Нещичко
53 отговора
0 прегледа
Нещичко
Искам да споделя някои мои щурави неща и спомени с това мило клубче.
Люляков спомен
Една котка изхвърча от храстите, идваща от сред призрачното поле на безнадеждност и край, или може би просто щастлив свършек, знам ли. Чух фученето, което тези животинки издават, когато са мъжки и трябва да разделят някоя мацка.
Почти се катурнах от малката, набързо сглобена, пейчица, която приютяваше роднини дошли да си поговорят с близък човек, чиято плът беше вече просмукана от корените на люляка и тревичката наоколо и вече се разхождаше като близкото стадо овце, примерно. Татко ме беше създал, гените му ме бяха дефинирали, а със смъртта си той пак влизаше в мен, под формата на агнешко бутче, чийто сладко собствениче, заблуденко е хрупкало тревичка от гроба.
Луда работа, но желанието да реставрирам спомени и невъзможността да го направя на подобно място, напомнящо ми за несправедливостта, екзистенциалността, безнадеждността, безсилието на толкова много нелепи свършеци още в първите десет годинки, толкова детски лица наоколо ми, замръзнали на снимка, с искрящия поглед на надеждата и безусловността, та всичко това правеше усилията ми доста по -смислени.
Зачудих се какво правя там, защо не се гмурна като перфектната плувкиня в морето живот, там- долу, а съм се изкачила на върха на вече изминат път, за да се оплаквам.
Проблясък
Детската градина, няколко деца, говорим за кръвопийци, прескачане на телена ограда в бързия си бяг от детското ни въображение, скъсан анцунг и одраскано бедро.
Беше хубаво. Усмихнах се.
Пак съм на пейката, а люлякът е моето дърво на спомените. Всяко листо-проблясък. Листо, защото е есен и не е време да ухае и цъфти, няма значение. Важното е, че листата му трябва да бъдат маркирани със спомени преди дълбоката следесен и предзима да са ги отвели някъде, където да прошумолят и разкажат миналото ми на някое малко момиченце с черни плитки и кафеви очи, свитичко и добричко.
Седя си, слушам тишината, гледам усмивката на татко на снимката и раждам съвсем сама, изгубените от едно време, но заченати отново, спомени. Майка-героиня, ще родя колко, може би 30-значета, 100-значета, може да абортирам лошите споменчета, или да ги родя и да не ги кръстя, за да си останат безименни.
Харесва ми да се напъвам, да дишам равномерно и да боли, ужасно да боли, но това да означава, че съм жива, че миналото е живо и че съм достатъчно силна да дам живот на бъдещи спомени, които да не се налага да убивам, зачевам и раждам отново.
Ще продължа по-късно
Люляков спомен
Една котка изхвърча от храстите, идваща от сред призрачното поле на безнадеждност и край, или може би просто щастлив свършек, знам ли. Чух фученето, което тези животинки издават, когато са мъжки и трябва да разделят някоя мацка.
Почти се катурнах от малката, набързо сглобена, пейчица, която приютяваше роднини дошли да си поговорят с близък човек, чиято плът беше вече просмукана от корените на люляка и тревичката наоколо и вече се разхождаше като близкото стадо овце, примерно. Татко ме беше създал, гените му ме бяха дефинирали, а със смъртта си той пак влизаше в мен, под формата на агнешко бутче, чийто сладко собствениче, заблуденко е хрупкало тревичка от гроба.
Луда работа, но желанието да реставрирам спомени и невъзможността да го направя на подобно място, напомнящо ми за несправедливостта, екзистенциалността, безнадеждността, безсилието на толкова много нелепи свършеци още в първите десет годинки, толкова детски лица наоколо ми, замръзнали на снимка, с искрящия поглед на надеждата и безусловността, та всичко това правеше усилията ми доста по -смислени.
Зачудих се какво правя там, защо не се гмурна като перфектната плувкиня в морето живот, там- долу, а съм се изкачила на върха на вече изминат път, за да се оплаквам.
