някога някъде

из много живите клубове, в които пишех преди години, се заговори за романтиката. всъщност често си говорехме там за романтиката. май не се питахме точно кои са първите ни 5 най-романтични преживявания, а по-скоро дали и как ще я усетим, ако ни се случи, имаме ли нагласата и сетивата. Едва ли се бяхме събрали там най-романтичните, но разговорите ни продължаваха дълго и бяха интересни.
Защо се сетих за това ли? Навън било студено, прочетох някъде. Е, не е кой знае колко топло, но пък помня и доста по-студени времена. Обаче съм си вкъщи, на компютъра. Сгрях се с малко Мерил Стрийп, Алек Болдуин и Стив Мартин (It's Complicated) и се сетих за разказа, който ме запали по братята Шекли. Поствам ви съвсем малко, за да ви заинтригувам.

Доспехи от сив габардин

Начинът, по който Томас Хенли се запозна с момичето, станало по-късно негова жена, заслужава да бъде отбелязан, особено от антрополозите, социолозите и изследователите на ексцентричното. Той служи, макар и съвсем скромно, като пример за един от най-неясните обичаи в бракосъчетанието в края на XX век. И тъй като този обичай има влияние върху модерната американска промишленост, случаят с Хенли е от много голямо значение.
Томас Хенли беше висок, строен млад мъж, консервативен във вкусовете си, умерен в пороците и скромен до крайност. В разговорите и с двата пола той беше толкова безупречен, че дори използваше непристойните изрази, характерни за неговата възраст и положение. Имаше няколко сиви костюма от габардин и много елегантни вратовръзки на райета. Лъжете се обаче, ако си мислите, че в тълпата бихте го открили по роговите очила. Това няма да е Хенли. Хенли беше съвсем друг.
Кой би повярвал че под тази смирена, безлична, прилежна и покорна външност бие неспокойно романтично сърце? Колкото и да е тъжно обаче, всеки би го разбрал, защото маската заблуждава само този, който се прикрива с нея.
Младите мъже като Хенли в техните доспехи от сив габардин и рогови забрала са днешните рицари. Милиони от тях бродят из улиците на големите ни градове, стъпките им са забързани и твърди, очите им гледат право напред, гласовете им са тихи, а дрехите — почти незабележими. Като актьори или като в магия те живеят нерадостно живота си, а вътре в тях гори огънят на романтиката и не изгасва.
...
Следващият път, като се разминете с млад мъж в доспехи от сив габардин, усмихнете му се и понеже ще е студеничко, поканете го на чаша червено вино.

[линк]

Четейки темите назад в РД, виждам, че донякъде романтизма се припокрива със страданието, меланхолията, тъгата. Това струи и от постнатия от теб разказ.
Сякаш гореизброените чувства са цел на романтика, а не средство.
Не може ли да има романтичен цинизъм?

Естествено, че може да има романтичен цинизъм, както и циничен романтизъм.

Мнението ми за романтиката е, че тя е прекрасна именно поради състоянието си на скритост. Не приемам за романтично вечери на свещи, рози и подобни "романтични атрибути", щото са ми твърде клиширани. Романтиката е точно под сивите доспехи.

Господ красота ми даде
и отпреде, и отзаде

Романтичният цинизъм само Киро го може.

По повод първия пост обаче ми направи впечатление как мъжът, видиш ли, неразбран останал, та жената трябва да му се метне на врата и да "открие" колко бил романтичен. Горкият той, милият!

Романтиката е отношение към света и нещата и е вътре в теб.

...And never again will my letters start
sadly, or in the depths of winter...

прочетете разказа докрай

[линк]

Шегувам се, не се засягай. Казусът е интересен.

...And never again will my letters start
sadly, or in the depths of winter...

Изкефи ме!