Православието

Благодаря!


"П Р А В О С Л А В И Е Т О

І. Основната същност на Православието е вярата в Троичния Бог - в Отца, Сина и Светия Дух. Църквата учи, че Бог е един по същност, но троичен по Лица: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, при което и трите Лица на Единия Бог са равни по Своята божествена природа и съществуват в неразделно единство така, че никое действие на Бога не се случва без съвместното участие на трите Лица на Божествената Троица. Бог е Творец на целия съществуващ свят - видим и невидим (т.е. на физическия и на духовния свят). Бог твори света свободно заради и чрез Своята любов, без да се нуждае от самото творение.

Според православното учение, цялото творение е било сътворено съвършено и безгрешно, а грехът и злото в света са се появили едва след като един от най-висшите ангели - Сатанаил или Луцифер ( от лат., Светлоносец) по силата на свободната си воля противопоставил себе си на Твореца и, възгордявайки се, се самопровъзгласил за равен на Бога. Поради тази причина Сатанаил отпаднал от Бога и увлякъл след себе си част от ангелите. Затова злото в православното учение се разбира не като съществуващо само по себе си, а като изкривяване на устроения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро, изопачаване на истината. Злото не притежава изначално собствено битие, а съществува дотолкова, доколкото нечия лична воля го възприеме като модел на поведение и доколкото бива мислено, чувствано и извършвано от човеците, които стават негови съзнателни или несъзнателни носители. Т. е. злото съществува единствено по време на негативното проявление на нечия персонална воля. Първият човек Адам, заедно с жена си Ева, по сътворение били безгрешни, но Сатаната чрез измама склонил Ева, а чрез нея и Адам, към непослушание спрямо Бога, което довело до грехопадението на първите хора и до това, че те загубили невинността си. Вследствие на това за тях вече не било възможно да се намират в непосредствена близост до Бога. Изкуплението на този първороден грях се извършва чрез въплъщението на Бог-Син от Приснодева ( църк.-слав., Винаги Дева) Мария, която, бидейки девица, чрез действието на Светия Дух зачена в утробата си Син, на Когото по рождение бе дадено името Иисус (евр. Йешуа = Спасител). Богочовекът Иисус Христос е Този Помазаник ( евр. Мешия(х); Месия; гр. Христос), Който със Своя земен живот и кръстните Си страдания изкупи човеците от тегнещата над тях власт на греха и възведе падналото естество на човешкия род по-високо от ангелското достойнство. Затова и верните чеда на Господа се наричат именно християни, „защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12).

ІІ. Църквата. Православните изповядват вярата си “в една свята, съборна и апостолска църква” (9 член от Символа на вярата). Църквата според православното разбиране представлява богочовешки организъм, чиято Глава е сам Господ Иисус Христос. Този богочовешки организъм е представен във видимия свят като установена от Бога общност от хора, обединени от Главата – Иисус Христос, от благодатното действие на Светия Дух, от православната вяра, от християнския нравствен закон на любовта, от йерархията и 7-те църковни тайнства. Като ден на основаването на Църквата се чества денят Петдесетница - петдесетият ден след Възкресението на Иисус Христос, когато върху апостолите слиза Светият Дух, те проговарят на чужди езици и така привличат към Христовата църква около 3000 души изсред многобройните гости на Йерусалим, дошли от всички краища на тогавашния античен свят (Деян. 2). Затова празникът Петдесетниця се счита за рожден ден на Църквата. Представлявайки едно духовно тяло, имайки един Началник - Христос и вдъхновявана от един Бог Дух Свети, Църквата се нарича една и свята. Отделното съществуване на поместните православни църкви в различните страни, напр. Константинополска, Антиохийска, Йерусалимска, Руска, Българска, Сръбска, Японска, Американска и др., не нарушава единството на Христовата Църква, тъй като всички те представляват нейни органично свързани части. Това единство се проявява в общото изповядване от всички православни християни на догматическите основи на православната вяра, в участието в едни и същи църковни тайнства, в единството на епископата, в общата любов и духовното общение. Това, както и общото взимане на важни решения в Църквата, я прави съборна. А апостолска Църквата е поради факта, че винаги стриктно се е придържала към учението на св. апостоли, следвайки призива на св. ап. Павел: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Сол. 2:15).

ІІІ. Йерархията. В Православната църква съществува йерархия. В тайнството Свещенство, или Ръкоположение, се предава благодатта за извършване на тайнства и богослужения. Най-висшата и най-важна степен в свещената йерархия на Православната църква е тази на епископа. Епископът представлява цялата пълнота на Църквата, той оглавява голяма църковна община на определена територия (епархия) и духовно ръководи вярващите от своята епархия. Епископът е този, който извършва тайнството Свещенство, т.е. ръкополага свещеници, а самият епископ се ръкополага от няколко епископи.

В лицето на епископите Църквата е запазила апостолското приемство. Чрез линията на ръкоположенията, водеща назад до самите Христови апостоли, йерарсите получават благодат от Самия Иисус Христос. Всички епископи са равни по дадената им благодат, но по степени на старшинство се отличават архиепископи и митрополити. Патриархът е епископ, издигнат от митрополитите на голяма поместна църква.

Презвитерите или свещениците – следващата степен в йерархията - с благословението на своя епископ могат да извършват всички тайнства (освен св. т. Ръкоположение).

Дяконите не могат да извършват сами богослужение, а помагат на епископа или свещеника.

Духовенството се разделя на бяло и черно. Бялото духовенство са свещениците и дяконите, които имат свои семейства. Черното духовенство са монашестващите, т.е. тези, които са дали особени обети за служене на Бога. Монасите не са длъжни да приемат свещен сан, т. е. да придобиват правото и задължението да извършват св. тайнства, а могат да се подвизават единствено в самоотречението на монашеския живот. В обратния случай те приемат свещенослужителски степени и правомощия, ставайки йеродякони (т.е. монаси-дякони) или йеромонаси (т.е. монаси-свещеници). Предстоятелите на манастирите носят сан игумен или архимандрит. Епископи се избират само от средата на монашеството, тъй като практиката е доказала, че най-пълноценно Църквата може да се ръководи от свещенослужители, които изцяло са посветили живота си на Бога.

Наличието на църковна йерархия, обаче, не означава, че висшето църковно ръководство е освободено от критики по свой адрес. Защото всеки православен християнин, и най-висшият духовник, е длъжен да пази в себе си духа на православното предание. Верността към Бога - това е преди всичко вярност към преданието, вярност към светоотеческите норми за духовен живот и вяра. Затова всеки, който се отклони от православната вяра, независимо какво място заема в йерархията, може и трябва да бъде подлаган на критика от страна на всеки друг член на Църквата. Тя е общество от свободни личности и в историята на Православието има множество примери за това как дори най-висши духовници - митрополити и патриарси, са били обект на най-строг натиск от страна на останалите църковни членове, щом първите са изпадали в ерес.

