Автостоп

Една моя статия за автостопа и колко присъщо християнски е този феномен всъщност. Разкажете и вие пътували ли сте така, какво интересно ви се е случило и що за хора сте срещали.

Written by Георги Караджов
Monday, 25 September 2006

Пестене на пари

Има едни недорасли оръфляци, дето висят по пътищата, вирят палци и чакат някой да ги откара там, където са се запътили. При това държат последното да стане напълно безплатно. Подобни измекяри нанасят тежък удар по благосъстоянието на държавните железници и многобройните транспортни фирми в страната. Объркани, нашенските младежи рискуват живота и здравето си по опасните междуградски пътища и не на последно място пилеят ценно време, през което биха могли да завършат университет, да си намерят работа и да припечелят пари за собствена кола.

Вярно, автостопът може да бъде описан и така – грубо и цинично. Ние, обаче, нямаме намерение да бъдем цинични. За това нека разгледаме автостопа като

Приключение

“На стоп” можеш да отидеш навсякъде, вътре или извън рамките на една държава. Стига шансът да не ти изневери, теоретически е възможно да достигнеш всяка една точка на света, до която има прокарана пътна артерия.
Лесно получаваш възможност да видиш на живо всички онези известни, екзотични, величествени места, за които само си чел или си гледал по телевизията. В България те никак не са малко – от стария град в Несебър, до Рилския манастир, от крепостта на Царевец до великолепна тракийска гробница край село Свещари. Места, които винаги си искал да посетиш и такива, за които дори не ти е минавало през ума, че съществуват. Няма нужда от пояснения защо подобни пътувания са изключително ценни за развитието, оформянето и укрепването на личноста и общата култура.
Не по–малко привлекателна е възможноста да се запознаеш с интересни хора по време на пътуването. За един преход от Черноморието до София се стопират средно по четири – пет автомобила, всеки от които е управляван от един по правило разговорлив и колоритен събеседник, който най–често страда от липсата на компания. Търговски представители, самотни бизнесмени, професионални шофьори, чужденци – гости на родината, дори типични нискоинтелигентни, дебеловрати мутри, които могат да бъдат учудващо забавни ако за момент спреш да мислиш колко си по–умен от тях.
От събеседника си можеш да научиш доста забавни и полезни неща – например знаеш ли, че България (за разлика от, примерно, Украйна) упорито отказва да финансира търсенето на доказателства за историческата обективност на Библията в Черно море? Или сведущ ли си относно съдбата на последния рейв клуб в Бургас, фалирал поради драстичното повишаване на данъците? Не, нали? Отивай да стопираш тогава.
И не на последно място (колкото и банално да звучи) много от шофьорите могат да ти станат приятели, с които да речем, си пишете по интеренет или си ходите на гости през лятото.

Да пътуваш “на стоп” е наистина вълнуващо. Нещата, обаче, не се изчерпват единствено с това. Освен чисто практически аспекти, пътуването за чужда сметка носи едно далеч по–дълбоко преживяване и не е чудно, че за мнозина автостопът се е превърнал в

