Стерлинг, Колорадо

Стерлинг, Колорадо е град, който не впечатлява с нищо. Няма природни, архитектурни или исторически забележителности. Няма сериозна индустрия, на практика е цяло чудо че не се е превърнал в призрачен град. В сервиза на Матю, „Хилтоп Гараж” си бачкаше само той и още някъв негов братчет. Матю е на 44 и има двегодишни близначки. Понеже беше живял 3 години в Германия правехме паралели между Европа и Америка. Бил е на падането на берлинската стена. Аз не си спомням колко време мина между смъртта на ГДР и бутането на другаря Тодор Живков, но Матю си спомняше че когато чули новината за падането на берлинската стена, някой в завода казал „Това беше със социализма. Приключи.” Та отишли да се вълнуват край стената. Запомнил мига като смесица от еуфория и вандализъм. Взел си парче от стената и го донесъл тук. Спорихме дали тук се работи повече или в Европа. Той вика в Европа се бачка повече – аз обратното. Смя се на лафа „Ние лъжем че работим, те лъжат че ни плащат”. Вярваше че безбожно скъпото здравеопазване в САЩ е по-качествено от европейското. И за това поспорихме.
Грубо оцених сервиза и оборудването на около милион долара. Беше ли Матю милионер? Не. Защо беше омазан в масло целия? Щото трябваше да заработи вноските за сервиза и къщата. Пречеше ли му някак милионния дълг? Не бих казал. Хихикаше, подскачаше и се радвше на близначките. Стана ясно че проблема ми е твърде компютърен, твърде сложен и твърде скъп. Ще трябва да почакам. усещах, че предстояха 3-те най-скучни дни в живота ми. Насочих се към Крест мотел – видя ми се очарователен на гугъла, но там светеше неонов надпис no vacancy. Продължих по дивижън авеню и се хакнах в Оукууд инн мотел. Навместо да ме подлъжат с фрии брекфаст , фрии интернет и басейн, на рекламата пишеше Гоу Рокис! Драйв сейфли! На външен вид мотела малко ме притесняваше. В офиса естествено нямаше никой. От съседната стая дънеше яко някъв тежък рап. Звъннах на звънеца и зачаках. Чу се глас откъм една камера за наблюдение „Ей сега идвам”, след малко музиката се намали и на вратата се появи як негър по къси гащи и бели чорапи.
- Кво стаа брато?
- Здрасти. Имате ли свободни стаи?
-Ми не знам дали имаме чисти. Колко легла, за колко дни
-Едно легло, 3 дни.
-Я ела да видим.- и тръгна ей така по чорапи през двора към стаите. Ходеше мързеливо, внимателно да не настъпи нещо остро и се поклащаше. -Кво бачкаш? Кво те води насам? – и прочее стандартни глупости. Отвори една стая. -Тая е с две легла ама май е чиста. 45кинта на ден, няма да слагаме такси. В стаята не се виждаха лазещи насекоми с просто око. Силно ароматизирана на ябълка и канела, за да подтисне вторичния аромат на мухъл и гнило. Може да се пуши вътре. Банята вехта, но съм виждал и по-ужасяющи. В средата на стената врата към съседната стая - заключена. На средата на стаята имаше прахосмукачка и кашон с различни препарати. Бях отчаян и на зор та рекох.
- Окей е. Ще я взема.
-Ела в офиса да оправим книжата. – оправихме ги пък се сети за нещо – Нека да ти дам една екстра. – влезе в стайчката и след малко ми донесе малък ползван пепелник.
Изкъпах се, отворих джама, излегнах се и пущих телевизора. Изведнъж се чу яка продължителна свирка на влак та чак подскочИх. ПодскочИх още неколко пъти тая вечер. Вратата не се заключваше, пък и що ли. Джама също нямаше заключалка, така че ако вратата се заключваше и си заключиш ключа вътре можеш да бутнеш джама и да влезеш да си земеш ключа. Питах негъра има ли бар със жива свирня наоколо, каза че има само 3 бара, но жива свирня само през уикенда. Имало бар с джубокс ей там. Като минах покрай него не посмях да влезна. Нямаше прозорци откъм улицата и това което щях да намеря вътре щеше да доведе до конфузия. Правил съм го тоя експеримент вече няколко пъти – неуспешно.В Юнион Гап, Вашингтон се хакнах в един Джамер спортс бар, където барманката беше 67-годишна усмихната баба, а тримата клиенти, на същата възраст дедовци с каубойски шапки и карирани ризи ми кимнаха приятелски В индианския бар в Чекота, Оклахома също беше много конфузно. Вечерях в Макдоналдс, взех си плодове и се прибрах в мотела. Откъм вратата в стената се чуваше гадно кашляне. Натисна ме зловещо усещане че съм във филма Психо на Хичкок. Че то и обстановката беше черно-бяла. И тия влакове… От прелеза прииждаше на дълги серии ритмичен камбанен звън. Завесата в банята беше непрозрачна. Подсъзнателно я оставях полуотворена и хвърлях по едно око на вратата.

