Художествена тема
14 отговора
0 прегледа
Художествена тема
ГЯВОЛСКОТО
Докато натоварим, главата ми се замая от мириса на все още живата пролетна трева, а слънцето допря хребета на Буковски връх и неусетно хлътна зад него. Дядо хвърли поглед към заревото на заника и рече:
- Одъцниме!
"Одъцниме" означава замръкнахме, но да сложа тази дума в устата му - ще приляга колкото луксозен фотьойл в селска соба.
Без да чакам покана, докарах воловете, които пасяха наблизо, приведох ги до ярема, пък те по навик сами напъхаха шиите си в него. Дядо проточи своето припряно "Диий!", колата заквича между къртичините на окосената ливада и след малко навлезе в коловоза.
Когато заспускахме надолнището, старецът запуши с длани ушите си:
- Тууу, ама пищи тая пущина - претоварили сме я!
- Претоварили сме я - съгласих се и заоглеждах грамадата сено, под което не се виждаха главините на колелата.
Над Буковски връх заревото на заника излиня. В доловете се притаи здрач. Погледнах тревожно към най-дълбокия дол - Гяволското! Докато слезем до него, щеше съвсем да притъмнее. Малък бях, още не учех, но и сега, ако се озова там по тъмно, ще ме блъсне откъм гърба някогашният суеверен страх.
Странно място! Тъкмо за дяволско сборище. Няколко пъпчасали от времето върби, край върбите живурка тънка рекичка, наоколо грамади от хълмове, обрасли с трънаци, глогини и диви круши. Гяволското нощем е тихо като дъно на пресъхнал кладенец. Стоиш, отникъде ни лъх. Само рекичката пърполи едвам чуто, потънала в някакви свои неясни сънища. И изведнъж по височините над главата ти закръжи: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х!
Това са листата на дивите круши, обезпокоени от ветреца. Но този ветрец не слиза до Гяволското. Неусетил полъха, възприемаш всичко като нещо безпричинно и донемайкъде злокобно.
Едвам затихне шепотът и някъде далече се проточи още по-злокобен човешки глас. Нощната улица не само не подозира колко неуместно е да вика тъкмо сега, а скрита от мрака долита с безшумните си криле още по-близо. Човешкият й глас прокобва вече над главата ти, по-ясен и страховит. В него се примесва внезапно оживялото ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х. Рекичката, стресната в просъницата си, онемява. Звездите се вторачват към дълбочината на Гяволското и примигват изплашени. Месецът още по-изплашен се скрива зад изскочил отнякъде парцалив облак.
Може би наближава полунощ и гяволетините, така по нас наричат дяволите, ще пристигнат на своето сборище...
Стараех се да не мисля за ужасното място, но напусто. В паметта ми изскочи разправяна ми отдавнашна случка. Връщали се от Брезник група мъже. Улисани в приказки, не забелязали, че наближават Гяволското. Първанчо Кривото се ослушал тревожно:
- Трайте, бре!
Било тъмно, никой не можел да види очите му, но всички усетили неспокойствието в тях. Говорът секнал. Само нечий глас се троснал дрезгаво:
- Защо да траеме?
- Не чуете ли?
- Що да чуеме?
- Гяволетините сватба дигнали... Слушайте!... Гайда, тъпан, и-ху-ху!...
Мъжете притаили дъх. Накрая чули...
- Те ти сега - рекъл един.
- Убава работа - добавил друг.
Но Първанчо Кривото ги срязал:
- Ш-ш-ш-т!
Мъжете млъкнали като ударени през устата. Съществуваше поверие, че ако в такъв момент говориш, ще онемееш завинаги. Без приказки всички се отклонили вляво. Щели да пресекат коловоза, за да избиколят опасното място.
Но тъкмо тогава станало нещо непредвидено. Йоца, олигофрен по рождение, извърнал лице към Гяволското, изпъчил гърди и завикал колкото му глас държи:
- Ееее!... Че дойдем да ви оправим невестатааа!
- Еее...ааа... - разбило се ехото по доловете и в същия миг секнали и гайди, и тъпани, и дяволското и-ху-ху...
Всички спрели, ослушали се, пак се ослушали - нищо. Мъжете добили смелост и заговорили развеселени:
- Я гледай, уплашиха се!
- Види се, от луд и гяволетините бегат!
- А бре, ора, защо да обикаляме? Сичките у куп набърже през Гяволското, па това си е!
