вдигане на паметника
118 отговора
0 прегледа
вдигане на паметника
та - дойде време да вдигна паметник на баща ми - шест месеца изминаха откакто си отиде...
пак съм там -
по-рано бях писал ето това -
[линк]
в изминалото от тогава време - гробището си е все същото, обраства непрекъснато с трева, къпини и шубраки, чистят го - но почти мигновено пак избуява растителността, безименните гробове на старческия дом са съвсем скрити в тревата, само ямките ги усещаш с краката си като ходиш, кръстът от водопроводна тръба си стърчи, бяло боядисан, има само един паметник поставен сред избуялата трева, с чуждо за нашто село име - Мариуара Йон - откъде ли е дошла в старческия ни дом...
но - поляната си е поляна, безименна, срамна...
нови гробове има вече зад нея - вече на хора от нашто село, които разпознавам по снимките... Качо си отиде почти едновременно с баща ми... в селото има къщи, които съвсем рухват изоставени, но има и къщи поддържани, с коли в дворовете по уикендите... островърхата вила "Дени" е завършена, с часовник на фронтона, който РАБОТИ и е точен, човек се върти из двора и сади и прекопава...
сутринта
съм станал още в пет, довършвал съм кофража, арматурата, товарил съм сечивата в колата, после с брат ми отидохме до Видин - и там пред ококорените очи на диспечерката от бетоновия възел товарихме чували с филц, пясък и цимент в двата опела, така, че клекнаха до откат, после ги докарахме до мястото, пренасяхме чувалите с материала до обекта, после брат ми отиде да докара бидони с вода...
оставам сам сред гробището -
точно десет часът е... разбутвам тревата и я сека с мотиката, за да разчистя, пълчища комари наизлизат и ме нападат - казвам си - няма да устискам - но усещам, че подухва ветрец - та се осланям на него да ги разкара...
подготвям мястото, вкопавам, постилам един голям найлон, редя квото трябва и се изправям за почивка...
виждам някакъв възрастен човек,
че прави нещо между гробовете - отивам при него - здрасти-здрасти - гледа ме странно и стреснато - оказва се че не дочува - та трябва почти да викам - установяваме се кои сме - не го познавам, той не ме познава - но казвам кой е баща ми Ангел, дядо ми Сандо - той познавал дядо ми, обяснява ми как като малък е носил "ралници да ги клепа" - онова острото на плуга, което пори земята - да се заостря чрез коване... после ми обяснява, че отдавна живее в Лом, та затова доста от по-младите хора не познава, а тук оправя гроба на жена си...
после си отивам при моята работа, продължавам...
ама -
гледам го, че иде при мен -
нещо размишлява по пътя си,
прегъва с показалец пръстите на другата си ръка -
и ме пита за една Цветана,
която всъщност ми е стринка - как я бил познавал на времето, как дружили - ама с една такава - замечтана физионимия ми казва - как я бил срещнал на някакво погребение преди месец, тя била с една пак позната - Катина, стояли отстрани - па тя му се усмихнала, па му казала - не ме ли познаваш -
невъзможно е - разбивам мечтанието му - тя умря точно преди месец, в София, невъзможно е да сте се срещнали, камо ли в друг град...
после си викам - абе май не трябваше да му казвам така, като гледам как старческото му лице помръкна - и от замечтано младежко пак си стана старческо...
после си мисля - как па така я срещнал точно преди месец, малко на Бунюел отива работата...
па после се сещам за едно стаааро гадже - от ученическите години - което после често, често сънувах - та като се срещнахме след мнооого години - с деца вече, всеки изминал своята траектория и почти няма какво да си кажем - та за да разсея неловкото мълчание и казах - в тоя живот не можахме да се съединим, ама да знаеш - на оня свят ще те чакам - зад вратата, отляво... та си мисля що не му казах тая хватка на дядото - ама - не, няма да му я казвам - много ще станем там - на оня свят - зад вратата, отляво...
ето, че идва брат ми с водата...
