За коментар

Разговарях днес с един изключително интересен човек, който винаги успява да ме накара да се замисля и да погледна на нещата от друг ъгъл, независимо, че не винаги съм съгласна с него.

Покрай този разговор обаче имам нужда и от странични мнения.

Според вас кога свършва животът?

Дали след определена възраст? Мислили ли сте си например, че след 50, 60, 70 г., етц., вече "няма живот"? Или пък след определено събитие - например "ако вече не съм здрав", "ако вече не мога сам да се грижа за себе си", "ако вече никой не ме обича", ако вече не мога да правя секс", "ако изгубя всичките си спестявания" и т.н.?

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Не мисля, че има общо с годините...
Мисля, че "края", за който питаш е свързан с чувството, че сме нужни някому, че някой ни обича...В този смисъл бихме могли да се запитаме живяли ли сме някога изобщо...

Omnia mea mecum porto.

Да, има ги и тези по-скоро философски въпроси - според мен живееш, когато обичаш някого или нещо, останалото е празнота и ежедневие. Въпросът за смъртта обаче пак е някакъв нереален до известна степен за повечето хора, пред които той не стои и става реален само, когато наистина се наложи да го мислиш и решаваш. Та за този момент се чудя, когато ми се случи, какво ще ме наведе изобщо на него. Мислила съм си няколко пъти, че наистина след определена възраст - не знам какво ще правя тогава, какъв ще бъде животът ми и доколко ще е поносим... Но и не е възрастта основното, по-скоро физическото състояние.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

аз съм го измислила - като остареем, мятаме се на караваната и заживяваме по къмпинзи край морета, далече от света на хората :)

и не можах да го измисля. Някъде измежду редовете на Вонигът имаше едни думи като "It's not over until it's over", та и аз така.
Няма смисъл да мисля за това колко празен или пълен е, дали съм нужен на някого, искам просто да не губя себе си сред философските въпроси на деня/нощта. Търсейки смисъла във всичко, то просто си губи смисъла.

Ще се радвам ако не загубя способността си да говоря, споря, хиля се, дърдоря, бръщолевя (дори) ако ще и само телевизора да е в стаята. Мразя тишината

Сами значи, макар че то там няма да сме сами.
Не искам да умирам сама, а сигурно това ще се сучи.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Амии, замислил си се.

Няма смисъл, разбира се, ама ние тук само безсмислени неща правим.

Тишината необходима ли е понякога?

А ти имаш талант да говориш, никога не съм слушала някой толкова сладкодумен. И да пишеш също.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Тръцки сладкодумен. Във Факултето навремето ни учеха, че за да звучим по-интересно докато говорим/пишем трябва да пъхаме повече глаголи в изречението. Та и по въпроса за тишината - пълния с глоголи, Пешева, не с прилагателни

Да, екшънът винаги е за предпочитане пред сладките приказки.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Според мен свършва, когато човек вече не иска нищо от него, когато не вярва, че напред за него има нещо хубаво, когато е осъществил всичките си цели.


let it snow, let it snow, let it snow

Хм, колко странно съвпадение - продължението на по-горе споменатия разговор беше точно за това - идва ли някога моментът, в който да си кажеш "е, това беше, няма какво повече".
Май стигнахме до извода, че не, не идва никога, все има нещо, което да те чака зад ъгъла, а и надеждата,че хубавото може да се повтори... И че животът е низ от малки и големи връхчета.


Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Според тандема песимист/оптимист стигнал ли си дъното ВЕЧЕ НЯМА НА КЪДЕ ... бива отговорено АААА ИМА ИМА .........

Аз съм оптимист, има накъде още.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Когато Господ ти затваря една врата винаги ти отваря друга!

животът свършва, когато загубим желанието си за живот. когато загубим близостта си с хората, спрем да се радваме на хобито си, дребните ни ритуалчета загубят смисъл... може да ни се случи на 20, на 30 или 50. Няма гаранции, зависи от нас и начина ни на живот, от умението да се стремим към нещо или някого, да се борим, да намерим нещо, което да огрява и осмисля дните ни. трудно е, но не и невъзможно. затова е хубаво колкото и да ни е погълнала делничната въртележка, да пазим място и пространство само за себе си, да се съхраним за времето, когато ще имаме нужда.

[линк]

а когато виждаш ПЕПЕРУДАТА ..... спираш ли да живееш

Това усещане - за загуба на желанието за живот - не е ли обратимо? Защото на мен често ми се е случвало, ама знам, че в един момент минава и така до следващия.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

И ти си оптимист като мен.

Между моята Любов и мене се изправят
триста нощи, сякаш триста зида...

Животът свършва, когато срещнеш Джо Блек, и нито миг по-рано!

повечето хора са имали моменти, в които не са намирали причина да живеят, но все пак не са скочили от моста. мисля си, че в тези случаи говорим по-скоро за моментно усещане. а в предишния си постинг говоря за по-продължителен период, по-силно вцепение и по-категорична изолация от света наоколо.
и веднага се сещам за другото - дядо на 93 години, който слабо вижда и чува, трудно ходи, но всяка сутрин се буди с мисълта как и днес ще погледне слънчицето...

[линк]