Проблясък
Детската градина, няколко деца, говорим за кръвопийци, прескачане на телена ограда в бързия си бяг от детското ни въображение, скъсан анцунг и одраскано бедро.
Беше хубаво. Усмихнах се.
Пак съм на пейката, а люлякът е моето дърво на спомените. Всяко листо-проблясък. Листо, защото е есен и не е време да ухае и цъфти, няма значение. Важното е, че листата му трябва да бъдат маркирани със спомени преди дълбоката следесен и предзима да са ги отвели някъде, където да прошумолят и разкажат миналото ми на някое малко момиченце с черни плитки и кафеви очи, свитичко и добричко.
Седя си, слушам тишината, гледам усмивката на татко на снимката и раждам съвсем сама, изгубените от едно време, но заченати отново, спомени. Майка-героиня, ще родя колко, може би 30-значета, 100-значета, може да абортирам лошите споменчета, или да ги родя и да не ги кръстя, за да си останат безименни.
Харесва ми да се напъвам, да дишам равномерно и да боли, ужасно да боли, но това да означава, че съм жива, че миналото е живо и че съм достатъчно силна да дам живот на бъдещи спомени, които да не се налага да убивам, зачевам и раждам отново.
Ще продължа по-късно
Re: Нещичко
***
Проблясък
Начално училище, имената на двама велики българи, братя, писменост, класна стая, зима, запалено кюмбе, един съученик се наака до печката, замръзна, соеше там, докато горещината на печката разнасяше миризмата, беше парализиран от срам, смях, слабост.
Върнах се отново в топлата есен на настоящето, пейката и пустощта наоколо.
Две баби разрязаха тишината с дрезгавите си гласове, надвикващи глухотата и самотата си. Коя какво била носела, как гробът на еди-кой-си никой не го поглеждал и бил буренасал, как това била черна неблагодарност от страна на децата му, еееее, как една времеееее, как тогаваааааа...
Поздравих ги, а те ме загледаха с проницателните си любопитни очи, мъчейки се да отгатнат коя съм аз, къде живея, какво е станало с мен, за да уплътнят разговорите си, докато преливат вино на 100 роднини до девето коляно.
Изведнъж се сепнах, че то и аз бях дошла тук точно по същите причини, да поживея с миналото, защото не исках да приема настоящето и нямах поглед към бъдещето.
Бях като тях-оплаквачка...
Проблясък
8-ми март, основно училище, клас мирно, на чина ми имаше няколко букетчета кокичета и няколко картички.Не можех да се сетя кои момчета са ги оставили, почувствах вина, че на някои от чиновете на момичетата нямаше нищо. Усмихнах се и се огледах, миг, кратък миг, хубаво...
Гласовете на бабите заглъхнаха постепенно в прахоляка на земния път, водещ надълбоко в парка на оплаквачките. Затананиках си една песничка "Я играю на гармошке..Прилетит вдруг волшебник в голубом вертолете..."
Проблясък
Едно момче ме изгаря с черните си очи. Не искам да потъна в тях, малка съм още.Като Палечка съм се хванала за носа му и се опитвам да преодолея притеглянето им, засмукват ме като водовъртеж, най-черната вода, прозрачна, тъмна и плашеща ме с новите чувства, които започват да бушуват в стомаха, а после пропълзяват по-надолу. Набирам сили и се отскубвам от тях, поглеждам в друга посока, няма я Палечка, вече съм по-висока от него, всички момичета сме по-високи от момчетата.
С нежелание слязох от влакчето на този спомен. Остави онова, гъделичкащо стомаха, чувство, което знаеш, че е било несъвършено, но в краткия миг на припомняне, знаеш, че съвършенството е в съхранението, в проблясъците...
Някой сложи ръка на рамото ми, бях забравила, бях с него, а той беше с мен, независимо, че неговите корени бяха на хиляди километри, във влага, дъжд и облаци. Беше ме оставил да съзерцавам, изглеждала съм толкова красива, спокойна, сякаш съм била в друг свят, от който е чакал да се върне душата ми.