продължаваме вече двамата - той разбърква сместта в количката, ази бетонирам - всъщност правя плочата и постамента на който ще вдигаме паметника... към два часа брат ми вика - не мога повече - казвам му - иди хапни и дремни, па ми донеси и ядене, ама за последно забъркай още една количка бетон... продължавам вече с постамента, пълня кофража с бетон, поставям някой и друг камък, мушкам с една летва за да го вибрирам, мажа с мистрията... четири часът е вече - не съм спирал, щото при бетона няма спиране... но свършвам вече...
и след последната мазка с мистрията -
едва едва се завличам под близкия дъб - и се пльосвам изнемощял по гръб - и в сянката му усещам блажената прохлада на подухващия вятър - и съм благодарен, че заради вятъра няма комари... подлагам под главата си джапанките, една в друга завряни, гледам дебелото метър, метър и нещо стъбло - и си казвам - поне сто-сто и петдесет години са това, после гледам през клонаците му синьото небе и облаците, които постоянно си менят изображенията, дирята на самолет пресича небосвода... спокойствие и тишина цари, някаква паяжина се носи във въздуха - предвестник на идващата есен... старая се да не заспя, щото си мисля, че не бива да се спи на гробища...
и тук чувам гласът на брат ми - че ме вика - протягам широкополата ми - милитъри шапка, набучена на една пръчка - та да ме види между тревата - и му викам - тук съм, тук съъъъм - привърших...
идва - повдигам се и сядам с усилие, ям донесената от него риба, хляб и домати от парника - вкусни са...
прибираме инструментите и останалия материал... оглеждам за последно обекта - горе долу е добре, грешки няма...
и след два дена
ще дойде часът, когато ще издигаме издяланата мраморна плоча на постамента -
ще се съберем
четирима мъже,
кръвно свързани -
аз и брат ми,
моят син и неговият син,
а по веригата сме всъщност шестима - нашите синове имат и те момчета, едното тепърва ще се ражда...
двамата с брат ми -
с посребрени коси, поомекнали в телата,
двамата ни синове -
по-високи от нас, яки, стегнати, мъже за чудо и приказ...
ще избутаме паметника от колата, ще го хванем,
ще го поемем на ръце -
отпред аз и брат ми,
зад нас - във високата част на паметника, дето ще се издига - нашите синове,
ще поемем ритуално, с изпънати жили - ритуалния път от колата, през трънаците и тревата към подготвения постамент,
на всеки два метра ще спираме за почивка,
накрая ще стигнем -
ще поставим долния ръб на мраморната плоча на ръба на постамента,
аз ще я побутвам оттук-оттам, та да го наглася така, че да да съвпаднат железата от мрамора с подготвените дупки в бетона,
брат ми ще каже - тежък е, да викаме още някой - ще му отвърна - не, това си е наша работа, лична работа, въпреки че плочата тежи барем триста кила...
ще налея разтвор в дупките и около тях -
ще седнем, ще изпушим по една цигара -
и -
тогава ще настъпи минутата на истината - имаме право само на един опит -
и -
ХАЙДЕ!
ВДИГАЙ!
Ще се напънем като за последно, ще вдигаме непосилната тежаст, ще викам -
даваай, не пущаай, не пущааааай, вдииигай, вдигааааааааааай -
и мраморната плоча,
метър и двайсет висока
ще се изправи
и ще застине
вертикална...
с едни дребни камъчета ще подлагам за да е точно по отвеса, ще го побутвам с милиметри - та да е строго на една линия с паметника на майка ми...
баща ми ще гледа от снимката вглъбено и кротко...
ще се отдалеча, за да огледам резултата, ще видя, че този на майка ми - бял, триъгълен и островръх, демек женски, стилизиран пламък - преди двайсет години поставен - малко дребнее спрямо този на баща ми - правоъгълен, статичен, леко сив, демек - мъжки...
ама ще си кажа - че по-нататък с довършителните работи ще направя така, че да се уравновесят...
после ще огледам двете дръвчета, които са израстнали точно до главите им - отляво - на майка ми - круша-дивачка, беше малка фиданка на времето - и дъбче, отляво на баща ми, сега е още фиданка... ще си кажа - коолко па точно са се появили там... пак странна работа, мистична, но точна... ще ги запазя тия дръвчета... още много работа има...
