути, той чу работещия двигател, видя ме, затвори вратата, вдигна ръката си, в знак на извинение, аз му се усмихнах, и (не си спомням вече как) му показах, че няма проблем, паркирах, взех си чантата и излязох. Бях минала може би двайсетина метра, когато до мен спря кола, прозорецът се отвори и аз видях човека от преди малко. "Съжалявам, бях се замислил!"- каза той. Аз отново казах, че няма проблем и всеки продължи по пътя си. Нищо и никаква случка, но ми стана приятно. Помислих си: колко малко е нужно, за да накараш някого да се усмихне, а колко много значи (това малкото), за усмихналия се човек.

Не знаех, че толкова силно ще те развълнува извинението ми днес, но се радвам, че е така!

чувство за хумор!

.. не продължи ли?
Бил е доста замислен за да се не сети една визитка да хвърли. Толкоз приятни и усмихнати .. и подминати пфу

.. е лудост да желаеш нещо, от което сам си се лишил

Така е,едно е да оставяш впечатление че си тръгнал да сваляш,друго е да тръгнеш.Ще го мързи разбира се,човек без да иска поумнява с времето.

В предположението ти няма нищо вярно. Ако имаше дори и намек за подобно нещо, заглавието щеше да е различно. За съжаление, мисленето ни е толкова изкривено и осакатено, че не можем да приемем учтивото поведение на някого, за нещо нормално и естествено, и задължително търсим някакъв скрит смисъл в него.
Човекът беше просто любезен- нищо повече.

P.S.Освен това- беше много по-млад от мен.