Дядо Раю разказва
14 отговора
0 прегледа
Дядо Раю разказва
Предисловие
Дядо Раю е баща на майката на майка ми. Родил се е в 1874 година. Надживял е шестте си сина, единия от двамата си зетя и четири от внучетата си, но е запазил любопитството си и жаждата за живот. Живял е 83 години. Ето какво е написал в дневника си:
„Драги Четецо, ако си ти на мое място, какво би направил, особено ако си на тая преклонна 75-76 год. възраст и да си прекарал, да не ти дава Бог, ония нещастни случаи. Сигурно ще се позамислиш и ще кажеш:
“Умри, бе старче, че се успокой един път завинаги!”
Не, това не ща доброволно да правя. Не че ми е мил този фалшив свят, но ази ми се иска още да бъда полезен на окръжаващите ме близки и по-далечни. Но ази искам да видя, между многото неща, и как ще се свърши с обърканата засега световна и много интересна политика.”
Почти откакто се помня знам от майка си за “кондиките” на дядо Раю. Детското ми въображение рисуваше тези дневници или летописи като почти прилични на древните египетски папируси или тайнствените средновековни магически книги. Представях си, че в тях дядо Раю е описал надълго и нашироко историята на рода ни от най-далечни времена, през дългите векове на турското робство, та до първите години на прохождащата новоосвободена Българска държава. Представях си, че в тях се съдържа мъдростта на старите поколения, наред с ежедневните грижи на пред- и следосвобожденския ни бит, героизмът на няколкото войни от първата половина на XX век и болката от загубата на най-близките.
По-късно, в студентските си години, макар и почти свикнал с мисълта, че тези “кондики” са отдавна изчезнали или скрити от мои далечни братовчеди и че никога няма да мога да се докосна до тях, аз тайничко, като заклет иманяр, се надявах, че те все пак съществуват и като по чудо, ще се появят отнякъде. Представях си, че ги намирам, я в старата къща на дядо Раю, я че ми ги дават при някое от гостуванията си братовчедките на майка, я че непознатият за мен Антончо (братовчед на майка) ги изважда от бюрото си при първата ни среща.
Когато, след смъртта на баба Диманка (най-малката дъщеря на дядо Раю), къщата бе продадена заедно с остарялата и непотребна никому покъщнина и още повече, когато, малко по-късно след земетресението В Стражица от 1986 година, тя бе срината до основи, загубих всякаква надежда да видя тези така мечтани от мен реликви.
Но съдбата е странно нещо. Казват, че когато истински много желаеш нещо, то се сбъдва. През 2000, години след като майка ми написа своите “Спомени за моя род” и повече от година след като ги бях разпратил на потомците на рода, съвсем случайно наша братовчедка, която беше прочела “Спомените”, се обади, че “тетрадките” на дядо Раю са запазени от учител по история и дългогодишен директор на гимназията в Стражица, а така също изявен краевед.
Едва след като разтворих тетрадките и потънах в полувековната изповед на един полуграмотен, но природно много интелигентен и много изстрадал човек, започнах да разбирам защо през всичките тези години “кондиките” се изплъзваха като призрак от желанието ми да ги уловя в клетката на своето любопитство. Още от първите страници лъхаше непосредственото, неприкрито, искрено, дори на моменти наивно, неприемане на събитията след 9.IX.1944 год. и агресивно настъпващата “нова демокрация”. А именно в годините на тази демокрация десетки и стотици загубиха младостта, здравето и дори живота си в комунистическите трудови концентрационни лагери за далеч по-невинно незачитане на новата власт. Ако биха попаднали в недобронамерени ръце, тези “кондики” биха вкарали в такъв лагер не само дядо Раю, но и непосредствения притежател на тетрадките. Сега си давам сметка, че тъкмо затова, иначе искрената и добродушна баба Диманка, все намираше начин да отклони моето и на майка ми любопитство от тях и да “ни прати за зелен хайвер”.
Навярно никога няма да узная кога и защо дядо Раю е започнал да пише дневниците си. Тук-там от текста се долавя, че това е било преди 1944 година и дори преди 1943 год. когато фашистка Германия започва да губи Втората световна война, но колко преди ..., едва ли някога ще разбера. Навярно никога няма да разбера и колко тетрадки се губят между единадесетата, писана през 1947 и малката тетрадка, писана през 1956 г. Това, което за мен е почти сигурно е, че малката тетрадка, без номерация, е последния дневник на дядо Раю, който си отива от този свят на 25 октомври 1957 година.