ІV. Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Св. Библия или Свещеното Писание на Православната църква включва 50 книги в Стария Завет и 27 книги в Новия Завет, които не подлежат на вътрешно изменение, съкращаване или допълване, и които са утвърдени от съборното съзнание на Църквата като свещен канон. Православието приема, че основните истини на вярата са открити от Бога в св. Библия – в този смисъл ново откровение нито е необходимо, нито е възможно, тъй като такова би поставило под съмнение уникалното и всеобхватно дело на Иисус Христос за изкупване и обновяване на човешката природа.

Но Свещеното Писание и съдържащото се в него вероучение може да бъде изяснявано, изживявано и препотвърждавано в живота на вярващия народ чрез просвещаващото действие на Св. Дух в Църквата. Това именно изясняване, изживяване и препотвърждаване е Свещеното Предание на Православната църква, което се съхранява в самата Библия, в тълкуванията й, съставени от светите отци, в светоотеческите богословско-догматически трудове, в съчиненията на писателите-подвижници с техните наставления за духовния живот, в догматическите определения и действия на светите православни вселенски и поместни събори, в богослужебните текстове и песнопения, в църковната архитектура и иконопис, в благодатния опит на християните от всички векове. Свещеното Предание не е елитарно знание, запазено само за „посветени“. Свещеното Предание е достъпно за всеки човек, който действително желае да вникне в истинността, дълбочината и красотата на православната духовност.

V. Християнската нравственост. Най-важният принцип в Православието е откритостта на православната вяра за всички и свободата на човешката личност. Православието учи, че човекът е изначално свободен, а смисълът на целия му духовен живот се състои в това да придобие истинската свобода, която е свобода от страстите, свобода от греховете, на които всеки от нас обикновено робува. Да се достигне тази свобода, съгласно православното вероучение, е трудно, това се постига най-вече с усилен и дългогодишен подвиг. Но заедно с това, спасението е възможно и то единствено като свободно деяние на самия човек, търсещ среща с Бога. Светите отци на Църквата учат, че за човешкото спасение са необходими две неща: 1/ действието на Божията благодат; и 2/ свободното и богоугодно проявление на човешката воля.

Личността, според св. отци, е велика тайна, защото това е Божият образ вътре в самия човек. И никой не може да посяга на свободата на човека, дадена му от Бога. Именно в свободата се корени възможността за спасение, защото спасението представлява постигане на съвършенство, богоуподобяване чрез свободното приемане и изпълняване на Божиите заповеди. Именно в подчиняването на човешката воля пред Божията воля, т.е. в хармонизирането на първата с втората, се състои спасението на човека, неговото доближаване и съединение с Бога. Съвсем различни учения намираме в другите християнски вероизповедания, където господстват схващания за спасението като мигновен, едностранчив или юридически акт.

От гледна точка на личния живот на православните християни, Православната църква учи, че има два пътя за спасение. Единият – това е пътят на монашеството, пътят на уединението, на отречението от света. Това е път на напрегната борба с греховете, с пороците, път на цялостно подчинение на личната воля пред волята Божия. Това е път на подвижничество и особено интензивно служение на Бога, Църквата и ближните. Другият път - това е пътят на семейния живот. Семейството се разглежда от Православната църква като една от най-важните институции в обществото и същевременно като среда за спасение на човека. На църковен език семейството се нарича малка църква или домашна църква. Именно от семейството започва навлизането на човека в голямата Църква, неговият път към спасение. Именно в семейството се изграждат и основните норми на обществено поведение с разбирането за това, че всеки член на обществото и всеки член на семейството изпълнява своеобразно послушание. Така мъжът е главата на семейството, а жената е редно да приема с мъдрост и смирение подялбата на ролите, които те двамата следва да изпълняват в съответствие със своето призвание. Мъжът е длъжен да посвети всички свои грижи и сили на жената и децата си. Децата пък дължат уважение и любов на своите родители, които имат за задача да възпитават подрастващите „в учение и вразумление Господне“ (Еф. 6:4). А семейството като цяло трябва да пребъдва в такова духовно настроение и да води такъв начин на живот, които да са съобразени както с интересите на обществото, така и с копнежа по вечното Божие царство. Християнското семейство се основава на любовта, на самоотречението на човека, на неговта жертвеност по отношение на другите.

Такива принципи са залегнали и в основата на православното отношение към държавността. Навремето християнството се зародило в условията на гонения на Христовата Църква от страна на Римската империя. Но дори и в онова време св. ап. Павел заповядва на християните да се молят за властта и да почитат императора не от страх, а по съвест, знаейки, че властта е установена от Бога. Всяка власт е образ на Божия ред на земята, в противоположност на безпорядъка, в противоположност на царуването на човешкия произвол.

Защитата на отечеството, на родината - това е едно от най-важните служения на християнина. Православната църква учи, че всяка нашественическа война е зло, защото е свързана с ненавист, с вражда, с насилие и дори с убийство, което е страшен смъртен грях. Но войната в защита на отечеството се благославя от Църквата, а военната служба се почита като висше служение. Служението на воина се възприема като изпълнение на Христовата заповед да проявиш голямата си любов, полагайки „душата си за своите приятели” (Йоан 15:13). Неслучайно Църквата е канонизирала много воини-светци като св. Мина, св. Теодор Тирон, св. Александър Невски и мн. др.

VІ. Православна духовна практика.

В молитвата човек се съчетава със Самия Бог, обръщайки се към Него с любов и надежда. Молитвата бива обща (обществена) и лична (частна), а в зависимост от съдържанието си – покайна, просителна, благодарствена и хвалебна (най-висшата форма на молитва). В личната молитва човек предстои пред Бога лице в лице и разкрива пред Него сърцето си. Църковната молитва е обща молитва, в която участват всички членове на Църквата - при това не само тези, които видимо и зримо присъстват на богослужението, но и тези, които присъстват невидимо - светците и ангелите, които се застъпват и се молят заедно с нас, и най-вече самият Началник на Църквата - Господ Иисус Христос.

Църквата учи, че молитвата трябва да се ражда в мир и да поражада мир, да е чужда на всякаква душевна екзалтация, която нерядко води до изпадане в духовна прелест. Това е измамно състояние на псевдодуховност, в което човекът, мислейки, че достига някакви особени духовни висоти и че общува с ангелите, със светците и с Бога, всъщност угажда на собствената си гордост и страстност и в много случаи допуска за свои събеседници, съветници и помощници демоните, които умеят да се представят под разнообразни благовидни маски. В духовния си живот Църквата предпазва хората от подобни съблазни и сривове, които са изключително опасни за човешката психика.

