Константин Илиев
10 отговора
0 прегледа
Re: Константин Илиев
Бог да го прости. Много рано си отиде, (вкупом с Добрин Петков и Васил Арнаудов) и блюдолизци като Вазелин Пръстев и други нищожества допринесоха за това.
Въпреки това си остава най-ярката личност в постната ни музикална история, а Фрагментите му посветени на Софийската Филхармония (която странно защо е незаинтересувана от този факт- sic!) си остават крайъгълен камък в съвременната ни музика. Да не го забравяме.
Въпреки това си остава най-ярката личност в постната ни музикална история, а Фрагментите му посветени на Софийската Филхармония (която странно защо е незаинтересувана от този факт- sic!) си остават крайъгълен камък в съвременната ни музика. Да не го забравяме.
Re: Константин Илиев
А ето и опит за малко документално „досие” на Втората симфония от Константин Илиев: Аз започнах да пиша Втора симфония, която бях замислил само за духовата група на симфоничния оркестър, към която бях прибавил ударни инструменти, пиано, арфа и челеста. Исках да използвам пълните възможности на тези инструменти и да постигна една звучност, която ще разпръсне съществуващото у нас убеждение, че този ансамбъл не е достатъчно изразителен без съдействието на струнните. Това е действително така при техниката, която нашите по-възрастни колеги употребяваха в своята работа. Но по-задълбоченото познаване на възможностите на духовите инструменти, умелото използване на техните характерни качества и линеарното водене на гласовете, при което на всеки инструмент се полага изпяването на една мелодична фраза, щеше да накара тази „военна музика”, както си я представяше по-голямата част от нашата публика, да зазвучи по-новому. Аз започнах да пиша с голямо увлечение тази творба (...)
За формата на Втората симфония реших следното. След първата част, която вече ти знаеш, ще дойде една раздвижена втора част с характера на скерцо, много жива и динамична – елемент, който липсва в първата част, след което ще следва една трета – бавен епилог, изграден от елементи от всъплението. (писмо до Лазар Николов от 4. ХІІ. 1950)
На 9 януари (1951 – б. м.) аз завърших Втората си симфония. Музиката, която бях написал, ме задоволяваше напълно. Аз бях постигнал това, към което моята творческа същност се стремеше през последните години. Написах партитурата с твърдата увереност за сполучливата звучност на творбата. Имах вече опита не само от предишните си творби, но и от диригентската си практика, която ми позволяваше в рамките на ежедневната репетиционна работа да правя незабелязано за оркестрантите различни експерименти за опознаване възможностите на духовите инструменти, които ми бяха по-чужди. Картината, която партитурата представляваше, беше твърде необикновена за един духов ансамбъл. (...) Няколко месеца по-късно ми гостува Панчо Владигеров (...) Аз му показах новата си симфония. Той беше шокиран от необикновения вид на партитурата (...) и най-после възкликна „Я, човек навиква и това!”
Творческата нелегалност, в която бяхме минали, ни тежеше най-много с това, че нямахме възможност да чуем написаните от нас произведения. Наистина вътрешното чуване на композитора е един голям фактор за сигурността в това, което твори, но ако то не се подхранва от реалния звук, започва с течение на времето за избледнява. (...)Това започваше все-повече да ни гнети и се отразяваше върху творческия ни процес, прекъсван все по-често от моменти на разколебаване и подтиснатост(...) Аз съм далеч от мисълта, че аплодисментите решават качеството и съдбата на едно ново произведение. Но начинът, по който авторът преценява творбата си, седнал между публиката е съвсем различен от този на кабинетното самонаблюдение. (...) (Из Хроника на раннните години)
Нямам опасения, че ще доскучее на публиката моята духова симфония, по простата причина, че няма да има нещастието да я чуе. Така че пострадавш в случая ще бъда само аз. (писмо до Л. Н. от 16. ХІ. 1950)
Но не е така – горчивите иронии не се сбъдват. Симфонията се завръща. Тя се завръща в града, в който е написана – вярно, преди 50 години. Премиерата е във Варна през януари 1954 и това е преломен момент в развитието на българската музика. Симфонията остава повече легенда, отколкото реално звуково присъствие на сцените...
Всяко истинско произведение на изкуството има своето единствено място – църква, олтар, стена, зала, град, дом... само там то е истински приютено. Вярвам, че с първото си изпълнение в Русе Втора симфония на Константин Илиев се завръща у дома.
"Втора симфония е безспорно класическо произведение за българската музикална съкровищница (...) И тук ми едва наум едно изказване на Берлиоз, отнасящо се до симфониите на Бетовен: „Предпочитам да ме смятат за безумец, но да вярвам в абсолютно красивото”.