Начин на живот

Човек се чуства угнетен от тежестта на Проблемите, които Съвремието неизменно води със себе си - работа, липса на такава, семейни конфликти, отчуждение, даже спрямо най–близките хора. Пари. Техния извечен, универсален недостиг, водещ до един единствен безжалостно категоричен извод – всичко е пари.
За младия човек, все още търсещ пътя си в живота, тежестта на Проблемите е дори по-голяма. И тъй като младежите рядко са достатъчно силни, за да се справят с тях, те бягат. Дали чрез антисоциална музика и поведение, алкохол, наркотици или по някакъв друг начин, но бягат. Тук автостопът дава възможност за едно обогатяващо, здравословно бягство.
Чустваш се приклещен в еднообразното си ежедневие, където всичко се регулира, контролира и подлежи на стриктно спазвани норми и срокове? Нямай грижа! Тръгни на път, обаче без да очакваш, че ще стигнеш някъде! Остави се в Божиите ръце, без да се опитваш да контролираш каквото и да било. Приеми, че каквото и да се случи е все за добро – положителните преживявания са награда за смелостта, отрицателните – изпитание, което само те е направило по–силен. Ще се почустваш по-добре, гаранция.
Може би ти е омръзнало от надменните егоисти, които срещаш в службата или по дискотеките? Искаш истинско, човешко общуване? Зареди се с търпение и добро настроение и се опитай да завържеш разговор с шофьора на стопирания автомобил. Щом е спрял заради напълно чужд човек, значи е готин. Или докато чакаш транспорт от някоя “мъртва точка”, поговори си с другите стопаджии наоколо. Когато хората останат сами насред нищото и усетят дори за миг колко са малки и безпомощни, всяко високомерие и суета изчезват като с магическа пръчка и внезапно осъзнаваш, че се нуждаеш от другите и би дал всичко, за да можеш да си близо до тях.
Накратко: озовеш ли се доброволно на пътя, единствено с лек багаж и без да знаеш къде и кога ще стигнеш, можеш да почустваш нещо отдавна забравено в големия град – Свобода. Свобода от стреса, тълпите, суетата и най–вече – от парите. Защото, макар да звучи цинично, никой автостоп няма да е така приятен, ако за него се плащаше със същите онези пари, които играят навсякъде и от чиито робство искаме да избягаме поне за момент.

И накрая

Пренеси част от емоцията и принципите на стопирането в своето ежедневие и го направи малко по–поносимо и вълнуващо. Спри да се тревожиш, че не всичко е под твой контрол, не забравяй колко всъщност се нуждаеш от другите, забрави за нуждата от пари, особено ако ти трябват не за храна и дрехи, а за gsm с фенерче, модно списание или парфюм от последната модна колекция на човек, въобразил си че знае по-добре от теб на какво трябва да миришеш. Все неща, от които нямаш нужда, за разлика от Свободата (Санчо, Свободата).

Инструкции

Някои общоизвестни, но златни правила при стопиране.

Екипирайте се най–малко с удобна раница, хавлия (!), храна, вода и пътна карта. Препоръчва се да имате достатчно пари, за да се върнете у дома. Освен ако не сте страшни късметлии. Или пък особено екстремни любители на силните усещания.
Дрехите трябва да са туристически, спортни или ежедневни. Провокативните, стилово или социално обвързващите облекла целят може да отблъснат някой иначе склонен да спира шофьор. Което не пречи основната фракция стопаджии да са открито метълски облечени.

Изберете място. Подходящи са основните пътни артерии, с оглед по–оживеното движение из тях. Препоръчва се позицията на стопаджията да е преди или след завой – цели се шофьорите да намалят скоростта поради особеностите на терена. Не е лошо стопаджията да се вижда отдалеч, за да могат шофьорите хубаво да ги огледат и да се нагласят психически, че ще им се наложи да спират.
Още нещо: добрият тон повелява в случай, че на пътя вече има стопаджии да не ги пререждате нагло, а да застанете след тях.

Техника на стопиране. Всеки си избира своя собствена – от спокойно махане с ръка, до позиране и артистични изпълнения. Добре е да уловите погледа на шофьора, да го убедите в добрите си намерения, да го накарате да повярва, че с вас пътуването му ще бъде приятно и интересно. Звучи тъпо, обаче големите майстори наистина успяват да постигнат всичко това само с един поглед. Не е желателно да изглеждате изнервени, уплашени (от преспиване на открито, например) или отчаяни. Усмихвайте се. Всеки би предпочел ведър и умерено жизнерадостен спътник, пред начумерен темерут.
Когато някой спре, поздравете го и попитайте за къде пътува. Оптималния вариант е направленията ви да съвпадат. Тогава просто се качвате и потегляте. В противен случай имате две възможности:
Оптимистична - тръгвате с шофьора до мястото (град, село, разклон), където може да ви остави и от там се надявате да спрете някой друг.
Песимистичната – без да рискувате да замръкнете далеч от дома си чакате някой пътуващ до същата последна спирка като вас.