Целта на православния духовен живот е съединението с Бога. Съгласно православната вяра, то се осъществява както в молитвата, така и в църковните тайнства. В тайнствата човек се съчетава с Бога по най-непосредствен начин. От всички тайнства най-важно е тайнството Евхаристия или Причастие, в което, приемайки Св. Дарове - Тялото и Кръвта Христови, по време на св. Литургия човекът благодатно, а не същностно, се приобщава към Самия Бог. Тайнството на Кръщението и Миропомазването - това са тайнствата, чрез които човек се присъединява към Църквата, става част от Тялото Христово, избавяйки се от греха и получавайки възможност за духовно новораждане. Тайнството Покаяние е ключово в духовния живот на Православната църква. Чрез това тайнство по действителен начин се прощава грехът, който човек е извършил, при условие, че той искрено се покае за него и го изповяда пред свещеника. Честото изповядване подпомага християните в благодатното очистване от греха, в трайното му отхвърляне, в духовното укрепване и усъвършенстване. Тайнството Брак е тайнството, в което мъжът и жената се съчетават, за да пребивават във вечен съюз, познавайки единението чрез любовта в и чрез Христос. В тайнството Елеосвещение за човека се измолва прощение на всичките му грехове, в това число и на забравените; произнасят се и молитви за изцелението му от тежки болести. В т айнството Свещенство се преподава благодатта на Светия Дух, предадена от Самия Христос-Спасител на Неговите апостоли за извършване на тайнства и богослужения.

Св. Литургия е център на православното богослужение. Тя е спомен за Тайната вечеря на Господ Иисус Христос с апостолите, станала преди кръстните Му страдания, а също така тя е спомен и за изкупителната Му смърт. Литургията символично изобразява по-важните моменти от земния живот на Господа. Тя е безкръвно жертвоприношение, учредено от Самия Господ на Тайната вечеря. Тогава Христос взел хляб и благодарил, благословил го, преломил го и, раздавайки на Своите ученици, казал: "Вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Мат. 26:26), „което за вас се дава; това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). След това Спасителят взел чаша с вино, подал я на учениците Си и казал: "Тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива (Лука 22:20) „за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:28). Следвайки тази заръка, св. апостоли и първите християни се събирали заедно и се причастявали с тялото и кръвта Христови, казвайки молитви и пеейки песнопения. Така били положени основите на св. Литургия, която се предава през вековете от православното духовенство и миряните на следващите поколения без никакви изопачения на смисъла и свещените действия.

Св. Литургия се състои от три главни части: проскомидия (подготовка на Св. Дарове), учителна част или "Литургия на оглашените" (т.е. на тези, които са чули за Христос, но още не са кръстени); тайноизвършителна част или "Литургия на верните" (т.е. на тези, които са кръстени и ревностно и съзнателно практикуват своята вяра).

В древната Църква е имало много литургийни чинове. Днес обаче в православния свят се употребяват само три: Златоустова Литургия (съставена от св. Йоан Златоуст), Василиева Литургия (съставена от св. Василий Велики) и Преждеосвещена Литургия (или Литургия на Предосветените дарове, съставена от св. Григорий Двоеслов). В редки случаи се служи Якововата Литургия (съставена от св. ап. Яков и отличаваща се с най-голяма древност и продължителност).

Православното християнство задоволява всички най-висши духовни потребности на човека – необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан; потребността за самоуважение и социално признание; стремежа към творчество, знание, самопознание и богопознание; нуждата да познаваш смисъла на живота и смъртта; мистичния копнеж и жаждата за съществуване, което излиза извън рамките на профанното ежедневие и което има своите корени в освещаващата реалност на Божието битие, в Неговата благодат, вечност и слава."



Притесних се за нещата, които не искам да пропусна!!!

Всъщност, никога не е късно за нищо!

Винаги можеш да добавиш или да махнеш нещо. Малко дълъг текст, но хубав.

[линк]

Един сайт за Православна читалня.
Ако знаете и други адреси, пишете!


[линк]

VІ. Православна духовна практика.

В молитвата човек се съчетава със Самия Бог


..това ми е достатъчно да схвана че право-славните духовни практики не се различават много от тези на йогините

Православното християнство задоволява всички най-висши духовни потребности на човека – необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан; потребността за самоуважение и социално признание; стремежа към творчество, знание, самопознание и богопознание; нуждата да познаваш смисъла на живота и смъртта; мистичния копнеж и жаждата за съществуване, което излиза извън рамките на профанното ежедневие и което има своите корени в освещаващата реалност на Божието битие, в Неговата благодат, вечност и слава."

Това звучи интересно на фона на темата на Ксенокс за това дали православните трябва да търсят уважението на света. А и честно казано смятам, че трябва да се смени "човека" с "някои хора". Защото, дори да съм изключение, не смятам, че всички изброени са висши духовни стремежи, нито че православието наистина може да ги задоволи при всички хора.

[линк]

Автор Св. Николай Велимирович

Още в първите страници на Светата Библия един личностен Бог ни е представен като Първопричина, или още по-точно - като Първопричинител на целия видим и невидим свят. Догматът за Бога-Творец като личностен образ е поддържан и изповядван не само от християнските деноминации, но и от други религии. На нас християните обаче ни е предоставено познанието за вътрешната природа на Бога, т.е. Бог като Троичен по Лица и Един по същност. Познанието за това тайнство ни е открито чрез необикновеното откровение в Новия Завет. Догматът за Отец, Син и Свети Дух означава, че Бог е личностно троичен, и още нещо – Той е личностното съвършенство.

Но не само Бог е личностен. Личностни са ангелите, личностен е Сатаната с неговата отвратителна свита от демони, личностен е също и човекът. Ако вникнете внимателно в текста на Библията, без да се водите от предубеждението за така наричаните “естествени закони” и от представата за “случайните причини”, ще откриете три фактора на причинността, като при това и трите имат личностен характер. Това са: Бог, Сатана и Човек. Разбира се, те не притежават еднакви личностни атрибути, нито пък са съизмерими помежду си. Сатаната е изгубил положителните си свойства на ангел на светлината и се е превърнал в най-зъл враг на Бога и човека, но при все това е останал личностно същество, макар и отдадено на злодеяния. Човекът – след първородния грях – е помрачил своята слава и е изгубил Божия образ в себе си, но въпреки това е останал личностно същество: съзнателен, разсъдлив и целеустремен, криволичещ на кръстопътя между Бога и Сатаната със своя свободен избор да бъде спасен от Единия или погубен от другия.