Изненадите на съдбата, за щастие не спряха до тук. През септември 2002 г. решихме да посетим Стражица и улицата, на която се намираше къщата на дядо Раю. Надявахме се, че след събарянето на къщата, някой от съседите може да е запазил нещичко за спомен.
Потърсихме Стефанка, съседка и кумичка на дядо Начо и баба Диманка, която живее срещу тяхната къща през улицата. Стефанка беше починала преди две години. Посрещна ни снаха й Цецка. Още не разбрала кои сме, тя ни покани в двора си въпреки, че беше разхвърляла къщата за боядисване и си имаше достатъчно грижи и без нас. Понеже беше обедно време, тя веднага ни предложи да хапнем нещо. Ние категорично отказахме, тъй като не искахме да я притесняваме в тези времена, когато не беше лесно да предложиш обед на четирима гости без да си предварително подготвен, но тя все пак отрупа масата с храна.
После се събрахме у Първан Чукуров. Съседите донесоха кой каквото е запазил.
Плахите ни надежди се оправдаха стократно. В кашончето с “мостри” и скици на бродерии на баба Диманка, запазено от една от съседките, се намериха 9-те първи страници на оригинален препис на машина на автобиография на дядо Раю. В тези, за съжаление непълни, страници почти дословно се потвърдиха някои от спомените написани от майка ми и се появиха допълнителни, неизвестни ни дотогава данни за рода.
. . .
„Неведоми са пътищата Господни”, казват християните. Мислех, че отдавна съм изгребал и последните трохички от нощвите на дядо Раювите спомени, но …
За Великден 2007 майка се възползвала от евтините телефонни тарифи и се обадила на Цецка – да я чуе как е, какво прави. Цецка й се зарадвала като на най-близка роднина и й казала, че съседите, които на времето са купили дядо Раювата къща, са намерили още една от неговите тетрадки и ще ни я дадат. Изненадата не свършва до тук. Оказва се, че това е тетрадката, от която са препечатани деветте страници автобиография на дядо Раю и съдържа 150 страници от неговите спомени, започвайки от неговото раждане …
Ще сложа в тази тема някои от неговите спомени, които ми се сторят интересни
Дядо Раю е баща на майката на майка ми. Родил се е в 1874 година. Надживял е шестте си сина, единия от двамата си зетя и четири от внучетата си, но е запазил любопитството си и жаждата за живот. Живял е 83 години. Ето какво е написал в дневника си:
„Драги Четецо, ако си ти на мое място, какво би направил, особено ако си на тая преклонна 75-76 год. възраст и да си прекарал, да не ти дава Бог, ония нещастни случаи. Сигурно ще се позамислиш и ще кажеш:
“Умри, бе старче, че се успокой един път завинаги!”
Не, това не ща доброволно да правя. Не че ми е мил този фалшив свят, но ази ми се иска още да бъда полезен на окръжаващите ме близки и по-далечни. Но ази искам да видя, между многото неща, и как ще се свърши с обърканата засега световна и много интересна политика.”
Почти откакто се помня знам от майка си за “кондиките” на дядо Раю. Детското ми въображение рисуваше тези дневници или летописи като почти прилични на древните египетски папируси или тайнствените средновековни магически книги. Представях си, че в тях дядо Раю е описал надълго и нашироко историята на рода ни от най-далечни времена, през дългите векове на турското робство, та до първите години на прохождащата новоосвободена Българска държава. Представях си, че в тях се съдържа мъдростта на старите поколения, наред с ежедневните грижи на пред- и следосвобожденския ни бит, героизмът на няколкото войни от първата половина на XX век и болката от загубата на най-близките.
По-късно, в студентските си години, макар и почти свикнал с мисълта, че тези “кондики” са отдавна изчезнали или скрити от мои далечни братовчеди и че никога няма да мога да се докосна до тях, аз тайничко, като заклет иманяр, се надявах, че те все пак съществуват и като по чудо, ще се появят отнякъде. Представях си, че ги намирам, я в старата къща на дядо Раю, я че ми ги дават при някое от гостуванията си братовчедките на майка, я че непознатият за мен Антончо (братовчед на майка) ги изважда от бюрото си при първата ни среща.