В колата се стремете да завържете разговор с шофьора, но без да се натрапвате. Изслушвайте благодетеля си, говорете само ако усетите, че той държи да ви чуе или ако разговора изпадне в една от така характерните за човешките взаимоотношения неловки паузи. Помнете – хората обичат да говорят, стига да намерят подходящ събеседник, умеещ да слуша.
Както всички правила и това си има нередки изключения – някои шофьори смятат, че са си изпълнили “дълга” вземайки ви на стоп и не се считат длъжни да слушат подробности около живота ви. Наистина, един учтив човек би ви изслушал, но е проява най–малкото на лош вкус да изнервяш и досаждаш на човек, оказал се така добър да сподели колата (микробуса/камиона/каруцата) си с теб.

Раздяла. Благодарете учтиво, без да задържате излишно шофьора.

супер браво!

ВАЖНО!!! Правила за безопасност!!!

Внимавайте на каква кола се качвате! Стопаджиите по принцип не са придричиви, но коли с повече от двама враждебно изглеждащи индивида и особено такива, които много настояват да те качат не са за препоръчване.
Носете средства за самозащита! Едва ли ще ви се наложи да ги използвате, но народа е казал: Страх лозе пази! Най–подходящи са спрейовете – малки, дискретни, лесни за употреба. Калени в източните бойни изкуства поразяващи ръце и крака също помагат. Респектиращо изглеждащи ножове или огнестрелно оръжие може и да свършат работа, но се смятат за твърде радикално решение.
Не се отчайвайте! Нито времето е длъжно да бъде хубаво по време на пътуването ви, нито шофьорите са длъжни да спират всеки път. В случай, че твърдо сте решили да стигнете донякъде – ползвайте редовен транспорт, ако държите да стопирате – опитайте някой друг ден.
И нещо за добрите шофьори: авторът на статията е възслабо 24 годишно момче с очила, къса коса, раница и едноцветни фланелки в синьо-сивия спектър. Гарантира, че няма да ви създава проблеми. Същото важи за повечето изглеждащи като него младежи.
Противно на външния си вид метълите са учудващо кротки и разбрани хора.
Всеки войник край пътя заслужава да бъде взет на стоп.
Не бих препоръчал да спирате на самотни хора в зряла възраст, младежи с мърляв външен вид и следи от наранявания по лицето (синини, белези), залитащи или агресивно настроени стопаджии. Колкото и да ми е неприятно да го кажа – представители на малцинствата също не са желани спътници.
Все пак помнете: проблемните стопаджии са много рядко изключение, не правило! До сега съм срещал само един единствен шофьор, който да се оплаква от взет стопаджия (не от мен, де).

Ползвана литература

“Пътеводител на галактическия стопаджия” – най–мегазначимата книга по въпроса. Наред с всички други полезни указания и съвети (фундаменталното “Без паника”, например), от нея по един недвусмислен начин става ясно коя е най–важната и незаменима вещ за един стопаджия. Точно така, хавлията можеш да изплзваш за постелка, одеало, или, ако нещата наистина тръгнат зле – да си я увиеш около очите, за да не виждаш опасностите.

“Каубойките също плачат” – не толкова популярна история за едно американско момиче, на което му растат неимоверно големи палци, с които стопира на воля из необятните Съединени Щати. Във втората част освен всичко друго е обяснено колко вредно е християнството за западняка... ние, обаче, не сме западняци, така че спри да се хилиш като ряпа!

автостопът верно е за измекяри.

Бе да ти кажа, да се придават религиозни измерения на обикновено явление като стопа е все едно православните натрапчиво да питат протестантите къде в Писанието пише каква тоалетна хартия трябва да се използва: няма нищо общо със спасението на човека. Преди да имам кола редовно пътувах на стоп, включително и в каросерията на камиони за превозване на дърва или асфалт в Родопите. Оттогава знам какво е и като се сдобих с кола редовно качвам стопаджии. Всъщност да, ако има нещо около християнството в стопа - винаги има възможност да завържеш забавен или поучителен разговор в часовете пътуване...