Бог е живото Лице на действието. Той се явява с великите Си чудеса не просто в отделни моменти от живота на хора и народи. Неговото действие е неизменно и вечно присъстващо в живота и оживотворяването на Творението. Господ “не е далеч от всекиго измежду нас” (Деян.17:27) и “знае човешките мисли” (Пс.93:11), затова Той неуморно дарява или оттегля действието Си в човешките дела: Той дава или не дава деца, дарява или не дарява добра жътва, влива подкрепа или внушава страх, дарява мир на верните или позволява войни сред поклонниците на дявола. Той владее стихиите на природата, огъня и водата, бурите и ураганите, за да бъдат те или в помощ на измъчени праведници, или наказание за безбожници. Той Сам казва, че скакалци, червеи и гъсеници са “голямата Ми войска” (Иоил.2:25), която по Негова воля унищожава храната на грешниците. Той е Този, “Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Мат.10:28). Той е преброил и “космите по главите ни” и не ще позволи дори врабче да падне на земята без Неговата воля, без Неговото знание. Библията ни представя множество примери в доказателство на всичко това. На всяка своя страница Писанието ни говори за Бога, нещо повече – за личностния Бог, за Неговата воля и Неговите многостранни действия. Цялата Библия потвърждава, че Бог е и Първосъздателят на света, и неизменният личностен Вседържител – Пантократор – на света, което ние потвърждаваме в първия член от нашето Верую.

Друг фактор на причинността е сатаната, врагът на Бога, с неговата свита от паднали духове. Той е личностният причинител на всяко зло. Той се отказал да бъде “помазан Херувим” (Иез. 28), станал падналият “вдън преизподнята” (Ис. 14) Луцифер и оттогава не спира да прави опити да внася зло и поквара във всяка частица от Божието творение, и най-вече – в човека. Той мрази и Бога, и човека, защото е изпълнен със завист към тях. Христос го нарича “открай човекоубиец” (Иоан. 8:44), и още - “лъжец и баща на лъжата”. Сатаната е могъщ господар на злото и на мрака, но той остава във властта на Всемогъщия Бог, при все че това е против волята му. Той може да вреди на хората, да причинява болести, смут, страдания, безредици, смърт и разруха, но само и единствено по Божие допущение. И колкото повече една личност или един народ съгрешават против Бога, толкова по-голяма власт добива над тях сатаната. Когато нашият Господ Иисус Христос дошъл на земята, сатаната разполагал с ужасяваща власт над омаломощеното човечество и целият свят лежал в нозете на злото. Навсякъде кипяло зло. Затова и сатаната имал дързостта да предложи на Христос всички царства на света и тяхната слава като нещо свое. Този грозен грабител и лъжец!

Третият фактор на причинността в света, посочен от Библията, е човекът. Независимо от безбройните му слабости, именно той е великият трофей, за който сатаната отчаяно се бори с цялата си сила, и именно той е творението, за което Бог е пожертвал Себе Си. През краткия си земен живот човекът непрекъснато се люшка между Бога и сатаната, като от Бога получава подкрепа, а от сатаната - коварство, и не спира да залита ту в едната, ту в другата посока, търсейки пипнешком светлина, живот и щастие. Но при все това, независимо от своята привидна незначителност в тази исполинска вселена, човекът притежава силата да я променя чрез своя начин на живот. Още Конфуций е казал: “Облаците дават или не дават дъжд в зависимост от поведението на хората.” Особена реалност има тази позиция в християнството заради неговата вяра в личностния Бог, Всеподателя на дъждовете.

Чрез живот във вяра и добродетелност, и най-вече – чрез послушание към Бога, човек може да възвърне властта си над сътвореното естество, дадена му от Бога още при сътворението. Но със своето отстъпление и падение, той губи дареното му върховенство, пада под властта на тленното естество и се превръща в негов роб. Наместо да има властта, човекът е подвластен на безсловесното естество и до ден днешен продължава да се бори с него само за едното си оцеляване. И вместо да има Един Господар над себе си - Бога, той живее в подчинение на двама други, безмилостни и тиранични господари - сатаната и плътта... С живот във вярата и добродетелта човекът носи сила да отмества планини, да укротява зверове, да поразява врагове, да затваря небето, да възпира бедствия, да изцерява, да възкресява. А със своите грехове и пороци, и най-вече – с отстъплението си от Бога, неговия единствен любящ и всемогъщ Отец – той се превръща в причина за разрушаването на градове и цивилизации, за появата на земетресения, наводнения, епидемии, слънчеви затъмнения, глад и ред други неизброими злини, изпълващи сатаната с наслада, а Бога – със скръб. Това означава, че реши ли да следва Бога, човекът се превръща в бог, а реши ли да следва дявола, той се превръща в дявол. Но и като последовател на Бога, и като Божий враг, човекът още от сътворението е централен образ на тази планета и една от трите основни сили, причиняващи събитията и промените в света. Ето защо, каквото и да се случва на сцената на света, то се случва или по Божие благоволение, или със злата воля на сатаната, или чрез човека, свободен да избира между добро и зло, между правилно и погрешно.

Тук говорим за три причинни фактора: Бог, сатана и човек, но това не означава, че става дума само за три отделни личности, а за огромното войнство, което стои зад всеки от тях. Зад Бога стоят безчетните войнства от ангели на светлината, които са толкова много на брой, че всеки отделен човек и всеки народ си има свой ангел-пазител; зад сатаната стои ужасяващата напаст от зли духове, които са така многобройни, че в измъчването на отделен човек се включва по цял легион от тях, както ни показва описаното в страната Гадаринска; зад самия човек вече стоят милиарди човешки души след слизането на Христос в преизподнята и след Неговото Възкресение, които със своето застъпничество и с любовта си ни помагат от отвъдния свят, от Тържествуващата Църква – помагат на нас, милионите верни на Христа, които продължават да се борят срещу силите на сатаната, за да достигнат Христа и своето спасение. Защото нашата главна битка в света е не срещу сили от плът и физически врагове, което би приличало повече на една обикновена битка от животинския свят, не на битка човешка; нашата битка е такава, каквато ни я описва св. апостол и пророк Павел: “против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век” (Еф.6:12), т.е. против злите сили на сатаната. Но ние християните сме и винаги ще бъдем победители над тези сатанински сили чрез Иисус Христос, нашия Спасител. И защо чрез Него? Защото Любовта е най-великата от всички сили, било то видими или невидими. И само и единствено от любов към човеците Христос дойде на земята, слезе дори още по-надолу - в пъкленото леговище на сатаната и неговите сили, за да ги порази, за да освободи и спаси нас, човеците. Ето защо в края на Своята победна мисия Той с право е заявил: “...даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат.28:18). Когато казва “всяка власт”, Той действително говори за абсолютна власт в буквалния смисъл на тази дума: на първо място – власт над сатаната и неговите зли сили, след това власт над грешниците, греха и смъртта. Но първо и преди всичко стои властта над сатаната, който е причинител на греха и смъртта. “Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола”(І Иоан.3:8). Ето защо ние сме щастливи във вярата, че нашият Господ Иисус Христос е Всепобеждаващият Господ. И във всяка литургия ние показваме това наше убеждение, като разчупваме свещения хляб за Светото Причастие с думите: ICXC – NIKA (Иисус Христос побеждава).

Както и да четем Светото Евангелие, никъде в словата Христови няма да открием дори намек за някакви естествени или физически причини в хода на творението. Ярка като слънцето е истината в Христовото откровение и учение, че на този свят съществуват само три причинни фактора:

Бог, Човек и Сатана.

