Keep on moving

последната пиеса е вече изиграна, завесите са спуснати.
все пак отново си пропомням какво ме вдъхновяваше преди толкова години:
жената, която е все още моята любима легенда.... и я обичам, въпреки всичко и още вярвам и още не мога да не изтръпвам докато го чета.....

"Защо да е легенда?-истина е...
Ние сме истина.........Е,вярно,примесена с малко фантазия, надежди и мечти, които пак са част от нас,път от пътищата ни и живинка в живота ни.
Раждаме се,консумираме, усещаме,учим, грешим, вадим изводи/и зайци от цилиндъра на фокусника,не вадим изводи, действаме, решаваме дилеми, спим,обичаме, безразличничим, вегитираме, пием вода,създаваме, рушим, умираме, пак се раждаме нови, ходим до тоалетна и сънуваме- с една дума съществуваме..
Всеки по своему Е и пише личната си легенда.Да.Животът иска да я изживеещо-напишем за да създадем условия за написване на други легенди, вплетени в твоята, но както ползваме минимален хипоталамусно-мозъчен потенциал, така и изживяваме част от възможностите на легендата си.....дали от страх и улегналост, дали от преждевременно пенсиониране свикваме с написаната вече скучно-сива легенда с автор чиновник, по рождение надвесен над смъртта си,никога не мечтаещ....
Неговата легенда-клише е прошнурована и пронумерована, затворена пространствено в рамки и фалшиви усмивки,прието-удобна,лепкаво-лесна примамка, произведена във фабрика"Убийци на мечти".
Дори и да сме главни герои, пак сме с етикетчета и цена...Разчленен на етапи и оценено -обезценен животът ни лежи на тезгяха и всеки може да го разглежда и купи част от него.Всяка част се осмисля и обезсмисля от платежното средство...
Така,който иска ще види как вятъра те разпилява...
Понякога ти си вятъра,но по-често не.
Някои се давят в залези,размити в ром и спомени/абсентът е за избрани/, други се гонят с призраците си на кораби , нетръгващи за никъде..
Бегълци,романтично дирещи спасение от бодливото сега, но отказващи се бързо.
Слаби убийци на себе си -нещтастни рицари на егото си..
Всеки се мъчи да надвие пламъците на своя ад.
Понякога успяваме-в очите на Другия, който те издига или те срутва на купчинка от изгоряла надежда за намера на по-доброто себе си.
Отдавна засъхнали сълзи говорят за жестоки шеги-разочаровано дете с открадната играчка-душата ти, тръгнала за никъде.
А всъщност жестоко е сърцето ти-сантиментално глупаче,затворено от мъка и само смеещо се на това,което знаеше за провала.Пак.
Изсъхнала бяла роза съхне от белота,защото беше толкова бяла..Сама си е виновна.Знае го и пак го прави-да е бяла..
Та ето любимият ми извод от моето лично написване-понякога за да спечеля нещо ,губя всичко,но не мога да го назова и това нещо е моето всичко.Моят свят.Моята легенда,която често губи страници,за да намери бял лист."


[линк]