А Втората симфония на Константин Илиев е красива." (Иван Спасов, Симфониите на Константин Илиев)
За формата на Втората симфония реших следното. След първата част, която вече ти знаеш, ще дойде една раздвижена втора част с характера на скерцо, много жива и динамична – елемент, който липсва в първата част, след което ще следва една трета – бавен епилог, изграден от елементи от всъплението. (писмо до Лазар Николов от 4. ХІІ. 1950)
На 9 януари (1951 – б. м.) аз завърших Втората си симфония. Музиката, която бях написал, ме задоволяваше напълно. Аз бях постигнал това, към което моята творческа същност се стремеше през последните години. Написах партитурата с твърдата увереност за сполучливата звучност на творбата. Имах вече опита не само от предишните си творби, но и от диригентската си практика, която ми позволяваше в рамките на ежедневната репетиционна работа да правя незабелязано за оркестрантите различни експерименти за опознаване възможностите на духовите инструменти, които ми бяха по-чужди. Картината, която партитурата представляваше, беше твърде необикновена за един духов ансамбъл. (...) Няколко месеца по-късно ми гостува Панчо Владигеров (...) Аз му показах новата си симфония. Той беше шокиран от необикновения вид на партитурата (...) и най-после възкликна „Я, човек навиква и това!”
Творческата нелегалност, в която бяхме минали, ни тежеше най-много с това, че нямахме възможност да чуем написаните от нас произведения. Наистина вътрешното чуване на композитора е един голям фактор за сигурността в това, което твори, но ако то не се подхранва от реалния звук, започва с течение на времето за избледнява. (...)Това започваше все-повече да ни гнети и се отразяваше върху творческия ни процес, прекъсван все по-често от моменти на разколебаване и подтиснатост(...) Аз съм далеч от мисълта, че аплодисментите решават качеството и съдбата на едно ново произведение. Но начинът, по който авторът преценява творбата си, седнал между публиката е съвсем различен от този на кабинетното самонаблюдение. (...) (Из Хроника на раннните години)
Нямам опасения, че ще доскучее на публиката моята духова симфония, по простата причина, че няма да има нещастието да я чуе. Така че пострадавш в случая ще бъда само аз. (писмо до Л. Н. от 16. ХІ. 1950)
Но не е така – горчивите иронии не се сбъдват. Симфонията се завръща. Тя се завръща в града, в който е написана – вярно, преди 50 години. Премиерата е във Варна през януари 1954 и това е преломен момент в развитието на българската музика. Симфонията остава повече легенда, отколкото реално звуково присъствие на сцените...
Всяко истинско произведение на изкуството има своето единствено място – църква, олтар, стена, зала, град, дом... само там то е истински приютено. Вярвам, че с първото си изпълнение в Русе Втора симфония на Константин Илиев се завръща у дома.
"Втора симфония е безспорно класическо произведение за българската музикална съкровищница (...) И тук ми едва наум едно изказване на Берлиоз, отнасящо се до симфониите на Бетовен: „Предпочитам да ме смятат за безумец, но да вярвам в абсолютно красивото”.
А Втората симфония на Константин Илиев е красива." (Иван Спасов, Симфониите на Константин Илиев)
Редактирано от haffner на
в отговор на viola da gamba
#7
Re: Константин Илиев
На 8 март 1998 г в камерна зала "България" имаше концерт по повод 10 години от кончината на Константин Илиев, който беше излъчен по БНТ. На следващия ден (9 март) същият концерт беше изнесен в Русе, където публиката изкупи 30 -те занесени бройки от книгата му "Слово и дело", която общо взето не се продаваше по някакви много странни причини.
На 31 май с.г. в рамките на Софийски музикални седмици (директор Димитър Тъпков) беше изпълнена Втората му симфония в зала "България" от Софийския духов (симфоничен) оркестър.
През 2008 г. проф. Пламен Джуров (ученик на К. И.), вече директор на СМС заедно с Момчил Георгиев, отказа концерт с цяла програма от Константин Илиев с думите: "Че днес кой иска да слуша Константин Илиев?"
Е, и...?
Добре, че е д-р Драгомир Йосифов, а може би и Ива Чавдарова...(сериозно!)
Ако тогава Константин Илиев беше прескочил и втория си инфаркт, щеше да се самовзриви (заедно с Васил и Добрин) от гледката на пораженията, които нанесоха на българската музикална култура болшинството от неговите (техните) "следовници", "приятели" и "ученици".
Dona nobis pacem!
На 31 май с.г. в рамките на Софийски музикални седмици (директор Димитър Тъпков) беше изпълнена Втората му симфония в зала "България" от Софийския духов (симфоничен) оркестър.
През 2008 г. проф. Пламен Джуров (ученик на К. И.), вече директор на СМС заедно с Момчил Георгиев, отказа концерт с цяла програма от Константин Илиев с думите: "Че днес кой иска да слуша Константин Илиев?"
Е, и...?
Добре, че е д-р Драгомир Йосифов, а може би и Ива Чавдарова...(сериозно!)
Ако тогава Константин Илиев беше прескочил и втория си инфаркт, щеше да се самовзриви (заедно с Васил и Добрин) от гледката на пораженията, които нанесоха на българската музикална култура болшинството от неговите (техните) "следовници", "приятели" и "ученици".
Dona nobis pacem!
в отговор на pleshivata_peviza
#9
Re: Константин Илиев
Теб нали сега те назначиха при нас? Найден ще ти даде един концерт и ще издирижираш концерт само с творби от Константин Илиев. Найден не е Пламен Джуров.