[Всеподател на д о б р о т о е Бог, по Нeговата свята Воля, докато източник на з л о т о е Княза на тоя свят - Сатана - и подвластните нему демони и човеци, и става по Божие допускане (т.е., не по Волята Му) (вмъкването е мое, Ежко)]

Послушанието към небесния Му Отец е било главното послушание на Христос; изцеляването на тялото и душата на човека е било решаващо дело на Неговата любов; Неговият основен спор с фарисеите е бил по повод силата Му да прогонва злите духове от човека и да опрощава грехове. Що се отнася до естеството и до така наречения естествен ред и закони, ние виждаме, че Той е показвал несравнима по своя характер абсолютна сила и власт. Христос енергично внушавал на последователите Си, че “не сте от света”, но, добавял Той: “Аз ви избрах от света” (Иоан.15:19). А щом християните не са от този свят, тогава те определено не са в състояние да приемат теорията на човеците от този свят за безличностните, лишени от разсъдък, случайни причини за развитието на нещата и събитията. Не само в Евангелието, но и в нашите богослужебни книги се говори за същите три причинни фактора с личностен характер. Пак за тях се споменава и в Житията на Светците. Именно тези фактори и понятието за тях изпълва убеждението и съзнанието на изпълващите целия свят православни християни .

Ето защо всеки, който твърди, че съществуват безличностни причини за нещата, събитията и промените в този свят, полага ограничения върху могъществото на Бога, не взима под внимание силите на мрака и принизява ролята и значението на човека. Свещеното Писание не допуска, нито пък някъде някога споменава за безличностни или случайни до нелепост причини за каквото и да било в света. Библията съвсем ясно и недвусмислено ни учи, че причините за всички неща, факти, събития и промени произтичат от по-висши личностни същества и личностни форми на разума. И ние оставаме верни на това учение на Светата Библия. То ни помага да не отстъпваме пред светските или научни теории за безличностната, лишена от разсъдък, лишена от цел, случайна причинност на нещата в света. Когато казвам “ние”, нямам предвид само великите Отци на Църквата, нито само големите доктори по богословие, нито само ерудираните преподаватели по религия, но също и многобройните православни труженици по целия свят. Нашите православни християни не казват: вълк причини смъртта на нечия овца, или падащ камък причини нараняването на някакво момче; или торнадо причини разрушаването на нечия къща; или доброто време беше причина за изобилната жътва. Нашите люде се вглеждат отвъд повърхността на физическия свят, за да вникнат в духовната сфера на нещата и там да потърсят истинските причини за всичко, което се случва. Те винаги търсят личностна причина или причини. И при все, че всичко това да е в пълно съответствие с учението на Библията, някои външни наблюдатели ни наричат мистици, а нашата Вяра – мистика или суеверие. В действителност нашата мистичност не представлява нищо друго, освен по-задълбочено вникване в духовните реалности, или във формите на разума, които представляват личностни причинители на всичко съществуващо и всичко случващо се, които ползват естествените неща и сили единствено като свои оръдия, средства, начини, символи и знаци.

Всичко това ни води към следния извод: на първо място, християнството е не толкова религия на принципи, правила и предписания, а преди всичко – на личностни форми на приобщаване, сред които на първо място стои приобщаването на сърцето към Личността на нашия Господ Иисус Христос, а чрез Него – към всички други членове на Неговата Църква, било то живи, или покойни души.

И второ, няма място за съмнение, че нашето православно учение за личностната каузалност, присъстваща във всички аспекти на творението и в световната история като цяло, е с напълно библейски характер. Тя е била безусловно възприета и обяснена от Отците на Църквата и има своето ясно присъствие в съзнанието на православните християни.


Превод: Анжела Петрова

---

[линк]

Здравей Сиси,
Аз също ще взема една твоя, вече коменнтира, реплика, но ще си я изкоментирам като християнин:
„Православното християнство задоволява всички най-висши духовни потребности на човека” – но това важи само за човека с истинска Вяра, който познава лично Бога или иначе казано, двамата с Бога са лични приятели.

„необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан;” – но по оня начин, който е възможен само чрез действието на Божията благодат в християните от Вяра. Оня начин, който Апостол Павел толкова образно е описал в 1 Кор. 13 глава.

„потребността за самоуважение и социално признание;” – истинската си стойност човек намира само и единствено в Бога. Произтичащото от това самоуважение е единствено стойностното, за разлика от самоуважение произтичащо от гордостта или суетната мечтателност. Истинското „социално признание” може да се намери само в истинска християнска общност, поместна църква от Верни.

Обикновено „социално признание” в обществото истинските християни не намират. Светът обича единствено своите си, а християните ги мрази като чужди нему. Вопиющ пример за това е Йоан Златоуст. Мразен от императрицата, клира, аристокрацията и недовъцърковения народ за честното наричане на греха в тях грях.

„стремежа към творчество, знание,” – човешкият живот има смисъл единствено, когато има и вечно измерение, иначе той е напълно безсмислен. Християнството дава отговор и на вечното измерение на човешкото битие. Земята е място на изработване на Христоподобен характер, на който ще се наслаждаваш вечно в един съвършен свят.

„самопознание и богопознание;” – по-точната подредба е богопознание и самопознание, защото единствено чрез познаването на Бога ние можем да познаем и разберем себе си, защото Негов образ и подобие сме, а това не е краят, защото ще Го видим Както Си Е, защото като Него ще бъдем.

„нуждата да познаваш смисъла на живота и смъртта;” – това са най-важните екзистенциални въпроси, които си задава всеки не първосигнален човек. И в християнството намираш отговора и твърдата увереност, която идва от Вяра чрез благодатта на Светия Дух.

„мистичния копнеж и жаждата за съществуване, което излиза извън рамките на профанното ежедневие и което има своите корени в освещаващата реалност на Божието битие, в Неговата благодат, вечност и слава." – това е нещо, което Бог е заложил във всяко сътворено от Него човешко същество. Защото в човека Бог е заложил Своя образ и подобие. Да обича и да бъде обичан свободно и взаимно!

И колко различен е отговорът на вярващия човек на тези думи от тези на невярващия.

И защо един човек е вярващ, а друг невярващ?

Поне за мен отговорът се крие в нагласата за Богоугождение в различните хора.
Йоан 7:17
Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря.

Ако иска да върши, ще познае.
Ако не иска да върши, нЕма да познае.

Аз съм тръгнал след Христос, за да се оправи с моята греховност, а ревностите или липсата на такива в другите, казано честно, въобще нЕмат никакво значение за моята вяра и подвизаване.

Добро слово е това:
Йоан 21:22
Исус му каза: Ако искам да остане той докле дойда, тебе що ти е? Ти върви след Мене.

И на теб молитвено пожелавам да вървиш след Него и хич да не поглеждаш тези, които вървят по широкия път или пък се връщат назад!