всичко има или може да придобие религиозни измерения. разностранни при това. личността, която ме запали да пътувам на стоп е сатанистка, например.

бравооо!
моят най-дълъг стоп бе софия-варна.


[линк]

Е, разказвайте де!

Колко християнско нали, сатанистка да те светне за това
И аз пътувам на стоп и не бих казал че това явление може да се изчерпи с християнското
В него може да намериш и нещо езическо като скиталчеството на някой сродни нам племена Просто се понасяш до където те отвее вятъра

е, тя е сатанистка колкото половината хора в Езичество са езичници, а освен това е прекрасен човек.

скиталчеството го има и в Библията, нали знаеш. 40 години в пустинята. а те племената дали са скитали без идея къде отиват?

През лятото на 1992 бях във Франция, на работа в едно фермерско семейство. В края на септември работата ми привършваше, и реших да си потърся да изкарам някой лев (франк) в кампаниите по гроздобера. Учудващо, но се уредих не къде да е, ами в областта Божоле, северно от град Лион. Дотам бяха около 400 км. Естествено, тръгвам на авто стоп. До град Оксер ме закара шефа, дори ме „стовари” до изхода на магистралата – Рут дьо солей (слънчевият път) - стигаща до Марсилия. Няма и 15-на минути мятане с ръка, и ето, че спира един мини-ван – млад мъж, който пътува за Бордо – живее в Париж, но е родом от Бордо. Беше толкова любезен, че когато наближихме, излезе от магистралата, и ме закара до градчето, където трябваше да се обадя по телефона, за да дойдат да ме вземат.

По-интересна е одисеята на завръщането ми. И тъй, 8-те дни гроздобер "ше льо мосю Жамбон" минаха неусетно - беше нещо като онези романтични бригади от ученическите ми години - последният ден се замеряхме с грозде, понеже реколтата беше богата и работата ни беше да оберем всички чепки, пускайки ги на земята. (Квоти имали, не можело да правят по-вече вино, от заложеното за годината, чепките ще ги съберат циганите. Стана ми странно – стана ми странно и това, че гроздето, въпреки добрата година, имаше нужда от добавка на захар, за да ферментира, както и това, че през деня не биваше да си мия ръцете със сапун, за да не повлияя на качеството на материала.)

Да, 8-те дни минаха твърде бързо и ето, стягам си на обяд багажа и тръгвам на север, за да се прибера. По това време имаше много поляци в Божоле и когато стигнах изхода за магистралата, имаше 7-8 човека да мятат на стоп. Наредих се след тях, разбира се, току-речи до самата магистрала. Мина може би час – нищо. По едно време идва един арабин, и ме заговарва:

- За къде пътуваш
- За Оксер, му отговарям, а после до едно градче на 40 км. отттам.
- Откъде си ?
- От България
- Ех, преди време ние, арабите вършихме черната работа, а сега вие ни заменихте в едно с бедните ученици и студенти.
(В интерес на истината ще вметна, че работата беше трудна, изморителна, а заплащането беше на минималната работна заплата - при 8-часа работен ден, близо 5500 франка – малко над 1000 щатски долара).
- ?
- Ела с мен на магистралата, там ще опитаме късмета си.

Речено-сторено. Горе на магистралата, на 100-на метра колите спираха, за да си платят. Моят човек веднага заговорва един старец и след няма две минути ми вика да се качваме. Той отпред, аз отзад. Оказа се, че след има-няма 70-80 км., колата излезе от магистралата и спря, понеже дядото и арабина пътували за „еди къде си”. Оставиха ме, а аз започнах да мятам на този изход. Мина час, два, три - станаха 5 часа и нагоре, мина 8 вечерта. Началото на октомври е, през това време на денонощието вече е сумрак. Изгубих надежда, чудех се къде ще нощувам. Ето, подминава ме поредната кола – мъж и жена, които ме оглеждат изпитателно (скоростта е малка, понеже тъкмо излизат от плащането) и продължават както предните коли напред. След 30-на метра, колата спря, а след две-три секунди даде назад. Аз стоя, но ми мина мисълта, че това е заради мен. Така и беше.