после ще кажа на другите - да знаете - точно, ама точно до час свършихме тая работа - точно преди шест месеца, в тоя час, когато изправихме паметника - баща ни и дядо ви си отиде...
и в другите дни - докато пътувам насам-натам с колата ще прехвърлям в главата си - и ще се питам - какви са тия странни съвпадения - сякаш някой отгоре ни е написал сценария - и е следял ние ние точно да го спазваме, та и усилията ни бяха на максимум, точно на сто процента, и нито процент повече, че да се пречупим, но и нито процент по-малко... максимална сила, както казват по филмите...
ЕВРОПРОСТАК
пак съм там -
по-рано бях писал ето това -
[линк]
в изминалото от тогава време - гробището си е все същото, обраства непрекъснато с трева, къпини и шубраки, чистят го - но почти мигновено пак избуява растителността, безименните гробове на старческия дом са съвсем скрити в тревата, само ямките ги усещаш с краката си като ходиш, кръстът от водопроводна тръба си стърчи, бяло боядисан, има само един паметник поставен сред избуялата трева, с чуждо за нашто село име - Мариуара Йон - откъде ли е дошла в старческия ни дом...
но - поляната си е поляна, безименна, срамна...
нови гробове има вече зад нея - вече на хора от нашто село, които разпознавам по снимките... Качо си отиде почти едновременно с баща ми... в селото има къщи, които съвсем рухват изоставени, но има и къщи поддържани, с коли в дворовете по уикендите... островърхата вила "Дени" е завършена, с часовник на фронтона, който РАБОТИ и е точен, човек се върти из двора и сади и прекопава...
сутринта
съм станал още в пет, довършвал съм кофража, арматурата, товарил съм сечивата в колата, после с брат ми отидохме до Видин - и там пред ококорените очи на диспечерката от бетоновия възел товарихме чували с филц, пясък и цимент в двата опела, така, че клекнаха до откат, после ги докарахме до мястото, пренасяхме чувалите с материала до обекта, после брат ми отиде да докара бидони с вода...
оставам сам сред гробището -
точно десет часът е... разбутвам тревата и я сека с мотиката, за да разчистя, пълчища комари наизлизат и ме нападат - казвам си - няма да устискам - но усещам, че подухва ветрец - та се осланям на него да ги разкара...
подготвям мястото, вкопавам, постилам един голям найлон, редя квото трябва и се изправям за почивка...
виждам някакъв възрастен човек,
че прави нещо между гробовете - отивам при него - здрасти-здрасти - гледа ме странно и стреснато - оказва се че не дочува - та трябва почти да викам - установяваме се кои сме - не го познавам, той не ме познава - но казвам кой е баща ми Ангел, дядо ми Сандо - той познавал дядо ми, обяснява ми как като малък е носил "ралници да ги клепа" - онова острото на плуга, което пори земята - да се заостря чрез коване... после ми обяснява, че отдавна живее в Лом, та затова доста от по-младите хора не познава, а тук оправя гроба на жена си...
после си отивам при моята работа, продължавам...
ама -
гледам го, че иде при мен -
нещо размишлява по пътя си,
прегъва с показалец пръстите на другата си ръка -
и ме пита за една Цветана,
която всъщност ми е стринка - как я бил познавал на времето, как дружили - ама с една такава - замечтана физионимия ми казва - как я бил срещнал на някакво погребение преди месец, тя била с една пак позната - Катина, стояли отстрани - па тя му се усмихнала, па му казала - не ме ли познаваш -
невъзможно е - разбивам мечтанието му - тя умря точно преди месец, в София, невъзможно е да сте се срещнали, камо ли в друг град...
после си викам - абе май не трябваше да му казвам така, като гледам как старческото му лице помръкна - и от замечтано младежко пак си стана старческо...
после си мисля - как па така я срещнал точно преди месец, малко на Бунюел отива работата...