Забележка
Под Православие разбирам Християнското Православие от Първи Век!

Съвременното Православие го съдържа в себе си... и има неща, които не коментирам. Важното е, че дава отговорите на горните въпроси.

Поздрави
Жабчо Многогрешний

Тошо го нЕма, шляпа с галошки из окена светоотечески творения.

И на теб молитвено пожелавам да вървиш след Него и хич да не поглеждаш тези, които вървят по широкия път или пък се връщат назад!



Благодаря, Жабчо!

Много е трудно това, което ме съветваш по отношение на ближния,
защото любовта към ближния е пътека, водеща към любовта към Бога.
Обичам всякакви хора, без разлика, защото по какъвто и път да вървят и те са сътворени по образ Божий. Може да нямам нищо общо с тях, но не мога да не отдам нужната почит към самия образ.
Наблюдавайки себе си, та аз безгрешна ли съм?!

Желая ти благодатен мир в сърцето и любов, които ти несъмнено притежаваш.

Добре. Да помислим,ако позволите. Св. Николай казал това,св. Иван казал онова,св. Павел казал еди какво си,св. Събор приел еди какво си за истина. Няма ли най-после вие самите нещо да кажете? А твърдите,че православието задоволявало потребностите на човека от познание, Богопознание и всякакво познание. Как точно задоволява тия нужди православието ? Като ми казва,че трябва да мисля еди какво си и да вярвам в еди що си само защото някой авторитет по божиите дела го е казал? И вие това наричате задоволяване на висшата потребност от познание?И вие наричате това свобода дадена от Бога? Що за наглост. Или смятате ,че Бог е спрял да говори откакто Съборите са канонизирали определени книги ? Или смятате ,че Бог не може да говори чрез мен или някой друг и истината е монопол и притежание само на определени хора и след тях ние само трябва да папагалстваме. Ще ме прощавате ,но всеки който каже Аз съм истината,отрязва всякакви опити и борби на човека в търсене на неговата,единствено валидна истина .Само истината постигната с лични усилия си заслужава ;приетата наготово е просто възпроизвеждане на чужди идеи и разсъждения и принизява човека до един папагал и нищо повече. Да споделяме ,да се съгласяваме с някого защото отговаря на нашите убеждения е едно ,но да следваме сляпо някого е съвсем друго. Ако човекът е образ и подобие Божие,значи човекът е творец ,а не папагал ,не плагиат.Никой на тоя свят няма правото да си присвоява монопола върху истината -ни поп ,ни учен...никой. Ако Бог искаше да повтаряме чужди мисли,щеше да ни направи грамофони,а не хора със стремеж към творчество и познание.
за съжаление ,да оборваш религиозни фентъзита с критична и свободна мисъл е все едно да блъскаш стена с глава>Не става.просто трябва да се превърнеш в птица и да полетиш над тая стена.
И РЕчЕ БОГ: И ЕТО,АДАМ СТАНА КАТО ЕДИН ОТ НАС ДА ПОЗНАВА ДОБРО И ЗЛО...

Мая, здравей!

Не знам каква ти е професията.
Но ако се занимаваш с някакъв вид познание, не е трудно да забележиш следното нещо - човек, в която и да е наука, в което и да е изкуство, взема на готово повече от 95 процента от идеите, които използва, работи ограничен в някакви рамки, а ако един от 20 човека успее да допринесе и със свои идеи, това е много добре! А с големи и нови идеи допринася много по-малък процент от хората... Просто човешкият живот не е достатъчен, за да преоткрие един човек неща, които са коствали на най-талантливата и прогресивна част от човечеството с обединени усилия хилядолетия...
Нещо повече - ти няма дори как да повториш всички експерименти, да изведеш всяко научно следствие - това не е по силите на нито един човек!!! И, щеш не щеш, ще се наложи да ги вземеш наготово! Ако поне успееш да ги разбереш на задоволително ниво - и това вече е нещо!

Така че, ако искаш да повтаряш цял живот като папагал стари неща - трябва да тръгнеш именно от тези стари неща - защото си бавна и ограничена, като всички нас! Ако те оставят сама на пуст остров - няма да можеш и пералня да си направиш!

Даваш ли си сметка, че дори в едно от най-творческите направления - музиката - си силно ограничена от минали авторитети и решения!!! Например, в 17 век, някой си там Веркмайстер е решил кои 12 от безкрайно много възможните музикални тонове да се използват в композиция! Пробвай да свириш на пиано например, като сама си избереш кои тонове да ползваш!

Всъщност, няма никакво противоречие! Човек е създаден със свободна воля, всички пътища са открити и той избира... И никой не ограничава това право...

Само дето почти всички тия пътища, с умело рекламирани парадни входове, водят в невъобразими тресавища, и това е умишлено аранжирано... От деструктивни сили, които еднозначно съществуват и са бая по-мощни от нас!

Не ти ли се е случвало никога твоят свободен избор да те подведе и да направиш неща, за които да съжаляваш горчиво и да не знаеш как да ги поправиш? Не ти ли се е случвало да тръгнеш с добри намерения, а накрая да нараниш дълбоко близък човек? Не ти ли се е случвало да си мислиш, че това е единственото правилно решение, а в последствие да се окаже, че си сгрешил и безвъзвратно си изгубил нещо ценно? Честно се опитай да си отговориш на тези въпроси!

Ето, от това се опитват да ни предпазят със своите съвети светите отци! И не виждам нищо лошо в това да се използва богатият духовен опит на поколенията преди нас! Както не е лошо да използваме математичните теореми на древните гърци, които разкриват някои безспорни закономерности, които няма как да избегнеш... Или правилата за композиция на музикално произведение, които не ограничават твоя творчески полет, а те предпазват от създаване на нещо фалшиво, от напускане на рамките на хармоничното!

Светите отци не определят нашите конкретни действия, не отнемат свободата ни да решават какво конкретно да правим ние, а ни съветват какво да не правим - за да не прозвучим фалшиво, да не излезем извън хармонията, да не нарушим тривиални закономерности, което да приземи с авария нашия полет!

Никой не те спира сама да кажеш нещо - говори! Само дето трябва наистина да имаш какво да кажеш! Ако кажеш нещо, което, дори имайки цената на твое лично си и автентично мнение, противоречи на богатите научни, културни и духовни традиции, е в противовес с тривиални за специалиста закономерности, което е по-детски незряло и е просто стремеж за самоизява - в такъв случай ще си бъдеш единственият слушател. Най-много силно да издразниш някой и да си намериш майстора...

Много малко са хората, които наистина имат какво да кажат. И те не крещят натрапчиво в лицето ми...

