тежка тема...

Първо вижте това:
[линк] (нужно е време, от порядъка на, в зависимост от това дали ще вниквате в т. нар. "гледни точки" или екстрахирате основното, между десетина и 30-40 минути.)

Това, на фона на отминалия вчера РД на сестра ми, която я няма вече, отново се сетих за собствения си казус. Урната с праха и е при родителите ми. Майка ми смята, че аз трябва да я взема и разпръсна прахта. Подробностите нямат значение, ще го сторя...въпросът е, дали да запазя самата урна-някъде в земята, под дърво, лоза или на друго място. Всъщност само споделям, нямам нужда от брейнстром, тъй или инак ще направя, каквото аз реша, интересува ме мнението и на други хора, точно като пресятите в тоя клуб: Интелигентни, незаядливи, асоциативни и готини.

Ще прочета линка малко по-късно.
Киро, понякога се сещам за сестра ти. Сещам се как се усмихваше и колко живот имаше в нея. Ти ще решиш къде да сложиш урната, естествено, но това, което искам да кажа е, че истинските урни сме ние, спомените за близките ни се съхраняват в нас, останалото е Dust in the Wind

I've never been lonely
'Cause me is so kool

Накара ме да си спомня татко. Забравям го, дори лицето му не мога да си представя понякога, а синът ми дори не го познава.
Хубаво е да споделяш, олеква.

С моя син си говорим периодически за смъртта. Той пита, аз отговарям. Смъртта го озадачава. Мен също.

I've never been lonely
'Cause me is so kool

Kиро, аз вярвам, че един ден всички ще се съберем някъде някога на едно по-добро място. Всеки разбира се има право да вярва или да не вярва в каквото си ще, но аз никога не съм се съмнявала в това. Духът и ти се усмихва. Защото я обичаш. Както на мен ми се усмихва моята баба. Може да ти прозвучи идиотско, но аз бих ползвала урната за ваза.

Прочетох темата на Селянинът.
Аз присъствах на поставянето на паметника на татко, съвсем пресен е споменът ми от лицето му в ковчега и спускането в гроба с онази духова музика, от която ти настръхва козината. Беше гадно. Не те оставят на мира, има фалшиви оплаквачки и онзи погребален марш, както и шествие из целия град. Показност, от която ми се драйфа.
Ходейки на гроба му, все едно всеки път го заравям.
И все пак кремацията все още не е толкова популярна.

Не можах да отида на погребението на баба ми. Не че ми представляваха проблем километрите. Не. Представх си цялата какафония. Роднини, които и бегло не познавам. Суетнята. И нея. Мъртва. Жената, която направи толкова жертви за мен. И която обичам безрезервно. Не намерих сили. Сърцето ми щеше да умре. Тя беше толкова ласкава, знам, че не ми се сърди. Вече може да види сърцето ми, такова каквото е. И знае, че е нейно.

Запали една свещичка на баща ти - той ще я види. Не се натъжавай от фалша, обичта е много по-силна.

Прахта стои в урна, а урната - на място, което е символ за теб или за починалия, по твой избор.

Баща ми се удави в морето край Варна през август 1998 г. Ние в София не знаехме... и беше ужасно. Ама наистина болезнено , нереално ужасно.

Права си. За ваза.

[линк]

аз бих я дала на детето и един ден.
Урната на баба ми е сложена в гроба на дядо ми.

Хлебарчице любима, как пъргава си ти!

Аз на погребения се държа тотално неадекватно. Трябва да забранят присъствието ми на такива мероприятия, щото почвам да се хиля като идиот. От нерви.

I've never been lonely
'Cause me is so kool

Малко ми е трудно да обясня какво мисля, но предполагам, че при тази тема с всички тук е така. Ще карам от далеко.

Когато прабаба ми почина и се насъбраха роднините да я изпратят, през цялата нощ на бдението са се смеели. По едно време някой си припомнил какви майтапи е правила тя на погребенията на брат си и сестрите си (между другото при тях най-младия умря на 76 години, а прабаба ми - на 97) и я подкараха. Родът йм е такъв - майтапчийски. Когато я погребвахме определено всеки си даваше сметка, че това е смърт и е тъжно, че сме загубили някого. Но последния спомен който тя остави не бяха раните от залежаването или объркването когато не ни разпознаваше, а смеха който предизвикваше. Вярно, че когато някой умре на такава възраст и е запазил физическото и психическото си здраве почти до края, е съвсем различно. При другите баби и дядовци не беше същото, но подобно положение - отиваха си стари хора, които много бяха живяли и оставили много спомени. И то толкова стари, че от тях вече беше лесно да се вземе само есенцията. Така беше и с други роднини, които умряха над 50 - 60 години.