- Бонжур мадам, мосю
- – бонжур мосю - разменихме си любезности, макар че беше вече вечер, но за французите това е нормалният поздрав.

Оказа се, че пътуват за Париж. Олекна ми. В разговора ни разбрах, че са идвали в България няколко пъти, имат приятели и са очаровани от българската народна музика, Велико Търново, черноморието. . .След 3 часа и нещо ме спират на изхода за Оксер. Беше след полунощ, тъмно, няма кой да ми спре, а и движението намаля много. Намерих си място за нощувка, близо до един мотел, целият грейнал в светлини, а най-отгоре „курдисали” цената за една нощувка, равняваща се на една моя гроздоберска надница. Ех, как ми се щеше в този момент да съм вътре, на топло (през ноща стана твърде студено), да се натопля под душа. . . Накладох си огън – бях на една поляна, близо до горичка, а зад мене един голям двор, а в далечният край - къща. Опасявах се да не ме забележи полицията, както и да не ме изгонят стопаните на къщата, ако бяха там - оградата им я ползвах като заслон от вятъра. Запалих си цигара (тогава пушех) като същевременно се подсигурих със сухи съчки за няколко часа напред. Отпуснах се от топлината, от умората, и така съм заспал. Будих се няколко пъти, но изкарах до разсъмване. Може би беше към 6 часа, когато започнах да мятам отново - исках час по-скоро да се прибера. Извадих късмет – само след 15-на минути, спря един германец. Още първите минути разбрах, че нещо не е наред: беше или пиян, или дрогиран или и двете - така поне ми се стори, но видимо беше замаян. Но и видимо се стрестна и си поободри, след като разбра че съм българин, а не французин. Ала вече се бях качил и пътувахме напред.

Не след дълго ми каза, че бил много изморен и че иска да спре, за да се наспи. Не ме питайте, как се разбирах с този човек, който не знаеше френски, а английският му бе лош, както и моят. Убедих го някак си аз да карам, а той да се наспи. Германецът, обаче, уж се нагласи за спи, ама погледът му през няколко секунди върху мен - гледа ме вторачено, сякаш съм някакъв престъпник. По едно време почва да ми говори, аз разбирам, че иска да си вземе душ, да се нахрани, да легне на легло, да си почине. . . Хубаво иска, ама аз съм работник в това семейство, и знам, че няма да погледнат надобре тази работа. Опитах се някак си да му обясня всичко това. Стигаме градчето, после селцето и отбивката за към „дома”. Спирам, благодаря му, вземам си чантата, и започвам да му обяснавам да кара направо и след това, когато стигне главният път, да свие наляво и оттам ще стигне до Париж. (после съм се чудил, защо му беше да отбива от магистралата и си го обяснявам с това, че е именно за да си почине, може да е видял мотела – не знам – ала ето, че още в първите минути след отбивката, среща мен. Още в самото начало на разговора ни му казах, че може да стигне до Париж и оттук – това беше наистина гадно от моя страна, една егоистична постъпка, мислейки само за мене си. Човекът пък вероятно си е мислил, че съм французин, и ще го приютя. Не знам – знам само, че постъпих гадно, можеше да опитам да говоря с Филип за онова, за което ме молеше човекът. После си спомних, че когато ми идва един приятел на гости, на следващият ден бе събота, и го "опънаха" на полето да работи с мен - прибирахме сено. А трябваше да се прибере до Париж, на стоп, а дотам все пак са 100 км.)

Исках по-скоро да се прибера, оставаха ми само 2 километра пешком. Изминах 1-я километър, и след малко чувам зад мен кола – кой мислите беше. Германецът ме задмина с „мръсна газ” и след известно време се загуби нейде напред. Ето, пристигам, и тъкмо да отворя вратата, колата профучава край мен, само че в обратната посока. Човекът видимо беше се ядосал, и справо – той ми подаде ръка, а аз го натирих да си върви.

