Цитат за размисъл.

Това нещо е копирано някога и сега попаднах отново на него. Чакам коментарите ви.

Думите (както казва Стивън Кинг) "смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери". А това е пагубно. Особено за щастието. Затова сигурно повечето хора пишат когато са тъжни или просто не пишат за щастието си. А и то на щастието какво има да му анализираш толкова, просто си щастлив...

Съгласна съм с казаното!

Но дори да имам напъни да споделя, се въздържам от доста дълго време насам /следствие горчив опит!/...освен пред най-близкият за мен човек.

Но така е и с огромната мъка!

Смаляват, да...Затова се казва понякога "нямам думи".
От друг страна, защо да не споделиш щастието? Да се похвалиш? Нали споделената болка е половин болка, а споделената радост е двойна радост?

да не се съглася, защото и аз така... Затова и когато някой зачезне от тук или разреди участието, винаги си мисля, че му се случват хубави неща.

А постоянното афиширане с думи на безоблачно щастие, го възприемам повече, като автосугестия.

Carpe diem! Deo volente!

"споделената радост е двойна радост?"

...за кого?

"Затова и когато някой зачезне от тук или разреди участието, винаги си мисля, че му се случват хубави неща. "

за мен мисли наобратно

Напълно е прав, а аз съм му отколешна фенка.
Не бях чела Стивън Кинг от 1993 г.
В петък вечер започнах Сейлъмс Лот и за две нощи я опатках. Него не можеш да го четеш на порции.

мъжете предпочитат блондинки, жените-диаманти

Нали споделената болка е половин болка, а споделената радост е двойна радост?

За мен това клише не важи. Голямата болка също си я изживявам сама. Не ми се говори, защото съм заета да се "връщам" към себе си.

"Жокер от приятел" ползвам, само когато вече е минал пика и то ако се наложи да избистря някакъв извод от съответната ситуация.

Апропо...."радостта" е понятие, различно от "щастието".

Carpe diem! Deo volente!

А Кърт Вонегът можеш ли да опаткаш за една нощ? А Урсула ле Гуин? "Светът се нарича дъбрава" например е едно адски тънко, и в същото време доста тежичко книжле.

За споделящия, не ти ли се е случвало?

Че е клише, клише е, но пък клишетата са верин. Поне повечето. разбира се, че всеки сам си изживява болката, но лично на мен споделянето ми помага да я изживея по-леко.

само като си представя лицемерната, кисела физиономия...и изкривената усмивка на уж радващия се с теб...дори външно да н еси проличи, усещам ги как го изживяват вътрешно))...и ми се отщява

но пък е кеф, когато споделиш за да подразниш

дай плийз намето)) на туй книжле

Когато човек е завладян от силни чувства - на щастие и на тъга, тогава сякаш се "задавя" и не може да ги изрази. Даде ли им израз в думи, то винаги те ни се струват недостатъчни, за да изразят всичко онова, което чувстваме. Но пък от друга страна самите думи също предизвикват тези чуства - дори едно простичко "ДА" - казано в бяла рокля или черен костюм - не стигат ли?
Сещам се за приказката за стоножката - Имало време, когато стоножката танцувала пракрасно. Всички се удивлявали на нейният танц. Жабата й завидяла и се замислила, как да й навреди. Отишла тя при стоножката и я попитала - Ти танцуваш много хубаво наистина, но кажи ми как го правиш? Дали започваш с 28 си крак, после с 35 и 69, след това с 81 и 47 или пък започваш с 2-я си крак, после с 31 и 29 и продължаваш с 64 и 91-я? Замислила се стоножката, как точно танцува. Опитала се мислейки, да мести краката си, но не успяла. Жабата си тръгнала доволна, а стоножкат вече не можела въобще да танцува.
Съгласна съм,че в главата ни е безгранично пространството на мислите, сърцето (както е прието) е безгранично пространството на чувствата. Както са казвали древните гърци за живота въобще - истината е в "златната среда"! Пагубно е да се осланяме както само на мислите си, така и само на чувствата си!
"Когато една Любов започне да разсъждава, тя умира!"- е казал поета...
Но пък и "просто сме щастливи" - звучи наивно - нали?

В края на тунела имало светлина! Ама дълъг този тунел...

Много точно казано.

Казано е - не споделяй радостта си с умния, защото ще я преполови, и не споделяй мъката си с глупавия, защото ще я удвои.

Много пъти тук казвах, че пиша защото съм тъжна. А вие питахте-какво има.
Има това: няма ми го щастието.
Давам си сметка, че съм щастливка щом съм изпитвала не веднъж в живота си щастие и любов. Давам си сметка, че е нормално да има моменти в живота ми в които щастието да отсъства. Но разбирането не ме прави по-малко тъжна.
Колкото до самото щастие: човек или има очи и сърце да го види, усети и разбере- или няма.
Слава богу аз все още го виждам и все още му се радвам, дори и да не е моето щастие.
Мисля, че хората които не умеят да го виждат са загубени някъде в мрака и са трудно спасяеми…

Първо, думите са прозорец към света на другия, колкото и да са несъвършени. А две или повече глави, винаги са по-ефективни от една, колкото и голям да е тя.
Второ, човек е воден от принципа на удоволствието - кой щастлив човек би си губил ценните мигове в писане? За сметка на това, ако хобито ни ни доставя удоволствие, защо да не прекараме нещастните си мигове в по-приятна дейност.
Не се учудвам, че понякога ни е необходимо да чуем или видим думите написани за да осъзнаем реалността на мислите си. Иначе, света би бил пълен с откачалки - хора,откъснати от реалността. Ето тук ми е обструкцията.

Лира, ти наистина ли не приемаш, че може да съществуват хора, които да се зареждат позитивно от радостта и на другите? Т.е., че може и да не завиждат, а да изпитват удоволствие, най- малкото, от положителните емоции на другите?
Сега, ако навирам щастието си в момент, в който друг има нужда да изока, както казват, може и да не ми се зарадва особено искрено, ама това е друг случай...

Ми не приема, тя е покварена