до Ботев и назад

В раницата ми освен железарията, термоса и резервните ръкавици и шапка, като дрехи се мъдреха единствено два пакета с размерите на наденички, представляващи компресирано горнище и долнище от пух – изолация за под мембраните в случай на авария. Толкова празна не бях виждал раницата си от седми клас.
Минимализъм в чист вид.

..........................................................

Няма да лъжа – да се ходи сам зимата посред нощ из гори и планини, макар и по познати места е леко зловещо.
Небето в четири сутринта беше безлунно, безоблачно, звездно и черно.
Въздухът неподвижен и свеж, сякаш всичко е застинало в някакво напрегнато очакване.
Червената светлинка на Ботев трепкаше между дърветата, аз тихо се качвах по пътеката към хижа Плевен, гледах нагоре и си мислех: „Ех, че хубаво време ще бъде....а дали?...Не, не си и го помисляй!....абе защо не?....може да опитам!....нека да видим как ще е нагоре....докъдето стигнем ....”
Нагоре беше самотно, тъмно, тихо, бялата пудра скъпернически разсипана по земята едва стигаше до глезените, пъртина след пистата нямаше, само стъпки на сърни.
Никой луд не е минавал последните дни нагоре.
От дърветата се сипеха кристали в снопчето светлина пред мен, изобщо викам си – да бях поет, да напиша едно стихче....като смътни еротични помисли в главата на девица, свенливо ме изпълваха видения за Големия Купен. Викам си – хайде, ако си на съмнало на билото, може и да се пробваме. Къде ти?! Както винаги разчетите ми на времето излизат оптмистични като партиен отчет.
В „Пещта” задуха ураганен леден вятър, а малко по-нагоре навлязох в непрогледна мъгла.
Сняг малко и на прах. Фирн – никакъв. Камъни – бол. Котките дращят, щеките поскърцват, аз псувам и бавно, бавно катеря нагоре в млечния сумрак.
В един приказен миг слънцето се показа, знаех, че нямам време, панически затърсих фотоапарата и успях да направя няколко снимки, преди отново всичко да потъне в мъгла.
Качих билото, срам ме е да кажа в колко часа, пих чаша чай и продължих по коловете на изток, крачещ из нищото. Тук ще ви спестя гледките, защото такива нямаше. Вятърът беше силен и студен, колкото и добре екипиран, пак имах чувството, че ми пие сосеца, покрива ме със скрежни кристали и натрапчиво навява мисълта, колко малко ми трябва, за да стана на сгърчен, продухан, обледен паметник сред това море от самота.
Най-после изпъплих на слънчевия остров с кулите, огледах пукавия безкрай във всички посоки, пих една топла вода от чешмата на метеоролога, изядох си замръзналия сандвич и се гмурнах обратно надолу в мъглата.
На връщане бях уморен като куче, спеше ми се и имах чувството, че ще падна и ще пукна, но аз това чувство си го имам винаги, така че нека не се отдавам на излишен драматизъм.
С уморени нозе докуцуках до колата си миг преди да се мръкне.

Направо си надминал Кафка с тази проза.

Истинско приключение.Поздравления.Очаквам с интерес снимчици.

[линк]

Ето и снимка на един светец в мъглата

E, с толкова малко багаж поне не си се изкушавал от мисълта да пооставиш част от него на някой връх да не ти тежи, както беше изоставил някои неща преди 2-3 години някъде по билото между Млечния чал и Купена.
Тоз район не го ли обходи вече многокократно? Що не разтеглиш малко и встрани?

niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а

Халото на "брокеновия призрак" е впечатляващо!!!
Последно видях такова самолетно на 9 януари, но не успях да го снимам.
За мен тови си е особен знак, не се случва всеки ден...
Браво, че си го "хванал" и че сподели с нас ходенето - неповторим стил

Яко те е омагйосал тоя Ботев - ходиш, къде ходиш и току наобиколиш района.
Тоя път нощно. Чудя се следващия път какво ще бъде. Каквото и да е, чакам с интерес да го опишеш в твоя си стил.

обичам да чета

Кратко, но затова пък силно!
А от халото направо те полазват суеверни тръпки!

Започва път от моя праг...