Семейството беше станало от сън, тъкмо се приготвяха за закуска – родителите, двете поотраснали дъщери и малкият Фабиан. Посрещнаха ме радушно, както в самото начло. Преди всичко трябваше да се нахранят двете кучета и бялата писана, а чак след закуската - другите животни – няколко заека, 4-5 пуйки, 2-те кобили и жребеца. Ани – майката – започна да търси писаната: - Миню, миню, миню, миню. . . Миню, миню, миню, миню. . . Излезе на пътя - миню, миню, миню, миню... След малко се чу ужасен писък – всички се втурнахме да видим какво е станало. На около 150-200 метра, насред улицата, бялата писана беше размазана от амтомобилни гуми. В коя посока германецът я бе смачкал, не знам. Но усетих, че кръвта на животинката беше оше топла.

Не след дълго се прибрах в България. Но не на стоп, разбира се.

---

[линк]

скиталчеството го има и в Библията, нали знаеш. 40 години в пустинята.

Да бе семитското скиталчество е различно група клошари си пасът овцете в пустинята търсейки обетованата земя

Онова на нашите предци скитите от евразия е различно, то е като на конан варварина с меч в ръка с чест или като на Арагорн от властелина

а те племената дали са скитали без идея къде отиват?
Съдейки по историята и географията тая пустиня и без да съм им свикнал на начина им на живот за максимум 30 дена ще съм я прекосил
А то интересното че по онова време точно в нея се е намирал най големия меден рудник на египет и непрекъснато са сновяли разни кервани из пустинята в която те 40г не срещат жив човек
Колкото и големи загубеняци да са все щяха да намерят пътя, мен това ми е по интересното

меден рудник и медна змия.
Май евреите са се позадържали съвсем нарочно в Синайския полуостров. Но не е задължително да са сновяли само там тези 40 години. Може и към аравийската пустиня да са забегнали. Или просто са се придвиждали натам, накъдето има по-благоприятни земи. При чергарските народи животът не е в непрекъснато движение. Има периоди на миграция и периоди на усядане /за по няколко сезона/ и после пак.

Абе един господ знае какво е станало как е станало и дали изобщо е станало но е интересно че все пак в разказа им има разни недомислици
Най интересното е че 40г те са живяли сами в пустинята, убии ме ама и в ония времена не ми се вярва цяло племе да се загуби толкова без да срещне никого ако ще не в синай ами в сахара да са били

е, това е алегория, че са се скитали сами.

Най вероятно е било алегория
Ако не е, и се навържи в нещо смислено, с това дето господ им давал специална храна и ги е карал да ходят с баджове в шатрата на срещата значи имаме описан един друг феномен

В студентските си години много често стопирахме.
Спомням си, как на един студентски празник с една колежка изпуснахме влака за Пазарджик, а срещата с колегите ни беше на връх "Милеви скали" в Родопите на 1500м. н.в. Така и така от Горублянско ханче се придвижихме на стоп до гр.Белово. Оттам до хижата са само 9 км.
Беше мразовито и дебел сняг покриваше пътя към върха. Никой не се наемаше да ни качи до въпросната хижа до която колегите бяха стигнали с верижен трактор. Ами ние???

Намериха се добри хора, които предпочетоха да рискуват само и само да ни закарат до мястото, където са нашите колеги.
Тръгнахме нагоре към върхът, а снега ставаше все по-дебел и дебел.
Колата с която бяхме в един момент спря и тръгна назад!

Господи!

Колата продължаваше своят обратен път, нямаше как да се овладее....
и спря в едно дърво.Отгоре ни посипа сняг
Притихнали и с благодарствена въздишка, че всички сме добре, обърнахме колата и обратно за Белово.

Добрите хора бяха музиканти.
Студентският празник продължи с китари цяла нощ!

Само съм слушал и чел за автостоп :) За мен това е непозната земя.

[линк]