па после се сещам за едно стаааро гадже - от ученическите години - което после често, често сънувах - та като се срещнахме след мнооого години - с деца вече, всеки изминал своята траектория и почти няма какво да си кажем - та за да разсея неловкото мълчание и казах - в тоя живот не можахме да се съединим, ама да знаеш - на оня свят ще те чакам - зад вратата, отляво... та си мисля що не му казах тая хватка на дядото - ама - не, няма да му я казвам - много ще станем там - на оня свят - зад вратата, отляво...
ето, че идва брат ми с водата...
продължаваме вече двамата - той разбърква сместта в количката, ази бетонирам - всъщност правя плочата и постамента на който ще вдигаме паметника... към два часа брат ми вика - не мога повече - казвам му - иди хапни и дремни, па ми донеси и ядене, ама за последно забъркай още една количка бетон... продължавам вече с постамента, пълня кофража с бетон, поставям някой и друг камък, мушкам с една летва за да го вибрирам, мажа с мистрията... четири часът е вече - не съм спирал, щото при бетона няма спиране... но свършвам вече...
и след последната мазка с мистрията -
едва едва се завличам под близкия дъб - и се пльосвам изнемощял по гръб - и в сянката му усещам блажената прохлада на подухващия вятър - и съм благодарен, че заради вятъра няма комари... подлагам под главата си джапанките, една в друга завряни, гледам дебелото метър, метър и нещо стъбло - и си казвам - поне сто-сто и петдесет години са това, после гледам през клонаците му синьото небе и облаците, които постоянно си менят изображенията, дирята на самолет пресича небосвода... спокойствие и тишина цари, някаква паяжина се носи във въздуха - предвестник на идващата есен... старая се да не заспя, щото си мисля, че не бива да се спи на гробища...
и тук чувам гласът на брат ми - че ме вика - протягам широкополата ми - милитъри шапка, набучена на една пръчка - та да ме види между тревата - и му викам - тук съм, тук съъъъм - привърших...
идва - повдигам се и сядам с усилие, ям донесената от него риба, хляб и домати от парника - вкусни са...
прибираме инструментите и останалия материал... оглеждам за последно обекта - горе долу е добре, грешки няма...
и след два дена
ще дойде часът, когато ще издигаме издяланата мраморна плоча на постамента -
ще се съберем
четирима мъже,
кръвно свързани -
аз и брат ми,
моят син и неговият син,
а по веригата сме всъщност шестима - нашите синове имат и те момчета, едното тепърва ще се ражда...
двамата с брат ми -
с посребрени коси, поомекнали в телата,
двамата ни синове -
по-високи от нас, яки, стегнати, мъже за чудо и приказ...
ще избутаме паметника от колата, ще го хванем,
ще го поемем на ръце -
отпред аз и брат ми,
зад нас - във високата част на паметника, дето ще се издига - нашите синове,
ще поемем ритуално, с изпънати жили - ритуалния път от колата, през трънаците и тревата към подготвения постамент,
на всеки два метра ще спираме за почивка,
накрая ще стигнем -
ще поставим долния ръб на мраморната плоча на ръба на постамента,
аз ще я побутвам оттук-оттам, та да го наглася така, че да да съвпаднат железата от мрамора с подготвените дупки в бетона,
брат ми ще каже - тежък е, да викаме още някой - ще му отвърна - не, това си е наша работа, лична работа, въпреки че плочата тежи барем триста кила...
ще налея разтвор в дупките и около тях -
ще седнем, ще изпушим по една цигара -
и -
тогава ще настъпи минутата на истината - имаме право само на един опит -
и -
ХАЙДЕ!
ВДИГАЙ!
Ще се напънем като за последно, ще вдигаме непосилната тежаст, ще викам -
даваай, не пущаай, не пущааааай, вдииигай, вдигааааааааааай -
и мраморната плоча,
метър и двайсет висока
ще се изправи
и ще застине
вертикална...
с едни дребни камъчета ще подлагам за да е точно по отвеса, ще го побутвам с милиметри - та да е строго на една линия с паметника на майка ми...
баща ми ще гледа от снимката вглъбено и кротко...