Аз никога не съм отричала опита на другите,напротив - казах,че споделянето на опит е нещо нормално и практично ,но сляпото следване на авторитети противоречи не само на творческата човешка природа ,но и на свободата на човек да търси и открива онова ,което най-добре хармонира на собственото му светоусещане и вътрешни потребности. Никой няма право да нарича другия безбожник,сатана и пр. религиозни епитети ,само защото другият изразява по друг начин съприкосновението си с Бога. И като говорих за догми ,ненапразно споменах и науката.За съжаление и в науката религиозното мислене си е казало думата и определени ,напредничави за времето си научни теории се превръщат в догми и бариери за познанието.Никой не отрича познанието на другите ,вярно е ,че никой не открива топлата вода сам ,но за да има топла вода трябва електричество,бойлери /или нещо друго за стопляне/ водопроводи и т.нат. Тоест само с факта,че водата може и да се стопля прогрес не става. А прогресът се дължи именно на ония няколко процента от хората с новите и големи идеи ,които не се ограничават с чуждото познание колкото и да се прекланят пред него. Защото Нютон може и да е голям учен за времето си,поклон пред него ,но днес законите на Нютон се превръщат в догма и пречка в развитието на теоретичната и практична физика. Очевидно Бог не е ограничил познанието до Нютон или който и да е друг учен. Догматичното мислене е вредно и антипрогресивно независимо в коя област на познанието го откриваме. Дори и християнството съществува благодарение на човек възстанал против лицемерието ,догматизма и предразсъдъците .И ако християнството е рожба на тоя бунт ,защо самото то пак се превръща в догма?
Аз пак казвам: прекланям се пред всяко познание и всеки ценен съвет ,който някой ми дава благодарения на собствения си житейски опит.Не отричам богатия духовен опит на поколенията преди нас ,но самата дума опит предполага точно "опит" -самостоятелно изследване на действителността макар и имайки предвид опита на други преди нас. Опитът с пералнята не е удачен,защото за да се създаде пералня има път ,който е извървян ,има догми които са преодоляни ,а и пералнята е просто машина ,която може да бъде опозната с просто наблюдение .За Бог това не се отнася .Бог не е пералня ,не може да бъде вкаран в рамки ,богопознанието е цел и дълг на всеки един от нас .Четейки ,търсейки,изследвайки безпристрастно чуждото познание и осланяйки се на нашето собствено светоусещане и вътрешен порив .Всеки от нас е уникален ,неповторим и дори и в това виждаме Божия замисъл .
Децата трябва да уважават родителите си ,да им бъдат помощ и подкрепа и да се учат от техния опит ,но децата искат да живеят своя живот,да следват своите мечти ,да откриват отново и отново и дори и да грешат и страдат ,да знаят ,че техните грешки и страдания са си лично техни и само те са лично отговорни за живота си.Човек е творец и мечтател ,винаги търси ,винаги се надява ,променя ,пада и става и тръгва отново .Стремежът към познание ,към мситичното и непознатото е най-божествената човешка черта иначе светът щеше да си стои в каменната ера. Старото не е хубаво само защото е старо .Хубаво е новото ,неизследваното ,това което ни предизвиква да мислим и творим .И Исус казва ,че не става да се налива ново вино във стари мехове .И той е бил мечтател и бунтовник против догмата .А животът не се подчинява на догми ,още по-малко Бог и никой не може да ми каже как да чувствам аз Бога и как да го търся .Хората,които искат да наложат собственото си догматично виждане на другите ,просто нямат достатъчно увереност в собтствената си вяра .Те винаги се нуждаят от някой ,в когото да се огледат и да видят собственото си отражение .Те винаги се нуждаят от група ,която да потвърди собствените им "убеждения" Сякаш ако нещо се приема от група ,непременно е истина. Сякаш истината е истина само защото я е приело мнозинството.
Дори християнството не е дотам напредничаво да отхвърли идеята за робството напр. и призовава роба да се подчинава на господаря си . И ако някога робството е било нещо нормално и само някой хора са изказвали плахо идеи,че и робът е човек и има права ,днес никой не се съмнява,че робството е нещо ужасно .След християнството тръгват роби и бедняци ,защото виждали в него лъч надежда за промяна и убеждението,че Бог не е забравил и робите и че най-малкият на земята може да бъде пръв в царството небесно. После идват съборите ,клира ,императорите и светлите идеи на Христос са изтикани в ъгъла за сметка на привилегиите на свещенството . Светлата идея става догма ,догмата пък е приета за да задоволи нечии амбиции за влат и т.нат. Но християнството така или иначе не отрича робството ,просто обещава на робите блаженство на оня свят. Благодарение на хора ,които не се примиряват със статуквото и отдават живота си на борбата с догмите и приетото за "нормално" ,благодарение на такива хора днес ти не си роб и ползваш благата на прогреса. Ако се върнеш в средновековието ,когато властта на Църквата е била най-силна ,ще видиш за какво мракобесие става дума .Как църквата и светската власт във взаимната си симбиоза превърнали хората в едни прости оръдия ,инструменти за осъществяване на алчните им амбиции. Всичко е превърнато в догма,всяка свободна мисъл е заклеймена като сатанинска .Историята я познаваш добре .Борби -западна и източна църква ,ереси,кръв,интриги ,политически игри за влияние...и тая църква ще ми казва в какво да вярвам аз? Нали казваш да се поуча от опита на поколенията .Ами това е опитът на Църквата ,просто четеш история погледната от различни гледни точки и си правиш изводи. Църквата е призрак от миналото ,отдавна компрометирана ,отдавна показала резултатите от дейността си. И да не скачат православните колко били толерантни ,защото и те имат толкова срамни сцени в историята си. Дори и без да е нужно да се горят хора ,каква свободна мисъл ,какво богопознание с догми >това е логически абсурд.
Благодаря ти за отговора .Поне не сипеш анатеми.

И още нещо Ния ,защото виждам,че не съдиш и си добър човек Другите могат да ти споделят опита си и грешките си ,но вярата е личен акт и сама изживяваш мечтите си.Никой не може да живее,чувства и търси вместо теб.Никой няма това право. И каквото и да ти говорят,никога и никой не може да ти обясни Любовта,щастието и страданието,докато не ги изживееш сама. Нищо не може да замени собствения ти опит и усилия да търсиш Бога ,никой не може с думи и догми да ти помогне да си обясниш как мирише розата,докато сама не я помиришеш. Още повече това се отнася за Бог. Никой не може да ти обясни чувство ,още по-малко да те накара да чувстваш нещо ,чувството се ражда само вътре в теб .Да ти обясняват какво е Бог ,каква е същността му и какво трябва да мислиш за Него ,е абсурд. Исус може да е велик ,много хора може да са велики ,но те не са ти .Бог те е създал уникална, със стремеж към творчество и познание ,което е вътре в теб .Никой не може да задоволи жаждата ти с думи и догми,трябва сама да пиеш вода .Колкото и да пие някой вместо теб ,ти оставаш жадна. Ти няма да разбереш как мирише розата ,докато сама не я помиришеш . И никой няма право дори да те предпазва от някакви си негови грешки.Само ти имаш право да грешиш и да осъзнаваш негативния си опит. Бог е вътре в теб и е вложил цялото познание .Никой не те води при Бога, Той е тук и сега . Светлината е навсякъде ,просто отваряш прозореца,дърпаш завесите и светлината нахлува . Докато ти сама не видиш светлината ,ще си мислиш,че другите са светлина .Те с едни свещи,дърпаш завесата и те избледняват.