Така и направили. Едва ли не хванати за ръце минали през лошото място.
Днес ще си обясня случилото се с една масова психоза, родена от суеверния страх. Но в онова време, когато колата заскрибуца край стулените в тъмното върби, тази история скова челюстите ми.
Дядо свирна на воловете. Добичетата спряха, а той откачи завързания преди спускането синджир на задното колело. Не само че не беше необходим повече, но щеше да пречи - следваше стръмнина, която за да изкачиш, трябва да си помагаш с ръце.
Не смеех да погледна встрани. Беше подозрително тихо. Само на висина кръжеше: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х, и се долавяше далечен глас на кукумявка.
- Диий - наруши тишината дядо.
Воловете потеглиха. Колата отново запищя, вдигна предница въз нагорното и спря. Старецът завика и заудря безпомощните добичета. От напрежение говедата опъваха шии. Предните крака се подгънаха, та чак коленете им опряха коловоза, но колата не помръдна.
Тогава дядо подпря задното колело с камък, върна животните малко назад, за да не държат товара на шиите си, отстрани се и рече спокойно:
- Я, гяволетините се уплетоха у спиците!
По тялото ми се юрна мравуняк. Но старецът не ме и погледна. За него гяволетините бяха нещо като домашните животни - трябва да знаеш как да се оправяш с тях.
Най-напред се обърна на изток и свали кожената си капа. После вдигна ръка и събра пръсти.
- Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!
И пак същото до три пъти.
От върбите излетя птица и потъна в мрака. Месецът увисна също размахан сърп над главата ми. Страхът ме поде и не разбрах кога съм притичал и спрял до дядо. А той спусна ръце и продължи:
- Отче наш, иже есих на небесах...
Не изпусна нито дума от молитвата. Каза я бавно, отчетливо, с пълна вяра в силата й. Сетне отново събра пръсти:
- Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!
И пак до три пъти. Веднага след туй наложи капата, взе остена и гласът му прозвуча ясно и уверено:
- Диий!
Воловете огънаха гърбове, забиха копита в пръстта и с потръпващи колене извлякоха товара.
По-нататъшният път беше сравнително по-равен. Старецът даде почивка на животните и чак сега се вгледа в мен:
- Ти да не си се нещо уплашил?
- Уплаших се - отвърнах.
- Нема от що да се плашиш - гяволетини като гяволетини. Айде да се качиме на сеното.
От грамадата сено виждах как под нас се поклащат призрачните рога и гърбове на говедата и малко се успокоих. Но дядо, току-що седнал, задряма. Почувствах се сам и отново ме навести страхът. В главата ми се завъртя още една от многото истории, свързани с Гяволското. Пак било по тъмно. Минал старец другоселец през страшното място. Колата му била натоварена с чували брашно. И този път "гяволетините се уплели у спиците".
Не бил като дядо човекът - уплашил се, зарязал всичко и излазил по стръмнината. Воловете постояли, докато рогатите си намерят занимавка по-интересна от спиците, изтеглили колата и застигнали седналия да събере мислите си другоселец. Като видял добичетата, човекът се поуспокоил, седнал на чувалите и продължил пътя си.
Но някъде из местата, където се намирахме сега, старецът дочул да мечи яре. Повзрял се в посоката, откъдето идвало меченето, и повикал животното. Из мрака изскочило черно яре и се метнало на чувалите при него. Човекът помислил, че ярето е от нечие стадо и както всеки селянин му се зарадвал. Дори започнал нежно да го кори:
- Защо се се отцепило от дружината? Видиш ли колко е лошо само из тъмнотиите, а?
Накрая съвсем се умилил и го замилвал по главата:
- Дединото яренце! Дединото яренце!
В този миг ярето извъртяло глава, облещило се насреща му, отворило уста, та чак зъбите му белнали, и закрещяло злъчно, като да му се подкривя:
- Дедин-ното ярен-нце!... Дедин-ното ярен-нце!
Ужасен, старецът вдигнал остена, но още преди да го стовари върху ярето, то изчезнало, а остенът ударил в натъпканите с брашно чували.
Случката завършила трагично за другоселеца - оттогава десницата му останала неподвижна и с времето изсъхнала. Осакатял човекът.
Представях си тая ужасия, пригушен в сеното, и изведнъж ми се причу мечене. Задърпах задремалия старец:
- Дядо! Дядо!