ще се отдалеча, за да огледам резултата, ще видя, че този на майка ми - бял, триъгълен и островръх, демек женски, стилизиран пламък - преди двайсет години поставен - малко дребнее спрямо този на баща ми - правоъгълен, статичен, леко сив, демек - мъжки...
ама ще си кажа - че по-нататък с довършителните работи ще направя така, че да се уравновесят...
после ще огледам двете дръвчета, които са израстнали точно до главите им - отляво - на майка ми - круша-дивачка, беше малка фиданка на времето - и дъбче, отляво на баща ми, сега е още фиданка... ще си кажа - коолко па точно са се появили там... пак странна работа, мистична, но точна... ще ги запазя тия дръвчета... още много работа има...
после ще кажа на другите - да знаете - точно, ама точно до час свършихме тая работа - точно преди шест месеца, в тоя час, когато изправихме паметника - баща ни и дядо ви си отиде...
и в другите дни - докато пътувам насам-натам с колата ще прехвърлям в главата си - и ще се питам - какви са тия странни съвпадения - сякаш някой отгоре ни е написал сценария - и е следял ние ние точно да го спазваме, та и усилията ни бяха на максимум, точно на сто процента, и нито процент повече, че да се пречупим, но и нито процент по-малко... максимална сила, както казват по филмите...
ЕВРОПРОСТАК
всичко
си е точно случило се - както съм го описал,
странни съвпадения и други знаци -
засега наричаме мистика -
а най-вероятно са просто неща, които още не знаем - и като ги узнаем - ще си намерят много прости обяснения...
а па мисля, че в случая няма повод за тъга -
ами за кеф -
четирима мъже - синове и внуци, че и правнуци на опашката - вдигат паметник...
нишката на живота продължава...
ЕВРОПРОСТАК
странни съвпадения и други знаци -
засега наричаме мистика -
а най-вероятно са просто неща, които още не знаем - и като ги узнаем - ще си намерят много прости обяснения...
а па мисля, че в случая няма повод за тъга -
ами за кеф -
четирима мъже - синове и внуци, че и правнуци на опашката - вдигат паметник...
нишката на живота продължава...
ЕВРОПРОСТАК
Re: вдигане на паметника
Много ми е трудна тази тема селски, защото загубих и двамата си родители почти едновременно. Знаеш ли какво е да живееш далеч от гроб, на който едно цвете не можеш да сложиш, когато поискаш (всеки плаща някаква цена за изборите, които прави).
Благодаря ти, макар разказът ти да ме стисна за гърлото.
Благодаря ти, макар разказът ти да ме стисна за гърлото.
Прочети
това: На което следва "безразличният" ми отговор: "А, добре. Спирам. Аре улево"
("Аре улево" е леко неподходящо за деца, но нали и то е свързано с туристическа беседа, та вадя и тази история от торбата - в Помпей е имало стрелки, сочещи наляво, обозначаващи, че там има мъже, предлагащи ласки. Още си стоят дори по сградите.)
Източник: Джени Хвър
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
("Аре улево" е леко неподходящо за деца, но нали и то е свързано с туристическа беседа, та вадя и тази история от торбата - в Помпей е имало стрелки, сочещи наляво, обозначаващи, че там има мъже, предлагащи ласки. Още си стоят дори по сградите.)
Източник: Джени Хвър
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
Да, мила.
Сътворил съм, за разлика от теб.
- патент: емулсия за премахване на ръжда в промишлени количества, сега се продава в магазините под името "Зебра". Това го направих, докато завършвах Х и ХІ кл. едновременно в английската гимназия;
- патент: подобрих предаването на движение и скорост в три посоки в машина за обработване на кожа да обувно-чантаджийската промишленост (рационализация). Това беше дипломната работа на братовчед ми, с когото сме расли като братя. Той си взе дипломата, а аз патента. Това е година по-късно. Братчеда е с 25 дни по-голям от мен, но нямаше мозъчния ресурс да си направи дипломната. ;
- създал съм и въвел в употреба тестовото изпитване по английски и руски за основното ни образование (V - VІІІ кл.) Написах всички тестове.
- превел съм 10-ина книги, някои от които може и да си чела;
- написал съм главата за речева етикеция в упътване за простаци "как да се държим в обществото";
- съавтор съм на учебник по английски за V кл.