Verdict

“...След това ковчегът продължи сам, ту с нозете, ту с главата напред, все едно трябваше да изпробва коя поза ще е най-удобна за дългото пътешествие. При това течението го отнасяше надясно, тъй че той скоро се блъсна в крайбрежната стена, и то няколко пъти, заплашвайки да се прекатури, това стана при Гаровия мост, където не го забелязаха веднага. Не всеки, ако не вижда полиция, поглежда от перилата. Докато блокадата на Земеделския мост, макар излишна, не се вдигаше, тук нямаше и помен от полиция и мършата си отдъхна, още повече че там стената е доста висока; виждаха го как се клатушка в ковчега, но не можеха да вземат никакви мерки. След като на няколко пъти се блъсна в стената, ковчегът се наклони; от него се провеси ръка. Също и регулировчикът, когото повикаха, нищо не успя да свърши; той свали белите си ръкавици, явно сам обзет от напрежение как да постъпи, с това се и приключи. Мнозина извръщаха глави. Най-вече ръката, изглежда ги ужасяваше, защото се движеше във водата, макар едва-едва, от време на време, но се движеше. Само регулировчикът, с белита ръкавици в юмрук, не извърна глава, сякаш в дълг пред униформата си. Решението му да се обади в комендантството и да доложи за произшествието бе единственото разумно решение; мършата, изглежда, сама чакаше това. Но едва що регулировчикът се отдалечи, за да се обади от обществена телефонна кабина, достатъчен бе един водовъртеж и ковчегът отново пое на път. Без да се прекатури. С плавен завой той уцели отвора под Гаровия мост и без спънки излезе от другата страна на моста, и то с главата напред; от тук нататък все с главата напред; спял беше да се върти, оставаше впечатление, че е придобил решителност, и там, при учрежденските сгради, изглежда, ускори ход, сякаш още днес искаше да стигне морето. Дали някой в учрежденските сгради в момента гледаше от прозореца, не зная. Ковчегът наистина закачи единия от стълбовете на новия мост Валхе, което обаче не го забави много; завъртя се само веднъж, без да се прекатури, и продължи да плува, сега наклонен на другата страна, покрай потъналия в лятна зеленина парк на Швейцарския национален музей, сега отново с нозете напред, клатушкайки се, но неудържимо напред, и вече създаваше впечатлението, че Цюрих наистина не ще успее да го спре – Цюрих, който се връщаше към поредната точка от дневния ред: лебедите, спокойно-бели, под плачещата върба на Хелмхаус, високо горе чайките върху короната на Карл Велики, наместо камбанния звън в единайсет сега откъм катедралата се чу сигналът за точно време, блокадата на Земеделския мост бе вдигната, регулировчикът отново размахваше бели ръкавици от кулата си...Някаква майка са детска количка по-късно съобщи в полицията, по настояване на мъжа си, според когото длъжни били да съобщят; видели го край така наречената “Малка ковачница”, където има бент, който трябва да го е изненадал: отвореният ковчег бил застанал почти отвесно в клокочещата вода, трупът в него полуизправен.
По лицето на Камила се изписа ужас.
- Да – казвам, - така беше.
- Отвратително!
- При това насмалко да успее – казвам с поглед към ноктите си, които отново са в ред, - насмалко...
- Какво да успее?
- Да отплува без житейска история.

Сякаш нищо не се е случило...Септемврийски ден е и когато излизаме отново на светло от мрачните и съвсем не прохладни гробници, ние примигваме, тъй ослепиталан е денят; виждам червените буци пръст в нивите над гробниците, далечно и тъмно - есенното море, пладне, всичко е настояще, вятър в прашни тръни, дочувам звуци на флейта, ала това не са етруските флейти в гробниците, а вятърът в жиците, под треперливата сянка на маслинено дърво стои колата ми, посивяла от прах и нажежена, зверски пек въпреки вятъра, но ето че отново е септември: ала всичко е настояще и ние седим на сенчеста маса и похапваме хляб, докато се изпържи рибата, хващам бутилките с ръка, проверявам дали и виното (“Вердикио”) е изстудено, жажда, после глад, животът ми харесва...”

“Ще се нарека Гантенбайн”, Макс Фриш /всяка прилика с действителни лица и събития е случайна/

[линк]

Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS. You can споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.

извинявай, няма да ти прекъсвам разговора

знаеш ли.... в момента се опитвам просто да .... продължа напред

Ами,
не се опитвай-направи го.
Затрупай се с работа.
Вземи си котка. Ти нямаше ли котка, бай дъ уей?
Опиши случката като разказ. Художествена измислица. Би могло да помогне. Би могло да има различен край.

ооооооо, за работа не ми се говори, знаеш, че там е вечно тресавище........

да добре помниш - имам коткИ..... една ми роди черничко и сиамче, които умряха преди месец.... някъв вирус, естествено аз съм виновна, че не ги ваксинирах....
сиамчето ми умря в ръцете, докато се опитвах да го лекувам, а черното просто изчезна два-три дни след това.......обаче черното беше, егати красавеца, вреше се непрекъснато в краката ми,игривичко, мило, чисто черно коте с беличко на папионката..... мисля, че един път срещнах подобно коте отново на улицата..... същото игривко, черничко, питомно сладурче.

в един момент даже се запитах дали не е същото и си припомних това:

"Злочест уви е онзи, който е обичал само тела, форми, външни неща, смъртта ще му отнеме всичко..... старайте се да обичате души и вие ще ги срещнете отново"

Ей богу имах чувството, че съм срещнарала отново моето черно коте.

Нуклиър врлд
/А защо понякога си струва да чакаш?/


Тогава, когато слънце вече няма да има,
само пясъчни бури, дъхът ти и безлунното небе,
когато кометите ще се виждат отчетливо
към горе билото, а океанът измръзнал скръбта ще скове

...когато звездите угаснат и е пусто,
и студенината не е вече нищо, което си струва да помниш
забрави и усети

отдолу, в дупките
където някога заравях моите надежди
ще те изровя и
от кал пак от кал ще те сътворя
но няма слънце да те изсуши
моля те намери сили във себе си
направи от водата лед и форма
да бъдат моите слова
едничко Не!
за тази самота...
о, моля те, бъди!

Загубени в пустинята
необятни и болнави
всички деца са загубени.........
чакай!

[линк]

:)[линк]:)