- Що ти е, бре?
Не посмях да му кажа за меченето, та смотолевих:
- Ти спиш, а я не можем сам да карам воловете!
Дядо се прозина:
- Нема да ги закачаш - они си знаят!
Издума това и пак затвори очи. Не го оставях да заспива:
- Дядо, има ли гяволетини?
- Е па, има - отвърна той и отново се накани да подремне.
Но аз не мирясвах:
- Има, кажеш?
- Има, я!
- Има, ама я ги не видех! Се у спиците гледах - немаше нищо!
Старецът се прозина още веднъж, подвикна на животните, които залюшкаха по-живо сумрачните си рога, и рече:
- Дете, светът не е само това, що се види...
Затърсих очите на стареца в тъмното.
- Дядо, защо лъжеш! Това, що се не види - него го нема!
Дядо се замисли.
- Не е така! Ветъра, що духа, видиш ли го? Окне некой от рида - чуеш го, ама гласа видиш ли? Некому домъчнее, на очите сълзи, а мъката, що тия сълзи изкарва, видиш ли я?
Доводите на стареца съвсем ме слисаха. Поисках да продължим разговора, но той беше заспал дълбоко. Опитах да го събудя. Напразно...
Стана ми много страшно. Вторачвах се ту в трънаците, ту в звездите, ту в сърпа на месеца. Но светът мълчеше, уж видим, пък видим, колкото да крие невидимото...
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Докато натоварим, главата ми се замая от мириса на все още живата пролетна трева, а слънцето допря хребета на Буковски връх и неусетно хлътна зад него. Дядо хвърли поглед към заревото на заника и рече:
- Одъцниме!
"Одъцниме" означава замръкнахме, но да сложа тази дума в устата му - ще приляга колкото луксозен фотьойл в селска соба.
Без да чакам покана, докарах воловете, които пасяха наблизо, приведох ги до ярема, пък те по навик сами напъхаха шиите си в него. Дядо проточи своето припряно "Диий!", колата заквича между къртичините на окосената ливада и след малко навлезе в коловоза.
Когато заспускахме надолнището, старецът запуши с длани ушите си:
- Тууу, ама пищи тая пущина - претоварили сме я!
- Претоварили сме я - съгласих се и заоглеждах грамадата сено, под което не се виждаха главините на колелата.
Над Буковски връх заревото на заника излиня. В доловете се притаи здрач. Погледнах тревожно към най-дълбокия дол - Гяволското! Докато слезем до него, щеше съвсем да притъмнее. Малък бях, още не учех, но и сега, ако се озова там по тъмно, ще ме блъсне откъм гърба някогашният суеверен страх.
Странно място! Тъкмо за дяволско сборище. Няколко пъпчасали от времето върби, край върбите живурка тънка рекичка, наоколо грамади от хълмове, обрасли с трънаци, глогини и диви круши. Гяволското нощем е тихо като дъно на пресъхнал кладенец. Стоиш, отникъде ни лъх. Само рекичката пърполи едвам чуто, потънала в някакви свои неясни сънища. И изведнъж по височините над главата ти закръжи: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х!
Това са листата на дивите круши, обезпокоени от ветреца. Но този ветрец не слиза до Гяволското. Неусетил полъха, възприемаш всичко като нещо безпричинно и донемайкъде злокобно.
Едвам затихне шепотът и някъде далече се проточи още по-злокобен човешки глас. Нощната улица не само не подозира колко неуместно е да вика тъкмо сега, а скрита от мрака долита с безшумните си криле още по-близо. Човешкият й глас прокобва вече над главата ти, по-ясен и страховит. В него се примесва внезапно оживялото ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х. Рекичката, стресната в просъницата си, онемява. Звездите се вторачват към дълбочината на Гяволското и примигват изплашени. Месецът още по-изплашен се скрива зад изскочил отнякъде парцалив облак.
Може би наближава полунощ и гяволетините, така по нас наричат дяволите, ще пристигнат на своето сборище...
Стараех се да не мисля за ужасното място, но напусто. В паметта ми изскочи разправяна ми отдавнашна случка. Връщали се от Брезник група мъже. Улисани в приказки, не забелязали, че наближават Гяволското. Първанчо Кривото се ослушал тревожно:
- Трайте, бре!