- писах яко за правописната реформа от '86 г. И съм доволен!
- направил съм Първия Официален Превод на Търговския закон, както и на още 30-ина закона;
- превел съм 35-40 закона на евр. съюз на български, барабар с цялата подзаконова документация;
- написал съм англо-български и тълковен речник на нотариалните термини, защото законодателствата на страните ни са от два съвсем различни модела. Питай каката.
- написал съм англо-български речник за деца (с картинки) и за първи път с озвучаване на търсената думичка (ползва се само през компютър, едно време още);
- създал съм стотина нови думи в българския език покрай преводите си;
- написал съм речник на съкращенията в българския език - най-добрият, правен за българския език въобще. Сега му издавам последната редакция.
- пиша и др. речници...
Има и още.
А ти какво си направила?
Може би някое дете, с което са се изчерпали креативните ти възможности?
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
- патент: емулсия за премахване на ръжда в промишлени количества, сега се продава в магазините под името "Зебра". Това го направих, докато завършвах Х и ХІ кл. едновременно в английската гимназия;
- патент: подобрих предаването на движение и скорост в три посоки в машина за обработване на кожа да обувно-чантаджийската промишленост (рационализация). Това беше дипломната работа на братовчед ми, с когото сме расли като братя. Той си взе дипломата, а аз патента. Това е година по-късно. Братчеда е с 25 дни по-голям от мен, но нямаше мозъчния ресурс да си направи дипломната. ;
- създал съм и въвел в употреба тестовото изпитване по английски и руски за основното ни образование (V - VІІІ кл.) Написах всички тестове.
- превел съм 10-ина книги, някои от които може и да си чела;
- написал съм главата за речева етикеция в упътване за простаци "как да се държим в обществото";
- съавтор съм на учебник по английски за V кл.
- писах яко за правописната реформа от '86 г. И съм доволен!
- направил съм Първия Официален Превод на Търговския закон, както и на още 30-ина закона;
- превел съм 35-40 закона на евр. съюз на български, барабар с цялата подзаконова документация;
- написал съм англо-български и тълковен речник на нотариалните термини, защото законодателствата на страните ни са от два съвсем различни модела. Питай каката.
- написал съм англо-български речник за деца (с картинки) и за първи път с озвучаване на търсената думичка (ползва се само през компютър, едно време още);
- създал съм стотина нови думи в българския език покрай преводите си;
- написал съм речник на съкращенията в българския език - най-добрият, правен за българския език въобще. Сега му издавам последната редакция.
- пиша и др. речници...
Има и още.
А ти какво си направила?
Може би някое дете, с което са се изчерпали креативните ти възможности?
Трудните неща ги правя с лекота, невъзможните малко ме забавят.
Редактирано от ABe на
Re: всичко
Ужасяват ме гробищата. Натъжават ме тези места, които са мястото за поставяне на ненужните на душата вече тела. Предполагам, надявам се, че там не се подвизават душите на починалите...както е прието да се вярва. Иска ми се да вярвам, че те са си с нас, които сме ги обичали и които те са обичали. Паметниците имат значение само за живите. За успокоение на душата и съвестта.
Когато ходя на гроба на починалия си баща и нося разни неща за Задушница, годишнина или просто така и погледна снимката му, той ме поглежда с онзи леко подигравателен поглед и ми казва: Сега защо дойдохме тук? И аз: Ами налиии...А той: Добре де, ще постоим. Ама дай да пушим по една цигара. И паля две. Една за него и една за мен. Неговата винаги изгаря до край. Обичаме да си пушим двамата...
всичко ми е интересно
Когато ходя на гроба на починалия си баща и нося разни неща за Задушница, годишнина или просто така и погледна снимката му, той ме поглежда с онзи леко подигравателен поглед и ми казва: Сега защо дойдохме тук? И аз: Ами налиии...А той: Добре де, ще постоим. Ама дай да пушим по една цигара. И паля две. Една за него и една за мен. Неговата винаги изгаря до край. Обичаме да си пушим двамата...
всичко ми е интересно