Съвет

Никой не е казал, че не боли. Просто животът си е предимно на човека и ако той иска това, мъчно, не мъчно, има право да го прекъсне. Това е моето мнение. Ако той не може да каже какво иска, определено и никой друг няма право да казва. Знам какво говоря, защото са ми задавали такъв въпрос.

Най обичам да чета, ама не мога.

Мисля, че е много хубаво да имаш животно, независимо от неизбежния край, дава ти толкова много, невероятно е усещането за тази радост, обич, които получаваш безусловно...
Смехът... забавните случки... например когато за пръв път го заведох на море и беше жадно и изтича към водата и започна да пие... и потреса му от солената вода...

Хайде малко да се разсеем с нещо, което може и да го знаете, но пък е почти по тематиката на клуба, така че няма да ни изгонят.


- Каква е разликата между кучето и съпруга?
- Кучето продължава да ти се радва на вратата когато се прибираш дори и след една година съвместен живот, за разлика от съпруга.

Имаме нотариално заверено желание, от преди години, ако някога се разболее, да вземем това решение...
Ми разболя се...
Против съм взимането на това решение...
Не мога да го взема...
Не искам да го взимам...

Изборът си е твой. А и щом човекът е в кома, той едва ли и усеща нещо, но да го гледаш как се мъчи и иска да умре, а да го спираш, това за мен е садистично и егоистично. Мое мнение.

Най обичам да чета, ама не мога.

С такива решения, Лали, не трябва да се бърза. Абсолютно разбирам надеждата на човек да види отново здрав близкия си и, естествено,трябва да си 100% убеден, че повече нищо не може да бъде направено от медицинска гледна точка, че чудеса няма да се случат, за да се вземе такова тежко решение, защото угризението, че може да си постъпил неправилно, би могло да отрови душата ти в последствие... Разбира се, не знам какъв е точно случаят, какви са перспективите, колко възрастен е човекът и т.н.
Но в кома едва ли се мъчи, поне за това бъди спокойна.

Да се усложнява е просто, да се опростява е сложно.
Brick in the Wall

Няма нищо грозно, аз също имам куче, така че разбирам терзанията ти.
Лично аз съм за евтаназията, дори съм си мислила, че у нас тя би трябвало да бъде разрешена и за хора. Сигурно би ми било много трудно да умъртвя домашния си любимец, ако се наложи, но бих си помислила какво бих изпитвала аз в подобно състояние и дали не бих предпочела смъртта пред мъките. За разлика от мен, обаче, кучето не може да изрази гласно желанието си.
Наскоро моя приятелка приспа домашния си любимец и, въпреки че и беше много тежко, това наистина беше единственото разумно решение.

Преди около 2-3 години вече стана така с нашето морско свинче. Беше ужасно кротко и ни се радваше винаги. Но така се случи, че яде отровна трева и докато се усетим и въпреки лечението, все страдаше и я приспахме. Всички се дистанцираха и се наложи аз да свърша тая работа. Признавам си - плаках. За едно животинче, защото го държах до последно знаейки, че го убивам. Но, после мъката с времето у нас се разсея. Всъщност това е важното - да спестиш страданието. Другата жестокост според мен е простима - отнемайки живот, всъщност спасяваш мъки. Това го разбира само страдащият.

Благодаря за "загрижеността"!

Сигурно не ти пука какво мисля, но....все пак.
Приспи го. Ако е болно и се мъчи, това е правилното решение според мен.

защото колкото хора, толкова чувствителности, зависимости, обвързаности и т.н.
Не казваш болно ли е кучето или само старо. Това, че скимти, още не значи, че я боли. Какво я боли, според теб? Ходили ли сте на ветеринари и какво е тяхното мнение по въпроса? Струва ми се, че оттам трябва да тръгнеш, за да си изясниш картинката докрай.
Самото решение за приспиване е ужасно и аз лично съм против него с цялата си същност. Коя съм аз да решавам за живота?
При все това, преди година и половина, дадох съгласие да се приспи предишното ми куче... И въпреки че направих всичко - доктори всякакви и няколко, водене в клиника, едноседмичен престой там за непрестанни вливания, ежедневни изследвания - рентген, скенер, кръв и т.н., показателите се влошаваха стремително и никакъв шанс не остана. Всеки ден ходехме при него, накрая вече не ни познаваше и не можеше изобщо да стане и да тръгне да го поразходим малко наоколо - гледаше през нас и на нищо не реагираше - не беше вече от този свят. Но аз настоявах за нови изследвания с надеждата, че може би нещо ще се подобри и ще могат да му направят операция. До една сутрин, когато ми казаха, че нощните изследвания са толкова зле, че е въпрос на часове, едва ли не, да си отиде. И тогава казах - приспете го - още не съм сигурна аз ли го казах и как можах... Всички около мен твърдяха и досега твърдят, че това е било правилното решение. На мен обаче продължава да ми тежи на съвестта и се чувствам виновна.
Аутопсията показа огромно раково образувание в червата и безброй метастази по всички вътрешни органи.