Когато, след смъртта на баба Диманка (най-малката дъщеря на дядо Раю), къщата бе продадена заедно с остарялата и непотребна никому покъщнина и още повече, когато, малко по-късно след земетресението В Стражица от 1986 година, тя бе срината до основи, загубих всякаква надежда да видя тези така мечтани от мен реликви.
Но съдбата е странно нещо. Казват, че когато истински много желаеш нещо, то се сбъдва. През 2000, години след като майка ми написа своите “Спомени за моя род” и повече от година след като ги бях разпратил на потомците на рода, съвсем случайно наша братовчедка, която беше прочела “Спомените”, се обади, че “тетрадките” на дядо Раю са запазени от учител по история и дългогодишен директор на гимназията в Стражица, а така също изявен краевед.
Едва след като разтворих тетрадките и потънах в полувековната изповед на един полуграмотен, но природно много интелигентен и много изстрадал човек, започнах да разбирам защо през всичките тези години “кондиките” се изплъзваха като призрак от желанието ми да ги уловя в клетката на своето любопитство. Още от първите страници лъхаше непосредственото, неприкрито, искрено, дори на моменти наивно, неприемане на събитията след 9.IX.1944 год. и агресивно настъпващата “нова демокрация”. А именно в годините на тази демокрация десетки и стотици загубиха младостта, здравето и дори живота си в комунистическите трудови концентрационни лагери за далеч по-невинно незачитане на новата власт. Ако биха попаднали в недобронамерени ръце, тези “кондики” биха вкарали в такъв лагер не само дядо Раю, но и непосредствения притежател на тетрадките. Сега си давам сметка, че тъкмо затова, иначе искрената и добродушна баба Диманка, все намираше начин да отклони моето и на майка ми любопитство от тях и да “ни прати за зелен хайвер”.
Навярно никога няма да узная кога и защо дядо Раю е започнал да пише дневниците си. Тук-там от текста се долавя, че това е било преди 1944 година и дори преди 1943 год. когато фашистка Германия започва да губи Втората световна война, но колко преди ..., едва ли някога ще разбера. Навярно никога няма да разбера и колко тетрадки се губят между единадесетата, писана през 1947 и малката тетрадка, писана през 1956 г. Това, което за мен е почти сигурно е, че малката тетрадка, без номерация, е последния дневник на дядо Раю, който си отива от този свят на 25 октомври 1957 година.
Изненадите на съдбата, за щастие не спряха до тук. През септември 2002 г. решихме да посетим Стражица и улицата, на която се намираше къщата на дядо Раю. Надявахме се, че след събарянето на къщата, някой от съседите може да е запазил нещичко за спомен.
Потърсихме Стефанка, съседка и кумичка на дядо Начо и баба Диманка, която живее срещу тяхната къща през улицата. Стефанка беше починала преди две години. Посрещна ни снаха й Цецка. Още не разбрала кои сме, тя ни покани в двора си въпреки, че беше разхвърляла къщата за боядисване и си имаше достатъчно грижи и без нас. Понеже беше обедно време, тя веднага ни предложи да хапнем нещо. Ние категорично отказахме, тъй като не искахме да я притесняваме в тези времена, когато не беше лесно да предложиш обед на четирима гости без да си предварително подготвен, но тя все пак отрупа масата с храна.
После се събрахме у Първан Чукуров. Съседите донесоха кой каквото е запазил.
Плахите ни надежди се оправдаха стократно. В кашончето с “мостри” и скици на бродерии на баба Диманка, запазено от една от съседките, се намериха 9-те първи страници на оригинален препис на машина на автобиография на дядо Раю. В тези, за съжаление непълни, страници почти дословно се потвърдиха някои от спомените написани от майка ми и се появиха допълнителни, неизвестни ни дотогава данни за рода.
. . .
„Неведоми са пътищата Господни”, казват християните. Мислех, че отдавна съм изгребал и последните трохички от нощвите на дядо Раювите спомени, но …
За Великден 2007 майка се възползвала от евтините телефонни тарифи и се обадила на Цецка – да я чуе как е, какво прави. Цецка й се зарадвала като на най-близка роднина и й казала, че съседите, които на времето са купили дядо Раювата къща, са намерили още една от неговите тетрадки и ще ни я дадат. Изненадата не свършва до тук. Оказва се, че това е тетрадката, от която са препечатани деветте страници автобиография на дядо Раю и съдържа 150 страници от неговите спомени, започвайки от неговото раждане …
Ще сложа в тази тема някои от неговите спомени, които ми се сторят интересни
Re: Дядо Раю разказва
Амиии ... не мисля, че разбираш, защото и аз не разбирам.