Проблясък
Начално училище, имената на двама велики българи, братя, писменост, класна стая, зима, запалено кюмбе, един съученик се наака до печката, замръзна, соеше там, докато горещината на печката разнасяше миризмата, беше парализиран от срам, смях, слабост.
Върнах се отново в топлата есен на настоящето, пейката и пустощта наоколо.
Две баби разрязаха тишината с дрезгавите си гласове, надвикващи глухотата и самотата си. Коя какво била носела, как гробът на еди-кой-си никой не го поглеждал и бил буренасал, как това била черна неблагодарност от страна на децата му, еееее, как една времеееее, как тогаваааааа...
Поздравих ги, а те ме загледаха с проницателните си любопитни очи, мъчейки се да отгатнат коя съм аз, къде живея, какво е станало с мен, за да уплътнят разговорите си, докато преливат вино на 100 роднини до девето коляно.
Изведнъж се сепнах, че то и аз бях дошла тук точно по същите причини, да поживея с миналото, защото не исках да приема настоящето и нямах поглед към бъдещето.
Бях като тях-оплаквачка...
Проблясък
8-ми март, основно училище, клас мирно, на чина ми имаше няколко букетчета кокичета и няколко картички.Не можех да се сетя кои момчета са ги оставили, почувствах вина, че на някои от чиновете на момичетата нямаше нищо. Усмихнах се и се огледах, миг, кратък миг, хубаво...
Гласовете на бабите заглъхнаха постепенно в прахоляка на земния път, водещ надълбоко в парка на оплаквачките. Затананиках си една песничка "Я играю на гармошке..Прилетит вдруг волшебник в голубом вертолете..."
Проблясък
Едно момче ме изгаря с черните си очи. Не искам да потъна в тях, малка съм още.Като Палечка съм се хванала за носа му и се опитвам да преодолея притеглянето им, засмукват ме като водовъртеж, най-черната вода, прозрачна, тъмна и плашеща ме с новите чувства, които започват да бушуват в стомаха, а после пропълзяват по-надолу. Набирам сили и се отскубвам от тях, поглеждам в друга посока, няма я Палечка, вече съм по-висока от него, всички момичета сме по-високи от момчетата.
С нежелание слязох от влакчето на този спомен. Остави онова, гъделичкащо стомаха, чувство, което знаеш, че е било несъвършено, но в краткия миг на припомняне, знаеш, че съвършенството е в съхранението, в проблясъците...
Някой сложи ръка на рамото ми, бях забравила, бях с него, а той беше с мен, независимо, че неговите корени бяха на хиляди километри, във влага, дъжд и облаци. Беше ме оставил да съзерцавам, изглеждала съм толкова красива, спокойна, сякаш съм била в друг свят, от който е чакал да се върне душата ми.
Re: Нещичко
***
Проблясък
Ще абортирам този спомен, ще скъсам нишките към тези няколко години, ще оставя само един човек, който, вярвам, е ангел. Тогава не вярвах в нищо, но знаех, че тя е ангел, който е трябвало да срещна, даже съм търсила в гардероба й крилата, въпреки че ангелите нямат крила. Ако съществува абсолютно понятие за "добър човек", то тя беше и си остава най-добрия човек, който съм познавала. Елън, моята по-добра половинка, близък човек, с който бяхме като близнаци. Загубих следите й, а така ми се искаше да беше оставила като Хензел и Гретел няколко камъчета, за да ми напомнят за нея и да концентрират вниманието ми в моя път. Забравям я, много често, както забравям и татко.
Върнах се, отново, замислих се за забравата и как черните спомени и черните хора понякога изместват тези с противоположен заряд. А, а защо не се анихилират? Защо не се привличат?Къде са физичните закони при спомените? Нима не излъчват силна енергия?
Проблясък
Почувствах се странна, различна, бях, отстоявах, предадох се, Пинк Флойд, не се получи...
Купон, познат, чужд апартамент, исках да загубя нещо, белязано с кръв, грешка, изкупвам и сега...