Отлично казано! Поздравление за този пост!

Благодаря ,Тимотей .Сега другите ще се пръснат,че съм получила похвала от тебе.Да си жив и здрав.

Има някаква логика сам да научаваш този видим свят, макар че Ния ти каза сериозни доводи против това чисто самостоятелно изучаване. Но когато кажеш, че и невидимия свят трябва сама да го изучаваш, а да не слушаш пророците и светиите, но които, като на чисти хора, Сам Бог е говорил,

това си е чист демонизъм!

Каноните на Църквата са от светци и от Дух Свети. Те са като знак СТОП! на кръстопът. Ти избираш да не спираш...

Черно и бяло духовенство е измислен израз. Основно християните са монаси /калугери - от "калос - добър" и "геронт - старец" гр. / и миряни /живеещи в света/.
Какви са тогава епископите?

В отговор на:

---

...Да помислим,ако позволите. Св. Николай казал това...

---

На св. Николай не се приписва само че казвал това и онова, но дори, че ударил добра плесница на Арий за богохулството му

Черно и бяло духовенство е измислен израз. Основно християните са монаси /калугери - от "калос - добър" и "геронт - старец" гр. / и миряни /живеещи в света/.
Какви са тогава епископите?


Чувствам се като на изпит - монаси!

нямат право да бъдат монаси.

Здравей отново :)

Ще се опитам да отговоря на част от нещата, които пишеш, но едва ли ще успея да отговоря на всичко - постингът ти е дълъг и няма начин да не пропусна нещо...

Относно робството: Християнството никога не е одобрявало робството! Просто разликата е в подхода към проблема. Ще се опитам да обясня как аз разбирам нещата върху пример: ако сме в ролята на муха, попаднала в мрежите на паяка, съветът към нас е да си стоим кротко и мирно, за да не се оплетем допълнително, което може дори да ни задуши. А в същото време съветите към паяка са да размисли, да осъзнае, че прави нещо лошо и да ни освободи от мрежата си... Още в онези времена много богаташи са последвали този съвет...

А следващите няколко изречения са въпрос на вярата ми, може и да не ги приемеш, но от християнска гледна точка обяснението би трябвало да има такъв нюанс: Паяжината и уплитането в нея трябва да се разбират в невидимия свят... За християните е по-важно какво се случва с душата им, а не временната свобода, която придобиват в този свят и се заплаща във вечността..
Проблемът е, че злото винаги е по-силно от нас! И ако влезнем в борба с него, разчитайки на собствените сили - нямаме шанс! И толкова коварно е то - подмамва ни сами да се победим!!! Замъглява разума ни и ни кара да вършим неща, които ни омърсяват, лишават душата ни от достойнствата и! И така ние я губим, убиваме най-ценното у нас! Дори и видимо да пожънем успех - в невидимия свят сме тотално сразени!
Така че, нашата единствена надежда е нашият Бог - той да ни прати помощ! Но Бог не иска нито едно негово създание да загине! Той иска да спаси и хората, които ни правят зло! Затова ни призовава да не ги убиваме, а той от своя страна обещава да се опита да ги вразуми и да ограничава техните възможности да извършват нещо вредно за нашата душа!

Относно догмите: пак ще повторя - догмите не ограничават полета на нашата душа! Бог ни призовава да опознаваме този свят, да съзерцаваме неговата безкрайна красота, да летим и летим... Но, този свят крие опасности за нас и църквата от майчина любов се опитва да ни предпази!!! И затова ни налага забрани, които дори и да не разбираме, гарантират нашата сигурност! (А ние не разбираме толкова много неща) И не ни забраняват да летим!!!
Нима полицията ограничава свободата в обществото! Тя ограничава свободата само на престъпниците! И увеличава свободата на честните хора. Така е и със законите на църквата - без тях, щяха са законите на духовната Джунгла :)
Иначе - Християнството винаги е осъждало фарисейството - точните изпълнители на закона, които обаче нямат любов в душите си!

Относно законите на Нютон: няма страшно, те нямат никакъв шанс да се превърнат в догма! За описание на големи и бавни обекти (с по-малко от 50 000 км/ч) действат безотказно!!! За обекти, които са малки, или бързи, или и двете едновременно, дават толкова големи отклонения, че и да искаме не можем да ги използваме.... А в теоретичната физика от около век съществуват теории, описващи малки и бавни обекти (квантова механика) и големи и бързи обекти (теория на относителността), като и двете теории са абсолютно завършени и се учат в трети курс в Университета. Едно приоритетно направление в световен мащаб е развитието на Квантова теория на полето - теория, отговорна за описанието на малки и бързи обекти, например тези в ускорителите. Основите на тази теория се учат като спецкурс от всеки, който уска да се занимава с физика на високите енергии.

Относно това, че не съм сипела анатеми: в твоя случай няма как да стане, защото и аз се увличах от източна философия преди... В последствие, някои от нещата, в които вярвах, бяха еднозначно отречени от личния ми житейски опит... Избрах Православието, защото то се оказа най-достоверно от гледната ми точка в онзи момент... Тогава започнах жадно да се запознавам с него и открих неподозирана дълбочина... Безброй много неща ме изумиха... И откриха очите ми за много неща... А колко още невидени неща са останали...
Да оставим на страна клюките за днешните български свещеници... Те не изчерпват Православието... А истинските му достойнства човек може да открие, само ако ги търси! И ако с това търсене се променя, за да бъде достоен да му бъдат разкрити. Иначе - няма да ги разбере... Православните съкровища, като истински съкровища, са много дълбоко, невидими от пръв поглед...
Компрометирали се личности има във всяка област от живота и във всички времена - професори, учители, артисти и т.н. и т.н...
А за инквизицията и кръстоносните походи не отговарям, не съм католичка! Освен това, и ние (Константинопол) сме потърпевши от тях!

За следното нещо мога да се съглася с теб: вярата трябва да съществува органично вплетена в човешката душа - а не като нещо натрапено и чуждо! Тя трябва да е в хармония с човешкото същество! Иначе това не е истинска вяра! Православната вяра може да бъде такава, ако човек подходи правилно към нея!

От твоите постинги, оставам с впечатлението, че и ти си в процес на търсене, че си уморена от фалша, който е на всяка крачка в този свят и че също търсиш истински съкровища! Пожелавам успех, дано да ги намериш! Но един съвет - малко повече смирение! Може би смирението е най-трудно да бъде постигнато - но е истинско съкровище, с него човек може да постигне всичко! Трудно, но важно е да се разбере това! Но това не е само твой проблем - смирението е проблем за всички нас!