Всъщност аз практически не съм имал дядо. Бащата и майката на баща ми са починали преди да се родя. Бащата на майка ми е починал на 32 годишна възраст, а втория й баща когато бях на 5, така че от него си спомням само два много тъжни няколкосекундни епизода. Той беше с два крака отрязани над средата на бедрата. Единият ми спомен беше как викаше баба от къщата, ние с нея бяхме на двора до пещта за козунаци. Беше опитал да се обеси на рамката на кревата с шнура на котлона. Помня как извика и как баба размотаваше шнура. Другият ми спомен е как маха от задното прозорче на линейката, когато го взеха в болницата, от която не се върна.
Всъщност имах един дядо Начо - мъжът на сестрата на баба ми по майчина линия. Той беше много добър, но жена му - баба Диманка беше толкова добра с мен, че цялото ми внимание беше насочено към нея и дядо Начо оставаше някак встрани.
А на мен ми харесва да съм стар. Задядосвал съм се откакто прекрачих 40-те. Не знам защо. Тогава с ечувствах на 60. Сега май наближавам 70, макар в личната м икарта д апише, че съм роден в 1957.
Всъщност аз практически не съм имал дядо. Бащата и майката на баща ми са починали преди да се родя. Бащата на майка ми е починал на 32 годишна възраст, а втория й баща когато бях на 5, така че от него си спомням само два много тъжни няколкосекундни епизода. Той беше с два крака отрязани над средата на бедрата. Единият ми спомен беше как викаше баба от къщата, ние с нея бяхме на двора до пещта за козунаци. Беше опитал да се обеси на рамката на кревата с шнура на котлона. Помня как извика и как баба размотаваше шнура. Другият ми спомен е как маха от задното прозорче на линейката, когато го взеха в болницата, от която не се върна.
Всъщност имах един дядо Начо - мъжът на сестрата на баба ми по майчина линия. Той беше много добър, но жена му - баба Диманка беше толкова добра с мен, че цялото ми внимание беше насочено към нея и дядо Начо оставаше някак встрани.
А на мен ми харесва да съм стар. Задядосвал съм се откакто прекрачих 40-те. Не знам защо. Тогава с ечувствах на 60. Сега май наближавам 70, макар в личната м икарта д апише, че съм роден в 1957.
Re: Дядо Раю разказва
Когато някой пише толкова ласкаво за един дядо значи много го харесва. Човек трябва да познава и обича рода си. Родовата принадлежност е нещо много важно на което като че ли не се обръща нужното внимание. По скромното ми мнение ако хората поддържаха по-топли роднински отношения намаше да има толкова емоционално нестабилни хора.
Човек трябва да познава и обича рода си. Родовата принадлежност е нещо много важно на което като че ли не се обръща нужното внимание. По скромното ми мнение ако хората поддържаха по-топли роднински отношения намаше да има толкова емоционално нестабилни хора.Re: Дядо Раю разказва
Права си за родовата принадлежност. За съжаление, това е едно от нещата, които си отиват безвъзвратно в нашето ново време. Много се разслоиха нивата, на които хората съществуват, много се промениха разбиранията за нормално и ненормално.
Ще ти разкажа нещо.
Имах любим братовчед. Като беше около четирийсетте, като си сложеше тъмни очила и по стойка и мъжко излъчване на лицето приличаше на Джеймс Бонд. Като дете така си представях героя от шпионските романи на Богомил Райнов.
В края на социализма, освен, че с жена му бяха на добре платена работа, гледаха прасета (циментиран свинарник, който се миеше с маркуча по няколко пъти на ден) и пилета. Живееха в къщата на леля ми, имаха вартбург и понеже нямаха кой знае какви високи изисквания към живота, имаха доста пари. Веднъж им бяхме на гости. Сложиха ни пилешка супа. Леля ми я прави много вкусна, а и аз рядко мога да ям първо и второ. Обикновено ми стига само едно ядене. Тъкмо реших, че няма да ям второ и започнаха да слагат по масата печени пилета, пълнени чушки, кюфтета, пържоли и не си спомням още какви меса, като настояваха всеки да си сложи от всичко. Жена му правеше страхотни торти тип Лучано или Неделя, които по това време не можеха да се видят май никъде. Като изразих впечатленията си от предложеното количество храна, братовчедът не без гордост каза: "Ей сега да ми се тропнат 20 души, няма да ги оставя гладни". И така си беше.
