?

Насилието си е някаква участ на хората. Всеки говори, че не бива, а почти всеки е склонен в следващия момент. Приказката - едно говорим, друго вършим, не е измислена от прост човек. Друга тема над която малко се мисли е прилагането на голямо насилие, за подтиснето на друго, често много по-малко. В старите книги е казано- Когато се бориш срещу насилието с насилие, накрая неизменно ще победи насилието (когато хората са се превърнали в насилници, който и да победи, няма нищо общо с доброто).
А сега и малко по темата. Веднъж писах един разказ и мислих доста относно травмите от насилие. И по едно време ми светна, че има и един огромен, но почти невидим насилник във всички случаи. Той не е прекият, физически насилник. Той е самото общество, което поддържа спомена за травмите много дълго, понякога цял живот. Да вземем за пример насилвания човек (може и дете да е, като че ли няма голяма разлика в случая). Този човек знае, че всички знаят за несполуката му, например изнасилване, и се чуди как да се държи. Едни хора ще очакват от него да тръгне да си отмъщава по някакъв начин. В следващия момент ще се сети за други хора, които след случката винаги са му се подсмихвали. Това го вбесява и подтиска, постепено смазва психиката му. Трети хора го съжаляват или поне гледат така да изглеждат. Той не знае как да отреагира. Иска да живее като нормален човек, а не да го съжаляват. Но когато някой се държи грубо с него, когато това съжаление напълно липсва, този човек започва да мисли, че към него липсва нужната толерантност. Понякога отвръща на грубостта, но винаги изпитва болезна несигурност, защото знае, че е много лесен. Че е елементарно и дете да го избъзика. Особено някое дете, което е чуло случайно историята от родителите си. Които си дават вид, че всичко са забравили, било е преди години, но иначе почти всеки ден коментират вкъщи, възклицават и се смеят весело на неволята му. И всичките тия често променящи се дразнения със силна амплитуда, напълно смачкват психиката на жертвата, ако става въпрос за по-чувствителен човек.
Не казвам, че извършителят е по-малко виновен. В края на краищата той е отключил целия този проблем. Ала всичко това е било преувеличено и поддържано през обществото, което е действало като увеличителна лупа. Иначе за какво става въпрос в случая на изнасилването примерно? За полов акт, нещо към което почти всичко живо се стреми. И дори когато не било желано, пак не може да се каже, че освен физически наранявания, които минават и се забравят, има заряда да нанесе психически травми толкова дълго. Другите видове насилствени влияния са сходни. Миниват и се забравят. Но когато човек е дете, може прекалено лесно да бъде объркан от неопитващите се да го разберат възрастни, от врастници шегаджии и нещата да започнат да изглеждат сложни.
Тук писах за единичен акт на насилие, не за системен тормоз, който е нещо по-различно и сериозно.