Било тъмно, никой не можел да види очите му, но всички усетили неспокойствието в тях. Говорът секнал. Само нечий глас се троснал дрезгаво:
- Защо да траеме?
- Не чуете ли?
- Що да чуеме?
- Гяволетините сватба дигнали... Слушайте!... Гайда, тъпан, и-ху-ху!...
Мъжете притаили дъх. Накрая чули...
- Те ти сега - рекъл един.
- Убава работа - добавил друг.
Но Първанчо Кривото ги срязал:
- Ш-ш-ш-т!
Мъжете млъкнали като ударени през устата. Съществуваше поверие, че ако в такъв момент говориш, ще онемееш завинаги. Без приказки всички се отклонили вляво. Щели да пресекат коловоза, за да избиколят опасното място.
Но тъкмо тогава станало нещо непредвидено. Йоца, олигофрен по рождение, извърнал лице към Гяволското, изпъчил гърди и завикал колкото му глас държи:
- Ееее!... Че дойдем да ви оправим невестатааа!
- Еее...ааа... - разбило се ехото по доловете и в същия миг секнали и гайди, и тъпани, и дяволското и-ху-ху...
Всички спрели, ослушали се, пак се ослушали - нищо. Мъжете добили смелост и заговорили развеселени:
- Я гледай, уплашиха се!
- Види се, от луд и гяволетините бегат!
- А бре, ора, защо да обикаляме? Сичките у куп набърже през Гяволското, па това си е!
Така и направили. Едва ли не хванати за ръце минали през лошото място.
Днес ще си обясня случилото се с една масова психоза, родена от суеверния страх. Но в онова време, когато колата заскрибуца край стулените в тъмното върби, тази история скова челюстите ми.
Дядо свирна на воловете. Добичетата спряха, а той откачи завързания преди спускането синджир на задното колело. Не само че не беше необходим повече, но щеше да пречи - следваше стръмнина, която за да изкачиш, трябва да си помагаш с ръце.
Не смеех да погледна встрани. Беше подозрително тихо. Само на висина кръжеше: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х, и се долавяше далечен глас на кукумявка.
- Диий - наруши тишината дядо.
Воловете потеглиха. Колата отново запищя, вдигна предница въз нагорното и спря. Старецът завика и заудря безпомощните добичета. От напрежение говедата опъваха шии. Предните крака се подгънаха, та чак коленете им опряха коловоза, но колата не помръдна.
Тогава дядо подпря задното колело с камък, върна животните малко назад, за да не държат товара на шиите си, отстрани се и рече спокойно:
- Я, гяволетините се уплетоха у спиците!
По тялото ми се юрна мравуняк. Но старецът не ме и погледна. За него гяволетините бяха нещо като домашните животни - трябва да знаеш как да се оправяш с тях.
Най-напред се обърна на изток и свали кожената си капа. После вдигна ръка и събра пръсти.
- Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!
И пак същото до три пъти.
От върбите излетя птица и потъна в мрака. Месецът увисна също размахан сърп над главата ми. Страхът ме поде и не разбрах кога съм притичал и спрял до дядо. А той спусна ръце и продължи:
- Отче наш, иже есих на небесах...
Не изпусна нито дума от молитвата. Каза я бавно, отчетливо, с пълна вяра в силата й. Сетне отново събра пръсти:
- Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!
И пак до три пъти. Веднага след туй наложи капата, взе остена и гласът му прозвуча ясно и уверено:
- Диий!
Воловете огънаха гърбове, забиха копита в пръстта и с потръпващи колене извлякоха товара.
По-нататъшният път беше сравнително по-равен. Старецът даде почивка на животните и чак сега се вгледа в мен:
- Ти да не си се нещо уплашил?
- Уплаших се - отвърнах.
- Нема от що да се плашиш - гяволетини като гяволетини. Айде да се качиме на сеното.
От грамадата сено виждах как под нас се поклащат призрачните рога и гърбове на говедата и малко се успокоих. Но дядо, току-що седнал, задряма. Почувствах се сам и отново ме навести страхът. В главата ми се завъртя още една от многото истории, свързани с Гяволското. Пак било по тъмно. Минал старец другоселец през страшното място. Колата му била натоварена с чували брашно. И този път "гяволетините се уплели у спиците".
Не бил като дядо човекът - уплашил се, зарязал всичко и излазил по стръмнината. Воловете постояли, докато рогатите си намерят занимавка по-интересна от спиците, изтеглили колата и застигнали седналия да събере мислите си другоселец. Като видял добичетата, човекът се поуспокоил, седнал на чувалите и продължил пътя си.