Същият този братовчед веднъж беше минавал за малко през Троян и решил да ни се обади. Беше обедно време. Имахме само боб. Майка ми с проформа извинение, че нямаме друго му сипа. Той си поиска втора порция и каза, че не е ял по-вкусно от години. И го каза искрено.
Такива ни бяха отношенията.
Времената обаче се промениха. И двамата останаха без работа. Двете им дъщери още следваха. Взимаха пари назаем за храна.
Веднъж минавахме близо до тяхното градче и се отбихме без да се обадим предварително. Леля ми само дето не получи удар. Пребеля, прежълтя "Ами сега какво ще ви сложим! Защо не се обадихте?". Разтичаха се по комшии за пари, на пазар за ядене. Не можахме да ги спрем.
След време пак решихме да навестим леля и братовчедите. Този път се обадих предварително. Бяха отрупали масата като за Коледа и бог знае колко време щяха да изплащат нашата храна. Този път се хванах с братовчедка, тя е като че ли най-здаровмислеща и й казах, че няма да стъпя вече, като ще ми слагат да ям. Идвам в два следобед, пием едно кафе и в четири си тръгваме. Иначе не идвам. Съгласи се.
Отидохме трети път. Този път беше само кафе, както се уговорихме, но през цялото време се усещаше притеснението им.
Като се прибрахме в Троян и казахме на майка, че сме били у леля, първите й думи бяха:
- Какво ви гости леля ти?
- Пихме кафе.
- Абе кафе добре, ама какво ви гостиха?
- Нали ти казвам - кафе.
- Как така кафе!?!? Ама нищичко ли не ви сложиха!?!?
- Не. Ние не искахме, а и беше следобед.
- Боже, боже, че бате ти ако беше дошъл у нас баре едни яйца щях да му изпържа.
Повече не ходихме у леля, лека й пръст и на нея.
Трудно върви вече общуването. Едно време нямаше предупреждения за гостуване (то и не всички имаха телефон). Звъниш на вратата и това е. Сега мислиш, кое време е, дали имат какво да ти предложат или ще ги притесниш. Ако те гостят богато, можеш ли да им върнеш жеста. Ако не те гостят, редно ли е ти като ти дойдат да им натрупаш масата - ще ги обидиш.
Единственото облекчаващо съжалението за децата ми, е че те не са растнали като мен и не знаят какво губят. Иначе щеше да ми е непоносимо мъчно.
Ще ти разкажа нещо.
Имах любим братовчед. Като беше около четирийсетте, като си сложеше тъмни очила и по стойка и мъжко излъчване на лицето приличаше на Джеймс Бонд. Като дете така си представях героя от шпионските романи на Богомил Райнов.
В края на социализма, освен, че с жена му бяха на добре платена работа, гледаха прасета (циментиран свинарник, който се миеше с маркуча по няколко пъти на ден) и пилета. Живееха в къщата на леля ми, имаха вартбург и понеже нямаха кой знае какви високи изисквания към живота, имаха доста пари. Веднъж им бяхме на гости. Сложиха ни пилешка супа. Леля ми я прави много вкусна, а и аз рядко мога да ям първо и второ. Обикновено ми стига само едно ядене. Тъкмо реших, че няма да ям второ и започнаха да слагат по масата печени пилета, пълнени чушки, кюфтета, пържоли и не си спомням още какви меса, като настояваха всеки да си сложи от всичко. Жена му правеше страхотни торти тип Лучано или Неделя, които по това време не можеха да се видят май никъде. Като изразих впечатленията си от предложеното количество храна, братовчедът не без гордост каза: "Ей сега да ми се тропнат 20 души, няма да ги оставя гладни". И така си беше.
Същият този братовчед веднъж беше минавал за малко през Троян и решил да ни се обади. Беше обедно време. Имахме само боб. Майка ми с проформа извинение, че нямаме друго му сипа. Той си поиска втора порция и каза, че не е ял по-вкусно от години. И го каза искрено.
Такива ни бяха отношенията.
Времената обаче се промениха. И двамата останаха без работа. Двете им дъщери още следваха. Взимаха пари назаем за храна.