Лек ветрец прошумули в люляка. Добър знак, Вече разказваше истории, мои истории, доукрасяваше ги, опростяваше ги заради врабчетата, малките, непослушни и разсеяни врабчета. Те са малки сиви дечица, които никога не порастват, не искат. Вятърът се заигра с косата ми, отметна бретона и погали челото ми, докосна леко мекото на ушите и обхвана шията. Сякаш правеше любов с представата за това. Ха, попитах се, колко пъти съм се влюбвала не в самия човек, а в идеята за него, и колко пъти са подлагали и мен на това изтезание. Да мумифицираш някого, заради комфорта си и топлото, уютно въображение на бягане от реалността.
Проблясък
Разкъсваща физическа болка, уверена в себе си, топло чувство на изиграна роля, основна роля, момченце, покой, пълен, не-щастие, нещо повече, неизречимо, недефинируемо, но поставящо в покой и ред всичко, като пъзел, нареден с няколко часово физическо изтезание.
Невероятна нежност, малко вързопче, малко носле и много надежда...
Мамоооо...обърнах се, голямо момче, а все още толкова уязвимо, лутащо се, търсещо нещо си. Търси, дете, никога не преставай, блъскай главата си в стъклото като птичка, докато разбереш, че това няма да ти помогне да излетиш на свобода, че трябва да опиташ друго, докато се справиш.
Проблясък
Ще абортирам този спомен, ще скъсам нишките към тези няколко години, ще оставя само един човек, който, вярвам, е ангел. Тогава не вярвах в нищо, но знаех, че тя е ангел, който е трябвало да срещна, даже съм търсила в гардероба й крилата, въпреки че ангелите нямат крила. Ако съществува абсолютно понятие за "добър човек", то тя беше и си остава най-добрия човек, който съм познавала. Елън, моята по-добра половинка, близък човек, с който бяхме като близнаци. Загубих следите й, а така ми се искаше да беше оставила като Хензел и Гретел няколко камъчета, за да ми напомнят за нея и да концентрират вниманието ми в моя път. Забравям я, много често, както забравям и татко.
Върнах се, отново, замислих се за забравата и как черните спомени и черните хора понякога изместват тези с противоположен заряд. А, а защо не се анихилират? Защо не се привличат?Къде са физичните закони при спомените? Нима не излъчват силна енергия?
Проблясък
Почувствах се странна, различна, бях, отстоявах, предадох се, Пинк Флойд, не се получи...
Купон, познат, чужд апартамент, исках да загубя нещо, белязано с кръв, грешка, изкупвам и сега...
Лек ветрец прошумули в люляка. Добър знак, Вече разказваше истории, мои истории, доукрасяваше ги, опростяваше ги заради врабчетата, малките, непослушни и разсеяни врабчета. Те са малки сиви дечица, които никога не порастват, не искат. Вятърът се заигра с косата ми, отметна бретона и погали челото ми, докосна леко мекото на ушите и обхвана шията. Сякаш правеше любов с представата за това. Ха, попитах се, колко пъти съм се влюбвала не в самия човек, а в идеята за него, и колко пъти са подлагали и мен на това изтезание. Да мумифицираш някого, заради комфорта си и топлото, уютно въображение на бягане от реалността.
Проблясък
Разкъсваща физическа болка, уверена в себе си, топло чувство на изиграна роля, основна роля, момченце, покой, пълен, не-щастие, нещо повече, неизречимо, недефинируемо, но поставящо в покой и ред всичко, като пъзел, нареден с няколко часово физическо изтезание.
Невероятна нежност, малко вързопче, малко носле и много надежда...
Мамоооо...обърнах се, голямо момче, а все още толкова уязвимо, лутащо се, търсещо нещо си. Търси, дете, никога не преставай, блъскай главата си в стъклото като птичка, докато разбереш, че това няма да ти помогне да излетиш на свобода, че трябва да опиташ друго, докато се справиш.