Но някъде из местата, където се намирахме сега, старецът дочул да мечи яре. Повзрял се в посоката, откъдето идвало меченето, и повикал животното. Из мрака изскочило черно яре и се метнало на чувалите при него. Човекът помислил, че ярето е от нечие стадо и както всеки селянин му се зарадвал. Дори започнал нежно да го кори:
- Защо се се отцепило от дружината? Видиш ли колко е лошо само из тъмнотиите, а?
Накрая съвсем се умилил и го замилвал по главата:
- Дединото яренце! Дединото яренце!
В този миг ярето извъртяло глава, облещило се насреща му, отворило уста, та чак зъбите му белнали, и закрещяло злъчно, като да му се подкривя:
- Дедин-ното ярен-нце!... Дедин-ното ярен-нце!
Ужасен, старецът вдигнал остена, но още преди да го стовари върху ярето, то изчезнало, а остенът ударил в натъпканите с брашно чували.
Случката завършила трагично за другоселеца - оттогава десницата му останала неподвижна и с времето изсъхнала. Осакатял човекът.
Представях си тая ужасия, пригушен в сеното, и изведнъж ми се причу мечене. Задърпах задремалия старец:
- Дядо! Дядо!
- Що ти е, бре?
Не посмях да му кажа за меченето, та смотолевих:
- Ти спиш, а я не можем сам да карам воловете!
Дядо се прозина:
- Нема да ги закачаш - они си знаят!
Издума това и пак затвори очи. Не го оставях да заспива:
- Дядо, има ли гяволетини?
- Е па, има - отвърна той и отново се накани да подремне.
Но аз не мирясвах:
- Има, кажеш?
- Има, я!
- Има, ама я ги не видех! Се у спиците гледах - немаше нищо!
Старецът се прозина още веднъж, подвикна на животните, които залюшкаха по-живо сумрачните си рога, и рече:
- Дете, светът не е само това, що се види...
Затърсих очите на стареца в тъмното.
- Дядо, защо лъжеш! Това, що се не види - него го нема!
Дядо се замисли.
- Не е така! Ветъра, що духа, видиш ли го? Окне некой от рида - чуеш го, ама гласа видиш ли? Некому домъчнее, на очите сълзи, а мъката, що тия сълзи изкарва, видиш ли я?
Доводите на стареца съвсем ме слисаха. Поисках да продължим разговора, но той беше заспал дълбоко. Опитах да го събудя. Напразно...
Стана ми много страшно. Вторачвах се ту в трънаците, ту в звездите, ту в сърпа на месеца. Но светът мълчеше, уж видим, пък видим, колкото да крие невидимото...
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Re: Художествена тема
Мда, бива си го Жотев. Ама и заглавието на книжката му е едно - ще изгони половината клубари :) А това "одъцнИиме" си е баш трънско. У Брезник само се правят, че говорят като нас, ама в Знеполе е още по-шантаво.
Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...
[линк]
Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...
[линк]
Re: Художествена тема
Хубав разказ 
Сещам се за Стареца Паисий, дето наричал дявола "дангалакът" и изобщо не се страхувал. Малко от една книга за него :
Старецът казваше: “Повече от всичко дяволът не иска да се молим. Когато види някой да се моли, ако не може да му попречи, опитва се поне да отвлече ума му с фантазии и помисли. Ако не сполучи и с това, тогава и сам се явява, само и само за да те смути и да те извади от молитвата, пък било то и за малко. Ей на, веднъж бях отвън, там близо до гроба на отец Тихон. Докато казвах славословието, правейки поклони, когато стигнах до стиха “В Твоята светлина ще видим светлина”, внезапно една силна светлина като от прожектор се разля зад мен и освети цялата околност. Хвърли светлина чак долу до Калиагра. Разбрах, че тази светлина е бесовска и не обърнах внимание. Невъзмутим продължих молитвата си.
След като (дяволът) видя, че не се обезпокоих от светлината, направи нещо друго. На няколко метра вляво от мен се появиха две дяволчета, високи ей толкова, около метър и половина, които си играеха и се биеха помежду си с крака и ръце и се смееха. Същинско кино. Е! Не можах да се въздържа. Избухнах в смях. Виждате ли какво прави изкусителят? Не обърнах внимание на светлината му, после изпрати дяволчетата”.