Веднъж минавахме близо до тяхното градче и се отбихме без да се обадим предварително. Леля ми само дето не получи удар. Пребеля, прежълтя "Ами сега какво ще ви сложим! Защо не се обадихте?". Разтичаха се по комшии за пари, на пазар за ядене. Не можахме да ги спрем.
След време пак решихме да навестим леля и братовчедите. Този път се обадих предварително. Бяха отрупали масата като за Коледа и бог знае колко време щяха да изплащат нашата храна. Този път се хванах с братовчедка, тя е като че ли най-здаровмислеща и й казах, че няма да стъпя вече, като ще ми слагат да ям. Идвам в два следобед, пием едно кафе и в четири си тръгваме. Иначе не идвам. Съгласи се.
Отидохме трети път. Този път беше само кафе, както се уговорихме, но през цялото време се усещаше притеснението им.
Като се прибрахме в Троян и казахме на майка, че сме били у леля, първите й думи бяха:
- Какво ви гости леля ти?
- Пихме кафе.
- Абе кафе добре, ама какво ви гостиха?
- Нали ти казвам - кафе.
- Как така кафе!?!? Ама нищичко ли не ви сложиха!?!?
- Не. Ние не искахме, а и беше следобед.
- Боже, боже, че бате ти ако беше дошъл у нас баре едни яйца щях да му изпържа.
Повече не ходихме у леля, лека й пръст и на нея.
Трудно върви вече общуването. Едно време нямаше предупреждения за гостуване (то и не всички имаха телефон). Звъниш на вратата и това е. Сега мислиш, кое време е, дали имат какво да ти предложат или ще ги притесниш. Ако те гостят богато, можеш ли да им върнеш жеста. Ако не те гостят, редно ли е ти като ти дойдат да им натрупаш масата - ще ги обидиш.
Единственото облекчаващо съжалението за децата ми, е че те не са растнали като мен и не знаят какво губят. Иначе щеше да ми е непоносимо мъчно.
Re: Дядо Раю разказва
Хората казват,че първото впечатление не лъже- и в случая са прави (па макар и не от лично фото
)!
Разказвач си си тиии...
Така ми се иска някой път да седна и аз да напиша нещо - за дядо и баба, за детството и носталгията по спокойствието в душите... и като стигна до някъде и ми се струва... не добре описано и деееелллллл
И хубави и носталгични и истински и затрогващи... такива ми се струват историите ти!
Re: Дядо Раю разказва
Аз пък съм много далеч от моите. Много ми липсват. Винаги са в сърцето ми. И аз в техните. Но когато знаеш колко много си обичан това ти дава сили колкото и далеч да се намираш.
Веднъж скрих нещо от майка си но тя разбра. "Как можа?! - каза - Та нима не знаеш, че човек да убиеш и да ми се обадиш посред нощ ще долетя при тебе. Аз ще го хвана за главата а ти за краката и заедно ще го скрием!". Макар да не подкрепям подобен подход никога няма да забравя тези думи.
Но когато знаеш колко много си обичан това ти дава сили колкото и далеч да се намираш.
Веднъж скрих нещо от майка си но тя разбра. "Как можа?! - каза - Та нима не знаеш, че човек да убиеш и да ми се обадиш посред нощ ще долетя при тебе. Аз ще го хвана за главата а ти за краката и заедно ще го скрием!". Макар да не подкрепям подобен подход никога няма да забравя тези думи.
Re: Дядо Раю разказва
Ама аз не пиша. Майка ми написа едни спомени, аз ги редактирах и снабдих с обяснения под линия, щото моите деца, за внуците да не говорим, доста думички не са ги чували.
Това, дето пуснах е предисловието към спомените на дядо Раю, извадки от които ще пусна в тази тема.
Като поостарях, майка ми и леля ми започнаха да ме заглеждат, че съм започнал да приличам на дядо Раю. Взел съм му и някои черти на характера - и двамата много обичаме да се похвалим.
Починал е когато съм бил на 6 месеца и не го познавам пряко, но ми е много близък някак си.
Това, дето пуснах е предисловието към спомените на дядо Раю, извадки от които ще пусна в тази тема.
Като поостарях, майка ми и леля ми започнаха да ме заглеждат, че съм започнал да приличам на дядо Раю. Взел съм му и някои черти на характера - и двамата много обичаме да се похвалим.
Починал е когато съм бил на 6 месеца и не го познавам пряко, но ми е много близък някак си.