Re: Нещичко
Завърших четенето. Хареса ми. Точно в момента въртя любимо нещо - Van Der Graaf Generator. Нещо, което упорито се опитваш да натикаш в полузадрямалото си съзнание, то пък упорито се изплъзва към ръба. Хубаво нещо са спомените. Колкото и разпилени и причудливи да са, някак ме събират в мене си. В тоя смотан и кофеинизиран ден имам нужда да знам, че все още съм уязвим и даже малко още влюбен в идеята си за живот (хора, пътища, автомобили ... както се казва ), а не в самия живот. Да признавам, тая идея през годините стана печуърк от кръпки, но лепилото й все още държи бе ... не ще да се дава
), а не в самия живот. Да признавам, тая идея през годините стана печуърк от кръпки, но лепилото й все още държи бе ... не ще да се дава Гърбовете говорят !
"Нещичко" 2
Не е писано от мен, а от Здравка Момчева - учителка по английски език в един девичи пансион в близост до Лондон. Публикувахме тази статия наскоро.
***
Гърбовете говорят !
Казват, че душата на човека говорела през очите. Нищо подобно! Очите се научиха да заблуждават в процеса на еволюцията. Милиони години лъжи в името на оцеляването така са затрили истината от тези прозорци към света, че лека-полека те се превърнаха в мазни рекламни огледала. Във витрини на нищОтата. В билбордове на алчността.
Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие. Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.
Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.
Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.
Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.
Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.
Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?
Не е писано от мен, а от Здравка Момчева - учителка по английски език в един девичи пансион в близост до Лондон. Публикувахме тази статия наскоро.
***
Гърбовете говорят !
Казват, че душата на човека говорела през очите. Нищо подобно! Очите се научиха да заблуждават в процеса на еволюцията. Милиони години лъжи в името на оцеляването така са затрили истината от тези прозорци към света, че лека-полека те се превърнаха в мазни рекламни огледала. Във витрини на нищОтата. В билбордове на алчността.
Знаете ли коя част от тялото всъщност никога няма да ви измами? Човешкият гръб. Онази безока, уж анонимна плоскост, която обръщаме към света, когато искаме да прикрием слабостта си. Ако се вгледате в някой отчаян гръб, в гърдите ще ви блъсне такова страдание, че после дни наред ще залепвате емоциите си. Като тресчици след разбитото корабче на безсилното ви съчувствие. Разбрах това още в детството си, когато душата бе свита като пеперуда с набръчкани криле в своя пашкул. Отвъд осъзнаването и покварата на спасителните думи.
Годината е незнам коя си социалистическа и победна. Аз съм в първи „А“ клас на основно училище „Димитър Благоев“ във Велико Търново и искам, ама неистово искам, учителката да забележи как гладко чета и разсъждавам.На първия чин, в дясната редица, седи Борко. Сам, с твърди розови бузи като зимни балкански ябълки. Децата сме предупредени, че той идва от село, още не познава нито буква от азбуката и въпреки, че официално никой не очаква от нас да сме грамотни, всички, до последния дребосък, сме научени предварително на четмо и писмо от предвидливо амбициозните си родители. Старопрестолни първолаци, пръкнати и нагиздени само за шестици! Сред нашето наежено присъствие, Борко изпъква като недовършено творение, зарязано наполовина в божието ателие и захвърлено насред перфектната малчуганска изложба от сресани косички и продухани душички. Дрешките му са поизмачкани, панталонките му – до кокалчетата, а ноктите му – с такава вкорена черна кал, че ти иде да проплачеш за този малък Адам, без време изгонен от девството на селския рай.
Учителката се усмихва майчински към класа. На някои по-майчински от другите и започва първия урок с въпроса какви си мечтаем да станем като пораснем. Ръчичките ни щръкват като рогца във въздуха и всички се силим да се изкажем колко много желаем да бъдем космонавти, оперни певици, комбайнери, ударници и ударнички в червеното зарево на светлото бъдеще. Борко, горкият, пери костенурешки нокти и той, току пред лицето на любимата учителка:
- Н другарке ма, н искам и яс да н кажа н свойта н мечтъ - изпелтечва съученикът ни – н кат порасна н жъ нгледъм н пилита на селу с н мойта баба, н щот ногу н обичъм н пилтътъ.