***
Една нощ, докато спял, усетил някой да го бута, казвайки му: “Събуди се да си направиш правилото, закъсняваш”. “Че кой ли е в този час”, си помислил в съня си. Събудил се и гледа до себе си дявола. Казал му:
- А, ти ли си?
И се обърнал спокойно на другата страна, не обръщайки никакво внимание. Изкусителят не мирясал, а продължил:
- Да, ама дойде време, трябва да си правиш правилото.
- Зная аз кога да си направя правилото, няма ти да ме командваш в молитвата ми.
* * *
След като безброй пъти Старецът бе имал нападения от бесове, той станал опитен техен противник. Вече не се страхуваше от дявола, но не го и подценяваше. Познаваше неговите “понятия”, а също и изкушенията и клопките му. От опит го описваше: “Действително дяволът се преобразява в човек, в животни и т.н. Действително можеш да го докоснеш. Той е в едно различно състояние, което не познаваме. Виждаш го, докосваш го, връзваш го и веднага го губиш от погледа си. Не можем да кажем материализиране. Това е едно различно междинно състояние”.
Православен прозелит поиска благословение от Стареца да преведе на френски неговата книга “Свети Арсений Кападокийски”. Помоли да бъдат пропуснати случките с дявола и изцеляванията на бесновати, понеже европейците не приемат тези неща. Старецът, който имаше толкова преживявания с дявола, разбира се, отказа.
Сещам се за Стареца Паисий, дето наричал дявола "дангалакът" и изобщо не се страхувал. Малко от една книга за него :
Старецът казваше: “Повече от всичко дяволът не иска да се молим. Когато види някой да се моли, ако не може да му попречи, опитва се поне да отвлече ума му с фантазии и помисли. Ако не сполучи и с това, тогава и сам се явява, само и само за да те смути и да те извади от молитвата, пък било то и за малко. Ей на, веднъж бях отвън, там близо до гроба на отец Тихон. Докато казвах славословието, правейки поклони, когато стигнах до стиха “В Твоята светлина ще видим светлина”, внезапно една силна светлина като от прожектор се разля зад мен и освети цялата околност. Хвърли светлина чак долу до Калиагра. Разбрах, че тази светлина е бесовска и не обърнах внимание. Невъзмутим продължих молитвата си.
След като (дяволът) видя, че не се обезпокоих от светлината, направи нещо друго. На няколко метра вляво от мен се появиха две дяволчета, високи ей толкова, около метър и половина, които си играеха и се биеха помежду си с крака и ръце и се смееха. Същинско кино. Е! Не можах да се въздържа. Избухнах в смях. Виждате ли какво прави изкусителят? Не обърнах внимание на светлината му, после изпрати дяволчетата”.
***
Една нощ, докато спял, усетил някой да го бута, казвайки му: “Събуди се да си направиш правилото, закъсняваш”. “Че кой ли е в този час”, си помислил в съня си. Събудил се и гледа до себе си дявола. Казал му:
- А, ти ли си?
И се обърнал спокойно на другата страна, не обръщайки никакво внимание. Изкусителят не мирясал, а продължил:
- Да, ама дойде време, трябва да си правиш правилото.
- Зная аз кога да си направя правилото, няма ти да ме командваш в молитвата ми.
* * *
След като безброй пъти Старецът бе имал нападения от бесове, той станал опитен техен противник. Вече не се страхуваше от дявола, но не го и подценяваше. Познаваше неговите “понятия”, а също и изкушенията и клопките му. От опит го описваше: “Действително дяволът се преобразява в човек, в животни и т.н. Действително можеш да го докоснеш. Той е в едно различно състояние, което не познаваме. Виждаш го, докосваш го, връзваш го и веднага го губиш от погледа си. Не можем да кажем материализиране. Това е едно различно междинно състояние”.
Православен прозелит поиска благословение от Стареца да преведе на френски неговата книга “Свети Арсений Кападокийски”. Помоли да бъдат пропуснати случките с дявола и изцеляванията на бесновати, понеже европейците не приемат тези неща. Старецът, който имаше толкова преживявания с дявола, разбира се, отказа.
в отговор на н@блюдaтeл
#6
Re: Художествена тема
Мда, дяволът е съвсем реален.