На другия ден разцъках из даунтаун. Симпатичен, но замрял и прашасал. Беше обяд и реших за първи път да вляза в Тако Джонс. Всички маси бяха пълни с пенсионери. Всички от персонала бяха на над 60 години. Много симпатична, кльощава малка баба ми се усмихна искрено и понеже не знаех какво да си поръчам ме насочи:
-Днес е Тако тюздей, хрупкавите такота са по 69цента. Колко гладен си всъщност? – Интонациите в гласа й подскачаха изразително.
-Не много.
-Добре тогава – опитай такотата и виж – тука имаме много хубави картофени кръгчета, чакай да ти дам да опиташ. -Донесе ми едно кръгче в купичка. – Това е нашия бестселър!
Наистина беше вкусно, взех си средна кофичка картофени колелца и две такота. И кафе. Бабата ме развеждаше и обясняваше като на дебил кое къде е като бъркалки, захар и сметанки. Разпитваше ме от къде съм и що диря тука? Забавлявах се, стана ми приятно – толкова откровено усмихнати хора не се срещат често в Чикаго.

[линк]

Добър пътепис
Я кажи сега, как завърши комптърния проблем, с трите дни чакане ? Докарахте ли го до 'Толбухин' или остана да смърди на 'Тутракан' ? Матю ОК ли си беше на цени и качество или се оказа касапин ?


here I am

Чета пътеписите ти с интерес: благорадя за което! При възможност, желание и чалъм пиши повече - кефиш!


П.С. Между бутането на Стената и на "бай ТодАр" мина точно един ден.