Класът избухва като вулкан в смехове и дюдюкания. Сгърчен в дрешките си, Борко се стопява на чина си. И тогава виждам гърба му. Като натъртена круша, изритана от урожая на здравите плодове. В гърдите ме блъсва такава мъка, че оттогава си ходя изблъскана от невинността на детството, все през канавките на общността.
Годината е 2010, кризисна и глобализирана. Вместо в светлото бъдеще, човечеството е вперило шашардисан взор в предстоящия си климактериум през 2012. Изобщо не ми пука дали някой забелязва, че съм се научила да чета между редовете и да пазя разсъжденията за себе си. Чакам на опашка за изложбата „Божественото превърнато в реалност“ („The Sacred Made Real”), в Националната картинна галерия, Лондон. Испанска полихронна скулптура от 17 век, пресъздаваща мъките на Христос и светците на католическата църква в техните човешки измерения. Тук съм, защото изпитвам интелектуален глад. Или интелектуална похот. Във всеки случай е нещо много интелектуално. Привързано с корабни въжета о спасителния бряг на разума – този непоклатим контрольор на земните ни деяния. Надявам се да се впечатля. Обичам изкуството. То е сред малкото останало добро, което рефлектира в човешките очи. Преди да повярвам в официалната концепция за тях, като прозорци на душата, съзирам гърба на Иисус. Шедьовърът на севилския майстор Педро де Мена, ме удря в сърцето с онова беззащитно страдание, което преди векове от пошлост ме покоси с невидяните сълзи на едно малко момче. Гърбът на Спасителя, изваян от съчувстващата плът на дървото, кървава карта на унижението, насечена от бичовете на братския присмех. Светата троица на божието творение е самота,болка и скръб. Не може да се сподели. Понякога само се усеща. Откъм гърба.
Мили Борко, знаеш ли колко много гърбове се щурат по центъра на света? Охранени, горди, устремени, изкусителни. А също унизени, наведени, пречупени и премазани. Сред тях се размива и моят умислен гръб, и изчезва в навалицата. Къде си сега да ни подбереш като пилитъ по мечтания път на щастието?
Re: Казвай сега
Щеше да е нещо като тази пародия на Финдли по Робърт Бърнс
Естествено моят гръб би говорил със своето алтер его.
Филю
превод: неизвестен български гений
- Кой лопа тъй посряд нущя?
- Яз лопам – речи Филю.
- Въри си. Яз ни съм такваз!
- Ни си ли!? – речи Филю.
- Си чул ти някуй уйдурма...
- Съм чул ми! – речи Филю.
- Възгеч бе! Въх, чи срамута...
- Ми... срам ма й! – речи Филю.
- Да зема ся да дода вън...
- Ила, де – речи Филю.
- На портата сидиш кат пън.
- Кат пън съм – речи Филю.
- Да флезиш, ама де да знам...
- Да фляза – речи Филю.
- Ши гръмни целия мигдан!
- Ши гръмни – речи Филю.
- Виднъш да скочиш тос дувар...
- Ши скоча! - речи Филю.
- Шта праа дармадан пужар.
- Напрай ма! – речи Филю.
- Шта пусна, ама глей сига...
- Пусни ма! – речи Филю
- Шми висниш утре сигур пак...
- Шти висна! – речи Филю.
- Пък утпудир да си мълчиш!
- Ш’ мълча, ми! – речи Филю.
- Оф, аз ши стисна май учи...
- Стисни ги – речи Филю.
Естествено моят гръб би говорил със своето алтер его.
Филю
превод: неизвестен български гений
- Кой лопа тъй посряд нущя?
- Яз лопам – речи Филю.
- Въри си. Яз ни съм такваз!
- Ни си ли!? – речи Филю.
- Си чул ти някуй уйдурма...
- Съм чул ми! – речи Филю.
- Възгеч бе! Въх, чи срамута...
- Ми... срам ма й! – речи Филю.
- Да зема ся да дода вън...
- Ила, де – речи Филю.
- На портата сидиш кат пън.
- Кат пън съм – речи Филю.
- Да флезиш, ама де да знам...
- Да фляза – речи Филю.
- Ши гръмни целия мигдан!
- Ши гръмни – речи Филю.