Уви, това е от решенията, които човек трябва да вземе сам и да се бори сам с последствията - няма защо да товари околните близки и да иска да бъде споделена отговорността. Това е според мен. Беше най-трудното ми решение в живота...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Беше най-трудното ми решение в живота...

Шегуваш се?

Предполагам че било решение за което никога не си мислила че ще ти се наложи да взимаш и поради това не си имала достатъчно време да узрееш за правилното взимане на решението... но трудно ми е да повярвам че точно това е най-трудното решение в качеството си на решение.

Sin miedo a sonar!

Да, потвърждавам, това беше най-трудното ми решение. Аз просто не бях съгласна с него, не бях убедена, че имам право да го взема. И досега не съм убедена.

Обикновено другите си решения ги взимам с лекота и в съответствие с ценностите си и характера си, и общо взето досега не съм сбъркала, нито съжалявала.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Да, Анбра, такъв избор е изключително труден и аз съм почти убедена, че и следващият път вероятно ще опитвам до последно да правя всичко необходимо, за да спася живота на съществото, което обичам, и ще бъда сляпа за липсата на каквато и да било надежда и реална перспектива... Ала, когато умря моята Хепи, когато умря в ръцете ми, а аз ронех сълзи над нея, докато бавно животът я напускаше и ме напика, умирайки, и да, някой сигурно ще се смее, ала не се разделям нито с хора, нито с животни лесно, а ми се е налагало неведнъж, та после, разсъждавайки по поведението й, мислех, че е искала от доста време да не я мъча, да я оставя на мира, да умре в мир , на спокойствие. Преди си мислех, че трябва да мога да усетя този момент и от обич към едно такова същество да не го мъча, защото всичките лекари и процедури за него са просто стрес- няма как да обясниш, че го правиш за негово добро, че е жизнено- необходимо... Но не успях, защото все се появяваше някакъв шанс, някакъв мъничък знак за временно и краткотрайно подобрение, даже и 3-4 дни преди да умре...
Та така.

Да се усложнява е просто, да се опростява е сложно.
Brick in the Wall

после, разсъждавайки по поведението й, мислех, че е искала от доста време да не я мъча, да я оставя на мира, да умре в мир , на спокойствие

Не се опитвам да вляза в ничия кожа, а още по-малко в нечия душа... Затова не бих могла да се отърся от стореното, мислейки, че ми е бил благодарен за взетото решение. Но ти сама знаеш как ние приписваме неволно мислите си на други същества и как интерпретираме техните поведения - просто според собствените си разсъждения, преживявания, усещания, а твърде вероятно е да бъркаме непрекъснато... Не знам и не мисля, че някой знае. Повечето хора са така обръгнали, така напрегнати, така объркани и неудоволетворени, сърцето им е така загрубяло в ежедневието, че шансът да те разберат е минимален - говоря за конкретния случай. А и е въпрос на усет /Правилникова, пак благодаря за думата/.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Навремето поставена пред такова решение се уповавах на надеждата, че ще се случи чудо. Сторих невъзможното въпреки, че доктора каза отчетливо и ясно : "Момиче това коте е пътник". Издъхна в ръцете ми. За първи път се срещнах със смъртта.Още е пред очите ми. Както и всяка следваща среща с нея.
Дали на близък или по-далечен тя е онова нещо пред, което каквото и да сторим сме безсилни. Оттам идва и чувството за вина - дали, че сме направили или ненаправили нещо.
По въпроса с евтаназията има една биография заснета преди години и изразяваща позиция, която е трудна за приемане ....а именно свободата на личен избор :

[линк]

...а животът е тук и сега ... тялото иска присъствие .... мозъка споделяне....

Да решава човек сам за себе си ми е някак по-ясно и приемливо, макар че тук има много други неща, които трябва да се имат предвид. Но да решаваш за друго същество, това вече надминава моите рационални и емоционални възможности.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Напълно съм съгласна с теб. Не само по такива въпроси.
За всяко едно нещо - всеки трябва сам да решава и да си носи отговорността.

...а животът е тук и сега ... тялото иска присъствие .... мозъка споделяне....

в отговора ти има математическа изказаност от рода на 'дълбока планина'...

Sin miedo a sonar!

Щом така го схваща твоята техническа душа - моля, не споря...
А иначе в синтагмата "дълбока планина" двата елемента не са задължително противоположни както ти си го мислиш.
Език, не математика...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Математиката е... език... на точността и отговорността... и начин на избягване на 'случайността'.

Sin miedo a sonar!