Сложиха новия компютър и след половин час компресора на климатика умря. Сложиха ми и нов компресор. След един ден каране бях в Оклахома и умирах от жега. Влязох в няколко крайпътни сервиза където да ми оправят климатика, но всички вдигаха рамене. На следващия ден беше 92градуса по фаренхайт на сянка. Не че имаше сянка, но единствената ми мисъл в главата беше да карам към най-близкото летище и оттам на самолета за България. Така както си се представях в къщи, в Балкана, до реката, ми се изпречи сервиза до МакДоналдса в Озарк, Арканзас със семплото име „Тридесет и седем”. Сервиза имаше две редици по три клетки. Откъм улицата бяха Автомивка-Гуми-Масла, а отзад по-сериозните ремонти. Всички монтьори като че ли бяха братя или поне братовчеди. Дългокоси с бради и беззъби, целите омазани в масло – така че не си личеше кой е шефа. Вероятно тоя на който беше тлъстото лъснато Харли пред офиса. Имаше един с омазана фанелка Live free – Ride hard или нещо от сорта.
-Поправяте ли климатици?
-Да.
- Мисля че имам теч на фреон от един вентил.
Паркирах в сервиза. Монтьора взе няква джаджа която отчете теч на фреон от вентила и се защура нанякъде. Жегата беше непоносима. Реших да се хакна в МакДоналдса да губя време. Попитах колко време ще отнеме ремонта – около час , добреее. Малко вдясно от МакДоналдс имаше симпатично семейно ресторантче което ме привлече. Седнах на маса с изглед към сервиза. Пълна сервитьорка без 3 предни зъба и с омазана престилка ми донесе Д-р Пепър с лед, попитах я за нещо „леко” за хапване а тя ми предложи яйца с шунка. Съгласих се и заразглеждах някъв вестник. Както си бях навел глава чух щапуркане от джапанки. И тогава се появи тя. Най-красивата жена на света. Докато надигах глава видях джапанките – от тия с един пръст, нагоре дълги и стройни крака, които стигаха до много къси шорти, отпуснато потниче, голи рамена и дълга черна коса. Когато се обърна за малко да ми падне ченето. Под потничето личаха два готини конуса със зърна тип „любопитки”. Абсолютна симетрия навсякъде. Нямаше едно петънце, една бенка, абе никви забележки. Можеше да е на 16 или на 26 години. Седна на масата пред мен и си поръча хамбургер за вкъщи. За миг всичките ми мисли бяха спряли. В България имаме набор от подходи в такива ситуации, но тук всички те са забранени. Можеш само да гледаш. Но не повече от секунда. И тя ми хвърли няколко къси любопитни погледа. Тоя ден не бях се дегизирал правилно и просто биех на очи. За разлика от местните реднеци, изглеждах като манекен на Кевин Клайн. Хвана ме яд на Америка. Тия съкровища така ще си останат погребани в изкорубените села, вместо някой емигрант от източна европа да ги направи модел на годината и да ги изтипоса голенички в „Плейбой” та да им се порадва целия свят. Всъщност настроението ми се оправи. В ресторантчето беше приятно хладно, а снимката на най-красивата жена на света стоеше като перде пред очите ми.
След час се върнах в сервиза. Брадатко приличаше малко на Гимли и обгрижваше моя климатик. Попита ме от къде съм. От България. Ооо там има много вампири! Неее вампирите са на север от нас. Знаел, съседи са ни и сърбите и гърците и хърватите. Сърбите били откАчени.
-Имаш доста добри познания по европейска география! – очудих се. –Рядко срещам някой американец да знае къде е България.
-Ха ха ха... Виждаш ли го Джими – посочи един младеж от сервиза. – Питам го Джими кой е най-студения континент на света, а той вика Канада. Ха-ха. Другите американци ни наричат „Хил Били”. Хил Билитата нямаме обувки, зъби и образование, но всички караме 4Х4.
Захили се на самоиронията. Наистина наоколо рядко се виждаха нормални коли. Всичко беше пикапи и джипове. Брадатко ми посочи неговия изтърбушен Вранглер кабрио – мазен, прашен и очукан.
-Аз мисля да си взема Чероки от старите, ама някъде от Аризона та да няма ръжда.
-Ооо Черокито е много хубаво – удобно е за работа, под капака има много място. И има части за тях навсякъде.
-Това не ме окуражава. Хил Били казваш – ще го запомня. Пък ние българите не искаме ние да сме добре, а на съседа да му е зле. Също най-много ни е страх да не се минем и да не настинем.
-Ха-ха-ха...
С климатика работата загрубяваше. Като сменили вентила, напълнили с фреон, пуснали го да работи и избила тръбичка. Заварили тръбичката, пак напълнили и пак избила. Сега пак я сваляха и целия персонал 5-6 човека се беше надвиснал над капака да умуват що така аджеба гърми тая тръбичка. Пак я завариха и като я качиха, пуснах двигателя, включих климатика, а ония следяха налягането в системата на два часовника. Твърде високо налягане. Последваха десетина минути спорове и чесане по вратовете, докато някой се сети, че перката на вентилатора не се включва. Сега загрях че новия компютър е прецакал всичко. Направиха бай-пас на вентилатора, включих климатика и вече всичко беше точно. Целия масраф ми излезе 204 кинта. Беше малко след края на работния ден и слънцето залязваше. Докато платих в офиса, сервиза беше затворен и опустял. Зад него стадо крави кротко се прибираха от паша.

Да, наистина кефиш...
Аз ако бях писал това, задълвително щях да употребя друго сравнение за балкончето на младото маце ( Под потничето личаха два готини конуса със зърна тип „любопитки). Щях да напиша личаха два готиниконуса, тип козя бозка. За 'изтърбушен Вранглер кабрио – мазен, прашен и очукан' щях да допълня очукан, кат войнишка манерка, войнишко канче.

Пишеш готино и достоверно

here I am