- Виднъш да скочиш тос дувар...
- Ши скоча! - речи Филю.
- Шта праа дармадан пужар.
- Напрай ма! – речи Филю.
- Шта пусна, ама глей сига...
- Пусни ма! – речи Филю
- Шми висниш утре сигур пак...
- Шти висна! – речи Филю.
- Пък утпудир да си мълчиш!
- Ш’ мълча, ми! – речи Филю.
- Оф, аз ши стисна май учи...
- Стисни ги – речи Филю.
Re: Казвай сега
Ако трябва да съм сериозна, има нещо, което гръбчето ми обича страшно много, а то е да мълчи и да гадае какво рисуват погледите на едни очи по него.
Като две слънчеви кафяви зайчета се гонят по раменете ми, загръщайки ги в студената октомврийска сутрин. Есента като сърдита любовница наднича през стария прозорец. Харесва ми да я ядосвам, обръщайки голото си тяло срещу нея и давайки безсрамно гръб и дупе за платно на киселото й сутрешно настроение.
Но едни очи продължават да ме притеглят, обхващайки като обръч талията ми и хващайки, силно и ревностно с мисли, раменете ми.
Събудих се и разбрах, че илюзията си е отишла.
Като две слънчеви кафяви зайчета се гонят по раменете ми, загръщайки ги в студената октомврийска сутрин. Есента като сърдита любовница наднича през стария прозорец. Харесва ми да я ядосвам, обръщайки голото си тяло срещу нея и давайки безсрамно гръб и дупе за платно на киселото й сутрешно настроение.
Но едни очи продължават да ме притеглят, обхващайки като обръч талията ми и хващайки, силно и ревностно с мисли, раменете ми.
Събудих се и разбрах, че илюзията си е отишла.
Re: Казвай сега
Тц-тц, твоят гръб е поезия, моят си е чиста проза.
Давай да си трампим алтереготата, майна
Сутрин - сънен, ненапушен, леко невротизиран от поредния хахав сън (много сънувам напоследък) :
мда ...
По обед - погълнал първата доза импулси за деня "ще-ви-пратя-офертата-да-да-всички-отстъпки-ще-включа-разбира-се-че-в-pdf-и-банера-ще-сложим-къде-без-банера" :
искам да се овъргалям в борови иглички бе, няма ли друг живот?
Вечер - да, вечер май е най-словоохотлив. Ей на, вчера монологът му беше 1:1 с този на Венедикт Ерофеев от "Валпургиева нощ" :
Боже, защо съм тук все пак - изобщо не разбирам
Останалите пациенти също. Защо са ви ?
Че те са здрави всичките, нормални гърбове,
молюски, главоноги - да. Деца , унесли се
мъничко и никой не си въобразява, да речем,
че е сто свещи крушка, тротоар или пък
топъл ден през ранен март, наклонената
кула в Пиза, ходжа или Поправката на
Джексън-Ваник в Американския конгрес.
И даже Швасмам, Вахман, едно - то е комета.
Защо съм тук, щом здрав съм като бик ?
Давай да си трампим алтереготата, майна
Сутрин - сънен, ненапушен, леко невротизиран от поредния хахав сън (много сънувам напоследък) :
мда ...
По обед - погълнал първата доза импулси за деня "ще-ви-пратя-офертата-да-да-всички-отстъпки-ще-включа-разбира-се-че-в-pdf-и-банера-ще-сложим-къде-без-банера" :
искам да се овъргалям в борови иглички бе, няма ли друг живот?
Вечер - да, вечер май е най-словоохотлив. Ей на, вчера монологът му беше 1:1 с този на Венедикт Ерофеев от "Валпургиева нощ" :
Боже, защо съм тук все пак - изобщо не разбирам
Останалите пациенти също. Защо са ви ?
Че те са здрави всичките, нормални гърбове,
молюски, главоноги - да. Деца , унесли се
мъничко и никой не си въобразява, да речем,
че е сто свещи крушка, тротоар или пък
топъл ден през ранен март, наклонената
кула в Пиза, ходжа или Поправката на
Джексън-Ваник в Американския конгрес.