Когато обаче си отида браточедка ми, която беше дете на 5 годинки, нещата бяха други. Не бях на нейното погребение, но няколко години по-късно открих, че чинка ми (която вече имаше друго дете) пази къдричка от косата й. Не посмях да я докосна. Имах чувството, че бъркам в нещо, което е едновременно и свято и рана.

Не знам на колко си е отишла сестра ти, но ако аз имам от някого други спомени освен болка и липса, ще направя нещо като Рал - ваза или посей някое цвете в тази урна. Просто за да се сещам както е с прабаба ми - за хубавите неща. Не както се оказа с братовчедка ви - само тъга. Във този вариант - зарови я.

Май все пак не беше ясно, ама карай ...

[линк]

Ще бъда пряма, не го примей като цинизъм. Преди 10 г държах в ръце урната на най-близкия човек в живота ми. И, знаеш ли, по никакъв начин не свързвах урната с човека. Имах усещането, че някой от кремакториума е смел нещо отнякъде, наринал го е вътре и ми го е дал, за да му се разкарам от главата. Ритуално погребахме урната в семейния гробищен парцел. Чувствах се като част от някакъв фарс. Жалка грозна вещ, на която отдаваме почит и плачем над нея. Оттогава не съм ходила на гробищата, освен 1-2 пъти да закарам близки до там. Нямам усещането, че човекът е в гробището, изглежда ми абсурдна идеята да нося цветя и храна и да ходя на някакво специално място, за да продължавам да обичам човека, да си спомням за него и да ми липсва. Понеже не съм религиозна, явно това е моят начин да приема смъртта - като пренебрегвам чисто физическите й проявления.
Преди месец трябваше да обясня на дъщеря ми защо от ушите на кучето тече кръв, къде го занесох, защо го изоставих и какво значи, че е умряло. Беше си истински шок за нея. Казах й, че то вече е добре и нищо не усеща, повече няма да можем да го гушкаме и ще ни липсва, но това не значи, че го няма. Ние ще продължим да го обичаме, то нас - също, просто е станало невидимо, превърнало се е в куче-ангел и всяка вечер стои на балкона да я пази.
Това е смъртта и за мен - ограничавам я само в чисто физическата липса (която си е само моя болка), но продължавам да живея с всичко друго, което човекът е бил.

И още нещо - преди години седях в една кола и гледах как се завърта на леда, предницата се врязва в мантинелата и я огъва, а 10-ина метра под нас реката шурти полу-замръзнала върху камъните. Дойде ми само една мисъл: боже, ако се размажем тук, нека да умра, но да не остана без крака или без ръце... И сега съм на същия акъл. Ужасно егоистично, но факт.

Гробищата не са мястото, което ме събира с онези прекрасни хора, които загубих. Това място ме разделя. И на гробища не ходя - лично мое си схващане, следварителните неща, когато човекът вече го няма, са за нас - живите.
Аз точно това искам - да разпръснат прахта ми над мое любимо място, не искам останалите след мен любими хора да имат задължения по празници, задушници и пр. Синът ми си знае какво да прави.
Та като ми се случи, много ще ми се иска да запази нещичко малко от мен близо до себе си. В двора или някъде там...където минава често...
Ако знаеш някое нейно любимо място, покрай което често минаваш, тури урната там.

Before you attempt to beat the odds, be sure you can survive the odds beating you.

Ако имах къща с двор,стара,семейна,натрупала спомените на рода,щях да погреба урната в предния двор и да направя малък паметник,а плацентата,която е хранила децата ми в утробата, щях да посадя в корените на млада фиданка отзад.Така всички ще сме заедно някога,някъде...

I`m blonde so please,speak slowly!

Моята майка почина, когато бях на 14. Смъртта е гадно нещо....

Това за плацентата, буквално ли?
Аз въобще си нямам и идея какво да ме правят след като си отида.
Иска ми се да даря органите си. А след като ме разфасоват, няма да съм много за пред хора и би било по-добре да ме кремират. Знам ли...

Да,видяла съм го с очите си,истина е.
И си помислих,че има нещо много истинско в тази подредба.

I`m blonde so please,speak slowly!