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Re: Художествена тема
Разказът е много показателен. Старите имат вяра и нямат страх от демони, а младите имат крива вяра и затова младият разказва за успехи на демоните и трепери от страх пред тяхната невидима сила.
А какво да кажем за днешните млади? Нямат даже и крива вяра!
А какво да кажем за днешните млади? Нямат даже и крива вяра!
Re: Художествена тема
Добре дошъл
Младите нямат вяра... заради нашите грехове
Ако ние сме ги учили и сме се молили достатъчно, щели са да имат. Нали помниш случая със св Моника, майката на св Августин, която много плакала и се молела за сина си, когато станал манихеец, па отишла при епископа за пореден път да проси и неговите молитви... Той ѝ казал - "Не може да пропадне плода на толкова молитвени сълзи" (цитирам по памет), и така и станало, Августин се покаял и станал дори светец.
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Младите нямат вяра... заради нашите грехове
Ако ние сме ги учили и сме се молили достатъчно, щели са да имат. Нали помниш случая със св Моника, майката на св Августин, която много плакала и се молела за сина си, когато станал манихеец, па отишла при епископа за пореден път да проси и неговите молитви... Той ѝ казал - "Не може да пропадне плода на толкова молитвени сълзи" (цитирам по памет), и така и станало, Августин се покаял и станал дори светец.аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Re: Художествена тема
Благодаря! Добре заварил! Да помага Бог!
Бях обещал на Глишев да не идвам, докато той е модератор и се приготвих с търпение за една две години, но той бързо се оттегли и аз ще идвам, макар не често, за да обидя моите стари приятели, новите модератори...
По темата - да, ние сме виновни и даже нашите родители и даже техните родители - твърде много вина се е натрупала. Може и статия на тази тема да напиша - тя е готова, но ще я разширя. Как да помогнем на нашите деца, атеисти или полуатеисти? С много молитви и много труд по небето, разбира се!
Бях обещал на Глишев да не идвам, докато той е модератор и се приготвих с търпение за една две години, но той бързо се оттегли и аз ще идвам, макар не често, за да обидя моите стари приятели, новите модератори...
По темата - да, ние сме виновни и даже нашите родители и даже техните родители - твърде много вина се е натрупала. Може и статия на тази тема да напиша - тя е готова, но ще я разширя. Как да помогнем на нашите деца, атеисти или полуатеисти? С много молитви и много труд по небето, разбира се!
Re: Художествена тема
Все пак действията на човека се мотивират до голяма степен от убежденията му.
Единия край на спектъра - имаме вярващи в демоните (сатанисти), които в много случаи реализират вярата си и се уподобяват на демони (вж Christa Pike или германските канибали, които нашумяха преди година).
Другия - имаме невярващи, които безкритично приемат всяка мисъл или пожелание у себе си като свои, а в много случаи именно демоните влагат помисли. Така бесовете имат идеалната възможност да манипулират човека.
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Единия край на спектъра - имаме вярващи в демоните (сатанисти), които в много случаи реализират вярата си и се уподобяват на демони (вж Christa Pike или германските канибали, които нашумяха преди година).
Другия - имаме невярващи, които безкритично приемат всяка мисъл или пожелание у себе си като свои, а в много случаи именно демоните влагат помисли. Така бесовете имат идеалната възможност да манипулират човека.
аз Те оставих - Ти не ме оставяй!
Re: Художествена тема
Човек няма нужда да размишлява за демони и според тяхното съществуване или не да оформя морала си. И без да се въвличат демони, човек знае, че моралът определя да се отнасяме към другите, както искаме към нас да се отнасят, да не вредим, да помагаме и най-просто казано-да възлюбим ближния си както себе си. Когато човек усети зла помисъл у себе си трябва да избере да НЕ действа според нея, и да се опита да я замени с добра и няма никакво значение дали демон я е зложил там или самия човек.
Re: Художествена тема
Правилно.
Всъщност това няма отношение към съществуването или не на демоните. И да ги нямаше, пак щеше да трябва да им се противопоставяме. В такъв случай тяхното несъществуване е най-шумното и опасно несъществуване, за което съм чувал. Почти като съществуване е :)
Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...
[линк]
Всъщност това няма отношение към съществуването или не на демоните. И да ги нямаше, пак щеше да трябва да им се противопоставяме. В такъв случай тяхното несъществуване е най-шумното и опасно несъществуване, за което съм чувал. Почти като съществуване е :)
Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...
[линк]