И даже Швасмам, Вахман, едно - то е комета.
Защо съм тук, щом здрав съм като бик ?
Re: Казвай сега
ехааа, падна ми значи голямото обарване
Натискам няколко бодри утринни клаксона - целулита по женските дупета. Хрупкав, разговорлив и винаги с чувство за хумор. После пускам един нюйоркси сакс по вътрешната страна на бедрото - ммм ... спотаена в очакване хладина, с бетовенова симфония под повърхността. Мърдам ръката по-нагоре, извисява се една тревожна цигулка ... уупс. Отплесвам възглавничките по посока на произволен крайник, опипвам мускули, оформени от спорадичен фитнес и кожа погълнала тонове мазила през годините. Търся пролетарските грапавини в пейзажа и ги намирам. Оттам пък ми показват жълт картон с неволно стягане ала "това-масаж-ли-е-какво-е". Забягвам към околовръстните шосета. Шията е топла, замечтана и деликатно се опитва да се представи като някаква древногръцка грация. А това буза ли е ? Пръстите ми автоматично се престрояват в конфигурация за щипане. Какво се изкриви в растежа ми не знам (може би съм бил прекалено много щипан от разни лели навремето). Бузите са пеещи чавдарчета, винаги недонащипани. Циците. Това са копринени магарешки муцунки, избягали от детска приказка. Иде ти да ги ваеш а не да ги другоглаголстваш. Една пасторална неделна разходка. Британска морава и пъб. Пардон - пъп. Дзинг-дзинг. Обичам да скачам върху поляни и да откривам скритите пружини в тях. Ленивите потупвания по хълбока, разказват легенди за шарени стомни и момците напивали се от тях. На мен пък ми разказват за дружелюбни минизапаси от мастна тъкан, върху които цялата ти длан може да полегне на следобедна сиеста. Да полегнем. Че се уморихме от тази разходка.
"Жените - тези отвратителни създания с тела пълни с влажни гънки"
Борис Виан
Искам да си поговорим за ежедневието на възглавничките на едни мъжки пръстчета.
Ми ... ежедневие - затъпяващоклавиатурено
Натискам няколко бодри утринни клаксона - целулита по женските дупета. Хрупкав, разговорлив и винаги с чувство за хумор. После пускам един нюйоркси сакс по вътрешната страна на бедрото - ммм ... спотаена в очакване хладина, с бетовенова симфония под повърхността. Мърдам ръката по-нагоре, извисява се една тревожна цигулка ... уупс. Отплесвам възглавничките по посока на произволен крайник, опипвам мускули, оформени от спорадичен фитнес и кожа погълнала тонове мазила през годините. Търся пролетарските грапавини в пейзажа и ги намирам. Оттам пък ми показват жълт картон с неволно стягане ала "това-масаж-ли-е-какво-е". Забягвам към околовръстните шосета. Шията е топла, замечтана и деликатно се опитва да се представи като някаква древногръцка грация. А това буза ли е ? Пръстите ми автоматично се престрояват в конфигурация за щипане. Какво се изкриви в растежа ми не знам (може би съм бил прекалено много щипан от разни лели навремето). Бузите са пеещи чавдарчета, винаги недонащипани. Циците. Това са копринени магарешки муцунки, избягали от детска приказка. Иде ти да ги ваеш а не да ги другоглаголстваш. Една пасторална неделна разходка. Британска морава и пъб. Пардон - пъп. Дзинг-дзинг. Обичам да скачам върху поляни и да откривам скритите пружини в тях. Ленивите потупвания по хълбока, разказват легенди за шарени стомни и момците напивали се от тях. На мен пък ми разказват за дружелюбни минизапаси от мастна тъкан, върху които цялата ти длан може да полегне на следобедна сиеста. Да полегнем. Че се уморихме от тази разходка.
"Жените - тези отвратителни създания с тела пълни с влажни гънки"
Борис Виан
Искам да си поговорим за ежедневието на възглавничките на едни мъжки пръстчета.
Ми ... ежедневие - затъпяващоклавиатурено
